Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Кели (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The fifth floor, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Харви. Петият етаж
Американска. Първо издание
Превел от английски: Веселин Лаптев
Редактор: Матуша Бенатова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Здравка Славянова
Формат 84×108/32. Печатни коли 19
Издателство ОБСИДИАН
Печат и подвързия: „Аватар“ АД — В. Търново
Michael Harvey
The Fifth Floor
Copyright © 2008 by Michael Harvey
Превод © Веселин Лаптев
Худ. оформление © Николай Пекарев
ОБСИДИАН София 2008
ISBN 978-954-769-189-6
История
- — Добавяне
14
Зад вратата имаше метално стълбище, боядисано в черно, което се изкачваше два етажа нагоре и свършваше пред още една желязна врата, боядисана в сиво. Хюбърт извади ключ и я отвори. Въздухът беше като във вътрешността на ковчег, ако в ковчезите изобщо има въздух.
— Това е нашата историческа секция до 1890 година. Не ви съветвам да влизате тук прекалено често.
Хюбърт напипа ключ и го щракна. На тавана светна слаба 40-ватова крушка. Направих опит да се стегна, докато младежът се стопяваше в мрака.
— По-бързо — подкани ме той. — Иначе онази кучка долу ще започне да се пита какво търсим тук.
Помещението приличаше на предишното, но още по-старо. Редици пожълтели и скърцащи полици с кашони и папки, почти опиращи в тавана. В стената над тях имаше малко прозорче с предпазна мрежа, което би трябвало да е на нивото на тротоара. От улицата се прокрадваше сива светлина, миришеше на нещо гадно — като в най-лошия период на веригата заведения „Панда Експрес“.
— Съжалявам, но точно отпред е контейнерът за смет на китайско ресторантче — промърмори Хюбърт.
Плъзнах пръст по корицата на една папка. На нея с неразбираем почерк беше надраскано нещо.
— Няма проблем — отвърнах. — Поне влиза светлина. Какво пише тук?
Хюбърт се наведе да разчете надписа.
— Шортол и Хорд, плюс дата и каталожен номер.
— Кои са Шортол и Хорд?
— Джон Шортол е човекът, който практически е спасил архивите на града.
— Наистина ли?
— Да. Пожарът е унищожил целия архив на недвижимите имоти в окръг Кук.
— Всичко?
— Просто ей така — щракна с пръсти Хюбърт. — Но Шортол е бил собственик на кантора по вписвания, в чийто архив е държал копия от почти всички сделки с недвижими имоти в окръга.
— Голяма съобразителност от негова страна.
— Да. При наближаването на пожара той задигнал някаква каруца с пушка в ръка, натоварил архивите и напуснал града.
— А ако не го беше направил?
— Никой в този град не би имал законна собственост върху каквото и да било — сви рамене Хюбърт. — Пълен хаос.
— А това е неговият архив, така ли?
— Да.
Издърпах един журнал и го разтворих. Слепените от времето листа тихо пропукаха.
— Внимавайте! — надникна зад рамото ми Хюбърт.
— Спокойно, знам.
— Да, но мастилото се рони. А това са единствените екземпляри.
Хюбърт взе книгата от ръцете ми и се зае да разлепва дългите страници. Пред очите ми се мярна някаква дата — 1858 г.
— Съжалявам, Хюбърт. Тази не ми върши работа.
— Което не е причина да пипате невнимателно.
— Да, Хюбърт.
Засрамено наведох глава и изчаках няколко секунди, после свалих няколко журнала от 1870-а.
— Тези ми трябват.
— Този период от време?
— Като за начало.
— Местоположение?
— Градът.
— Без майтап? През 1870-а едва ли е имало предградия. По-скоро голи терени.
— На юг от централната част — уточних аз. — Близо до „Рузвелт“ и „Канал“.
Хюбърт захапа обецата, която висеше от долната му устна, и прекара пръст по ръбестия гръб на чикагската история.
— Това са много терени — промърмори той. — Нещо по-точно?
В погледа му се мярна нещо като закачка. Оставих го да си играе.
— Ирландският квартал, Хюбърт. Оборът на О’Лиъри и около него.
— Дековън Стрийт — рече той.
— Номер 137, Хюбърт.
— Да, да. Но тук той е регистриран с номер на имота. През 1870-а тези номера са били малки, но все пак ги е имало. — Хюбърт се разшета около полиците и измъкна четири дълги журнала. — Тези покриват както обора на О’Лиъри, така и имотите на десет пресечки около него.
Протегнах ръка, но младежът ме спря.
— Ще ги разглеждаме страница по страница. Бавно и внимателно.
За четири секунди прегледахме четирийсет прехвърляния на имоти в квартала на О’Лиъри. Двайсет и два от тях бяха продадени на един и същ човек. Или по-скоро на едни и същи инициали: Дж. Дж. У.
— По онова време са използвали инициали, така ли?
— Не знам — сви рамене Хюбърт. — Изглежда ми странно.
Поднесе журнала близо до очите си и напрегна взор.
— Струва ми се, че става въпрос за фирма — промърмори той и посочи някакви мастилени заврънкулки в дъното на страницата. — Това май е Ко, като „компания“. Погледнах. Младежът беше прав.
— Предполагам, че Джон Шортол едва ли е съхранявал и фирмени досиета — промърморих.
— Съжалявам — рече Хюбърт.
— Изгорели са в пожара?
— Да — кимна той. — Всички фирмени досиета са били унищожени. Собствениците на фирми са били принудени да се пререгистрират и да започнат отначало.
— Пълен хаос, а?
— Май да.
Дългият нокът на Хюбърт се плъзна по регистъра. Това му даде време да набере кураж и да зададе неизбежния въпрос.
— Ако позволите да попитам, говорят ли ви нещо тези инициали?
Затръшнах кориците на журнала, принуждавайки го бързо да отдръпне пръстите си. После върнах книгата на мястото й.
— Млъквай, хлапе.
— Да, сър.
— И забрави за тези инициали. Така животът ти ще бъде далеч по-хубав.
— Да, сър.
Огледах тъмната стена от папки и документи, която ни ограждаше от всички страни. Представих си как Джон Шортол товари каруцата с пушка в ръце, спасявайки пазара на недвижими имоти в Чикаго. И междувременно си пълни гушата — нещо, което най-вероятно се беше случило. После си помислих за инициалите, които присъстваха на много места в журнала — Дж. Дж. У., или Джон Джулиъс Уилсън. Известен още като прапрадядо на днешния кмет.
— Да се върнем горе, преди шефката ти да е тръгнала да ни търси — рекох.
— Добре.
Хюбърт се обърна и започна да си пробива път по тъмните пътеки между полиците.
— Мамка му…
— Да? — очаквателно подхвърлих аз.
— Шефката… Тя е братовчедка на кмета.
— Дамата със синята коса?
— Така съм чувал.
— И управлява тези архиви?
— Аха.
Почесах се по главата.
— Ще изгубиш ли работата си, Хюбърт?
Лекомисленият отговор на младежа долетя обратно.
— Няма. Аз съм гей и това я плаши. Ще й кажа, че сте ми пуснали ръка или нещо такова. Адски ще й хареса.
— Благодаря ти, Хюбърт.
— Бъдете спокоен, тя няма да ми повярва. Давам й храна за приказки, и толкоз. Освен това работата в архива не е мечтата на живота ми.
— Нека отгатна — рекох. — Учиш в театралното училище?
Хюбърт се обърна, на лицето му се появи усмивка.
— Обичайният стереотип, а? Не, аз съм хакер.
— Компютри?
Хюбърт раздрънка четиринайсетте пръстена на десетте си пръста.
— Мога да вляза навсякъде, стига да разполагам с нужното време и пари.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Ако искате да пазарувате онлайн, трябва да ви наглася компютъра предварително. Така ще предпазя кредитните ви карти от кражба.
Той ми подаде визитна картичка — червена, на жълти звезди. Хюбърт Ръсел.
— Трябва да се връщам.
— Благодаря ти, Хюбърт. Името ми е Майкъл Кели.
— Няма проблем, мистър Кели. Беше ми забавно.
Стиснахме си ръцете и Хюбърт се спусна по стълбите. Изчаках една минута и го последвах. Пресякох просторното помещение, усещайки очите на шефката му в гърба си. Младежът спря на няколко крачки пред мен и обяви на висок глас:
— Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем, сър. През 1840 година не е регистриран имотът, който ви интересува. Технически погледнато, най-вероятно той не принадлежи на никого. Или по-скоро никой не е в състояние да представи юридически валиден документ за собственост. Както вече споменах, за повече подробности ще трябва да се обърнете към Чикагското историческо дружество.
Хюбърт намигна и ми отвори вратата. Миг по-късно останах сам в студения мраморен коридор, връщайки се обратно във времето. Към 1871 година и банда крадци на земя, известни още като отците основатели на Чикаго.