Хелън Дъглас
Антъни (7)

VII

— Изглеждаш невероятно!

Антъни съзерцаваше с възхищение Марсиа, която тъкмо излизаше на терасата. Тя се спря, хвана края на роклята си от тюл, под който се виждаше черен корсаж, скриващ добре закръглените й форми и подчертаващ червените й златисти шарки в шведски стил.

— Олѐ! — извика тя, размаха широката пола и изтропа с високите си златисти сандалети по мраморните плочи.

— Внимание! Тореро! — засмя се Антъни. — Аз съм бик и имам много опасен рог.

Марсиа го потупа шеговито.

— Ти си глупавичък и не си затваряш устата. Да вървим!

Подреди грижливо къдриците на челото си, прикривайки подутината от сутрешния си сблъсък със закованата врата, и провери дали приличащите на скиптър обици й стоят добре.

— Много съблазнително. — Антъни гледаше ръцете и раменете й, прозиращи под ефирната материя. — Облечена, но почти гола…

Разкопча още едно копче на бялата си риза, която носеше под снежнобелия костюм. Погледът му се плъзна надолу.

— А ако се откажем от партито и останем тук…

— Пак си скроил нещо! — отвърна Марсиа.

Стори й се, че вече е казвала това на някого. „Явно доста хора се опитват да ме прилъжат…“

— Да не мислиш, че се гласих два часа, само за да се насладиш на великолепието на тялото ми? Избий го от главата си.

Той махна примирено.

— Добре, добре. Предавам се. Ти не си проблем, с който мога да се справя…

— Какъв проблем? — попита го Марсиа пътьом.

— А, това е само израз тук, на Вирджинските острови, и не означава нищо особено.

— Странен израз. Не съм го чувала. — Тя заоглежда вилите, разположени покрай плажната ивица.

— Аз също не съм чул още кой друг се е събличал в кабинета ти — отбеляза Антъни иронично.

— Професионална тайна, миличък — сложи длан на бедрото му. — Но мога да те успокоя. Не сме правили нищо на бюрото или където и да било.

Той въздъхна и погледна ръката й.

— Придвижи я мъничко по-нагоре и ще бъда в рая.

— Не се занасяй. Не е чак толкова дълъг. — Марсиа се взря в дълбоката бръчка на челото му. — Защо всички мъже изгубвате толкова бързо чувството си за хумор веднага щом се засегне мъжката ви гордост.

Тя плъзна ръката си нагоре и докосна „мъжката му гордост“. Антъни отново се усмихна.

Партито бе устроено в една великолепна вила, собственост на дебел търговец, на когото Марсиа за кой ли път трябваше да предложи ръката си за целувка.

— Шест месеца в годината съм на път — разказваше й той. — И през това време предлагам чрез ВИП-агенцията тази скромна къщурка. — Погледна я изпитателно в очите. — Ако желаете някой път да ме придружите по време на пътуване…

Марсиа любезно отказа и заедно с Антъни се смесиха с множеството. Взе си питие, размени няколко думи с чужденци, които я обсипваха с комплименти, поздрави стари приятели. Беше съвсем обикновено парти…

Беше съвсем обикновено парти до момента, в който Антъни почувства в свободната си ръка някаква друга. Обърна се и срещна тъмни искрящи очи. Руси къдрици обграждаха красиво младо лице и пълни алени устни му прошепнаха:

— Аз съм Хана, но се пише с „h“ отзад^[1].

— Радвам се за вас.

Антъни измърмори името си, като същевременно се убеди сам, че Хана има не само „h“ отзад, но и интересни форми отпред. Рязкото дръпване го накара обаче да си спомни, че не е сам. Марсиа го стрелна с теменуженосиния си поглед.

— Това е Хана. — Антъни побърза да я представи. — С „h“ отзад…

— Радвам се, че е с „h“ — Марсиа погледна къдравата блондинка, без да проявява никакъв интерес, за разлика от него. — Ще отидем ли на бара, скъпи? Жадна съм.

Хана се приближи съвсем близо до Антъни и го погледна заговорнически.

— Мога ли да направя нещо за вас? — изчурулика примамливо.

— Не, не, двамата се справяме отлично. — Марсиа се промъкна между тях и побутна Антъни подканящо. — Не те ли е срам да флиртуваш с това почти дете? — скастри го, като отминаха.

— Нищо не съм направил — защитаваше се той.

— Но ти я огледа до най-малката подробност… — Марсиа замълча, тъй като домакинът на партито застана насреща й.

— Желаете ли нещо за пиене? — лъчезарното му, приличащо на хамстер лице сияеше. — И Хана би могла да се погрижи за вас. Познавате ли дъщеря ми?

— Да, и то в детайли — отвърна тя иронично и предпазливо отстъпи зад Антъни.

Господинът направи неразбираща физиономия и се засмя като човек, който е свикнал винаги и на всичко да се смее, независимо от това дали го разбира, или не.

— Добре, добре. Марсиа, чухте ли, че очакваме височайше посещение? — Той потупа приятелски Антъни по рамото. — Но този младеж упорито мълчи и не казва кой ще дойде. В това отношение предшественикът му бе много по-общителен. Да не би случайно поне на вас да е казал кой ще ни удостои с присъствието си?

— Антъни може да бъде много затворен. — Марсиа погледна Хана, която хвърляше страстни и изкусителни погледи към него. — Но, от друга страна, понякога може да бъде много отворен нашият добър Антъни — добави и го сръга незабелязано с лакът.

Той изчака домакинът да се отдалечи.

— Виждаш, че е несправедливо да обвиняваш доброто дете. Предложи ни само по едно питие — усмихна се на стоящата наблизо Хана. — Просто е любезна. Разбираш ли, психиатърко недоверчива?

Марсиа вдигна рамене.

— Бих казала, и то не като психиатър, нито като жена, а съвсем безпристрастно и добронамерено: тази Хана е опасна малка развратница!

Антъни спря и ядосан, погледна към „опасната“ Хана, която в същия миг провокиращо облиза устните си.

— Може и да имаш право — поколеба се той.

— Имам право!

Марсиа бе категорична и го помъкна колкото се може по-бързо към къщи, преди Хана да успее да пусне в действие подробностите си.

 

 

Мъжът, който пристъпваше с несигурни крачки по терасата на Марсиа, изглеждаше тежко болен — блед, с прозрачна като пергамент кожа и изпито, скулесто лице. Очите му бяха хлътнали, а под тях се открояваха тъмни сенки — резултат от безсъние.

— Трябва да ми помогнете, мис Мермелщайн.

Непознатият се отпусна пъшкайки в креслото и Марсиа си помисли, че ако Примула Невел разбереше как изглежда той, наистина щеше да наложи карантина на къщата й.

— Мисля, че сте сбъркал. Аз съм писателка и терапевт, но…

— И какво като сте психиатър? — Мъжът поклати уморено глава. — Вие сте приятелка на Сюзън Хензен. Знам, че не ме познавате. Аз съм…

— Джефри Кроутър!

Той кимна:

— Да, приятелят на Сюзън от гимназията. Не мога повече — Той замълча за миг! — Не мога повече… това — Червенина заля лицето му. — Тази жена няма насищане. Няма да ми повярвате, но пристигнах на острова свеж и изпълнен с енергия, а сега… погледнете ме.

Марсиа го гледаше съчувствено.

— С какво мога да ви помогна, мистър Кроутър?

— Скрийте ме или убийте Сюзън, или… — Погледът му се плъзна покрай нея с разширени от ужас зеници. — Твърде късно е… — прошепна примирено, грабна тефтера и химикалката от бюрото и надраска нещо. — Телефонът на майка ми, в случай че се случи нещо.

— А, тук ли си, скъпи? — Сюзън Хензел кимна на Марсиа мимоходом, хвана Джефри за ръката и го задърпа настойчиво. — Търсих те навсякъде, миличък. Сега си отиваме и…

Колата потегли, а на Марсиа все още й се струваше, че чува страдалческите му стонове.

„Който е казал, че удоволствието е бреме, не е излъгал. Или поне в този случай…“

 

 

Марсиа влезе в „Хималаите“, където бе учтиво посрещната от оберкелнера. Тя се спря на вратата на препълнения ресторант и моментално привлече погледите на всички върху себе си. Бе облечена с черен копринен панталон, тъмнокафява блуза и дантелено черно сако.

Изведнъж се закова на мястото си и поруменя. Бе забелязала Антъни, с когото имаха уговорка да се срещнат тук. Но той не седеше самотен на някоя маса, както очакваше, а танцуваше — и то не с някой друг, а точно с Хана…

— Мис Мермелщайн? — Оберкелнерът бе забелязал едва след няколко крачки, че върви сам и се върна. — Последвайте ме, моля. Веднага ще уведомя мистър Бридж, че сте тук…

— Благодаря, сама ще направя това.

Вдигна гордо глава и покрай масите се запъти към дансинга, зад който бе терасата с изглед към морето. Огледа се и се насочи право към танцуващата двойка.

— О, Антъни! Малката да не ти е сърдита? — Фалшиво съчувствие се изписа на лицето й.

Той се стъписа.

— В прекрасно настроение съм. — Хана се притисна още по-плътно до него и пъхна ръце под сакото му. — Как ви хрумна такова нещо? Доволна съм.

— Помислих си само… защото висите на него като мокър парцал.

Марсиа се усмихна злобно, като видя невинната физиономия, която Антъни се опитваше да направи.

— Аз… аз дойдох малко по-рано — взе да го увърта.

— Виждам.

Марсиа подпря ръка на хълбока си и затактува с върха на обувката си, докато Хана, въздишайки, продължаваше да се търка о него.

— И понеже масата ни все още не беше свободна, реших да изчакам на бара — продължи той объркан.

— Това ли е барът? — Марсиа огледа дансинга. — А къде са напитките и чашите? — Тя щракна с пръсти. — Барман, за мен голяма водка!

— Май наистина се е побъркала — мърмореше Хана, галейки гърба на Антъни, по чието чело избиха капчици пот.

— Тогава влезе Хана, залепи се за мен и ме завлече на дансинга. Сега не мога да се отърва от нея.

— Бедничкият ми той! — възкликна Марсиа на висок глас, без да се впечатлява, че привлича вниманието на околните. — А ако просто й кажеш: „Върви по дяволите“, какво би станало?

— Вие вървете по дяволите! — измънка Хана. — Не може ли тук да се танцува на спокойствие?

Безпричинно и съвсем не в такт с музиката тя започна да прави кръгове с хубавото си дупе, при което капчиците пот по челото на Антъни се умножиха и се затъркаляха по лицето.

— Не съм виновен — повтаряше той, като оглеждаше безпомощно останалите двойки, които вече не танцуваха, а бяха вперили погледи в него и Хана. — Нищо не правя, просто танцувам.

— Това не е танц, а чисто прелъстяване. — Марсиа погледна сърдито минаващия наблизо оберкелнер. — Мислех, че „Хималаите“ е почтен ресторант с бар и дансинг, а не публичен дом.

При последните думи тя ритна с тока на обувката си петата на Хана и със задоволство забеляза плъзващата по копринения й чорапогащник бримка.

— Но какво ли може да се очаква от заведение, което се намира на Вирджинските острови, а носи името на азиатска планина! Скандално!

Обърна се и трепереща от гняв напусна залата. Тъкмо седна в колата си и я запали, когато видя тичащия Антъни да й маха с две ръце. Свали прозореца.

— Несправедливо ме обвиняваш!

Той се опита да отвори вратата, но Марсиа се бе заключила отвътре.

— Наистина нищо лошо не съм направил!

— Но беше бръкнала под сакото ти — и тя затвори отново прозореца. — Освен това се остави да те гали и да се търка о теб пред очите на всички… ти… ти… Сатир такъв! — извика на прага на истерията. — За да се направи някоя мръсотия, са нужни винаги двама — един, който да я свърши и друг, който няма нищо против да бъде свършена! — добави и потегли.

— Ще умра от инфаркт! Трябва да ме разбереш. — Антъни хукна след нея. — Ти си психиатър!

Марсиа натисна спирачка и отвори прозореца.

— Пет пари не давам, че съм психиатър! Аз съм жена и нищо повече. Освен това съм бясна до смърт!

Форсира толкова рязко, че по асфалта останаха черни следи. Антъни се опита още веднъж да я догони, но опитът му завърши с озоваването му в облак бензинови пари и мирис на гуми.

 

 

— Мис Марсиа! — Лизи я гледаше втрещена. — Вече сте тук?

— Не, не съм тук — изсъска й в отговор. — И ако ме търси мистър Бридж, няма ме. Разбрахте ли ме?

Лизи се изчерви и продължи да я гледа втренчено.

— Не сте тук, но сте тук… аз ви виждам, как така не сте тук?

Марсиа чу, че пред къщата спря кола, а в следващия момент се позвъни.

— Не отваряйте! — процеди тя, като видя, че икономката се заизмъква към вратата. — Кажете, че ме няма, че просто не съм тук!

Лизи кимна и отвори.

— Тя не е тук, въпреки че я видях със собствените си очи, и не може да говори, защото аз не трябва да отварям…

— Марсиа! — Антъни понечи да влезе.

Марсиа се хвърли срещу вратата. Захлопна я под носа му и сложи веригата.

— Повече не те познавам, мистър Бридж! — извика отвътре. — Върви си при твоята Хана с всичките й пищни подробности. Нека да те опипва, да те гали… Все ми е едно, разбра ли? Все ми е едно! За мен ти си умрял!

— О, Господи, смъртен случай — проплака Лизи и силното й хълцане заглуши дори шума от колата, с която Антъни примирен си тръгна.

Бясна, Марсиа се съблече набързо, захвърли дрехите си в ъгъла, взе си душ и си легна. Както и очакваше, не можа да заспи, а като противничка на всички приспивателни, нямаше нито една таблетка за сън. Но дори и да имаше, вероятно и сто таблетки не биха й подействали. Опита с броене — броеше овце, палми, а най-накрая кръшните движения на Хана по време на танца й с Антъни. Все пак умората я надви и тя заспа дълбоко.

Телефонът иззвъня и я сепна. Сънена вдигна слушалката.

— Ало…

Помисли си за Антъни, за злоупотребата му с доверието й и мигновено я обзе яростта. Независимо от това кой беше от другата страна на връзката, трябваше да излее поне част от гнева си върху него.

— Марсиа, скъпа — разнесе се веселият глас на Доли Солстър. — Да не би да съм ви събудила? Мери Кислинг има прекрасна идея: от морето да излиза гол танцьор и да пее шведския химн…

— Шегувате се, нали? — засмя се Марсиа.

— Но Жоржет Едмъндсън каза, че ако кралицата се загледа, кралят би могъл да прояви ревност. Затова Джинкс от Кралския комитет предложи за целта да вземем жена. Тогава Дороти предположи, че кралят ще се загледа и кралицата ще прояви ревността си. Вие какво мислите?

Марсиа си пое дълбоко въздух:

— Правете каквото искате. Напълно ми е безразлично. Вие сте се побъркали! — и захвърли слушалката.

Осъзна какво е направила едва когато чу дрънченето и видя, че шайбата се търкулна на пода.

 

 

Джон Уълс, пациентът, който искаше да откаже пушенето, гледаше Марсиа сияещ.

— Имам едно предложение за вас, мис Мермелщайн — каза ухилен. — Няма да докосна повече цигара, ако вие пропушите.

Тя затвори очи, за да скрие враждебността, която можеше да се прочете в тях. След обаждането на Доли Солстър бе сънувала само голи пеещи танцьори, а на сутринта се събуди от шума на съборената от самата нея нощна лампа. Бе решила отсега нататък да не прави никакви компромиси.

— Значи, аз трябва да посегна на здравето си, за да откажете цигарите?

Мистър Уълс се усмихна злорадо:

— Знаех си, че ще отхвърлите предложението ми.

— И какво печелите вие от това?

— Удоволствието, че аз съм готов да откажа цигарите, но вие не сте способна да ми помогнете да го сторя.

— Мразя ви, мистър Уълс! — Марсиа посочи настолната си лампа. — Гледайте тук!

И започна последователно да светва и угасва, мърморейки хипнотизиращи думи. Както се очакваше, мистър Уълс се поддаде. Тя се питаше само дали ще може да го извади от хипнозата, но така или иначе щеше завинаги да го откаже от пушенето!

— Вие се уморявате… вие сте уморен… и докато преброя до три, ще се събудите, но със сигурност ще сте вече непушач, защото от този момент нататък ще вярвате, че аз съм страстна пушачка, а това ще ви отврати и повече няма да докоснете цигара. — Марсиа се покашля. — И ще ми платите двоен хонорар. Едно, две, три!

Почувства се горда, като видя, че мистър Уълс, пухтейки, се събужда. Беше успяла! За първи път пациентът й се свестяваше отново.

Радостта й обаче се помрачи от факта, че мистър Уълс я обяви за страстен пушач, и понеже му вредяла на него — пасивния пушач — й плати само половин хонорар.

През целия ден Марсиа не вдигна телефона. Написа цяла глава от романа си, посветена на своенравни и неверни мъже и на млади жени, които не мислят за нищо друго, освен за прелъстяване. Едва привечер най-после реши да посегне към слушалката.

— Да, моля. Кой е?

— Антъни. Защо цял ден не…

— Антъни? Не, аз не познавам Антъни! — отговори учтиво.

— Марсиа, моля те! Възрастни хора сме. Защо са тези номера? Нека поговорим открито.

— Добре, имаш право. Възрастни хора сме. Какво искаш от мен, измамнико?

От учтивия й тон не бе останала и следа.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб, за да поговорим разумно и трезво, но…

— Виж ти! А аз не се опитах просто защото е невъзможно да се говори разумно с теб, донжуане на „Хималаите“!

— Не искаш ли да се видим? — продължи Антъни умилкващо. — Очи в очи се говори по-лесно.

— И по телефона мога да ти кажа мнението си, но моля… — Марсиа бе доволна от великодушието си. — Щом непременно искаш да ме лъжеш в очите и да ми се оправдаваш с глупави извинения… Ще те чакам довечера в единайсет на брега. — И добави грубо: — Нито минута по-рано или по-късно.

— Защо? — гласът му бе вече закачлив. — Или може би Пепеляшка ще изчезне?

Тя се засмя подигравателно.

— Да не би да си мислиш, че си някакъв принц, ти… ти, прелъстител такъв! Точно в единайсет!

Така тресна слушалката, че апаратът изпука заплашително. Все още работеше, но Марсиа трябваше да се овладее, иначе нямаше да има възможността да го използва повече.

В единайсет без пет вече бе на плажа с часовник в ръка и поглед, следящ секундите. Искаше да докаже на Антъни, че не е точен. Знаеше, че това ще е най-малкото, което би могла да направи, но все пак щеше да се чувства доволна.

Когато обаче стрелката се закова на единайсет, Антъни изскочи иззад нея.

— Ето ме!

Тя извика и изпусна часовника.

— Как можа да ме изплашиш така?! — Заопипва пясъка да го търси.

— Гледаше толкова нетърпеливо стрелката, защото все пак искаше да ме видиш, нали? — Антъни направи помирителен жест. — Марсиа, скъпа, знаеш колко много държа на теб…

— Знам, че сега трябва да ти обърна гръб и да те оставя на оная мръсница. Нека ти се овесва на врата, нека те прегръща! Двамата сте прекрасна двойка.

— Но аз съм невинен! — Той вдигна умоляващо ръце.

— Ти ли? Ти си секс чудовище!

— Престани да ме обиждаш. — Антъни не издържа. — Не съм секс чудовище!

Гласът му прокънтя в тихата нощ. От близката палма се откъсна един кокосов орех и се търкулна към тях.

— Да ти кажа ли какъв си, Антъни Бридж? Да ти кажа ли? — С всяка следваща дума Марсиа все повече се ожесточаваше. — Ти си женкар! Да, това си ти, женкар, женкар, женкар! — и тропаше с крак по пясъка.

— Това вече е прекалено! — не издържа той. — Ти се преструваш, разбра ли? Преиграваш и се правиш на недостъпна!

— Досега никой не ми е казвал такова нещо! — вбесена извика Марсиа.

— Тогава досегашните ти любовници са преигравали повече и от теб. — От ярост погледът му се замъгли. — Просто танцувах с Хана, което мисля, че е позволено. В края на краищата все още не сме женени!

— Единственото разумно нещо, което каза досега. За щастие не сме женени. — Марсиа се опита да успокои сърцебиенето си и вдигна надменно глава. — Ще ти докажа, че нито преигравам, нито се правя на недостъпна!

Врътна се и тръгна. Пътьом се препъна в кокосовия орех и, охкайки, продължи към къщи. Беше принудена от време на време да подскача на един крак, а и да признае, че с това видимо развали театралния ефект на действията си.

 

 

— Ще ви покажем снимките, които нашият екип засне на Св. Томас.

На екрана се появиха последователно сменящи се кадри, изобразяващи група художници, група строители, група градинари, обградени от възхитени зяпачи.

— Бум от обновени желания превзе нашия остров — обясняваше говорителят. — По неизвестни причини тукашните жители ремонтират домовете си и полагат особени грижи за градините си. Помолихме няколко от тях да разяснят мотивите за това.

Марсиа се беше свила на леглото и разтриваше крака си, който бе ударила при спъването в кокосовия орех. За момент ядът й се разсея и вниманието й бе привлечено от появилата се на екрана Примула Невел, която се усмихваше широко пред камерата.

— Трябва да се подготвяме — произнесе тайнствено. — За съжаление повече не мога да ви кажа — тя се засмя нервно. — Може би трябва само да допълня, че се налага къщите ни да са по шведски чисти и спретнати… А сега ме извинете.

Втурна се с пронизителен писък към групата биещи се жени, сред които няколко бояджии отчаяно се бореха за живота си.

— Занаятчиите на острова, които са малко на брой, са ужасно търсени — продължи говорителят.

На екрана се виждаше как Примула Невел сграбчи шефа на бояджиите и го завлече към къщата си, докато Доли Солстър направи същото с помощника му. Жоржет Едмъндсън успя да докопа само чирака, когото хвана под мишница и безцеремонно го занесе до дома си.

— С това нашето предаване завършва. Желаем ви лека нощ — завърши говорителят. — А сега, реклами…