Майкъл Харви
Петият етаж (30)

30

Малко след пет следобед напуснах Чикагското историческото дружество и подкарах колата си на север по Стоктън Драйв. Рандолф се оказа труден за манипулиране, което ме изненада и обезпокои. Отворих капачето на мобилния си телефон и набрах Фред Джейкъбс. Репортерът вдигна едва на четвъртия сигнал.

— Още ли не си в пандиза, Кели? Предполагам, че това трябва да бъде отбелязано.

— Благодаря, Фред. Ще ти поискам още една услуга.

Беззвучна светкавица проряза небето над езерото. Свалих страничното стъкло. Духаше силен вятър, който разклащаше дърветата. Миришеше на дъжд.

— Къде ми е новината? — попита Джейкъбс.

— На мястото си, Фред. Трябва само да я побутнем.

— Как точно ще я побутнем?

— Съвсем лекичко. Ако те бива, ще ти отнеме най-много половин час. Дори без да напускаш офиса си.

В главата ми се въртеше нещо, което бях видял по телевизията в къщата на Джанет Удс. Нещо, което трябваше да си спомня. Казах на Джейкъбс какво искам от него. Когато свърших, дишането на репортера беше доста по-ускорено. Не ми звучеше здравословно. Колко ли цигари на ден пушеше този човек?

— Накъде, по дяволите, пътуваш, Кели?

— Звучи добре, нали?

— Звучи опасно.

— При мен винаги е така, Фред. Казвай сега, искаш ли си третия Пулицър, или не го искаш?

Бях убеден, че ще приеме. За тип като него това беше прекалено лесно и прекалено изкушаващо. Повторих му детайлите и прекъснах връзката. След това затаих дъх и набрах номера на една приятелка.

— „Виж какво е домъкнала котката“ — прозвуча гласът й насреща.

— Здрасти, Рейчъл.

— Здрасти, мистър Кели. Надявам се, че не се обаждаш да ме поканиш за още едно преспиване. — Гласът й звучеше развеселено. С онази особена нотка, която казваше „аха, с този май се бяхме забавлявали някъде“ и която не ми хареса особено.

— Помислих си, че довечера можем да се видим — промърморих. — На по бира или нещо такова.

— Защо?

— Може би защото искам да те видя.

— А може би не. Когато ме видя последния път, стреляха по мен.

— Знам, Рейчъл. Съжалявам за случилото се.

— Аз също. — Замълча за момент, после добави: — Няма да стане тази вечер, Майкъл. Имам други планове.

Планове. Удобна думичка. И страхотно оръжие. Особено в ръцете на жена. Когато нещастникът от другата страна на линията я чуе, това означава среща с друг мъж, без уточнения. Завъртане на ножа в раната, с пълната възможност за отричане. Освен това и намек за секс, но не с нещастника, който чува думичката планове.

— Планове значи — промърморих аз.

— Да, Майкъл. Планове, които не предвиждат проникване с взлом. Нито пистолети и риск от инфаркт. Просто една банална вечеря. Повярвай, бедното ми сърце не може да издържи нищо повече.

Усмихнах се на предното стъкло, но ефект нямаше.

— Добре, Рейчъл. Може би ще го направим и по телефона.

— Какво?

— Помниш ли онзи тип, който проникна в апартамента ми?

— Нима бих могла да го забравя?

— Подозирам кой е той.

— Е, хубаво.

— Мисля да сравня отпечатъците му с онези, които Родригес сне от перваза у дома.

— Бяха частични и няма да ти свършат работа.

— Имаше и кръв.

— Защо ми обясняваш всичко това? — попита Рейчъл.

— Ако предчувствието ми излезе вярно, ще ми трябва помощта ти.

— Каква по-точно?

— Мичъл Кинкейд.

Тя замълча само за миг.

— Какво общо има Кинкейд с нахлуването в дома ти?

— Сложно е.

— Обикновено е така. Нека отгатна: замесен е и кметът, нали?

— Възможно е.

— Мичъл не играе такива игри, Майкъл. Мисля, че вече ти го казах.

— Знам, Рейчъл.

— Тогава?

— Още не мога да ти кажа. Просто трябва да знам. Ще ми помогнеш ли, ако се наложи да предам някакво послание на Кинкейд?

Насреща отново се възцари мълчание.

— Какъв вид послание?

— Още не знам.

Жената, която скоро щеше да се превърне в романтичен спомен за мен, явно притежаваше неутолимо любопитство.

— След като искаш да ме забъркаш, трябва да ми кажеш повече, Майкъл — отсече тя. — В противен случай вдигни телефона и директно се свържи с него.

— Не мога — въздъхнах аз. — Не и преди да сравня отпечатъците, за които ти споменах.

— В такъв случай няма за какво повече да говорим. А и аз трябва да тръгвам.

Рейчъл се сбогува сухо и затвори, завръщайки се към проклетите си планове. А те без съмнение включваха вълнуващ секс, но без участието на моя милост.

Щракнах капачето на телефона и изругах. После подкарах надолу по улицата. Трябваше ми интернет кафе, оборудвано с принтери. Отне ми известно време да открия такова, но слава богу, Фред Джейкъбс удържа на думата си. Малко след девет излязох със снопче разпечатки, които щяха да проверят валидността на теорията ми. Сега ми трябваше място, където да поразмишлявам и да пийна нещо. Не задължително в този ред.