Хелън Дъглас
Антъни (5)

V

Марсиа бе решила да не вечеря и си легна рано. Но празнотата, която усещаше в стомаха си, и бодежите в областта на сърцето бяха първите резултати от предстоящото кралско посещение. Към общата й отпадналост се прибави и сладникавият вкус в устата й, чийто произход й стана ясен при спомена за театралната пиеса. Нищо чудно, че не можеше да заспи.

Лежеше вече час и опитваше всички номера, които препоръчваше на страдащите си от безсъние пациенти — единият крак да виси от леглото, а противоположната му ръка да е протегната нагоре; въртеше се ту по корем, ту по гръб и броеше до сто, но уви! „Ако тези методи действат и на пациентите ми по същия начин, цяло чудо е, че все още идва някой при мен…“

Вдъхна дълбоко нахлуващия с дъх на море и цветя свеж въздух и се опита да мисли за нещо приятно: „Антъни Бридж, такъв, какъвто го видях във вилата. Дотук всичко добре. Представям си го съвсем близо до мен, да протегна ръка и ще го докосна. Ще докосна окосмените му гърди и ще се спусна надолу, докато стигна ханша му, докато…“.

Изправи се рязко. Това със сигурност не бе най-правилният метод, за да заспи бързо и спокойно. Лицето й гореше, а сърцето й биеше ту учестено, ту замираше за секунди.

Въпреки че тези усещания й бяха приятни, точно сега не се нуждаеше от тях. Ако не искаше сутринта да бъде с подпухнали очи и тъмни кръгове под тях, сега трябваше да заспи.

Изведнъж се сети за изпитаното средство на леля си: нощна разходка край морето. „Дано това да помогне!“ През целия си живот леля й Агата не бе напускала нито веднъж фермата си в Монтенс.

Съблече пижамата си, нахлузи едни шорти и широка тениска, която стигаше почти до коленете й, и излезе. Зарадва се на пълната луна, осветяваща целия бряг и отразяваща се във водата. Но тъкмо стигна до морето, когато някакъв облак я скри напълно и стана тъмно като в рог.

Антъни също беше неспокоен. Бе включил климатичната инсталация, но шумът й му пречеше да заспи и мислите му непрекъснато се въртяха около Марсиа Мермелщайн. Щом пък изключеше климатика, в спалнята му ставаше толкова горещо, че отново не можеше да заспи и отново мислеше непрекъснато за Марсиа Мермелщайн. Най-накрая нахлузи шорти и тениска и тръгна безцелно в нощта. Пясъкът скърцаше под краката му и той гледаше жадно към къщата, в която жената на неговите мечти „спокойно спеше“. Луната пръскаше сребърни отблясъци… не, вече не пръскаше сребърни отблясъци, защото бе внезапно закрита от голям черен облак. Брегът и паркът потънаха в пълен мрак. Той обгърна и къщата, в която тя спеше. Антъни въздъхна и продължи бавно нататък. Изведнъж чу стъпки, спря…

Марсиа никога не бе предполагала, че може да бъде толкова тъмно. Усети морето, едва когато нагази във водата, а че е отново на брега, разбра по скърцането на пясъка. Но пясъкът скърцаше не само при нейните стъпки, а и под обувките на някой, който се разхождаше съвсем близо до нея. Тръпки полазиха по гърба й. Обърна се рязко и отстъпи няколко крачки, при което се блъсна в нещо голямо.

„Вампир“ — помисли си тя и изпищя.

„Чудовище“ — мина през ума на Антъни, когато гърбом се блъсна в нещо пищящо.

Той извика, отскочи назад и се втренчи в разширените от ужас очи на внезапно осветеното от луната лице.

— Какво… какво… търсите тук? — запъна се Марсиа.

Цялото й тяло трепереше. „Не стига, че ме преследва в мислите ми, че заради него не мога да заспя, ами ще ме следи и ще ме плаши до смърт!“

— Ма… Ма… Марсиа? — Гласът му мутираше като на юноша. — Какво правите тук?

„Как може едно такова прелестно създание да ме уплаши до смърт? А и с това изкусително облекло…“

— Ивицата е моя. Какво търсите на моя територия?

— Ами… аз… аз се опасявах за сигурността ви.

Антъни се опитваше да не мисли какво се крие под дългата й тениска, но не успя. Виждаше я съвсем гола, обляна в лунна светлина, а гърдите й бързо се повдигат от задъхването… Мислите му бързо го възбудиха и шортите започнаха да му стават тесни отпред. „По-добре да се махна, преди да съм експлодирал…“

— Но, както виждам, сте добре — измърмори той. — Трябва да се прибирам… оставил съм нещо на котлона…

„Да се махам оттук — помисли си и Марсиа. — Иначе ще забележи настръхналите ми от желание гърди, прозиращи през тънката тениска. И ако не ме харесва, ужасно ще се изложа.“

— Аз също… тъкмо готвех.

Искаше да се засмее на тръгване, но се получи само нервно хилене. „Незадоволените сексуални желания винаги изнервят.“

Антъни тръгна като сляп към колата си, въпреки че луната отново се бе появила и бе светло като ден. Вече беше сигурен, че тази нощ няма да заспи. „Когато човек се превъзбуди, винаги се чувства като пребит!“

 

 

След безсънно прекараната нощ Марсиа седеше на терасата си и гледаше върха на палмите отсреща. Не беше в състояние да прави нищо друго, освен да гледа палмите и да мисли за Антъни. „Строен като палма, жилав като палма, гъвкав като палма…“

— Ето те най-после! — викът на Примула Невел прозвуча в ушите й като сирена и я накара да подскочи от стола. — Марсиа, мила, съвсем не искаме да ти пречим. Просто имаме малък проблем.

Марсиа огледа множеството съседки, точещи се след нея.

— А аз имам голям проблем…

За секунди се оказа заобиколена от цяла дузина жени, които я гледаха така, сякаш бе най-обичаната кралица, а не бедна, измъчена и уморена психиатърка, която от изживените напоследък стресове съвсем бе забравила, че е и психоложка.

— Бихме искали да предложим на кралското семейство нещо специално. — Доли Солстър сниши глас и почти прошепна. — Нещо невиждано досега, нещо, което ще остане незабравимо…

— Нека Мери Портър направи от сандвичите си. — Марсиа се усмихна с искрица злорадство в теменуженосините си очи. — Мери прави най-ужасните сандвичи за партита на открито. Шведските ни гости със сигурност не са яли такива!

Мери Портър се разтрепери от гняв:

— Ах, ти… ти, развратнице!

Половината от дошлите се присмяха доволни на Мери, докато останалите защитиха признателно отвратителните й сандвичи.

Марсиа загледа отдалечаващите се, спорещи съседки, после затвори очи и се замечта отново за най-красивите рамене, най-тесния ханш и най-мускулестите крака, които някога бе виждала. Мечтаеше си и за своите четири бални рокли.

Луната светеше, нощта бе хладна, чуваше се шумът на морето и пясъкът скърцаше по краката й. Всичко беше прекрасно, но Марсиа не беше доволна. Все пак не копнееше за луната. Шумът на морето се чуваше и от спалнята й, а демонично скърцащият пясък просто я изнервяше.

Тъкмо мислеше да се връща вкъщи, когато дочу стъпки. Само след секунда успя да разпознае силуета и пъргавата походка на Антъни. Усмихна му се и го загледа.

След онази нелепа случка Антъни не възнамеряваше повече да стъпва на „нейна територия“. Два дни нямаше късмет дори да зърне феята с теменуженосините очи. И сега изведнъж я откри — обляна в лунна светлина, нежна и очарователна. Нещо заседна в гърлото му, когато се приближи към нея.

— Здравейте! Какво правите тук, Антъни? Пак ли се грижите за безопасността ми?

Марсиа трябваше да събере цялото си самообладание, за да възпре желанието си да се хвърли в прегръдките му. Бялата блуза и тесните бели панталони подчертаваха още повече тена му. „Какъв мъж…!“

— Точно така — кимна той, плъзгайки поглед по косата й, която на лунната светлина изглеждаше като сребърна, по лицето й, по гърдите й, ясно очертаващи се под копринената блуза.

Бе вързала краищата й по такъв начин, че под тях се откриваше възхитителна ивица гола плът. Белите й бермуди прилепваха по красиво оформения й ханш и стигаха до най-прелестните колене на Вирджинските острови.

— А вие какво проверявате, Марсиа? — Антъни посочи вързопа зад нея. — Да не би да си носите и стол?

Марсиа бе забравила, че носи нещо, и се обърна учудена.

— А, това ли? — пресегна се и взе одеялото, което бе най-отгоре. — Помогнете ми! Мислех, че като съвестен ръководител на тукашната ВИП-агенция все пак ще проверите още веднъж всичко, а тукашните проверки са изтощителни и възбуждат апетита.

„Да, апетит за теб“ — помисли си Антъни, седна на одеялото и я проследи с поглед, докато тя развързваше кошницата.

— Вие сте най-фантастичната бизнес партньорка, която познавам на Вирджинските острови — опита се да я поласкае с думи, тъй като не се осмеляваше с ръце.

— А колко бизнес партньорки познавате?

— Само вас — призна той и двамата се засмяха. — Но дори и да бяхте в Ню Йорк, пак щяхте да сте най-предпочитаната. А там вече познавам много.

— Не се съмнявам… — Марсиа не можа да не изрази ревността си.

Не й помогна дори съветът, който винаги даваше на ревниви пациенти: „Ревността е безсмислена, защото събужда лъжливо чувство за собственост.“

„По дяволите! Желая този мъж и само като си представя какво е правил с други жени…!“

— Е, опитайте. Лизи е най-глупавата икономка, която може да съществува, но никой не умее да приготвя кокошка по-добре от нея.

Подаде му едната кълка. Антъни посегна, взе я, хвана ръката й и я погледна в очите. После бавно отвори уста и захапа крехкото месо.

— Великолепно! — измърмори доволно.

Марсиа впери поглед в устните му. Без да съзнава какво прави, наведе се и захапа кълката от другата страна. Усети дъха му върху лицето си и по тялото й полазиха тръпки, като че ли някой включи кълката в електрически контакт. Зарови пръсти в косата му, а той я прегърна бурно. Кълката падна на земята, устните им се сляха и тя засмука езика му.

За момент си помисли, че целувките му ще я изпепелят. Само миг още и просто щеше да се отпусне на одеялото и да го привлече върху себе си. Но я изплаши бясното темпо, с което изразяваха чувствата си, а и не искаше Антъни да си помисли, че просто се впуска в обикновена авантюра.

— Целувката ти е много сладка — прошепна той, въздишайки.

— С вкус на печена кокошка — усмихна се Марсиа.

— Не, с вкус на теб…

Антъни се добра отново до устните й. Целуваше ги така дълго, сякаш се страхуваше, че в последния момент ще размисли. Наслаждаваше се на топлината, излъчваща се от нея, на нежната й гладка кожа.

С лек стон Марсиа се отдръпна, но пръстите му продължаваха да се плъзгат по тялото й и още съвсем малко ласки щяха да й бъдат достатъчни, за да изчезнат и последните й задръжки. Разбираше, че трябва да се дистанцира, ако не иска още тази нощ да му се отдаде. Отиде в другия край на одеялото и единственото, на което все пак се отдаде тази нощ, бе именно кокошката, въпреки че съвсем не беше сигурна дали вместо пернатото не би трябвало да предложи самата себе си…

 

 

— Без малко да ме прелъсти още на летището!

Сюзън Хензен, стара приятелка на Марсиа, не се притесняваше ни най-малко от една клиентка в супермаркета, която буташе количката си право към стената, и, за да ги чува, се бе навела толкова, че имаше доста голяма вероятност да я прекатури.

— Та той е такъв прелъстител!

При думата „прелъстител“ Марсиа трепна. В същото време се чу звън от счупени стъкла. Клиентката бе изпуснала буркан кисели краставички.

— Имаш предвид бившия си съученик, нали?

— Разбира се, кой друг? — Сюзън сложи в количката си три флакона балсам за тяло. — Тази нощ ще ме намаже с балсама, после аз ще го намажа, след което ще се преборим в леглото.

Марсиа вече изобщо не се обръщаше при шума и трясъците, които се чуваха зад тях.

— Ако продължаваш да описваш толкова подробно какво правите, супермаркетът вероятно ще трябва да затвори поради тотален фалит.

Сюзън се огледа недоумяваща.

— Но мисля, че две приятелки могат да си говорят.

И поклащайки глава, се обърна към клиентката, която се бе облегнала на щанда за сирене и непрекъснато повтаряше:

— Безсрамие, безсрамие!

За всеки случай Марсиа показа на жената служебната си карта, на която бе отбелязано, че е психиатър, и побърза да измъкне Сюзън от магазина, преди да се е случило нещо по-сериозно.

Час по-късно разговаряше с Линда Дюк.

— Имах съновидение. — Пациентката с наднормено тегло наведе тъжно глава. — Сънувах, че лежа на земята, дишам тежко и стена…

— И по какви причини? — попита я Марсиа делово.

Двойната брадичка на Линда трепна в знак на възмущение.

— Господи! Наистина не сте ми приятна.

— Но защо? — Марсиа я погледна изненадана. — Та аз се държа мило!

— Не сте мила! Вие сте чудовище! — Линда Дюк размаха заплашително юмрук. — Отнехте ми най-голямата радост — яденето.

Последното заинтригува Марсиа.

— Означава ли това, че спазвате съвета, който ви дадох по телефона?

Линда кимна тъжно и потупа обемистата си дамска чанта.

— И сега си нося храна, но това са сандвичите, които вашата съседка Мери Портър ми направи. — Устните й потрепнаха, а очите й се навлажниха. — Вече отслабнах с пет килограма. Такова нещо никой не би хапнал, включително и аз, дори и да умирам от глад.

Тя отвори чантата си и извади цяла грамада от прословутите сандвичи, които Мери правеше за всяко парти — отровно зелени и отровно жълти с отвратителни розови петна.

— Успяхте да ме откажете от яденето. — Линда пльосна сандвичите върху бюрото на Марсиа. — Излекувана съм! Повече няма да ме видите тук!

— Не забравяйте и хонорара ми — извика Марсиа след нея. — И за днешното посещение трябва да ми изпратите чек.

Линда тресна вратата, а Марсиа се зае да почисти книгата, върху която бяха сандвичите, жълтата, зелена и розова майонеза.

 

 

Нощта бе задушна. Не се усещаше никакъв полъх и, вървейки към плажа, Марсиа се самоубеждаваше, че именно по тази причина е облякла върху бикините си само една по-дълга тениска. А че с такова облекло ще въздейства на Антъни възбуждащо и че той няма да може да се сдържи, това сякаш не я засягаше.

Съвсем случайно Антъни бе обул най-тесните си шорти, а задушната нощ бе причина да облече тениска с дълбоко изрязани ръкави и деколте, която повече откриваше тялото му, отколкото го закриваше. Но както е известно, жените не държат на външността, а оценяват нравствените качества на мъжа.

Марсиа се усмихна доволно, като го забеляза да се приближава.

— Проверка на сигурността, а? — попита тя, оглеждайки го.

„Ако тази нощ го възбудя, тези тесни шорти няма да могат да прикрият нищо.“ Представата, че ще събуди желанието му, предизвика леко потръпване в утробата й. При всяко вдишване тънката материя на тениската галеше щръкналите връхчета на гърдите й.

Антъни преглътна и се втренчи в тях.

— Няма ли… няма ли и днес кошница за пикник?

— Гладен ли си? — Марсиа пристъпи към него и сложи ръце на раменете му.

— Ще умра от глад — неговите се плъзнаха по гърба й — за теб…

Устните му докоснаха нежно челото й и, оставяйки влажна диря след себе си, достигнаха устата й. Антъни въздъхна и я целуна толкова страстно, че Марсиа се отдръпна с лек вик от него. Беше свикнала със сдържаността му и сега, изведнъж почувствала необузданата му възбуда, инстинктивно разбра колко усилия му е коствало да я прикрива. Отвърна жадно на целувката му, докато той галеше гърдите й. Заровила пръсти в косата му, размишляваше, че не бива да му се отдаде толкова бързо и без съпротива, но всъщност едва успяваше да се овладее. Антъни я повали на пясъка и легна върху нея.

— Омагьоса ме още в мига, в който те видях… — прошепна, събличайки тениската й. — Жадувах за теб. В действителност ти си по-хубава, отколкото те виждах в мечтите си.

Устните и цялото му тяло потвърждаваха казаното. Марсиа реши да ускори събитията. Изви се срещу него и повдигна таза си. Трескаво го съблече и започна да гали гърба му, без да знае как да покаже удоволствието, което изпитваше от неговите ласки, и насладата от допира с пламтящата му кожа.

— Чаках те прекалено дълго — мълвеше той с блестящи от възхищение очи. — Искам да те любя… сега… веднага.

Изхлузи бикините й и стана, за да свали шортите си. За миг Марсиа го видя на лунна светлина — като статуя на древен гръцки бог.

— Люби ме… — изтръгна се от гърлото й и протегна ръце към него.

Антъни коленичи между бедрата й, наведе се и целуна влажната й плът.

— Ти си… ти си… — Тя бе опиянена от възбудата, която устните му предизвикваха в утробата й. — Ти си… подъл.

Той вдигна глава ужасен.

— Подъл?!

— Само във фантазиите ми. — Марсиа натисна нежно главата му надолу. — Само извън реалността. Продължавай!

— Това заповед ли е? — усмихна се Антъни.

— Да… от твоя психотерапевт.

— Но аз нямам…

— Вече имаш — изстена тя, — и то такъв, от когото няма да се отървеш лесно!

 

 

Марсиа изобщо не очакваше седемте дами от Кралския комитет, които пристигнаха, за да обсъдят „настоящото положение“. Те донесоха всички фотьойли и ги изпълниха с доста неелегантните си форми. Срещу тях на сгъваеми столове се настаниха местните кралски почитателки, водени от Примула Невел. С полуотворени очи, които бе скрила зад слънчеви очила, Марсиа лежеше в шезлонга си между двете групи и слушаше с половин ухо разговора им, без изобщо да се замисля върху думите. Вече се унасяше в спомени за божествените мигове с Антъни, когато между страните се разгоря ожесточен спор.

— Не разбирам защо някои особи се месят в нашите работи. — Примула гледаше пренебрежително Дороти, Чандра и останалите. — Кралица Силвия ненавижда дебелите жени.

— А как можете вие, кльощави като скелети гърмящи змии, да приписвате на кралицата такова нетолерантно държание? — извика Дороти възмутена. — Кралица Силвия обича всички хора. Тя е изключителна!

— Във всеки случай, кралица Силвия е много по-слаба — продължи Примула. — Почти колкото мен…

— Какво ще кажете за едно шоу, посветено на величествата? — Лесли вдигна колебливо ръка. — Едно Лесли-шоу с делфини…

Доли Солстър се ококори:

— Какво ще правят делфините?

— Това ще уточним по-късно. — Дороти записа предложението. — Съгласни ли сте?

Марсиа свали слънчевите си очила.

— Съгласни? Струва ми се, че е по-важно откъде ще намерим толкова много делфини.