Хелън Дъглас
Антъни (8)

VIII

Просветлението споходи Марсиа, когато влезе в аптеката, намираща се точно до супермаркета. Мравки полазваха по гърба й всеки път, когато аптекарят я погледнеше или и се усмихнеше похотливо. Уж наблюдаващ останалите клиенти, той зорко следеше елегантната й походка.

Марсиа искаше да излезе с някого, да пофлиртува с него и да се погрижи Антъни да я види, за да му докаже, че не само той може да прелъстява и да изневерява. Трябваше да го направи свидетел на представление, подобно на това, което той й бе устроил в „Хималаите“.

— Здравейте, мис Мермелщайн! — усмихна й се мазно аптекарят, като я видя да се приближава. — С какво мога да ви бъда полезен? С носни кърпички, хапчета за глава или може би рандеву с най-интересния мъж на Вирджинските острови? — Той се потупа по рахитичните гърди и се засмя беззвучно.

Марсиа се усмихна измъчено и махна с ръка.

„Да изляза с мъж — да, но не и с теб!“

Замисли се кого от всичките си познати би могла да покани. С ужас установи, че няма друга алтернатива, освен аптекаря. Изключи мъжете на съседките си. Ако я видеха с някого от тях, това би довело до катастрофа. Томас, прислужника й, Антъни не би възприел като съперник. Джефри, бившият съученик на приятелката й Сюзън Хензен, вероятно не би имал толкова сила да я заведе на ресторант. А да се покани жиголо само като компаньон за вечеря, все още не се бе случвало на Св. Томас. И така, оставаше само аптекарят…

Марсиа го погледна изпитателно и се засмя — нещо, което той сметна за особено благоволение. Тя събра смелост и, кършейки снага, се приближи към него.

— Носни кърпички. От атрактивен мъж като вас такава слаба жена като мен с удоволствие би си ги купила.

— Ооо! — Аптекарят се наведе толкова много, че имаше опасност да се прекатури през тезгяха. — Не познавам друга жена, на която с по-голямо удоволствие бих продал носни кърпички. — Без да се обръща, той опипа зад гърба си и й подаде едно пакетче. — С конкурсна задача. Ако решите кръстословицата на опаковката, печелите скейтборд. Ще ви издам ключовата дума: „обрив“. Не е ли чудесно?

— Разбира се, че е чудесно! Винаги съм искала скейтборд…

Марсиа погледна влажните му устни и се уплаши, че самата тя ще получи обрив.

— Как се казвате?

От вълнение аптекарят поруменя.

— Огъл Глумп…

— Хубаво име — рече вяло и, преодолявайки антипатичните си чувства към него, продължи. — Огъл, от много отдавна искам да изляза с вас — изтърси го на един дъх, преди да се е отказала. — Харесвате ми и по реакциите ви ми се струва, че и аз не съм ви безразлична.

Ледени тръпки я побиха и се опря на количката си за покупки.

— Какво ще кажете да отидем довечера в „Хималаите“? Ще вечеряме, ще потанцуваме… Вземете ме в девет. Казвам се Марсиа и ще се радвам да дойдете.

Тя преглътна с мъка. Самообладанието й се бе стопило.

— Мис Мермелщайн, искам да кажа Марсиа… — Огъл Глумп се бе опрял на тезгяха и я поглъщаше с поглед. — Това е най-щастливият ден в живота ми! Защо не останете с мен? Мога да поръчам по една пица и…

— В девет в „Хималаите“ — почти извика Марсиа, като си представи с ужас, че би могла да остане насаме с този човек. — И не ме карайте да чакам!

— Бих направил всичко с вас, но не и да ви накарам да чакате.

Тя излетя от аптеката, като дори забрави носните си кърпички. Прибра се по най-краткия път. Сега само оставаше да чака Антъни да й звънне, за да му съобщи триумфираща, че вече си има обожател.

Намираше си работа само и само да не мисли за Антъни, но все поглеждаше телефона.

— Обади се най-после, проклетнико! — изруга гласно.

Но и ругатнята не й помогна. Заричаше се, че няма първа да му се обади. „Няма да отстъпя пред този прелъстител!“ Но удържа думата си само до пет часа следобед. Вдигна слушалката и набра номера на ВИП-агенцията. Чу кокетното гласче на секретарката и поиска Антъни.

— Марсиа! — Гласът му беше радостен, без капчица разкаяние. — Колко хубаво, че се обади!

— Можеше и ти да го направиш, нали? — тросна се тя. — Първо публично почти обладаваш онази млада блондинка, а после се държиш така, сякаш нищо не се е случило.

— Но…

— Едно ще ти кажа, Антъни Бридж! — изкрещя Марсиа в мембраната. — С мен не можеш да постъпиш така! Не и с мен! Забранявам ти да ми се обаждаш повече!

— Но аз не съм ти се обадил — плахо отвърна той.

— Да, именно затова. Имаш нахалството да не ми се обадиш нито веднъж, за да ми се извиниш смирено…

— Но защо…

— И затова ти забранявам да ми се обаждаш! Поне тази вечер ще е безполезно, защото в девет часа очаквам да ме вземе един привлекателен мъж, с когото смятаме да отидем в „Хималаите“ и да покажем на хората, какво значи класа. Всъщност не се знае… Покани ме у тях и, доколкото го познавам, струва ми се, че няма да му устоя дълго. — Пое си дълбоко дъх и повиши отново тон. — Затова не ме търси повече!

Затвори телефона и се усмихна със задоволство.

 

 

— Да пристъпим към избирането на почтени девици за приема на кралското семейство!

Дороти, председателката на Кралския комитет, си бе набавила чукче, подобно на това, с което американските съдии удрят по заседателните маси.

— Тишина, моля за тишина, иначе ще опразня залата — извика тя към жените в хола и чукна три пъти по масичката, след което погледна жално трите големи вдлъбнатини в някога безупречния й орехов фурнир. — Ще предложа кандидатките.

Останалите дами от комитета, наредени на дивана и на сгъваеми столове около Дороти, започнаха да шушукат нервно, щом младите госпожици излязоха. Те бяха все техни роднини и именно затова имаха щастието да бъдат предложени.

— Кандидатка номер едно — извика Дороти. — Който е за нея, да вдигне ръка!

Елизабет сръга седящата до нея Сара.

— Обеща, че ще гласуваш за племенницата ми! — прошепна й вбесена: — Вдигни си ръката най-после!

Сара поклати глава.

— Ще гласувам за братовчедката на Джинкс, а Джинкс ще гласува за дъщеря ми и ще вербува и Лесли за целта, с което, твоята племенница ще отпадне.

— Тогава ще предложа дъщеря ти да бъде дисквалифицирана — просъска Елизабет и се обърна към Дороти, преди Сара да й затвори устата. — Имам предложение: кандидатка номер две да бъде дисквалифицирана. Тя е бременна в четвъртия месец и е всичко друго, но не и девица. А за чест и дума не може да става. Та тя ляга с всеки!

— Дисквалифицира се — оповести Дороти и направи още една вдлъбнатина във фурнира.

— Но, Дороти, сестра ти също не е девица — възрази Сара. — Тя е бременна в третия месец, а дори не знае кой е бащата. Моята дъщеря знае поне това.

Дороти стана смъртно бледа.

— Закривам заседанието! — извика тя и прекалено силно удари по масичката.

Със сълзи на очи опипа някога огледалната й повърхност и размаха чукчето към останалите членове на кралския комитет.

 

 

— Някакъв си мистър Глумп е тук, мис Марсиа, пред къщата — оповести Лизи и се спря на вратата на спалнята. — О, и тази вечер изглеждате прекрасно. Мистър Бридж ще се смае!

Марсиа оглеждаше доволно дългата си до пода рокля от червена тафта с корсаж, покрит с пайети. „Антъни наистина ще бъде смаян, но не така, както Лизи си мисли.“

— Кажете на мистър Глумп, че идвам веднага.

Икономката не се помръдна от мястото си.

— Не излизайте с него, мис Марсиа. Тази вечер сте толкова красива…

Възмутена, Марсиа я погледна гневно.

— Да не искате да ме контролирате с кого да излизам и с кого не?

— Не, разбира се, че не. Но и Томас каза, че не бива да излизате с мистър Глумп, защото тази вечер сте особено красива, а и…

— Достатъчно! По-добре се опитайте да се научите кога и за колко човека трябва да приготвяте закуска. А Томас да си върши неговата работа и да не се меси в личния ми живот!

Тя отвори входната врата и видя лицето на Огъл Глумп почти на височината на коленете си. Направи неволно още една крачка и политна срещу него с такава инерция, че го събори на земята.

— Откога мечтая за този момент — измърмори Глумп и посегна да я целуне.

Марсиа лежеше върху него, опитвайки се да отблъсне целувките му. Вдигна очи нагоре към стъпалата. От тях укорително я гледаше икономката.

— Веднага ми обяснете, Лизи! Веднага!

— Казах ви, че не бива да излизате с мистър Глумп. — Тя протегна ръка на господарката си. — Една година преди смъртта си баба ви бе помолила Томас да направи нови стъпала пред къщата и точно днес той реши да започне.

— Много мило от негова страна. — Марсиа се изправи, а междувременно Огъл опипа краката й. — Да не би баба да му е била поръчала и да срути къщата? Предупредете ме, за да не бъда изненадана някой ден.

Лизи отупа роклята й и кимна съчувствено.

— Ще попитам Томас, мис Марсиа. Желая ви приятна вечер.

Но произшествието си имаше и своите предимства. Докато пътуваха към „Хималаите“, Марсиа бе толкова ядосана, че не обръщаше внимание на влюбените погледи на Глумп. Тя дори не се впечатли, когато почувства ръката му върху коляното си. Не я изнерви и непрекъснатото му бърборене.

— Преди малко в трапа… това беше божествено! Можем да го повторим по всяко време вкъщи.

При други обстоятелства Марсиа би скочила от колата, но сега само го перна леко по ръката.

Още с влизането в ресторанта настроението й се оправи. Както и очакваше, Антъни седеше на бара, пиеше и гледаше в една точка, като че ли нищо не вижда и не чува. Оберкелнерът ги посрещна и мигновено пребледня. Бе разпознал Марсиа, която се гушеше в аптекаря.

— Заведете ни на нашата маса, добри човече. Резервирана е на американското име Огъл Глумп.

Марсиа хвърли бегъл поглед към бара. Антъни наблюдаваше Огъл доста подозрително и, когато оберкелнерът каза: „Ето масата ви, мистър Огъл Глумп“, той се засмя тихо.

Сред изисканата обстановка в ресторанта Огъл изглеждаше още по-ужасно, отколкото в аптеката си.

„Е, какво да се прави — мислеше си Марсиа, — важното е Антъни да види, че мога и без него. Най-малкото без…“

— Ах, Огъл, вечерта ще бъде прекрасна — усмихна се тя превзето и седна не срещу „кавалера“ си, а до него, така че Антъни да има възможността добре да ги наблюдава.

Опря глава на рамото му.

— А вие не мислите ли, че вечерта ще бъде прекрасна? — прошепна и се втренчи в ухото му ужасена.

— Какво ви стана изведнъж, Марсиа? Нещо не е наред с ухото ми ли?

— Косми… По края на цялото ви ухо… косми.

Огъл се засмя смутено.

— Харесва ли ви? Заради тях майка ме наричаше „малко луксозно кученце“ и ме галеше по ушите. А имах една приятелка, която се влудяваше, като ги види.

Марсиа изобщо не се влудяваше, но събра цялата си смелост и воля и приближи устни до ухото му.

— Обзалагам се, че можете да ми предложите още много изненади — рече шепнешком, но се отдръпна внезапно, тъй като аптекарят се засмя истерично и подскочи от мястото си.

— Съжалявам, Марсиа! — потърка ухото си и седна отново. — Не мога да издържам, когато някой ми шепне в ухото. Разбирате, нали… от косъмчетата се възбуждам. Жалко, но това е единственият недостатък при такава дарба.

— Няма роза без бодли — измърмори Марсиа.

Антъни вече не се преструваше, че не ги забелязва. Кръстосал крака, той седеше с гръб към плота и широко усмихнат ги гледаше.

„Ще ти замръзне скоро усмивката!“ — мислено му се закани Марсиа.

— Две коли — поръча Огъл и се отдръпна ухилен, когато тя се приближи до ухото му.

— Шампанско — поправи го. — Ще поръчаме шампанско.

Идеше й да хвърли пепелника по Антъни, който вече едва сдържаше смеха си.

— Огъл, няма ли да ме прегърнете.

— С удоволствие, мишко моя.

Наведе се и я обхвана през раменете.

— Влудяваш ме… — пръстите му погалиха тила й и Марсиа трепна. — А аз не те ли влудявам? Кажи ми!

Тя благоразумно премълча. Само плъзна ръка по бедрото му и то така, че да не остане незабелязано от Антъни.

— Престанете! — Огъл отмести стола си настрани. — Все още не се познаваме толкова добре, мис Мермелщайн!

Марсиа отдръпна ръката си, но движението й бе толкова рязко, че неволно го удари по лицето. Стана и го погледна гневно.

— Вървете си при вашите носни кърпички със загадки на опаковката, мистър Глумп. За мен вие сте пълен идиот. И да знаете, за в бъдеще няма да си купувам нищо от вас — обърна се и без малко да налети върху келнера. — Върнете шампанското и донесете на господина две коли. Ще му подхождат повече.

За момент настъпи гробна тишина, а после се чу гръмкият смях на Антъни, който със сълзи на очи едва не се прекатури през бара.

Бясна, разочарована и изтощена, Марсиа слезе от таксито, преследвана от образа на злорадо кискащия се Антъни. По гърба й все още пролазваха тръпки, като си спомнеше „флирта“ си с Огъл Глумп. За нейна изненада пред входната врата вече имаше временна дървена стълба. „Колко странно! Ровът също е запълнен. В каква дълбока яма попаднах току-що… Получих урока си и…“

— Антъни! — прошепна неволно, като чу спиращата пред къщата й кола.

Но усмивката й се стопи веднага, щом разпозна слизащия мъж.

— Помогнете ми, мис Мермелщайн! — отчаяно извика Джефри Кроутър. — Не мога повече! Не издържам! По-добре да ме кастрират, отколкото това ненаситно животно да…

— Не съм ненаситно животно!

Сюзън Хензен, приятелка на Марсиа и негов сексуален терорист, го бе проследила със собствената си кола. Слезе от нея и се затича към някогашния си съученик.

— Още в гимназията ми се закле във вечна любов, а после изчезна безследно за петнайсет години. Възползвала съм се само няколко дни от обещанието ти и ще се възползвам и през следващите, обещавам ти!

— Няма ли кой да ми помогне? — проплака Джефри, опитвайки се да се измъкне. — Марсиа, толкова ли сте безчувствена към нещастни същества…

— Тази вечер съм безчувствена — отвърна му тя невъзмутимо, докато се качваше по дървените стъпала.

Сюзън го дръпна към колата си.

Марсиа хлопна вратата след себе си. Имаше толкова много собствени грижи, че не можеше да се занимава с проблемите на другите.

 

 

— Ще ви покажа как можете да преодолеете страха си. — Марсиа пристъпи към мистър Марголис и го притисна към стената на кабинета си. — Ще симулираме гмуркане!

— Трябва ли да се съблека? — попита Робърт Марголис учтиво.

Тя махна с ръка.

— Направете челна стойка. Така. Сега се опрете на стената — застана пред него и го погледна съзаклятнически право в очите. — Така ще виждате света такъв, какъвто е, когато се гмурнете, и тогава вътрешно ще ви се струва не че се гмуркате, а че се издигате и няма да изпитвате страх от дълбочините. Толкова е просто!

Мистър Марголис се свлече на пода. После стана и й се усмихна признателно:

— Мис Мермелщайн, вие сте гений! Обичам ви!

— Достатъчен ми е хонорарът.

Марсиа взе чека и изпрати пациента си до входната врата. Той стъпи на най-горното стъпало, извика и се вкопчи здраво в парапета.

— Господи, толкова е високо, а последното стъпало е ужасно ниско. Помощ!

— Свят ли ви се вие?

— Ужасно! — капчици пот избиха по челото му.

— Чудесно! — ликуваше Марсиа. — Класически синдром според професор доктор Юпс: „Излекуването на страха от дълбоко при гмуркачите води винаги до страх от високо при слизането по стълби.“ Пожелавам ви приятен ден, мистър Марголис, и успешно гмуркане!

— Който открито признава грешките си, е наистина велик! — декламираше Марсиа час по-късно, изпреварвайки колата пред себе си. — Антъни, разбрах, че се отнесох глупаво с теб и с тази съблазнителна блондинка. Ти наистина си невинен и аз ужасно съжалявам, че постъпих така.

„Да, не звучи лошо“ — помисли си, даде мигач и сви в уличката, където се намираше ВИП-агенцията.

— А тази измишльотина да те накарам да ревнуваш от онзи мухльо беше още по-глупава. Извинявай, миличък! — завърши тя репетицията си.

Паркира, слезе и влезе в офиса.

— Добър ден, какво мога да направя за вас?

Марсиа присви очи. Позна кокетния глас от телефона, но не бе очаквала, че принадлежи на тази млада, добре сложена жена с черни коси и искрящи очи.

— Бих искала…

Спря и смущението, изписано на лицето й, виждайки секретарката, се смени с лъчезарна усмивка при влизането на Антъни.

— Само този, който открито признава грешките си…

— Я виж кой е дошъл! — Той се усмихна широко. — Разбиващата мъжките сърца Венера? — Антъни се обърна към Анита: — Оставете ни сами, моля. Мис Мермелщайн и аз трябва да уточним още няколко подробности около вилата.

— Както желаете — отвърна тя и излезе, кършейки снага.

— И тя ли ти е направила предложение и си й отказал, или винаги се държи така? — попита Марсиа колебливо.

— Не се притеснявай, винаги е такава. Но е жизнена моята Анита, какво ще кажеш? Пълна противоположност на твоя… как се казваше… а, да, Огъл Глумп. Какво име! — Антъни поклати смеейки се глава. — Огъл Глумп!

— … е наистина велик…

— Огъл… Глумп… Глумп, Глумп, Глумп — Той вирна глава. — Колко благозвучно се произнася, мелодия за ушите!

— Антъни! — неволно Марсиа повиши тон. — Що се отнася до съблазнителната блондинка…

— А какви изискани маниери имаше джентълменът! — В очите му засвяткаха подигравателни пламъчета.

— Осъзнах, че…

— Огъл… — Стана и пристъпи към нея. — Трябва да си сляпа, скъпа, за да излезеш с такъв тип.

— Ще ме изслушаш ли най-после, по дяволите! — извика тя. — Опитвам се да ти обясня…

— Какво харесваш в този Огъл ли? В този младок, който непрекъснато се хилеше и се въртеше на стола си? Какво толкова неприлично му шепнеше?

— Само този, който признава грешките си…

— Наистина грешка беше от твоя страна да го погалиш по бедрото. — Антъни сияеше от удоволствие. — Отиде твърде далеч — погледна я изпитателно. — Какво всъщност ти хареса от бедрото му? Не съм експерт, но не намирам нищо интересно в едно мъжко бедро.

— Ти… ти си… — Марсиа си пое въздух, но забелязала, че той страшно се забавлява, не можа да се овладее и избухна. — Не можеш да разбереш това, Антъни, и затова не можеш и да го оцениш — рече запъхтяна от гняв. — С Огъл — тя преглътна, произнасяйки името му, — с него ме свързва нещо душевно, нещо дълбоко. Горят сърцата, а сърцата виждат по-добре от очите.

— Така ли? — запита той най-спокойно. — Тогава побързай да купиш на сърцето си очила, за да можеш да видиш твоя Огъл и да разбереш грешката си.

— С теб не може да се говори разумно! — изкрещя Марсиа. — И за твое сведение Огъл е по-добър от теб в леглото!

Антъни се ококори и се засмя с глас, а тя тресна на излизане толкова силно вратата, че мазилката падна върху чакащата в приемната секретарка.

 

 

Ръката на икономката трепереше като лист, докато й подаваше писмото.

— Беше пред входната врата, мис — каза тихо. — Господи, изглежда като шпионско. Дали не искат да ме завербуват за шпионин?

Марсиа погледна плика, върху който с яркочервени букви пишеше: „Строго секретно! Да се прочете и веднага да се унищожи!“

— Не съм сигурна какво е, Лизи, но гарантирам, че не е шпионско.

— Благодаря, мис.

Марсиа я проследи с поглед, докато излизаше, поклати глава и се зае с писмото. Оказа се, че е разпространено от Кралския комитет, който накратко умоляваше местните жители, участващи в уреждането на градинските увеселения в чест на кралското семейство, да включат осветлението на дворовете си с цел „проверочната комисия да провери изправността му“. Комитетът обещаваше награда за най-добро празнично осветление под формата на „златна светеща круша“. Начало на спектакъла — девет часа.

Две минути преди девет токът на Св. Томас спря поради пренатоварване на електрическата мрежа.