Хелън Дъглас
Антъни (3)

III

Марсиа не възнамеряваше да купува лопата за сняг, но все пак се налагаше да отиде до супермаркета. Беше си записала какво трябва да пазарува: машинописна хартия за романа си и ваза, тъй като тази в работния й кабинет бе счупена при опита за отместването й от прясно лакираната етажерка. После се бе наложило да изстърже с длето остатъците от нея. Искаше да купи и изкуствени цветя. Лизи винаги забравяше да полее цветята в кабинета й, докато тези на терасата бяха полуудавени. Нямаше време да се разправя и с флората. Възнамеряваше терасата да бъде декорирана с висящи саксии от лико. Томас й беше обещал една още миналата година.

Обиколи огромния супермаркет и тръгна към касата с пълна количка. Тъкмо вадеше пари, когато се сети, че е свършила и лосиона си за тяло. Тези големи и доста скъпи флакони, от които се носеше чудесен аромат…

Антъни бе решил: „Не може повече да продължава така“. Това непрекъснато възбуждане и охлаждане на страстите го влудяваше. Неволно подстрекаващият вид на Анита Скардино и едновременно с това острите й думи, които го възпираха, направо го съсипваха. „Не, нещо трябваше да измисля.“ Още в Ню Йорк бе чел в някакво списание за млади и амбициозни мениджъри, че човек се разтоварва най-добре, ако отиде в магазина и го завладее шумът и въодушевлението на пазаруващите. И когато нервите на Антъни се опънаха до краен предел, той отиде в най-големия магазин на острова — супермаркета на крайбрежието. С количка пред себе си да обикаля щандовете.

Радиобудилник, десет празни аудиокасети, петнайсет кутии грах екстра качество, две бутилки уиски на средна цена… Но изгледи за подобрение нямаше. Тъкмо тръгваше към касата, когато му хрумна, че би могъл да си купи един от тези огромни флакони ароматна пяна за тяло. „Може би една ухаеща топла баня ще ми помогне да се разтоваря, щом Анита не ме желае.“

Зави рязко и в следващия миг се чу страхотен трясък. Блъсна се толкова силно в нещо, че, олюлявайки се, отстъпи няколко крачки заднешком. Само мярна жената, чиято количка се удари в неговата. После почувства зад гърба си някаква опора, която обаче се оказа не толкова стабилна. Около него всичко се раздрънча, а той се пльосна на пода с чувството, че целият супермаркет се сгромолясва върху му…

Марсиа гледаше ужасена бъркотията в количката си — вазата върху изкуствените цветя, машинописната хартия върху висящата лампа. От сблъсъка бе отхвърлена назад и се бе озовала сред купчина флакони с пяна за тяло. Един от тях се бе спукал и от него се носеше натрапчива, силна миризма на люляк. После погледна непознатия, който живописно се мъдреше сред купчината консервирана супа. Той понечи да откъсне очи от нея, но само въздъхна тежко и продължи да я оглежда, сякаш не беше обикновена клиентка в магазина, а някакъв магнит, чиито прекрасни форми приковаваха цялото му внимание. Марсиа също се втренчи в очите му. Бяха най-хубавите, които някога бе виждала у един мъж: кадифено кафяви и засенчени с дълги мигли. После погледна устните му — пълни, но не много, изобразяващи невероятно пленителна усмивка. Погледът й се плъзна по черната му чуплива коса, от която се носеше лек мирис на супа.

Падането на още една кутия не извади Антъни от омайното му състояние, а само му припомни нелепите обстоятелства, при които бе срещнал тази жена от мечтите си — руса, с теменуженосини очи — точно като течността, сред която седеше. „Това пленително същество ухае на люляк… не, миризмата идва от счупения флакон. Но тя все пак изглежда така, сякаш ухае на люляк, сякаш трябва да ухае на люляк!…“

Гласът на ядосания управител прекъсна потока от мисли, който бе нахлул в главата му. „А пък аз, глупакът, да не отроня нито дума на това чаровно създание!“

Марсиа тъкмо се опитваше да излезе от двойния шок, когато приятелката й, Сюзън Хензен, нахлу в дома й. Първият бе резултат от вида на красивия непознат в супермаркета, а вторият от това, че бе позволила на възмутената касиерка да отклони вниманието й, преди да успее да размени няколко думи с него.

— Знаеш ли какво да му кажеш, ако дойде в момента? — попита я Сюзън, отпивайки от кафето си и душейки с прекалено големия си нос. — Впрочем тук защо мирише толкова силно на люляк?

— Това е дълга история — отвърна Марсиа уклончиво. — Ако дойде кой?

Сюзън Хензен, известна художничка на островите, се засмя.

— Съвсем скоро ще пристигне дългоочакваният гост, Марсиа, и се заклевам, че веднага ще го разсъблека, толкова го желая! Чакам този миг от петнайсет години!

Марсиа се посъвзе малко.

— Но… не можеш да постъпиш така! Трябва да се съобразяваш все пак с…

— Да се съобразявам? Няма да му позволя да се измъкне от леглото ми, обещавам ти! Да не мисли, че съм го забравила, като избяга на север в Уисконсин?

— В Уисконсин? Не е ли в Швеция? — Марсиа помисли, че е пропуснала нещо в разговора.

Сюзън Хензен си пое дълбоко дъх през дългия си нос.

— Обичам люляк… да, може да се е добрал и до Швеция. Но ще го спипам, щом дойде тук! Преди петнайсет години, още в гимназията, тази сексмашина така ме…

— Сексмашина? — Марсиа недоумяваше.

— И още как! — Сюзън си наля още кафе. — Казваше се Джефри, Джефри Кроутър и ако видиш някой сексапилен мъж, значи е той!

Марсиа въздъхна облекчено. „Горкият Джефри! Предстои му напрегната почивка.“ Но това не бе неин проблем…

Преследвана упорито от уханието на люляк, тя блажено се отпусна във ваната.

„Локва пяна за тяло и фантастичен мъж!!!“ — размечта се.

Марсиа имаше опит, макар и не такъв като на леля си Еси, която в стремежа си да намери мъжа на своите мечти беше преспала с представители на всички американски щати, докато най-после го срещне на Хавайските острови — Джон Хърт, родом от Ню Джърси, бивш боксьор с телосложение на гръцки бог. След скоропостижната сватба лелята все пак решила, че за да е съвършен опитът й, трябва непременно да прибави и някоя авантюра с истински хаваец. Подходящ обект бил намерен бързо. За съжаление съпругът научил за това и на секундата духнал. Оттогава леля Еси търсеше своя Джон из цяла Америка.

Марсиа тръсна глава. „Та докъде бях стигнала? А, да, чаровният непознат сред купчината консервирана супа!“

Допълни ваната с гореща вода. Обхвана я приятна нега. Водата галеше кожата й като нежни ръце на мъж.

„Непознатият!“ Нямаше наистина опита на леля си Еси, но можеше да прецени един мъж. „А този притежаваше такова силно излъчване!“ Виждаше лицето, устните му, бавно приближаващи се към нейните, очите му, които проникваха до дъното на душата й. „Защо дланите му не изникнат от водата и не се плъзнат плавно по тялото ми, по гърдите ми, да докоснат ласкаво палавите им връхчета, да разпалят и в мене необуздана страст, която…“

Една единствена капка се отрони от крана и падна във ваната, но прозвуча в тишината като изстрел, който сепна Марсиа и я върна на земята. Объркана и дори учудена, тя трябваше да си признае, че мислите й се въртяха непрекъснато около непознатия и пораждаха копнежи и желания. Копнежи, които откриваше и у пациентите си след доста разговори. Прехапа устни. „Не мога повече да се самозалъгвам. Имам нужда от психиатър! А може би от чаровен любовник!!! Или най-добре и двете!“

Въздишайки, излезе от водата и облече мъхестата си хавлия. Сгуши се в нея и се усмихна, като си представи жадните ръце, които се плъзгат под халата, достигайки до раменете й. Появи се видение на красив тъмнокос мъж с кадифено кафяви очи… гол, с блестящи капчици вода по тялото си… с яки гърди, космати крака… „Аз се притискам задъхана към него…“

Със сподавен вик се отдръпна рязко, тъй като се беше облегнала на мивката, която съвсем не беше топла и мека.

— Марсиа, овладей се! — заповяда си гласно.

Трябваше да се съвземе, преди да е дошъл новият й пациент, за когото знаеше единствено, че искал да откаже цигарите.

Избърса се бързо, изсуши косата си и нахлузи памучна блуза и панталон, подходящи за субтропичния климат на острова, където предпочиташ да се събличаш, вместо да се обличаш. Влезе в спалнята си и се хвърли на леглото. „Да се събличам… да бъда събличана… от чернокосия красавец… Той стои пред мен, бавно свлича блузата и панталона ми, след което се залавя с копчетата на ризата си, разкопчава ги едно след друго, а аз нетърпеливо го очаквам в постелята…“

Звънна се.

Марсиа се сепна, отвори очи и се огледа. Никакъв непознат — нито облечен, нито гол, не стоеше пред нея. Звънеше телефонът.

— Обажда се Джонсън Уълс — чу хладен мъжки глас. — Ще ви е удобно ли да дойда след час? — задави го кашлица и Марсиа трябваше да изчака. — Или след два часа? — отново се закашля.

Би разпознала пациента си, който искаше да откаже цигарите, и без мъчителната му кашлица.

— Както желаете, мистър Уълс — опитваше се да говори професионално любезно.

— Няма ли да ме попитате защо ще закъснея? — Той се опитваше да говори професионално нелюбезно.

— Е, добре. Защо ще закъснеете?

— Ами знам, че като дойда при вас, ще ми забраните да пуша, и затова предварително искам да наваксам загубеното. — Джонсън Уълс получи нов пристъп на задушаване.

Марсиа се замисли. „Защо напоследък всичките ми пациенти се държат толкова враждебно. В мен ли се крие причината, или някакъв друг дразнител им оказва влияние?“ В момента обаче това нямаше особено значение. Налице бе интересен феномен, но точно сега не можеше да се занимава с него. Имаше на разположение два часа до пристигането на пациента, които искаше да използва за друго.

Набра номера на шивачката си.

— Идвам веднага.

Розе бе останала без дъх, когато звънна на вратата. Всички на острова познаваха закръглената, около четиридесетгодишна негърка само като Розе. Тя като че ли нямаше фамилия.

— Та какъв е проблемът?

Марсиа погледна първо шивачката си, после стоящите зад нея две съседки — едната от отсрещната страна на улицата, а другата — мисис Портър, която за щастие този път бе дошла сама, без ужасните си деца и още по-ужасните си кучета. Три чифта съседски очи бяха нетърпеливо вперени в нея.

— Здравейте — поздрави усмихната. — Исках само да ми преправите някои стари неща. Мисля, че няма да представлява интерес за всички ви.

Розе я погледна недоумяваща.

— И ме повиквате тук само за това?

Марсиа реши да се предаде, тъй като гневът на Розе растеше с всяка секунда.

— Искам четири нови рокли — вечерна, бална…

Забеляза доволните усмивки по лицата на съседките си, които неканени се бяха присъединили към шивачката и сега удобно се разполагаха на терасата.

— Балните рокли ми трябват колкото се може по-бързо — добави тя.

Вече всичко й беше безразлично. Ако не искаше да си навлече враждебността на съседките, трябваше поне отчасти да признае истината.

— Нека проверим мерките. — Розе работеше бързо и сръчно. — Новите рокли са заради предстоящото посещение на шведското кралско семейство, нали? Не сте се променила в тяло, мис Мермелщайн.

— Завиждам ви — въздъхна мисис Портър. — Аз продължавам да дебелея в ханша.

— Не си шия балните рокли заради кралското семейство — изненада ги Марсиа. — Въобще не ме е грижа за него. Трябват ми четири дълги вечерни рокли. — Тя посочи въодушевено снимката, която Розе бе извадила от чантата си. — Прекрасна е! Искам точно такава!

Розе скицира модела: клоширана, дълга до глезените рокля от черна тафта с черни щраусови пера на раменете и шлейф от тюл. После извади още снимки и обеща, че ще побърза с шиенето.

— Ще станат преди пристигането на техни величества!

— Но първо ще ушиеш моята — извика мисис Портър.

 

 

Още с влизането си Джонсън Уълс погледна Марсиа доста недружелюбно. Беше около четиридесетте, с дебели сключени вежди и остър поглед.

— Седнете, мистър Уълс. Пушихте ли вече достатъчно? — подхвърли Марсиа малко троснато, спомняйки си враждебния му тон по телефона.

— Дааа! — Отговорът бе съпроводен от мъчителна кашлица. — Искате да ми отнемете най-скъпото в живота! Не се ли срамувате поне малко?

Ако не говореше бавно и ясно, тя едва ли би го разбрала.

— Щом не искате да откажете цигарите, тогава защо дойдохте при мен?

— Искам да ги откажа. — Гъстите му вежди се сключиха още по-войнствено. — Но не ми харесва това, че искате да ми ги отнемете!

Марсиа дъвчеше химикала си.

— А знаете ли, че всъщност цигарата при вас е фалшив заместител на неизпълними копнежи? Някои се възхищават от крале, а вие пушите.

— И аз се възхищавам от кралете. — Мистър Уълс извади пакет от джоба си и запали. — Сигурно искате да ми забраните и да почитам кралете? Дори и сега, когато ще идва крал Густав?

— Забранено е пушенето в кабинета ми — отвърна Марсиа и отвори широко прозорците.

— Ще пуша през цялото време, за което съм ви платил — процеди той и всмукна жадно дима.

Марсиа го изчака мълчаливо, докато изпуши три цигари една след друга. После Уълс стана и си тръгна.

 

 

Антъни влезе в апартамента си, намиращ се непосредствено до офиса, и въздъхна отчаяно. Това посещение на супермаркета го бе съсипало напълно. Не стига, че на касата трябваше да плати за куп неща, които изобщо не му бяха необходими, а и тази красива, атрактивна жена, с която се бе сблъскал, потъна вдън земя, преди да успее да излезе от магазина. На това отгоре трябваше да домъкне всичките тези боклуци до жилището си, без да знае дали изобщо ще му потрябват някога.

Нямаше и помен от разтоварване на напрежението, което бе натрупал в себе си. Дори се чувстваше още по-напрегнат след срещата си с русокосата хубавица. Теменуженосините й очи го преследваха навсякъде.

Тя му се яви за пръв път в колата, когато на едно кръстовище едва не се блъсна в мерцедеса пред него. Усещаше нежната й ръка по гърдите си, която се плъзгаше все по-надолу и по-надолу… Това докосване изпращаше поток от импулси към еректиралата му мъжественост и го караше нервно да потръпва.

— Ти не си тук — изрече той гласно, с което прогони илюзорния образ, но не и копнежа в тялото си.

Изстена високо. Тя отново се появи — русокосата магьосница с теменуженосини очи. Този път във всекидневната му. Лежеше гола на дивана, усмихваше му се и протягаше ръце към него…

— Нямам скрити желания и неизпълними копнежи — повтаряше си Антъни. — След пазаруването се чувствам отлично…

Извади всички покупки в малката кухня, която така се изпълни, че двама души не можеха да се поберат. Съблече се и се отпусна на креслото.

Непознатата бе изчезнала…

В училището по мениджмънт в Ню Йорк му бяха внушавали да залага у себе си „позитивно мислене“. Бе ходил и на курс, за който фирмата му заплати десет хиляди долара такса, но в крайна сметка не научи нищо по-различно от това, което бе чувал някога от майка си: „Ако вярваш в нещо достатъчно силно, то непременно ще се случи!“.

— Много съм доволен, абсолютно доволен — мърмореше си Антъни под душа.

Бе отвъртял крана докрай, надявайки се, че ще се освежи и ще заличи спомена за фаталната непозната в супермаркета. Не след дълго осъзна грешката си. Тъкмо потече водата и той вече усещаше топли женски ръце по тялото си. Отвори широко очи, за да се убеди, че е сам и че само водните струйки пораждат у него такива приятни усещания, но фантазията му не мирясваше. Въздъхна дълбоко, когато към галещите пръсти се присъединиха и нежни устни…

— Виждаш това, което ти харесва — внуши си той, стисна зъби и спря топлата вода.

Задъхан, застана под ледената струя, облегна се на плочките и се усмихна доволно. Фантазиите му на секундата се изпариха.

Клатейки глава, излезе изпод душа и взе хавлията си. Спря пред огледалото и се взря в отражението си.

„Пази се, момче! — рече си. — Лекарят те посъветва да избягваш всякаква преумора или стрес. А сегашните ти фантазии са истински шок.“

Но какво можеше да стори, когато красивата блондинка пристъпи зад гърба му, сгуши се в него и го прегърна през кръста — едната ръка малко по-нагоре, другата малко по-надолу…

Прогони видението си и тръгна към спалнята. Със светкавична бързина облече спортния си екип и напусна апартамента.

„Може хората по улиците и по брега да ме сметнат за идиот и да ми се смеят, като ме видят как си пробивам път измежду туристи, местни жители, сергии, коли и палми, но трябва да тичам, иначе ще умра. Сигурно ще ми прикачат прякор «лудия», но синеоката чаровница няма да ме преследва на открито и няма да ме докосва така, че да експлодирам от напрежение…“

Запъхтян, изтощен, плувнал в пот и унизен от подигравките на минувачите, един час по-късно Антъни се върна вкъщи, отново си взе душ и се строполи на леглото.

Синеоката побърза да се появи. Наведе се усмихната над него, целуна го… Той нямаше сили да й се съпротивлява повече и се отдаде на фантазията си…

 

 

Кралският комитет се състоеше от седем приятелки. Заседанието за сформирането му се проведе у Дороти.

— Разбира се, че аз ще съм председателката — упорстваше тя.

Дороти си приличаше със съорганизаторките си само по излишъците от килограми.

— Това е моят дом и следователно председателството поемам аз.

— Аз донесох сладкиша, значи аз ще ръководя комитета — възпротиви се Чандра и хвана вилицата си, готова за атака.

— Вместо да спорим, нека по-добре да обсъдим чие дете ще поднася цветя при пристигането на кралското семейство — предложи Лесли. — Без съмнение най-подходящ е моят Боби!

— Той има криви зъби, а освен това е разноглед — контрира я Дана. — Естествено, че това ще свърши моят Бъни!

— Дебелият дребосък? — засмя се Елизабет подигравателно. — За тази цел трябва миловидно момченце като моето.

— А защо да не бъде групичка и всяко да поднесе по едно цвете? — намеси се Джинкс в разрешаването на спора. Тя самата беше бездетна. — Но децата няма да запълнят вечерта. Можем да предложим на техни величества нещо повече, например балет!

— А откъде пари? — поинтересува се Дороти.

— Със сигурност не от теб и мъжа ти с вашите дългове навсякъде — клъвна я Чандра. — Аз мога да танцувам. Репетирала съм години наред и съм във форма.

— Но никой няма да те гледа — засмя се Дороти ехидно.

— Да не мислиш пък, че аз не мога.

Изведнъж се оказа, че всички могат перфектно да танцуват и са в блестяща форма въпреки десетките си килограми в излишък. Така бе основан „Шведски кралски балет Вирджиния Айландс“^[1].

— Аз ще ръководя балетната група! — подчерта Дороти. — Намираме се в моя дом.

— Но аз донесох сладкиша… — не закъсня Чандра.