Хелън Дъглас
Антъни (6)

VI

— Не, мамо, Маги Тачър още не е пристигнала, но я очакваме тия дни. — Марсиа направи съжалителна физиономия.

Антъни се усмихна, съблече се и се хвърли върху леглото.

— Какво… какво каза, мамо? — Марсиа бе вперила поглед в голото му тяло и с мъка се опитваше да се концентрира върху разговора. — Връзката е толкова лоша. Не, те със сигурност няма да идват. — Погледът й се плъзна от пръстите на краката му до окосмените му гърди. — Какво? Мамо, трябва да свършвам — не можеше да откъсне очи от възбудения му пенис. — Да, има неотложен проблем, с който трябва веднага да се заема… Мамо, мамо!

Тя преглътна безпомощно, слушайки майка си, която не спираше да й повтаря, че с удоволствие би искала поне веднъж да види кралското семейство, докато Антъни се въртеше ту на една, ту на друга страна, като заемаше умопобъркващи пози.

— Кажи, че имаш пациент и трябва да се погрижиш за него — прошепна й той.

Марсиа махна с ръка, стисна носа си и произнесе с преправен глас:

— Говори операторът. Съжалявам, но поради технически причини прекъсваме за пет минути всички връзки на Вирджинските острови. — Тя заразкопчава блузата си, а в това време Антъни броеше на пръсти секундите.

— Всичко хубаво, мамо — тресна слушалката и изключи апарата. — Скъсва ми нервите…

— Защо не каза, че един пациент се нуждае спешно от помощта ти? — Антъни скръсти ръце под тила си и се протегна, за да привлече вниманието й и да я подсети, че не може да чака повече.

— За майка ми това няма никакво значение. — Марсиа въздъхна и съблече блузата си. — Миналата година в кабинета ми седеше пациент с револвер и с намерението да убива губернатора на острова. И кой мислиш ми се обади в този момент?

— Майка ти ли? — Антъни следеше с любопитство как разкопчава колана на бермудите си.

— Точно така. Обясних й какъв е случаят и че в момента не мога да разговарям с нея.

Бермудите се свлякоха на пода.

— И знаеш ли какво ми отвърна? „Само исках да ми продиктуваш рецептата на баба ти за сладкиша с боровинки. Кажи ми го набързо!“ Такава си е.

— А каква е моята Марсиа? — Антъни изстена доволно, когато тя свали бикините си и се запъти към него. — Не познавам майка ти, но със сигурност предпочитам теб.

— Надявам се…

Той лежеше бездейно под нея. Марсиа го целуваше по шията и се наслаждаваше на нежната му, приятно ухаеща кожа.

— Харесваш ми. — Устните й бавно се плъзнаха надолу по корема му. — И ти май се чувстваш добре. — Тя обхвана с ръка възбудения му член и се отпусна върху него. — Няма ли най-после да се размърдаш? — прошепна тихо. — Стига мързелува!

Антъни дори не трепна, а продължи да я гледа нежно и с благодарност. Марсиа повдигаше ритмично ханша си, а пръстите й галеха гърдите му, гърба, лицето му. В очите му четеше няма възхита от красивото и младо тяло.

— Антъни, направи нещо… — прошепна отново и се наведе толкова напред, че връхчетата на гърдите й докоснаха устните му.

Капки пот избиха по челото му, когато той навлезе дълбоко в нея. Притисна я здраво и, без да нарушават ритъма на тласъците, се претърколиха и размениха местата си. Вплетени до болка, те все повече се приближаваха до върховния миг на оргазъма. Изведнъж всичко около тях изгуби очертанията си и като че ли потънаха в някаква безкрайна огнена бездна.

Марсиа въздъхна щастливо и продължи да лежи под все още тръпнещото му тяло. Нежните му целувки и галещите му ръце продължаваха да й доставят удоволствие. Чувстваше се лека, неподвластна на земното притегляне. Изпадна в сладък унес.

— Марсиа — гласът на Антъни идваше сякаш някъде отдалеч, — какво беше това с Маги Тачър? Майка ти тук ли очаква да я види? Сигурно й е любимка.

Споменът за майка й я разсъни.

— Напротив. Мама изобщо не я харесва, но понеже е решила да ми идва на гости, помислих си, че с тази история ще успея да се измъкна.

Антъни си играеше с косата й.

— Не е много честно.

— Защо? Не изпитвам особени угризения на съвестта.

— Така си и мислех. — Той гризна закачливо ухото й.

— Взаимната антипатия ни прави изобретателни. — Марсиа се наслаждаваше на приятните усещания. — Например за Маги Тачър. Измислих, че ще идва тук, защото иначе непременно…

Тя се усмихна. Осъзнаваше, че в тази ситуация Антъни би могъл да изкопчи всичките й малки и големи тайни.

— Давала съм вилата и на други видни гости — реши да промени позициите си със смяната на темата. — Сигурно им е харесало при мен и искат да дойдат отново, нали?

Антъни не даваше признаци, че ще се хване на въдицата й и ще издаде имената на видните гости, на които е предоставил вилата й. Напротив! Продължаваше още по-настойчиво да дъвче ухото й.

— Остави най-сетне ухото ми, ако искаш да поговорим сериозно! — Марсиа го отблъсна раздразнено. — Не можеш ли да разбереш, че една собственичка би се радвала, ако наемателите й са останали доволни и искат отново да дойдат?

— Разбира се, че е така.

Устните му се плъзнаха по шията й, засмукаха нежната й кожа и прекършиха съпротивата й.

— Кога ще пристигнат? — беше се уверила, че с Антъни не може да се говори със заобикалки, а директно. — И как се казват?

— Датата на пристигане и датата на заминаване се запазват в тайна, както и имената — цитира той договора. — Сътрудниците на ВИП-агенциите нямат право да издават тези данни на трето лице.

— Не съм трето лице, а жената, която допреди малко люби! Не можеш ли да направиш едно изключение…

— И ще си жената, която точно сега ще любя още веднъж — прошепна Антъни и я притегли към себе си.

С това всички въпроси за тази нощ бяха забравени.

 

 

Марсиа се измъкна тихо от спалнята си и отиде в кухнята.

— Лизи, пригответе закуска за двама.

— Защо за двама? — икономката я гледаше стъписано.

— Защото ми трябва закуска за двама. Разбрахте ли ме?

— Защо мислите, че не съм ви разбрала, мис Марсиа?

— Направете нещо по-специално. — Марсиа се усмихна нежно, но не на Лизи, а на нахлулия в главата й спомен от изминалата нощ.

Лизи кимна.

— Ще приготвя една хубава закуска и една не особено хубава.

Марсиа зяпна учудена.

— Как така?

— Нали ми поръчахте да приготвя две закуски.

— Да, но…

„Спокойно, Марсиа!“

— Лизи, ще приготвите две прекрасни закуски, нали?

— Да, ще приготвя две прекрасни закуски.

— Благодаря.

Марсиа се обърна и тръгна. Не биваше Антъни да се събужда без нея.

— Всичко в една чиния и един поднос ли, мис Марсиа?

Марсиа усещаше, че кръвното й налягане се покачва.

— Откъде ви хрумна това? Поръчах два пъти закуска.

— Не, вие поръчахте две закуски. Понеже и без това ще ги изядете… или няма?

— Или няма?! — Марсиа въздъхна тежко и едва се сдържа да не кресне. — Ще имате ли добрината да ми приготвите добра закуска за двама и да ми я сервирате в две чинии? Две закуски, с два прибора!

От очите на Лизи се търкулнаха две сълзи.

— Много се нервирам, когато се държите толкова строго с мен, мис Марсиа, и тогава съвсем не знам какво да правя.

Марсиа седна до хълцащата си икономка и започна да я утешава, докато мислено се обзалагаше, че Антъни вече се е събудил.

Той я гледаше сънено и й се усмихваше. Наистина бе спечелила облога.

— Къде беше толкова време? — протегна ръце към нея.

Тя съблече халата си, отметна завивката и се сгуши на гърдите му.

— Току-що разбрах, че човек може да изпадне в истерия, ако поиска закуска за двама. А трябваше и да утешавам душевно разстроената икономка.

— По утешенията си много добра. — Той взе ръката й и я постави между краката си. — Е, още един успех за известната терапевтка, психоложка и писателка.

Устните на Марсиа се плъзнаха надолу по корема му и се сключиха около еректиралия му пенис.

— За разлика от Лизи ти не си сломен от последната нощ.

— Не съм сломен, но съм приятно уморен. — Антъни скръсти ръце под главата си. — А сега започвам отново да се ободрявам… — и притвори блажено очи, докато се наслаждаваше на играта на езика й. — И в професията ли си така добра?

— Досега никой не се е оплакал.

— Аз също не мога да се оплача — дишането му се ускори. — О!… И като писателка ли проявяваш толкова много фантазия?

— Замълчи и се концентрирай! — заповяда му тя. — Аз се трепя, а ти дрънкаш! Не ми правиш комплимент по този начин.

— Моите почитания — засмя се Антъни, надигайки глава. — Представяш ли си, ако заспя? Тогава наистина не би било комплимент! Ох! Може и да не ме гризеш! Надявам се, че няма да повредиш нещо, на което би могла често да се наслаждаваш.

Марсиа се откъсна за миг от заниманията си и го погледна сърдито.

— Да не мислиш, че не бих посмяла?

Той изтръпна и преглътна бавно, като видя къде насочва зъбите си.

— Обичам те, не забравяй това — побърза да каже. — Продължавай. Чувствам се прекрасно.

В следващата минута Марсиа се посвети изцяло на начинанието си, докато най-после чу стоновете му.

— Не си ли доволна от чувството на власт над един мъж? От опита си на психиатър трябва да си разбрала, че всъщност жените винаги са били по-силни от мъжете, защото мъжете просто стават като восък в техните ръце.

Тя побърза да провери.

— Не е от восък! Твърд е.

Антъни се усмихна доволно.

— Е…

— Мъжко самохвалство!

— Пак ми говориш като психиатър! — продължи той иронично. — Всъщност в романите ти има ли еротични сцени? И ако има, кого винаги си представяш като прототип на главния герой? Поне за в бъдеще се надявам това да съм аз!

Марсиа се изправи.

— Ако не си затвориш устата, ставам и се обличам — заплаши го тя нежно, но и сериозно. — Как бих могла да се концентрирам върху работата си, като говориш непрекъснато?

Антъни стисна устни и сложи ръка пред устата си, при което тя поклати глава, усмихна се и усърдно се зае отново със започнатото, докато не го накара да забрави всичките си въпроси и забележки.

Най-после го доведе до върховния миг. Седна до него и го загледа. Той се протягаше доволно в леглото.

— Ела — прошепна й и я притегли към себе си.

Марсиа посегна към халата си.

— По-добре да проверя какво става със закуската. Лизи много се забави.

— Радвам се, че ни предостави толкова време — наведе се и я целуна. — Щеше да ми е неприятно да ни безпокои.

Тя се облече и тръгна към кухнята. Завари Лизи застанала до масата, обляна в сълзи и разтърсвана от хълцане, като че ли е настъпил краят на света.

— Мис Марсиа… мис Марсиа… забравих какво ми поръчахте! Толкова съм нещастна!

Марсиа затвори очи, преброи наум до десет, отвори ги и взе един пакет сухар.

— Има и по-лоши неща — каза мъдро. — Много по-лоши, надявам се.

 

 

Седеше в кабинета си и се опитваше да се настрои за пациента, който всеки момент трябваше да дойде. През отворения прозорец нахлуваше топлият обеден бриз, а тихият шум на прибоя я навеждаше към размисъл.

Антъни бе отишъл на работа.

Изведнъж точно пред прозореца нещо експлодира, навесът се сгромоляса с оглушителен шум, а основите на къщата се разтресоха. Марсиа подскочи от стола си и изпищя. Навън се виждаха свистящи метални предмети, които предизвикваха силни детонации. Подът трепереше, бюрото се тресеше, самата тя също.

После настъпи гробна тишина — тишина, която след сатанинския грохот допреди малко изглеждаше ужасно тягостна. Внезапно отекна мъжки бас:

— Да живеят техни величества! Да живеят! Да живеят!

При последните думи се включиха и други гласове. В замъгленото си от шока съзнание Марсиа си представяше множество мъже с разкъсани от взривовете тела и плуващи в кръв… Стана рязко и, олюлявайки се, се добра до прозореца, откъдето съзря ликуващите лица на музикантите от местната капела.

— Това беше приветствието за кралското семейство — разясни й гордо капелмайсторът. — А сега кралският химн.

Марсиа побърза да се скрие, преди дванайсетте оркестранти да засвирят. През следващите минути ужасният шум, допълнен от дрънченето на прозорците, не успя да спука тъпанчетата й, но все пак бе причина за движението на настолната й лампа, която падна на земята, преди тя да успее да я хване. Счупването на зеления абажур съвпадна с последния тон от химна.

— Харесва ли ви? — попита топчестият капелмайстор, като видя Марсиа отново на прозореца. — Наистина е кралски, нали?

— Господи! — едва изрече тя пребледняла. — Това беше „Страна на надеждата и славата“ и не разбирам какво общо има с шведите?

Капелмайсторът щеше да се пръсне от гордост:

— Нищо, но това можем да го свирим най-добре.

Марсиа кимна.

— Убедихте ме. Звучи кралски, наистина кралски!…

— Не можете ли да си позволите някой сносен абажур, а се мъчите така с тази настолна лампа? — питаше Робърт Марголис петнайсетина минути по-късно, вадейки от пътната си чанта гумен костюм. — Като терапевт не печелите ли добре?

— Като пациент ли сте тук, или идвате от финансовата служба? — избухна Марсиа.

Все пак никъде не бе казано, че при терапевтите трябва да идват само пациенти.

— Какво правите?! — извика ужасена, като видя, че Робърт Марголис — набит, блед, трийсетгодишен — започва да се съблича.

— Ще облека водолазния костюм, за да ви покажа проблема си — вече бе изхлузил ризата си.

— Не можете ли да ми го обясните устно? — Марсиа впери поглед в белите му спортни гащета, осеяни с безбройни петна от червило. — И без това в кабинета ми няма да можете да се гмуркате.

— Но аз изобщо не мога да се гмуркам! — Мистър Марголис продължи с трагичен тон. — Имам фобии от дълбокото. Издържам само ако водата е до космите ми — погледна гладкото си тяло без никакъв косъм. — Искам да кажа до косата ми.

Марсиа вдигна очи от екстравагантното му бельо.

— Тогава защо искате непременно да се гмуркате? Стойте на сухо. Отидете на планина.

Мистър Марголис се ококори.

— Но хобито ми е да се гмуркам — продължи отчаян. — Мразя планините.

Тя кимна.

— Разбирам… — и се загледа отново в следите от червило.

— Хубава закуска за двама с два прибора! — Лизи едва крепеше таблата и едва не се спъна в ръба на килима, като видя отпечатъците от устни по гащетата му. — Никога нищо не забравям, мис Марсиа…

Мистър Марголис остави настрани водолазния костюм и седна на бюрото.

— Много мило! Ние, гмуркачите, сме гладни като вълци — и погледна Марсиа. — Вие няма ли да ядете?

— Апетитът ми премина — измърмори тя. — Но нека това не ви притеснява.

И той наистина не се притесни.

 

 

Антъни влезе в кабинета и Марсиа вдигна поглед от телефона.

— Примула, нямам повече време — прекъсна тя съседката си, която обаче невъзмутимо продължи да й чете рецептата за шведски пудинг.

Марсиа хвърли на Антъни нещастен поглед и затули слушалката.

— Настани се удобно — прошепна му.

Той кимна и се огледа.

— Няма ли диван? Тогава ще трябва да се любим на бюрото.

— Примула! — извика Марсиа. — Много е интересно. Ще ти се обадя. — Затвори апарата и се обърна към него. — Какво правиш?

— Събличам се, докато ти говориш — Антъни най-спокойно разкопча ризата си и я свали.

Марсиа погледна за миг звънящия отново телефон.

— Днес за втори път се събличат в кабинета ми — поклати глава и вдигна слушалката, наблюдавайки как Антъни разкопчава колана на панталона си. — Да, моля!

— Марсиа, миличка! — чу се веселият глас на Мери Кислинг. — Всички бихме искали да се облечем в шведски стил и да посрещнем кралското семейство на летището. Попитайте, моля ви, джентълмена от ВИП-агенцията, който току-що дойде при вас, кога ще пристигнат Густав и Силвия.

Марсиа погледна първо голия до кръста Антъни, после отворения прозорец и се отпусна тежко на стола си.

— Мери! Пак ще ви се обадя… и по-добре приберете бинокъла си, иначе снайперистите ще го забележат и ако го помислят за оптически мерник, веднага ще стрелят.

— Снайперисти? — стресна се Мери. — Казвате, че като охрана на кралското семейство…

— Именно. Поставени са постове навсякъде. — Марсиа се усмихна на Антъни, който потъркваше замислено брадата си и клатеше глава. — Бъдете предпазлива, Мери, и никакви бинокли!

Най-после затвори телефона. За миг дъхът й спря, после въздъхна облекчено, виждайки не бели спортни гащета с отпечатъци от червило, а чисто гол мъж.

— Нещо не е наред ли? Или те притеснява фактът, че не нося слип? — Антъни потупа бюрото пред себе си. — Ела!

— Ти си покварен и ненаситен…

Той я прегърна.

— Само не казвай, че това не ти харесва — целуна я страстно и подканящо.

Езикът му се впусна в бясна игра с нейния. Прокара нежно ръка по гърба й, но изведнъж спря.

— Аз съм вторият, който днес се съблича тук, така ли? А кой е първият?

— Ревнуваш ли, скъпи?

Марсиа се притисна силно към възбудената му мъжественост.

— Споменах само спортни гащета с отпечатъци от червило.

Наведе се и впи устни в раменете му.

— А тези обаждания… — Антъни я събличаше припряно. — Снайперисти и всичко останало… Какви са тези тайнствени работи?

— Нека и аз да си имам някаква тайна!

Целуваше го нежно по шията, като слизаше все по-надолу, докато накрая захапа зърната на гърдите му. Той я вдигна рязко и я сложи на бюрото.

— Не бъди толкова любопитен, скъпи… — Марсиа обви крака около кръста му.

— На острова… — дишането му се ускоряваше, докато галеше гърдите й. — Хората са странни… държат се странно… и всички имат да уреждат нещо с теб…

„По-добре да кажа на дявола, отколкото на него“ — помисли си тя.

Антъни най-после проникна в нея. Тя простена и неволно заби нокти в гърба му.

— Нямам представа за какво говориш…

Долепи лице до раменете му. Усещаше как удоволствието я завладява, залива я с нарастваща сила и достигайки върха на екстаза, изкрещя. Викът и се сля с неговите хрипове. Отмалели и останали без дъх се свлякоха на килима.

— Снайперисти… спортни гащета… — Антъни все още продължаваше да мърмори.

Марсиа затвори устата му с целувка. Телефонът за пореден път иззвъня, но тя просто го изключи.

 

 

На другата сутрин се събуди от силно хлопане. Антъни си бе тръгнал преди около час и вече вероятно работеше усърдно в агенцията си. И точно сега някой чукаше като побъркан.

— Какво, по дяволите…

Наметна халата си и излезе. Още с отварянето на вратата се вцепени. Накъдето и да погледнеше, виждаше огнено червени табели с огромни бели надписи: „Внимание! Карантина! Влизането забранено!“

Томас, прислужникът й, тъкмо забиваше последния пирон на осмата табела. После взе една дълга дъска и започна да я кове на входната врата.

— Да не сте се побъркал? — извика му Марсиа. — Казах ви да почистите плажа и да укрепите дърветата. Как…

Той вдигна предупредително пръст.

— Това не зависи от вас, мис Марсиа. Заповядано ми е от Примула Невел. Трябва…

Телефонът звънеше и Марсиа реши да го вдигне, преди да извика полиция, за да арестуват Томас. Покатери се през все още незакования прозорец и се обади:

— Примула! — изкрещя, след като разпозна гласа й. — Да не сте полудяла? Как можете…

— Чандра от Кралския комитет е болна от дребна шарка. — Гласът на Примула звучеше твърд и непоколебим. — А аз съм избрана за председател на движението „Спасете кралското семейство“. И в качеството си на такава изисках карантинен срок за вас.

— Пак нещо сте скроила — не вярваше Марсиа. — Та кралицата има три деца. Мислите ли, че те не са боледували от шарка? Крал Густав и кралица Силвия са имунизирани при всички случаи. И защо аз съм под карантина, при положение че Чандра е болна?

Примула се разколеба.

— Значи мога да не пращам телеграма на кралското семейство, че има проблеми с пристигането им? Е, добре, свържете ме с помощника си. Ще му кажа, че карантината се отменя.

— Сама мога да направя това!

Марсиа захвърли слушалката и се забърза към вратата, която обаче бе вече закована. Блъсна се в нея толкова силно, че в следващия миг се смъкна бавно на пода.