Майкъл Харви
Петият етаж (27)

27

Вечерята беше печено пиле със салата. След като се справихме с нея, останахме на кухненската маса пред бутилка вино и запалихме цигари. После клиентката ми реши, че може да ми разкаже как е започнало всичко.

— Той извади цяла дузина яйца от хладилника — обяви тя и кимна, сякаш не исках да й повярвам.

Аз просто запазих мълчание.

— Бяхме женени по-малко от месец. Една събота сутрин бях обещала на Тейлър да я водя на футболен мач и му казах, че няма да успея да прибера дрехите му от химическо чистене.

Допълни чашата си и ми подаде бутилката. Отказах с поклащане на глава.

— Той слезе от горния етаж и се надвеси над мен. Попита какво съм казала и аз отново му обясних, че не мога да прибера дрехите. А той отвори хладилника и извади яйцата. После ме хвана за врата и ме сложи да седна на масата.

— Опита ли се да му попречиш?

— Честно казано, нямах представа какво става. Освен това той се оказа неподозирано силен. Не знаех, че е толкова силен. Или по-скоро беше. Прикова ме ей тук, на масата. После счупи едно яйце над мен и то се стече по лицето ми.

Джанет се извърна с профил към мен и дръпна от цигарата. Окото й проблесна през облаче дим.

— Не каза нито дума. Просто ме притискаше към масата и продължаваше да чупи яйца върху главата ми. Второ, трето, четвърто… Спря може би след шестото, после се качи горе и си легна. Това беше начинът му да покаже кой командва парада.

— Ти какво направи?

— Имаш предвид твърдоглавата Джанет, а? — засмя се тя толкова широко, че зърнах кътниците й. — Може би очакваш, че съм хукнала към вратата? Нищо подобно. Останах, главно заради ей това. — Ръката й с чашата описа широк кръг. — Не исках да загубя дома си. Заради Тейлър. Затова се измих, и толкова. После стана по-лошо, разбира се. Яйцата бяха първото послание. След това дойде ред на блъскането и крясъците. Шамарите се превърнаха в юмруци. Груб секс когато и където го пожелаеше. Сигурна съм, че знаеш за какво става въпрос.

Отпих глътка вино и замълчах. Нещата бяха такива, каквито са.

— Знам, че рано или късно ще приключи с мен и ще подгони Тейлър — промълви тя.

— Охо, значи така…

Клиентката ми замислено кимна, в очите й трепна нещо различно.

— Още не, но по-късно кой знае… Аз обаче не мога да поема такъв риск. Не мога да седя и да чакам.

— И затова се обърна към мен. Преди близо година.

— Ти си приятел. Е, добре де, преди време бяхме повече от приятели. — Очите й внимателно ме погледнаха изпод синините. — Понякога мислиш ли за това?

— За какво?

— За нас. За това, което ти казах.

— Опитвам се да не мисля.

— Нямаше да се получи, Майкъл. И ти прекрасно го знаеш.

— Имаше и други възможности.

Тя понечи да каже нещо, но после се намръщи.

— Нека не се връщаме назад — заявих аз. — Станалото — станало. В следващия живот просто кажи на човека.

— Решението беше мое, тялото също — поклати глава тя.

— Тогава защо аз трябва да живея с него?

Егоистичен въпрос, на който няма отговор. Веднъж зададен, той не може да се върне назад.

— Говорим за преди повече от петнайсет години, Майкъл. Аз бях просто едно уплашено дете.

— Вярно, че беше дете — кимнах. — Аз също.

— Мислиш ли, че към това може да се добави още нещо?

— Мисля, че ти имаше планове, Джанет. Независимо че беше на двайсет или на двайсет и една. И нищо не би трябвало да ти попречи.

Тя се замисли за плановете си.

— Искаш да кажеш, че са ме блазнели парите. И затова съм се хванала с бащата на Тейлър веднага след теб. Мистър „Търговски съвет“, а после и мистър „Градски съвет“. Мислела съм си, че човек с малко повече зелени банкноти ще ми реши проблемите. Къща, кола, сигурност.

— Това със сигурността май не се получи, а?

— Огледай се наоколо. От този момент нататък сама ще се грижа за всичко.

— Затова ли се върна при мен?

— Ти винаги си бил силен, Майкъл. Включително и когато ти разказах всичко.

— Разказа ми, защото беше убедена, че така по-лесно ще ми станеш клиентка.

— Така ли мислиш?

— Ти ми кажи.

— Мислех, че трябва да знаеш какво се е случило — отвърна тя хладно. — Въпреки че се е случило отдавна. А за останалото си прав. Надявах се да откриеш отговорите на някои въпроси, свързани с Джони.

— А сега?

— Сега отговорите са налице. Работата е там, че трябва да се изправя срещу въпросите.

— А междувременно ще чакаме.

Тя протегна ръка. Пръстите й бяха гладки и студени. Или моите бяха такива.

— Нещата не са перфектни, Майкъл. Но мога да ти обещая, че когато бъда готова, ще взема детето и ще си тръгна, без да поглеждам назад.

Отдръпнах ръката си.

— Само не чакай прекалено дълго.

— Няма. — Тя стана и пристъпи към мен. — Между нас всичко е окей, нали?

Кимнах. И наистина вярвах, че е така. Тя се наведе и докосна бузата ми с устни. После се зае да разчиства масата, сякаш това щеше да й помогне да промени живота си. Погледах я известно време, станах и бавно се насочих към всекидневната. Втората новина на емисията в десет бе кандидатурата за кмет на Мичъл Кинкейд. — Джанет донесе остатъка от виното и седна.

— Слушала съм речите му — рече тя, докато по Фокс Нюз показваха как Кинкейд стиска ръце и се усмихва на някакво събрание.

— Какво мислиш за него?

— Честно ли?

— Разбира се.

— Мисля, че прилича на Боби Кенеди.

Погледнах екрана. Тълпата около Кинкейд се състоеше предимно от бели хора, предимно млади и предимно от женски пол. Като на концерт на Бийтълс преди години, когато Джон и Пол се бръснеха веднъж седмично.

— Толкова ли е добър?

Пред кандидата изскочи момиче с късо подстригана червена коса, облечено в памучни панталони, бяла блуза и черно яке. Блузата се вдигна нагоре, разкривайки коремни плочки. Кинкейд се усмихна и сложи подписа си на корема на момичето под неистовите крясъци на тълпата.

— Не казвам, че ще гласувам за него — промърмори Джанет. — Нали помниш за кого работи гадният ми съпруг?

Взех дистанционното и натиснах един бутон. Кинкейд замръзна в профил към мен, протегнал ръка да разроши косата на някакво хлапе.

— Мислиш ли, че ще спечели?

— Срещу Уилсън? — презрително се усмихна Джанет. — Моля те! Вече са му скроили шапката!

— Мислиш ли?

— Първо, Уилсън държи големите пари, второ, профсъюзите са в джоба му. А ако Кинкейд случайно не фалира по време на кампанията, те ще сменят тактиката.

— Как по-точно?

— Не знам, но Джони намекна, че работят по въпроса. И в очите му се появи заплашителен блясък, който познавам много добре.

Хвърлих още един поглед към бъдещия спасител на Чикаго. Вдясно от Мичъл Кинкейд стоеше личният му бодигард. Едър чернокож младеж с добре очертани мускули. Разтревожи ме лицето му, което имах чувството, че познавам. А може би познавах гнева, който се излъчваше от него.

— Дай да видим нещо друго — каза Джанет и издърпа дистанционното от ръката ми. Прехвърли няколко канала и спря на Летърман. — Харесваш ли Дейв?

— Добър е — рекох. После погледнах малкия стенен часовник, който показваше единайсет. — Време е да си тръгвам.

— Нали ти казах, че Джони няма да се прибере тази вечер?

— Не е там работата.

— Има си стая в центъра — вдигна ръка тя. — Спи там, преоблича се и отива направо на работа. — Ръката се завъртя с дланта нагоре, очите й се върнаха на телевизора. — Какво толкова?

— Мислиш ли, че там си има и момиче?

Заковала очи в Летърман, Джанет леко сви рамене. А аз си помислих за брюнетката в кметството. За парфюма и пищните форми.

— Извинявай.

— Няма значение — ведро се усмихна към телевизора тя. — Няма никакво значение. Просто не се тревожи, че трябва да бягаш оттук. Не и заради него.

Усили звука и разговорът замря, преди да е започнал. Облегнах се назад. Канапето беше меко, а Дейв — много забавен. Гост в студиото беше Били Кристъл. Харесвах Били Кристъл. Приличаше ми на някакъв старомоден комедиант. С него не бе необходимо човек да ходи в тоалетната, за да се разсмее. Класата си е класа.

Отпих глътка вино. Джанет се разсмя на някаква шега, а аз малко се отпуснах. Не след дълго качих краката си на канапето. А след това се излегнах.

* * *

Четири часа по-късно рязко се събудих. Къщата тънеше в мрак и тишина. Часът беше три и половина. Под главата ми имаше възглавница, а тялото ми беше покрито с одеяло. Бях сам, явно оставен да спя на спокойствие.

Знаех, че Удс ще отиде направо на работа, но въпреки това реших, че е по-добре да си вървя. Просто за всеки случай. Току-виж, че татко Мечок вземе да се прибере. Казах си, че отново ще затворя очи само за трийсет секунди. После отпуснах глава върху възглавницата. Много бяла и много мека.