Хелън Дъглас
Антъни (2)

II

Антъни влезе в офиса и усмихнат се обърна учтиво към сивокосия мъж:

— Мистър Паркър? Джошуа Паркър? — И след утвърдителното му кимване поясни: — Аз съм Антъни Бридж и трябва да приема това бюро!

Сивокосият стана рязко от стола си и по вида му пролича какъв товар пада от плещите му.

— Антъни Бридж! Слава богу, най-после дойдохте! Очаквах ви с такова нетърпение. Ето, всичко вече е във ваши ръце, желая ви успех!

— Момент, не бързайте толкова. — Антъни се опита да го спре. — Поне ме запознайте със ситуацията. Центърът в Ню Йорк ме уведоми, че държите всичките Вирджински острови.

Джошуа Паркър потупа една картотека пред себе си.

— За всеки остров — отделно чекмедже — отвърна с тон на екскурзовод, който развежда групата си възможно най-бързо през някакви археологически останки, за да отиде да обядва. — Тук са адресите на къщите, които нашата ВИП^[1] агенция наема. — Посочи към друг шкаф. — Тук пък са картотеките на всички ВИП, които чрез нас са наемали квартири на островите. Отбелязани са техните желания и препоръки.

Паркър си пое дълбоко въздух.

— Разбира се, дискретността е задължение номер едно за нас, в противен случай такива известни личности не биха се обръщали към нашата агенция. А тук… — Той отвори някаква врата зад себе си, която разкри преддверие с множество куфари. — Това е апартаментът, собственост на бюрото, от този момент е на ваше разположение. Моят багаж е опакован. Успех!

Антъни успя да задържи предшественика си секунда преди да излезе с багажа си.

— Паркър, почакайте!

От здравата му мускулеста ръка нетърпеливият Джошуа не успя да се отскубне и трябваше примирено да спре.

— Защо бързате да избягате? Да не сте обрал фирмената каса? — Антъни смекчи думите си с лека усмивка. — Или сте набил последния ВИП?

Паркър въздъхна с досада и посочи през прозореца към жарещото слънце.

— Тук съм от десет години, приятелче. Десет години слънце, синьо небе, синьо море! Нито веднъж поне малка буря. Не мога повече. Но най-после, най-после ще се сбъдне мечтата на моя живот. Отивам в Северна Канада, където девет месеца в годината има сняг, където е студено, ветровито и почти няма лято! — В очите му проблеснаха пламъчета, доказващи искреността на думите му. — Където няма палми и плажове! Не бих останал нито минута повече тук, разбирате ли ме?

Антъни кимна.

— Ще се пенсионирате, значи? Не сте ли твърде млад все още?

Паркър се засмя.

— Ще открия туристическа агенция. „Почивка на слънце! Всеки северноканадец трябва поне веднъж в годината да напусне тази студена страна без слънце и с много сняг и да посети Карибските острови.“ Точно за това ще се погрижа аз.

— Тогава ви пожелавам успех, мистър Паркър, и… — Антъни трябваше да отдръпне ръката си, тъй като предшественикът му вече беше грабнал куфарите си и напираше да излезе.

Клатейки глава, затвори след него вратата и се зае с разучаването на новото си поле за действие.

 

 

— Знам това от сигурен източник. — В знак на потвърждение сестра Ада вдигна дебелите си сключени вежди. — Ще идват на Св. Томас!

Сестра Беа изключи кафемашината и подаде една чаша на колежката си.

— Не ти вярвам. Ако беше така, щеше да пише в местния вестник.

Сестра Ада се наведе напред, при което пластмасовият стол изскърца жално под тежестта й.

— Глупости! Една кралица и един крал пътуват винаги инкогнито. А тази мисис Хайнкъл не би издала нищо, ако не беше получила сърдечен пристъп. Сега отново е добре и не обелва нито дума за това.

— Кралица Силвия и крал Густав от Швеция? И точно на нашия остров? — Сестра Беа поклати недоверчиво глава. — Не, не, все щяхме да прочетем някъде.

— Но те идват тайно, миличка — мърмореше Ада. — Само си представете! Шведското кралско семейство на нашия остров!

— Ако имаме късмет, ще получат слънчев удар и ще ги настанят в нашата болница… — Устните на Беа се изкривиха в садистична усмивка. — Все още не съм обслужвала такива високопоставени лица.

— Какво щастие за тях! — отбеляза сестра Луси подигравателно.

— Във всеки случай, трябва да си държим устите затворени, иначе ще провалим почивката на величествата — заключи Ада.

— Ще мълча като риба — обеща сестра Беа и излезе от стаята.

В следващия момент вече вървеше под ръка със случайно срещнатата старша сестра.

— Нямате представа каква тайна новина се носи из болницата. Шведското кралско семейство…

А още същата вечер сестра Луси направи сърдита муцунка, когато главният лекар започна да се облича в малкия й апартамент.

— Не съм сладко глупаче! Знам повече, отколкото ти и жена ти, взети заедно. Първо, знам, че я лъжеш, когато си с мен, а жена ти не знае. И второ: знам нещо за шведското кралско семейство, което ти не знаеш…

Сестра Ада тъкмо започваше да се отчайва, че няма с кого да сподели сензацията, когато реши, че би могла да отиде до денонощно отворения супермаркет близо до болницата. С две пакетчета какаови целувки тя срещна на касата съседката си и за да избегне възможната забележка за голямото количество калории, попита бързо:

— Чухте ли за посещението на кралското семейство? Знам от висшите кръгове…

Не само съседката, а и управителката на супермаркета, която се оказа наблизо, слушаха с интерес, като последната дори започна да проверява по рафтовете дали имат шведски стоки.

 

 

Антъни Бридж отвори очи, удари с юмрук будилника и стана рязко с мисълта за предстоящия напрегнат ден. Но само след миг въздъхна и легна отново. Спомни си, че вече не е в Ню Йорк, а на Карибите.

„Там е съвсем различно, момчето ми — предупреждаваше го шефът му в Ню Йорк. — Нищо не върви по график и не става според плановете. Всичко е спокойно. Уговорките за определен час означават само, че става въпрос за среща през този ден, и ако имаш късмет, на уговорения остров, а не на някой друг. Изобщо нещата се вършат спокойно и невъзмутимо.“

Антъни реши да се вслуша в тези съвети, още повече че лекарят му беше заявил ясно и категорично: „Засега сте здрав, но ако не намалите темпото си на живот, скоро ще грохнете“.

„На Карибите само едно трябва да е абсолютно перфектно — специално бе подчертал шефът. — А именно нашата посредническа дейност. Съществуваме заради точността си и доверчивостта към нас. Следователно, когато обслужвате ВИП, това означава, че трябва да действате с бързината, прецизността и увереността на нюйоркски уличен престъпник, т.е. да не издавате нищо, но и да не пропуснете нещо. Вземете за пример тези хора, те трябва да са образец за нашия професионален живот.“

 

 

Антъни сладострастно протегна спортното си, добре тренирано тяло. Ако беше в Ню Йорк, вече щеше да е изминал пет мили от ежедневната си обиколка на Сентрал парк. „Ще трябва да проуча дали тук изобщо ще имам възможност да спортувам.“ При пристигането си бе видял цели тълпи от хора по улиците и близкото крайбрежие, които просто се разхождаха или шляеха. Нямаше желание единствен той да тича като побъркан под палещото слънце и да става за смях на всички.

И друго, ако си беше в Ню Йорк, вече щеше да е зад бюрото си, а тук тепърва щеше да се къпе и да закусва. Може би на трийсет и две години наистина трябваше да приеме това темпо на живот.

Половин час след работното време, което беше написано на стъклената врата, той отвори офиса, убеден, че не е пренебрегнал нито един клиент. В тази посредническа агенция клиентите не идваха лично, за да наемат квартира за почивката си. От време на време се отбиваха местни жители, за да предложат дома си под наем, но никога в ранните предобедни часове.

Антъни тъкмо оставяше чантата си, когато го сепна скърцането на вратата. Забеляза шмугващия се със светкавична бързина силует. Ако в Ню Йорк някой нахлуеше по този начин в бюрото му, веднага би се обзаложил за какво става въпрос. Но се намираше на Карибските острови и въпреки това първата му мисъл беше: „Обир!“.

— Нямам пари, съжалявам! — извика бързо и понечи да вдигне ръце.

— Не се притеснявайте, платено е предварително.

Пред него стоеше извънредно атрактивна чернокоса жена, малко над двайсетте, с фантастична фигура, на която бялата, дълбоко деколтирана рокля стоеше прекрасно.

— Не исках да закъснявам още първия ден, нали разбирате. Това би направило лошо впечатление. Разчитайте на мен!

Антъни преглътна, погледна пищните форми на брюнетката и преглътна още веднъж. Климатичната инсталация сякаш изведнъж изключи.

— Каква необичайна изненада!

„Но защо гласът ми вибрира така?“

— Не мислех, че още от първия ден… Кой ви е наел?

„Кой е платил тази прекрасна изненада предварително?“

Фантазията му излезе извън контрол и зарисува невероятни картини — така да се каже, нещо като заместител на сутрешния крос по разход на енергия.

— Но Джошуа, т.е. мистър Паркър не ми каза нищо за вас.

Чернокосата го погледна похотливо.

— Няма значение, да започваме. Какво ще кажете?

Антъни се втурна с ентусиазъм. Посочи й вратата към апартамента си и затвори тази към кабинета. Обърна се и сбърчи недоумяващ чело. Вместо да тръгне към спалнята, сексапилната дама се отправи към шкафа с документи и започна да вади чекмеджетата едно след друго.

— Тук са книжата на отделните вили, които предлагаме на клиентите — деловият и официален тон звучеше коренно различно от сърдечния й поздрав преди малко. — Мистър Паркър ги е подредил по острови, но ако желаете друго разпределение… — обърна се към него и се усмихна сдържано, — имам опит в подреждането на картотеки. Достатъчна е една ваша дума…

Погледът й попадна върху ръката му.

— Нещо не е наред с бравата ли? Справям се и с такива дреболии.

— Не, не, всичко е наред! — побърза да каже Антъни и за доказателство отвори и затвори вратата няколко пъти. — Виждате ли, всичко е наред, мис…

— Скардино, Анита Скардино. Извинете ме, в бързината съвсем забравих да се представя. Разбирате как се чувства човек при нов шеф. Никога не знае на какъв ще попадне. Но ми се струва, че с вас ще се разбираме.

— Да, мис Скардино, сигурен съм, че няма да има неприятни изненади. Никога не би ми хрумнало, че… е, нали разбирате какво имам предвид…

— Много мило от ваша страна — и му хвърли такъв поглед, който със сигурност би извадил из равновесие всеки мъж.

Антъни стигна до убеждението, че този поглед явно е присъщ за мис Скардино и тя го смята за съвсем обикновен приятелски жест, без да осъзнава фаталното му въздействие.

— Наистина сте мил. — Гласът й премина почти в шепот, какъвто Антъни беше чувал досега само в спалнята си. — Сега, когато вече не е тук, мога да разкажа. Мистър Паркър се опита няколко пъти да се сближим. Какво ще кажете?

— Не… невероятно!

Антъни почувства, че трябва да наплиска поне лицето си със студена вода.

— А що се касае за заплатата ми… — дългите й мигли закриха пламтящите й очи, — нашата агенция тук е под протекцията на нюйоркската и моето възнаграждение се превежда винаги по сметка. Вие нямате грижа за него.

— Да, добре… — побърза да каже Антъни, втурна се в апартамента си и отвъртя докрай крана на студената вода.

 

 

— Здравейте, мис Мермелщайн!

Мери Портър влезе със скоростта на прословутите тропически ветрове, пътьом подхвърли на минаващата Лизи любезното „Как сте?“ — и грохна върху дивана във всекидневната. Междувременно четирите й деца наобиколиха масата, върху която бяха пръснати модни списания и психологически брошури, и започнаха да късат кориците им.

— Не мислите ли, че е сензация?

Марсиа наблюдаваше с растящ ужас съседката си и пъргавата й челяд, неотлъчно следвана от две бернардински кучета.

— Сензация ли? — повтори тя, опитвайки се да спаси списанията, при което децата нададоха невероятни писъци, а майка им продължаваше да си седи невъзмутимо. — Та това е катастрофа!

— Но какво имате против шведите? — Лицето на Мери Портър помръкна. — Какви са тези предразсъдъци? — Тя си пое дълбоко въздух. — Тю, да му се не види!

При гръмкото възклицание кучетата трепнаха. Едното, Рили, започна да скимти, а другото, Хони, вдигна предните си лапи върху стола.

— Те са толкова чувствителни — усмихна се Мери Портър. — Кралица Силвия и крал Густав сигурно също са чувствителни.

Марсиа огледа отчаяна всекидневната си, превърнала се за няколко минути в развалина.

— Не мисля, че е така. Виждала съм снимки на дворците им. Всичко изглежда доста подредено.

Върху челото на Мери се появи дълбока бръчка.

— Разбира се, при тях всичко е порядъчно. Защо мислите, че шведите не са порядъчни хора? Като за психиатър, струва ми се, имате прекалено много предразсъдъци. — Стана рязко. — Ще си поговорим отново, когато промените мнението си. А дотогава — пълно мълчание за това, че кралското семейство ще прекара отпуската си на Св. Томас. Никой не трябва да знае.

Излезе, без да се погрижи нито за четириногата, нито за двуногата си свита, която продължаваше да опустошава всичко наоколо. Марсиа седеше като закована на дивана и мислено си повтаряше, че един психиатър не трябва да бие кучетата и да посяга на деца…

— Не, мис Марсиа! Не, мис Марсиа! Господи, Господи, Господи! Не, не и не! Не може да бъде, не, такова нещо не!

— Престанете! — изкрещя Марсиа и си спомни, че с нейните познания за човека и с разбирането си за душата на ближните би трябвало да приеме ужаса на икономката.

„Само че… кой приема и разбира моя ужас? Кой се грижи за моята душа?“

— Преставам… — измърмори Лизи, като продължаваше да стои неподвижна посред стаята.

Марсиа погледна тъжно разкъсаните луксозни списания.

— Донесете ми тиксо — помоли тя. — Нека се опитаме да спасим поне каквото може. И ако мис Портър се появи още веднъж, не я пускайте.

— Няма да я пусна — рече Лизи тихо и донесе тиксото.

— Помогнете ми да ги залепим.

— Да ви помогна да ги залепите… — Лизи застина пред мокрото петно на килима. — Не, мис Марсиа! Не, мис Марсиа! Господи, Господи, Господи! Не, не и не…

— Престанете! — извика отново Марсиа. — Чувате ли, престанете да се вайкате!

— Преставам да се вайкам…

Лизи отиде за парцал, а Марсиа седна на пода и обгърна с ръце коленете си. Чувстваше, че ще получи нервна криза — нещо, което не би могла да си позволи. Беше тук, за да предотвратява нервни кризи, а не да ги получава.

Внезапно я осени мисъл. „С контравъпросите, които използва вместо отговори, Лизи прикрива несигурността си, а чрез повтарянето на изреченията се опитва да избяга от реалния свят — точно като децата, които в стресова ситуация или поклащат глава, или непрекъснато си повтарят чутата фраза. Или може би тя е просто глуповата?…“

Марсиа беше подредила списанията, когато икономката тъкмо свърши с почистването на петното.

— Почакайте.

Лизи се обърна. Сбърченото й чело показваше вътрешното й напрежение.

— Във вилата ни всичко наред ли е?

— Разбира се.

— Добре. Не бих искала да е прашно или да мирише на мухъл, ако ВИП-агенцията ни изпрати неочаквано някой клиент.

Лизи тръкна за последен път мокрото място на килима.

— Защо не я дадете за постоянно живеене? Достатъчно е отдалечена от къщата, така че наемателите няма да ви пречат.

— Мисис Портър е още по-далече от мен, но пак ми пречи, сама видяхте. Не, предпочитам да я давам на видни личности за почивка. И двата пъти, когато я наемаха ВИП, бях много доволна. Бяха дошли със собствен персонал и всичко се поддържаше отлично.

— На ваше място щях да я предоставям на обикновени туристи. — Лизи взе парцала и кофата. — Колко често идват важни персони на нашия остров?

Марсиа не й отговори. Спомняше си смътно, че мисис Портър й беше казала нещо, което обаче не бе запомнила сред глупавия й брътвеж и цялата бъркотия. „Май че ставаше въпрос за шведи и крале, за предразсъдъци и предстояща отпуска.“ Можеше да й се обади по телефона и да я попита, но опасността, че съседката й отново ще нахлуе, й се стори твърде голяма.

— Ще желаете ли още нещо? — попита я икономката.

Желаеше още толкова неща, но не ги каза от страх, че Лизи веднага ще се втурне да ги изпълнява…

Марсиа седеше в кабинета си и се ослушваше във всеки нюанс на записания разговор с Елвира Франклин — жената, която се смяташе за Бо Дерек. Фактът, че истинската Бо Дерек живее в Калифорния, а не на Вирджинските острови, мисис Франклин опроверга с думите: „Мисля, че знам къде живея“. И въпросът бе приключен.

Телефонният звън прекъсна мислите й. Въздъхна и вдигна слушалката.

— Добре че те намерих, детето ми!

Марсиа въздъхна още веднъж, този път по-дълбоко. Беше познала гласа на майка си.

— Мамо, ако телефонираш от Бостън, само за да ме питаш как съм…

— Защо трябва да се обаждам, за да те питам как си? — отвърна майка й учудено. — И без това винаги ми казваш, че си добре, а ако ти се е случило нещо по-сериозно, ще ми съобщят от болницата или ще науча от погребалната служба.

Марсиа въздъхна за трети път.

— С твоята логика е трябвало да станеш адвокатка.

— Бях адвокатка преди баща ти, старият консерватор, да поиска да си стоя вкъщи. Миличка, безпокоя те, защото приятелката ми Емилия Итередж Фарнхъм ми позвъни от Вирджинските острови и ми каза, че нейната позната чула от братовчедка си за посещението на шведското кралско семейство на вашия остров. Идвам със следващия полет и…

— Не, само това не! — не се сдържа Марсиа. — Само не и на Св. Томас!

— Марсиа, какво против имаш тези прекрасни хора? — попита майка й засегната. — Или против шведите изобщо? Е, във всеки случай, предубежденията ти не са наследствени, в това мога да те уверя.

Междувременно Марсиа се чудеше как да я убеди да не идва.

— Мамо, но това е недоразумение. Ще пристигне не шведското кралско семейство, а Маги Тачър…

От слушалката се чуха пренебрежителни възклицания.

— Не, не, тая не мога да я понасям. Не знам и ти как ще се справиш с нея. Тази жена ме вбесява.

— Знам! — отвърна Марсиа, но майка й не я чу, тъй като в далечния Бостън вече бе оставила слушалката.

 

 

— Да, разбира се, че ще намеря нещо подходящо — многообещаващо отвърна Антъни по телефона. — Имам предложение, което ще отговаря на изискванията на височайшите гости. Веднага ще уредя всичко необходимо.

Усмихна се любезно на Анита Скардино, която стоеше любопитно приведена към него, така че да не изпусне нито дума от разговора.

— Ще ви се обадя, разбира се.

Затвори апарата, опитвайки се да откъсне погледа си от деколтето на асистентката си. „Може би трябва да закача на стената указание, че се забранява на всички служителки в агенцията да се подпират на бюрото пред шефа си и да се навеждат изкусително.“ Във всеки случай, не само че не оповести на глас хрумването си, но и не отрони нито дума, дори когато Анита се изправи и се върна на работното си място.

— Невероятно! — възкликна тя. — Такова посещение досега не сме имали.

— В такъв случай…

Антъни взе с трепереща ръка кафето си и отпи, за да навлажни гърлото си. Не знаеше от какво бе пресъхнало повече — дали от предстоящото посещение, или от вида на Анита.

— В такъв случай трябва да сме особено организирани — каза той най-после малко по-разбираемо. — Почивката им ще бъде тук, на Св. Томас, не много кратка, но и не много дълга. Освен това искат да са уединени, на спокойно място. И то до морето. Имате ли някакво предложение?

— Разбира се.

Анита дръпна чекмеджето с надпис „Св. Томас“, разлисти няколко папки и отдели една от тях.

— Ето, вилата на Мермелщайн.

Антъни взе папката и впери поглед в нея. Първите дни съвместна работа с Анита бяха минали добре, но да работи постоянно в нейно присъствие и непрекъснато да е под напрежение, без да изпадне в нервна криза, беше немислимо.

— Не е лошо — констатира, след като огледа цветната снимка, на която се виждаше кръгла бяла каменна сграда в средата на парк точно на брега на морето и със собствена плажна ивица. — Добре — и погледна секретарката си, която с кръшна походка се отправи към бюрото си. — Много добре…

Обърна вентилатора така, че да духа право в лицето му.

— Анита… какво ще правите довечера?

В кантората си Антъни трябваше да се сдържа, но никой не му беше казал, че това се отнася за агенциите в целия свят.

Тя му се усмихна така, че вълна на възбуда премина по цялото му тяло.

— Мистър Бридж, ще ви отговоря по същия начин, както отговорих и на предшественика ви. Помагам на шефа си да се справи с всички възникнали проблеми, но самата аз не съм проблем, с който шефът ми може да се справи. Ясна ли съм?

Антъни измърмори нещо уклончиво и забоде поглед в папката. Не искаше Анита да разбере какво чувства в момента. А това ясно личеше от пламналото му лице.

— Марсиа Мермелщайн — прочете той полугласно, за да прикрие ужасното си смущение. — Терапевт, психолог и писателка… Господи, това със сигурност е някоя от тези консервативни, наперени дами… Познавате ли я? — попита, без да се показва иззад папката.

— Не съм я виждала — отвърна Анита толкова естествено, сякаш нищо не бе се случило. — С наемодателите се свързвам само по телефона. Посещенията правеше винаги мистър Паркър.

Гласът й звучеше някак отдалечен и приглушен и когато Антъни се осмели да вдигне очи, видя, че се е качила на някаква стълба и рови в най-горния шкаф. Тя отново му обърна гръб и мисълта, която видът й породи в главата му, го накара отново да си спомни думите й: „Не съм проблем, с който шефът ми може да се справи…“. И всичките му нечисти помисли мигновено се стопиха. Въздъхна и се опита да концентрира вниманието си върху Марсиа Мермелщайн и нейната вила.

„Секретарка, която ясно и категорично ме отрязва, и една вероятно консервативна и високомерна бизнес партньорка на име Мермелщайн!“

Мъжкото му честолюбие беше в опасност да получи непоправими щети. „И може би един ден ще седна на стола в психиатричния кабинет на тази Марсиа, защото ще имам проблем, с който тя ще трябва да се справи…“

 

 

— Щеше да ми е по-лесно да не ям толкова много, ако не се казвах Линда Дюк.

Марсиа разтвори бележника си, след което огледа седящата пред нея доста дебела пациентка.

— Така ли? Защо?

Линда притисна към себе си впечатляващо обемистата си дамска чанта.

— Не знам. Така чувствам — и й хвърли враждебен поглед. — Да не би да отречете, че нямаше да бъда по-слаба, ако се казвах Андрю Хепбърн?

Марсиа се усмихна измъчено.

— Не мисля, че сте тук, за да отговарям на въпросите ви, а да питам и с моя помощ вие да ми отговаряте. Носите ли някакви вкусотии в чантата си? Изрично ви забраних.

Миризмата на пушено филе и сос чили, която се носеше от Линда Дюк, би изпълнила цял супермаркет.

— Не сте вие тази, която може да ми забрани нещо. — Линда се ухили триумфиращо. — Както и на шведското кралско семейство.

— На тях нищо не съм забранявала — запротестира Марсиа.

— И по-добре, анти роялистка такава! — Линда стана, трепереща от гняв. — Силвия и Карл Густав ще дойдат и без вашето разрешение. Тях ги обичам, а вас ви мразя и затова довечера ще изям двойна порция. Ще ви покажа аз на вас!

Малко по-късно Марсиа седеше в дневната си, разлистваше разсеяно едно списание за мебели и се опитваше да разбере палавите деца на Мери Портър, без да изпитва омраза към тях. „Психиатрите никога не трябва да мразят.“ Искаше й се да не мисли за петното, останало върху килима от кучетата й.

„Почит към кралете и издигане в култ на мястото на неизпълними копнежи!“

Взе бележника си и написа: „Чрез прекомерното ядене и сляпото преклонение пред шведското кралско семейство Линда Дюк запълва някаква вътрешна празнота“. Прочете написаното и подчерта „шведското“, за да не я обвинят отново, че се отнася с предубеждения към шведите. Въздъхна и се облегна в креслото. „Жалко за такива хора, които задоволяват собствените си копнежи с интереса си към видни личности. За щастие не съм от тях. Нямам неизпълними желания, а високопоставените особи, каквито и да са те, изобщо не ме интересуват.“

Погледът й се плъзна по красивите мебели в стаята. „Могат спокойно да дойдат тези шведи, били те крале или не.“ Тя самата беше доволна от обзавеждането — старо и малко демоде, но иначе солидно, доставено от Грандма. Наистина й харесваше. „Но дневната може да се пребоядиса в бежово или жълто, а спалнята в небесносиньо и легло в сатен…“

Спусна клепачи и си представи къщата, обзаведена по съвсем друг начин. Това, че не се интересуваше особено от величия, не можеше да бъде пречка да поднови интериора и по повод пристигането на шведското кралско семейство. „Нищо не се знае, може би ще приемат една покана за чай или…“

Отвори отново списанието и разлисти няколко страници. Вниманието й бе привлечено от снимка на баня с вграден грил! Не беше много разумно, но изглеждаше хайлайфски. „Дали ако дойдат на чай и кралица Силвия отиде до тоалетната… Сигурно ще позеленее от завист!“

Опомни се и се върна отново в действителността.

— Нямам неизпълними копнежи! — произнесе гласно, за да убеди и самата себе си в това…