Майкъл Харви
Петият етаж (26)

26

Джанет Удс живееше в един район на Чикаго, известен като Соганаш. Разположен в югозападния край на града, Соганаш е повече предградие, отколкото квартал — затворена общност най-вече от ирландци на границата на кръвосмешението.

Много ченгета живееха в Соганаш, а също и пожарникари. Хора като Джони Удс. Общински служители, които трябваше да живеят там, за да запазят работата си. На пазара за недвижими имоти рядко се появяваха жилища в района на Соганаш. А когато все пак се появяха, цените започваха от половин милион нагоре. В това нямаше нищо лошо, защото никой не би си купил къща в района, ако не „познава“ някого там. Вече споменах за кръвосмешението.

Джони и Джанет Удс обитаваха ъглова къща в квартал със сгради в колониален стил. Зелени морави, чисти улици. Хлапета играят баскетбол. Един, общо взето, спокоен и сигурен район. Е, и малко скучен. Всички си приличат. Все пак това бе Соганаш. Всекидневно честване на определен начин на живот, поставен под стъклен похлупак. Единствен за повечето обитатели на района. Разбира се, не и за онези, които могат да си позволят Уинетка.

Паркирах зад ъгъла, откъдето можех да виждам входната врата. Четвъртък следобед, малко след три. Исках да поговоря с клиентката си за дъщеря й. Същата, която поиска да убия пастрока й. След известен размисъл стигнах до решението да не се обаждам предварително. Понякога е по-добре просто да се появиш на място.

Миг преди да сляза от колата, от алеята се появи черен сааб. Зад волана седеше Джанет, с шал и слънчеви очила. Вместо да й помахам, аз запалих мотора и я последвах.

След четири пресечки напуснахме Соганаш и излязохме на Линкълн Авеню. На онази част от него, която беше застроена с мотели, предлагащи стаи на час. След тях имаше две църкви и денонощно отворен пункт за залагания. Десет минути по-късно Джанет Удс отби в затвореното каре на „Уест Уайнона“ 1800, паркира на едно свободно място и слезе от колата. Огледа се в двете посоки, след което се насочи към „Големия Боб“. Не знаех кой знае колко за това заведение освен факта, че тук се провеждат единствените в града надбягвания с костенурки. Това ставаше само в петък вечер. Шест костенурки с изрисувани номера по корубите, водещ с микрофон в ръка и стотина крещящи фенове. Залагаш на някоя от костенурките, получаваш безплатна халба бира и след още няколко си толкова пиян, че не можеш да различаваш пълзящите по пода създания. Веднъж бях тук, с гадже. Спечелих седем от осемте гонки, но изгубих мацката си някъде по средата на шоуто. Общо взето, беше една доста приятна вечер.

Спрях до тротоара и загледах сенките от следобедното слънце по витрината на заведението. Джанет влезе и зае едно столче в дъното на бара. Секунда по-късно барманът извърна туловището си в нейна посока. Забърка й някакво питие и се облегна насреща й. Доближиха глави и си зашепнаха като стари познати. Това продължи десетина минути, после барманът се оттегли. Клиентката ми остана сама. Отпиваше от чашата и гледаше право пред себе си. Заключих колата и влязох в кръчмата.

В четири следобед състезателната зала не беше такава, каквато я помнех. Приличаше на бунище, пресечено от дълъг и тесен шперплатов бар, около който бяха разхвърляни напукани пластмасови маси. Откъм тоалетната се прокрадваше едва доловима миризма на мъртви гризачи. Отблизо барманът приличаше на бивш спортист от местната гимназия — висок метър и осемдесет, но вече дебел и отпуснат. Носеше фланелка на „Беърс“ от 1985-а, когато бяха спечелили суперкупата. Четеше „Сън-Таймс“ и поглъщаше китайска храна от пластмасова чинийка. Останалите клиенти се изчерпваха с някакъв старец в дъното, който отпиваше с наслада от бутилка „Милър Хай Лайф“, сякаш не беше бира, а скъпо шампанско.

Когато влязох, питието в пластмасовата чаша на Джанет беше почти на дъното. Не беше свалила тъмните очила, а шалчето скриваше шията и долната част на лицето й. Гледаше приближаването ми в огледалото зад бара.

— Често ли идваш тук, Майкъл?

— Не, само за надбягванията с костенурки.

Джанет презрително изсумтя и разклати леда в чашата си. Онзи зад бара с пъшкане се надигна, хвърли няколко бучки лед в нова чаша и я напълни с джинджифилова бира. Постави чашата пред Джанет, погледна към мен и ме попита какво желая. Поръчах си „Бъд“ и седнах на високо столче, без да чакам покана.

— Този познава ли те? — попитах.

Барманът ми донесе бирата, върна се на столчето и с въздишка на удоволствие си напълни устата с фиде. Оригна се и насочи вниманието си към телевизора в ъгъла, по който течеше мач на „Къбс“. Губеха с дванайсет на два в края на четвъртия ининг.

— Идвам тук от време на време — отвърна Джанет.

Отпих една глътка и се направих, че оглеждам заведението.

— Добро е — рекох. — Особено за човек като теб.

— Не ми досаждат, разполагам с достатъчно спокойствие за размисъл.

— Идваш тук, за да размишляваш?

— Понякога. Ако нямаш нищо против.

Междувременно тя свали очилата. Синината под окото й почти беше изчезнала. И това беше добре, защото шалчето скриваше бузата и част от брадичката, които се намираха в далеч по-тежко състояние.

— С юмрук ли те удряше?

Джанет понечи да притисне шалчето към шията си, но аз я изпреварих и го смъкнах надолу.

— Започнал е с шамари — констатирах и плъзнах пръст по брадичката и обезобразените устни. — Подути са отвътре, нали? Заради зъбите, които са ги наранили. Но този удар е нанесен с юмрук. Оттам са отоците.

Усетих очите на бармана върху себе си. Защо ли проявяваше интерес към раните на клиентката ми?

— Сложи лед, ако вече не си го направила — рекох. — Ледът винаги помага. Но на твое място не бих махнал шалчето. Поне засега.

— Благодаря. Само затова ли дойде?

— Вчера при мен се отби Тейлър — обявих с равен глас аз, гледайки право пред себе си. Почувствах как главата й се извръща към мен, усетих втренчения й поглед.

— Моята Тейлър?

Кимнах.

— Какво искаше?

— Да си поговорим за втория й татко. По-точно как да го убием.

Срещнах погледа й в огледалото зад бара. Само за миг.

— Да кажеш нещо по въпроса?

— Какво да кажа?

— Не знам. Може би, че ти става лошо. Или умираш от страх.

— Тейлър е дете. Била е разстроена и гневна.

— Тъй ли?

— Не е знаела какво говори.

— Сигурна ли си?

— Да убие Джони?! Нима допускаш, че… — Джанет замълча и поклати глава. — Дори косъм няма да падне от главата на Джони, ако това те тревожи.

— Не ме тревожи. Помислих си, че може би трябва да поговориш с детето. Да му обясниш някои неща.

— Детето ми не е убиец.

— Не съм казал такова нещо.

— Добре. Ще говоря с нея.

Очите й се сведоха към питието. Аз застъргах с нокът етикета на бирата. Старецът в ъгъла прелистваше „Сън-Таймс“. Четеше го отзад-напред, подпрял с длан брадичката си. От устата му висеше запалена цигара. Той дърпаше, без да я докосва, само с устни. С другата ръка бавно прелистваше страниците на вестника.

— Според теб допускам грешка, нали? — подхвърли Джанет.

— Вече ти казах какво мисля.

— Лицето ми не изглежда чак толкова зле.

На фона на това изявление отражението й в огледалото над подредените бутилки приличаше на лоша шега.

— Така ли мислиш?

Джанет си сложи слънчевите очила и уви шалчето около врата си.

— Така мисля, Майкъл. Освен това си имам договор. — Последните думи бяха изречени някак монотонно, със скрито задоволство.

— Какъв договор, какви са клаузите в него?

Нямах никаква представа дали клиентката ми има предбрачен договор и кога го е сключила.

— Не сега, Майкъл. Когато всичко се уреди, веднага ще те информирам.

Зърнах част от лицето си, отразено от слънчевите й очила. Исках да науча повече, но клиентката ми очевидно беше на друго мнение. Бих могъл да се откажа, разбира се. Но това не беше в мой стил.

— Дай да се махаме оттук — рекох. — Ще те повозя.

— Колата ми е тук — отвърна Джанет и кимна към паркинга. — Какво ще кажеш, ако те поканя да вечеряме у дома? Тейлър ще спи при някаква приятелка, а мистър Чаровник ще остане в града.

Допих бирата си и хвърлих някакви долари на бара. Барманът дори не ни погледна, погълнат от мача. Разбирах го, тъй като и аз бях фен на „Къбс“.