Майкъл Харви
Петият етаж (50)

50

На брега беше ветровито и студено. По водата с цвят на олово пробягваха пенливи зайчета. Дръпнах ципа на якето си и поех на юг, към Норт Бийч Авеню.

След два месеца лятото щеше да бъде тук. По пясъка щяха да тичат любителите на здравословния живот и да клечат йогите. От едната страна ще стърчат строгите градски небостъргачи, а от другата ще има само синя вода. Тихо грачене на чайки, приглушени разговори на местните обитатели, разхождащи кучетата си по тревясалите пътеки и отпиващи кафе от картонени чаши, опитвайки се да изпреварят жегата.

Някъде към десет часа идват спасителите и брегът се оживява. Над водата звучи музика, жанровете се смесват в еклектична плетеница. Бягащите пътечки на фитнеса под открито небе издават ритмичен шум, във въздуха се разнася ленив аромат на плажно масло, в крайбрежната кръчма се отварят бири и се поднасят сандвичи. Хората лежат на разпънати одеяла с книги в ръце, разговарят и се пържат на слънцето. И флиртуват, разбира се.

В ранния следобед покрай Норт Бийч Авеню изникват тънки бели колове, между които са опънати мрежи. Младите професионалисти напускат своите небостъргачи и отиват да играят плажен волейбол. Тичане, скачане, яко потене. Още голи тела, още плажно масло и бира. И още флирт, разбира се.

Норт Бийч Авеню възвръща спокойствието си малко след като слънцето се скрие. Още известно време се мяркат закъснели волейболисти, после се връщат бегачите и кучетата със своите собственици. Нощта се прокрадва над езерото и го лишава от цвят, превръщайки го в огромно празно пространство на края на града. Нищо видимо, нищо осезаемо. С изключение на водата, която тихо се плиска край вълнолома.

Това бяха мислите, които ме занимаваха, докато крачех край водата. Един гълъб се мотаеше край мен, равнодушен към мислите ми. Окото му беше заковано в поничката, която си бях взел заедно с кафето. Отхапах една хапка и я хвърлих на чернооката птица, която пъргаво я раздроби с клюна си и отнесе толкова, колкото можеше да носи. Отместих капачката на чашата и вдъхнах горещия аромат, надявайки се кафето да ме стопли. Но стана обратното — то бързо изстина.

До моста на Норт Бийч Авеню чакаше самотна фигура. Винс Родригес беше облечен в синьо кашмирено палто. На ръцете му имаше черни кожени ръкавици, очите му бяха скрити зад тъмни очила. В ръцете си държеше „Сън-Таймс“.

— Днес чел ли си вестници? — попита той, без да вдига глава.

Не бях. Родригес прелисти на първа страница и ми я показа. Кметът и Мичъл Кинкейд пред статуята на Ейбрахам Линкълн. Доближили глави, те очевидно обсъждаха важни неща. Хубава снимка. С такава снимка биха се гордели дори Джон Кенеди и брат му Боби. Текстът с едри букви под нея гласеше:

КИНКЕЙД И УИЛСЪН:

НАШАТА ВРЪЗКА С ЛИНКЪЛН

Хвърлих едно око на материала, който обясняваше идеите на Кинкейд за строителство на ново крило към сградата на Чикагското историческо дружество. Крилото „Линкълн“. Истинско произведение на изкуството, в което ще се съхранява всичко, свързано с личността на Ейбрахам Линкълн. На първо място Прокламацията за освобождаване на робите. Кинкейд я наричаше своя съдба и изразяваше желание лично да финансира строителството. Кметът Уилсън обаче беше категоричен, че парите ще даде общината. Четирийсет милиона долара, но кой ти гледа парите? Със сигурност не и данъкоплатците. Сведох очи към заключението на материала и се усмихнах на мнението на помощник-куратора, който щеше да ръководи новото крило. Дългогодишната доброволка Тийн Маккан очакваше с нетърпение предизвикателствата, свързани с живота и дейността на легендарния Линкълн.

— Колко време ще продължи строителството? — попитах.

— Най-малко две години. През това време Кинкейд ще обикаля страната с Прокламацията. Ще я показва в музеи, църкви и училища, ще разяснява на хората историята и посланието на документа.

— И ще си изгради завидна репутация — рекох.

Родригес кимна.

— Местните демократи вече са издигнали кандидатурата му за Сената.

— На чие място?

Детективът се усмихна и придърпа ръкавиците си.

— Чувам, че догодина ще се отвори едно свободно място.

— С помощта на Уилсън?

— Естествено. Кинкейд вече му е любимец. Само преди три месеца беше готов да му изтръгне сърцето, но сега ще го подкрепи с всички възможни средства.

— По целия път до Сената на САЩ.

Родригес сви рамене.

— За Уилсън нещата се ясни: помага на този човек да направи политическа кариера, а той забравя, че някога е имал намерение да става кмет. Завинаги. Уилсън го издига до върха, а Чикаго се сдобива с верен приятел във Вашингтон.

— И всички са доволни.

— Нещо такова.

Умен ход. Чист, ефикасен, безкръвен. Точно в стила на кмета Уилсън. Отпих глътка студено кафе. Излязохме на Фулъртън Авеню и минахме през подлеза, отвъд който беше паркирана колата на Родригес.

— Какво мислиш за материала на Фред Джейкъбс? — попитах.

От срещата ми с кмета беше изминал почти месец. Две седмици след нея отряд на отдела за борба с порока към градската полиция на Чикаго беше арестувал Лорънс Рандолф по време на разходка из Уест Сайд. В колата на куратора бяха открили 14-годишно момче. На другия ден „Трибюн“ публикува материала на Джейкъбс на първа страница.

— Напипал е нещата — отвърна Родригес.

— Анонимен сигнал, а?

Родригес продължи да крачи напред.

— Нека отгатна — рекох. — За да подсладят нещата, ченгетата от „Борба с порока“ предварително са прочистили Уест Сайд от всякакви тийнейджъри. Оставили са само бебетата в колички.

— Това пък защо? — спря се Родригес.

— За да бъдат сигурни, че Рандолф ще бъде обвинен за секс с непълнолетен. Углавно престъпление, което ще му донесе минимум десет години зад решетките. При строг режим.

Родригес се ухили зад слънчевите си очила. Типичен беззвучен смях на ченге, от който те побиват тръпки.

— Чух, че щели да го затворят в една килия с приятелчетата му от „Арийското братство“. Така се действа на петия етаж: винаги се играе на сигурно.

Детективът тихо подсвирна и натисна един бутон на връзката си с ключове. Колата му издаде къс звуков сигнал, вратите се отключиха. Отворих тази отдясно. На седалката беше хвърлено палто, изпод което зърнах букет от орхидеи. Родригес премести цветята и палтото на задната седалка. После свали слънчевите очила и запали мотора. Аз седнах до него. Докато чакахме колата да загрее, той пусна радиото и намери една от новинарските станции. После в ръката му се появи пощенска картичка, на която се виждаха пясък и кактуси.

— Вчера я получих — промърмори той.

Дан Мастърс беше успял да състави цели три изречения. Първото се отнасяше до времето. Второто за къщата, която беше купил. А третото се изчерпваше с една-единствена дума: „Благодаря“. Родригес беше придвижил документите му в полицията, следейки отблизо обработката им. Дан щеше да получи максимални добавки за прослужено време плюс съответните премии. Това не беше достатъчно за щастлив живот, но все пак беше някакво начало.

— Сякаш се справя — рекох.

— Не споменава нито Джанет, нито момичето.

— Може би е добър знак.

— Да кажеш нещо за послеписа?

Прочетох го за втори път.

Поздрави на Кели. Кажи му, че спя спокойно.

— Мисля, че и това е добър знак — рекох.

Родригес прибра картичката в джоба си.

— Искаше ти се да ги приберем, нали?

Пред очите ми се появи кратък проблясък. Блестящи очи, руси коси, студените усмивки на майка и дъщеря.

— Не съм много сигурен — отвърнах.

Родригес намали радиото и придърпа яката на палтото си.

— Не знам дали е правилно, но и аз бих постъпил по същия начин — промърмори той.

— Благодаря, детектив.

Той кимна. Не бях казал на никого за снимките, които Тейлър остави у дома. Не виждах смисъл да го правя. Джони Удс е мъртъв, но животът продължава. За всички нас.

— Днес ще ходиш ли? — подхвърлих.

Родригес хвърли поглед към букета на задната седалка. Първи май, трийсет и петият рожден ден на Никол Андрюс.

— Да. Ще й оставя тези цветя.

Орхидеите, излъчваха леко ухание. Бяха прекрасни и неописуемо крехки. Родригес внимателно взе букета и го положи в скута си.

— Искаш ли да дойдеш и ти? — попита той, но въпросът прозвуча фалшиво.

Поклатих глава.

— Може би по-късно.

Детективът кимна и се втренчи в огледалцето за обратно виждане, в което не се отразяваше нищо. Вероятно ще си поплаче на гроба на Никол. Отново ще усети огромната празнота в душата си. И после ще си тръгне. А орхидеите ще останат. При това време те едва ли ще изкарат до вечерта.

— Да те закарам ли?

— Няма смисъл, Винс — рекох аз и отворих вратата. — По-добре да се поразходя.

Слязох и останах да гледам след него. После сгуших глава срещу студения вятър и поех по дългия и самотен път към дома.