Майкъл Харви
Петият етаж (14)

14

Зад вратата имаше метално стълбище, боядисано в черно, което се изкачваше два етажа нагоре и свършваше пред още една желязна врата, боядисана в сиво. Хюбърт извади ключ и я отвори. Въздухът беше като във вътрешността на ковчег, ако в ковчезите изобщо има въздух.

— Това е нашата историческа секция до 1890 година. Не ви съветвам да влизате тук прекалено често.

Хюбърт напипа ключ и го щракна. На тавана светна слаба 40-ватова крушка. Направих опит да се стегна, докато младежът се стопяваше в мрака.

— По-бързо — подкани ме той. — Иначе онази кучка долу ще започне да се пита какво търсим тук.

Помещението приличаше на предишното, но още по-старо. Редици пожълтели и скърцащи полици с кашони и папки, почти опиращи в тавана. В стената над тях имаше малко прозорче с предпазна мрежа, което би трябвало да е на нивото на тротоара. От улицата се прокрадваше сива светлина, миришеше на нещо гадно — като в най-лошия период на веригата заведения „Панда Експрес“.

— Съжалявам, но точно отпред е контейнерът за смет на китайско ресторантче — промърмори Хюбърт.

Плъзнах пръст по корицата на една папка. На нея с неразбираем почерк беше надраскано нещо.

— Няма проблем — отвърнах. — Поне влиза светлина. Какво пише тук?

Хюбърт се наведе да разчете надписа.

— Шортол и Хорд, плюс дата и каталожен номер.

— Кои са Шортол и Хорд?

— Джон Шортол е човекът, който практически е спасил архивите на града.

— Наистина ли?

— Да. Пожарът е унищожил целия архив на недвижимите имоти в окръг Кук.

— Всичко?

— Просто ей така — щракна с пръсти Хюбърт. — Но Шортол е бил собственик на кантора по вписвания, в чийто архив е държал копия от почти всички сделки с недвижими имоти в окръга.

— Голяма съобразителност от негова страна.

— Да. При наближаването на пожара той задигнал някаква каруца с пушка в ръка, натоварил архивите и напуснал града.

— А ако не го беше направил?

— Никой в този град не би имал законна собственост върху каквото и да било — сви рамене Хюбърт. — Пълен хаос.

— А това е неговият архив, така ли?

— Да.

Издърпах един журнал и го разтворих. Слепените от времето листа тихо пропукаха.

— Внимавайте! — надникна зад рамото ми Хюбърт.

— Спокойно, знам.

— Да, но мастилото се рони. А това са единствените екземпляри.

Хюбърт взе книгата от ръцете ми и се зае да разлепва дългите страници. Пред очите ми се мярна някаква дата — 1858 г.

— Съжалявам, Хюбърт. Тази не ми върши работа.

— Което не е причина да пипате невнимателно.

— Да, Хюбърт.

Засрамено наведох глава и изчаках няколко секунди, после свалих няколко журнала от 1870-а.

— Тези ми трябват.

— Този период от време?

— Като за начало.

— Местоположение?

— Градът.

— Без майтап? През 1870-а едва ли е имало предградия. По-скоро голи терени.

— На юг от централната част — уточних аз. — Близо до „Рузвелт“ и „Канал“.

Хюбърт захапа обецата, която висеше от долната му устна, и прекара пръст по ръбестия гръб на чикагската история.

— Това са много терени — промърмори той. — Нещо по-точно?

В погледа му се мярна нещо като закачка. Оставих го да си играе.

— Ирландският квартал, Хюбърт. Оборът на О’Лиъри и около него.

— Дековън Стрийт — рече той.

— Номер 137, Хюбърт.

— Да, да. Но тук той е регистриран с номер на имота. През 1870-а тези номера са били малки, но все пак ги е имало. — Хюбърт се разшета около полиците и измъкна четири дълги журнала. — Тези покриват както обора на О’Лиъри, така и имотите на десет пресечки около него.

Протегнах ръка, но младежът ме спря.

— Ще ги разглеждаме страница по страница. Бавно и внимателно.

За четири секунди прегледахме четирийсет прехвърляния на имоти в квартала на О’Лиъри. Двайсет и два от тях бяха продадени на един и същ човек. Или по-скоро на едни и същи инициали: Дж. Дж. У.

— По онова време са използвали инициали, така ли?

— Не знам — сви рамене Хюбърт. — Изглежда ми странно.

Поднесе журнала близо до очите си и напрегна взор.

— Струва ми се, че става въпрос за фирма — промърмори той и посочи някакви мастилени заврънкулки в дъното на страницата. — Това май е Ко, като „компания“. Погледнах. Младежът беше прав.

— Предполагам, че Джон Шортол едва ли е съхранявал и фирмени досиета — промърморих.

— Съжалявам — рече Хюбърт.

— Изгорели са в пожара?

— Да — кимна той. — Всички фирмени досиета са били унищожени. Собствениците на фирми са били принудени да се пререгистрират и да започнат отначало.

— Пълен хаос, а?

— Май да.

Дългият нокът на Хюбърт се плъзна по регистъра. Това му даде време да набере кураж и да зададе неизбежния въпрос.

— Ако позволите да попитам, говорят ли ви нещо тези инициали?

Затръшнах кориците на журнала, принуждавайки го бързо да отдръпне пръстите си. После върнах книгата на мястото й.

— Млъквай, хлапе.

— Да, сър.

— И забрави за тези инициали. Така животът ти ще бъде далеч по-хубав.

— Да, сър.

Огледах тъмната стена от папки и документи, която ни ограждаше от всички страни. Представих си как Джон Шортол товари каруцата с пушка в ръце, спасявайки пазара на недвижими имоти в Чикаго. И междувременно си пълни гушата — нещо, което най-вероятно се беше случило. После си помислих за инициалите, които присъстваха на много места в журнала — Дж. Дж. У., или Джон Джулиъс Уилсън. Известен още като прапрадядо на днешния кмет.

— Да се върнем горе, преди шефката ти да е тръгнала да ни търси — рекох.

— Добре.

Хюбърт се обърна и започна да си пробива път по тъмните пътеки между полиците.

— Мамка му…

— Да? — очаквателно подхвърлих аз.

— Шефката… Тя е братовчедка на кмета.

— Дамата със синята коса?

— Така съм чувал.

— И управлява тези архиви?

— Аха.

Почесах се по главата.

— Ще изгубиш ли работата си, Хюбърт?

Лекомисленият отговор на младежа долетя обратно.

— Няма. Аз съм гей и това я плаши. Ще й кажа, че сте ми пуснали ръка или нещо такова. Адски ще й хареса.

— Благодаря ти, Хюбърт.

— Бъдете спокоен, тя няма да ми повярва. Давам й храна за приказки, и толкоз. Освен това работата в архива не е мечтата на живота ми.

— Нека отгатна — рекох. — Учиш в театралното училище?

Хюбърт се обърна, на лицето му се появи усмивка.

— Обичайният стереотип, а? Не, аз съм хакер.

— Компютри?

Хюбърт раздрънка четиринайсетте пръстена на десетте си пръста.

— Мога да вляза навсякъде, стига да разполагам с нужното време и пари.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Ако искате да пазарувате онлайн, трябва да ви наглася компютъра предварително. Така ще предпазя кредитните ви карти от кражба.

Той ми подаде визитна картичка — червена, на жълти звезди. Хюбърт Ръсел.

— Трябва да се връщам.

— Благодаря ти, Хюбърт. Името ми е Майкъл Кели.

— Няма проблем, мистър Кели. Беше ми забавно.

Стиснахме си ръцете и Хюбърт се спусна по стълбите. Изчаках една минута и го последвах. Пресякох просторното помещение, усещайки очите на шефката му в гърба си. Младежът спря на няколко крачки пред мен и обяви на висок глас:

— Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем, сър. През 1840 година не е регистриран имотът, който ви интересува. Технически погледнато, най-вероятно той не принадлежи на никого. Или по-скоро никой не е в състояние да представи юридически валиден документ за собственост. Както вече споменах, за повече подробности ще трябва да се обърнете към Чикагското историческо дружество.

Хюбърт намигна и ми отвори вратата. Миг по-късно останах сам в студения мраморен коридор, връщайки се обратно във времето. Към 1871 година и банда крадци на земя, известни още като отците основатели на Чикаго.