Майкъл Харви
Петият етаж (16)

16

Насочихме се към „Бобтейл“ — старо заведение на ъгъла на „Бродуей“ и „Сърф“. Вътрешността му беше почти запълнена от продълговат мраморен бар, зад който шеташе персоналът с бели престилки. Отзад приготвяха прекрасен ръчно разбит сладолед. Тейлър си поръча шоколадов със сода. Човекът зад бара взе една висока чаша с емблемата на „Кока-кола“, постави я под металната фуния и натисна ръчката. Една трета от чашата се напълни с течен шоколад. Върху него кацнаха три големи топки сладолед, полети с газирана вода от автомат с черна дръжка. Човекът разбърка сместа с дълга лъжичка и прибави към нея разбита сметана с черешка отгоре. Тейлър улови чашата, която се плъзна по мраморния плот, и ловко свали опаковката на дълга сламка. Отново ми заприлича на дете.

— Ти няма ли да си вземеш нещо?

Поръчах си топка ванилов сладолед в порцеланова чаша. Това я успокои и тя доволно заби сламката в коктейла си. Три минути по-късно сламката й опря в дъното на чашата. Помолих бармана за лъжица и й я подадох. Тя старателно обра сладоледа, останал по дъното.

— Хубав беше.

— Нали ти казах?

Тейлър отмести чашата и се обърна към мен.

— А сега ще поговорим за мама, нали?

— Разбира се.

Станах и я поведох към една масичка до прозореца. Настанихме се на столове, изработени от тънка бяла тел. Четиринайсетгодишната хлапачка остана на бара заедно със сладоледа си. Пред мен отново седеше Тейлър Удс — дете с проблемите на възрастен човек.

— Явно си на мнение, че майка ти има проблеми — рекох. — Разкажи ми за тях.

— Тя каза, че знаеш.

— За втория ти баща?

— Аха.

За пръв път усетих пукнатина във фасадата. Появи се като леко потрепване в гласа, после в долната й устна и се настани в очите. А те се сведоха към пода.

— Харесваш ли втория си баща?

Слабичките рамене леко се присвиха. Но и това беше достатъчно.

— Страхуваш ли се от него?

Тя поклати глава.

— Страхуваш се за майка си?

Мълчание.

— Няма нищо лошо да се страхуваш за майка си, Тейлър. За себе си също.

— Не съм казала такова нещо.

— Добре.

— Не се страхувам от него. — Замълча за миг и добави: — Но ти няма да ме разбереш.

Помислих си за човека, който преди години се наричаше мой баща. За мъртвешката тишина в един апартамент, нарушена от стъпки пред вратата и приглушени гласове в антрето. Заплашителни и опасни шумове, които карат десетгодишното момче да пропълзи през кухнята и да се измъкне навън, под лъчите на залязващото слънце. Скитах по улиците на квартала до късно, прибирах се чак след полунощ, след като на няколко пъти се осведомявах за часа от случайни минувачи. Когато пораснах, стана по-лесно. Пак бродех по улиците. Слушах Брус, пиех бира и се биех с когото ми падне. За мен това беше нормално. Знаех значението на думичката „татко“ по-добре от другите деца. Много повече от това, което би трябвало да знае хлапето срещу мен. Или поне така си мислех.

— Той какво прави на майка ти, Тейлър?

Тя погледна навън, към оживлението на Бродуей. Покрай витрината мина млада двойка, хванати за ръце. Помежду им имаше количка с бебе. Изглеждаха щастливи, но моята малка приятелка явно не забеляза това. Тя леко въздъхна, избърса една сълза от бузата си и очевидно се ядоса на слабостта си.

— Убива я — промълви. — Убива мама малко по малко и никой не може да го спре.

Пукнатината отново се появи. Прекалено широка, за да бъде пренебрегната. Непосилна за дете, което иска да я премахне в движение. Сълзите рукнаха. По бузите, надолу към брадичката, а оттам на масата. Останах с впечатлението, че когато е само, това момиче плаче много и изобщо не му пука от този факт.

— Кога за последен път? — попитах.

Тя взе една салфетка и издуха носа си. Погледнах към момчето зад бара. Още един тийнейджър. Притиснал джиесема към ухото си, той беше забравил целия свят.

— Постоянно — промълви Тейлър. — Понякога всеки ден. После настъпва пауза, след която става още по-лошо. Понякога съм сигурна, че ще умре. Но тя оживява, поне засега.

Прииска ми се да докосна ръката й. Но вместо това потърсих начин да се измъкна.

— Прибери се у дома, Тейлър. Не казвай нищо на майка си. Скоро ще се отбия да поговоря с нея.

— Кога?

Сълзите пресъхнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Тя избърса лицето си, сгъна салфетката и я постави на масата.

— Когато го няма — отвърнах.

— Следващата седмица със сигурност няма да го има. В сряда или четвъртък вечерта.

— Откъде знаеш?

— Ще бъде в центъра, на някакво тържество на кмета. Мама трябваше да ходи с него, но се разболя.

— Какво означава това?

Тейлър вирна брадичка, очите й се присвиха. Изведнъж престана да прилича на майка си.

— Означава, че снощи се прибра у дома и размаза лицето й. Няма как да я покаже на колегите си.

— Много ли е зле?

— За какво мислиш, че съм тук?

— Добре — кимнах аз. — Другата седмица ще се отбия и ще помислим за някакъв план.

— Аз вече имам план — каза тя.

— Какъв?

— Ти ще го убиеш — обяви с равен глас Тейлър. Все едно Джони Удс вече е труп, а тя само съобщаваше новината.

— Никой никого няма да убива, Тейлър. Ясно ли е?

Момичето отново вдигна глава и аз изведнъж изстинах.

— Ти няма да си в къщата. Не знаеш нищо.

Придърпах стола си напред, нарушавайки личното й пространство.

— Нима си въобразяваш, че е толкова лесно да убиеш някого?

Раменете й се свиха.

— Не е, повярвай ми. Майка ти знае ли за това?

Тя поклати глава.

— Добре. Другата седмица ще поговоря с нея. Дотогава няма да предприемаме нищо.

Помислих, че отново ще се разплаче. Или ще навлезе в подробностите на плана за вкарването на един куршум в главата на Джони Удс. Не се случи нито едното, нито другото. Тейлър стана и излезе на улицата. Платих сладоледите и я последвах. Чакаше ме на ъгъла. Нямаше какво повече да си кажем и аз я качих в едно такси. Продиктувах адреса на шофьора и му платих таксата плюс двайсетачка отгоре. После тръгнах пеша по Бродуей. Мислех за младата си приятелка и за убийството, което беше замислила.

Много хора не биха приели сериозно заплахите на едно четиринайсетгодишно момиче. Но аз не бях от тях. Детето може да натисне спусъка толкова лесно и спокойно, колкото всеки друг. Понякога дори по-лесно. Знаех го, защото ми се беше случвало. Почти.

Нощем винаги беше най-зле. Особено когато допусках грешката да заспя, преди да се е върнал. После той се прибираше и тръгваше да ме търси. Нещата бяха малко по-добре, когато по-големият ми брат Филип беше там. Дори когато го сритваха да си трае.

И в двата случая старецът получаваше това, което иска. Караше ме да застана във всекидневната и ме оглеждаше. Достатъчно близо, за да усетя алкохолния му дъх. Днес вече знам, че така мирише алкохолът. Но тогава си мислех, че така мирише боят. В комбинация с дъх на цигари, пот и страх. Моят старец се страхуваше от почти всичко голямо в живота. Това беше първопричината да бъда там, във всекидневната. В три сутринта. Никакъв страх от страна на татко. Там той държеше нещата под контрол.

Избираше темата. Без значение каква. Може би я определяше по начина, по който го гледах, когато ме измъкваше от леглото. Нямаше значение дали се опитвах да бъда твърд. Започваше да крачи напред-назад и да ми задава въпроси.

За голям пич ли се мислиш? Ей сега ще ти покажа какво значи да си пич.

Не си въобразявай, че ще ти се размине с глупостите, които пробутваш на останалите.

Аз не бях чак толкова умен, а той най-добре знаеше това. Едва се справях със спорта, учението и всичко останало. Проклет измамник!

След това определение той се приближаваше до мен и чакаше да се свия в очакване на удара. Кого си въобразяваш, че лъжеш?

Въпросът нямаше значение. Отговорът — също. Правилен отговор нямаше. Никой и нищо не заслужаваше отговор. Аз знаех това. Но той продължаваше да задава въпроси на все по-висок глас. В крайна сметка се опитвах да дам някакъв отговор. Когато пораснах, започнах да разбирам, че това е грешка. Която той очакваше. Спираше да крачи напред-назад и заплашително се навеждаше над мен.

— Какво каза?!

С крайчеца на окото си виждах мама с молитвена броеница в ръце, която хем се обръщаше към бога, хем молеше татко да ме остави на мира и да си ляга. Никакъв шанс. Давах поредния отговор и чаках. Прекрасно знаех какво ще последва, но не преставах да се учудвам. От бързината и жестокостта на камшичния удар. Смразяващо шумен. Отначало в ушите ми, а после като експлозия върху цялото ми лице. Бели светкавици под спуснатите клепачи. Всичко това бе предизвикано от удар с разтворена длан. Първият удар. Който винаги болеше повече от останалите може би поради огромния шок. Когато бях на седем, просто плачех. Когато пораснах малко, започнах да проявявам стоицизъм. Но това беше без значение. Следващият удар идваше, независимо от моята реакция. Вероятно по тази причина и той гледаше да не мисли за първия. Най-често го нанасяше с полусвит пестник, някъде по главата. После се включваха здраво стиснатите юмруци. Един удар, втори. Канонадата продължаваше, докато падна. След това всичко беше наред. Старецът беше удовлетворен. Изръмжаваше нещо на майка ми и отиваше да си легне. Мама ме питаше искам ли чаша чай. Казвах „не“, излизах от всекидневната и се връщах в леглото. Чувах тежкото му дишане оттатък. Между нас имаше само една тънка преграда и живот, изпълнен за съжаление.

На другия ден никой не споменаваше за нощните ми премеждия. На по-другия, също. Нито аз, нито дори Филип. Просто седяхме и чакахме. Да пораснем достатъчно, за да можем да се махнем. Или да го убием. Днес съзнанието ми беше концентрирано именно върху втората възможност. В онези години убийството ми се струваше съвсем реално. Също и днес. Дори още по-реално. Затова приех сериозно думите на Тейлър. Трябваше да направя всичко възможно да съхраня детството на едно дете.