Хелън Дъглас
Антъни (4)

IV

— Добро утро, мистър Бридж — поздрави Анита лъчезарно. — Добре ли спахте?

— Добро утро — измърмори Антъни и прехапа устни, за да не изстене.

Кошмарната нощ, която беше прекарал, и прелъстителното одеяние на Анита — бяла и много къса, плетена на една кука рокля — бяха опънали нервите му до краен предел. Ако до обяд се затвореше с помощничката си в тази стая, сигурно щеше да скочи през прозореца. Добре че кабинетът му се намираше на първия етаж.

— Ще отида да видя вилата на Мермелщайн.

Той не откъсна поглед от върховете на обувките си, дори и когато излизаше от стаята. Не забеляза изваденото чекмедже на картотеката и се блъсна в него.

„Денят започва наистина прекрасно! Дано само не продължи така!“ — помисли си мрачно.

Влезе в колата си (по-точно в служебната кола), запали мотора и форсира толкова рязко, че гумите изсвириха. Но само след миг се чу глух удар и Антъни се разтресе целият. Погледна отчаяно джипа, чийто ляв калник бе ударил.

— Знам, че ще прехвърлите вината на мен, само защото съм жена — извика ядосано шофьорката на джипа, оглеждайки щетите.

— Не бих… знам, че аз…

— Млъкнете! Познавам ви аз мъжете!

Дамата размаха заканително показалец. Около тях се събираха все повече любопитни минувачи.

— Младежът е виновен, но прехвърля вината на мен, само защото съм жена.

— Нищо такова не съм… — опита се да се защити Антъни.

— Винаги става така! — Жената от джипа подпря ръце на хълбоците си. — На мъже като вас не бива да се дават книжки. Мъже, които ни обвиняват само заради това, че сме от другия пол…

Антъни се взираше в нея и една-единствена мисъл се въртеше в главата му: „Удуши я! Удуши я!“. Но преди тази мисъл напълно да го завладее, скочи в колата си и потегли за втори път със свирещи гуми, спасявайки се от истеричната шофьорка, чийто джип беше почти невредим за разлика от неговия автомобил.

„Жени! Непрекъснато ми опъват нервите до скъсване! Стоп! — заповяда си той, преди фантазията му да се развихри отново. — Стига ми това, че сега пък ще си имам работа с тази Марсиа Мермелщайн!“

 

 

В това време Марсиа седеше зад бюрото си и преглеждаше бележките си относно „Бо Дерек“. Хипноза беше изключена, защото бе учила как да хипнотизира хората, но как да ги изважда от това състояние така и не разбра.

Резултатът й от работата досега бе нулев.

— Да, какво има пак? — Марсиа погледна недоволно икономката си.

— Някакъв мъж ви търси, мис. — Лизи стоеше на вратата и чакаше отговора й.

— Представи ли се?

— Антъни Бридж.

— Не го познавам. Какво иска?

Тя махна примирено с ръка, когато видя недоумяващата физиономия на Лизи. Въздъхна и стана.

— Добре, сама ще проверя. Може би е някой, който страстно се е влюбил в мен…

— Интересуват ли ви такива хора? — попита икономката.

— Хрумна ми във връзка с…

Марсиа се спъна, политна и спря на сантиметри от стоящия в коридора мъж — същият, с когото се бе сблъскала в супермаркета. Мъжът сред купчината консервирана супа, господарят на нейните фантазии…

— Добро утро! С какво мога да ви помогна? — измърмори бързо, мобилизирайки цялото си самообладание.

Ризата му беше широко разтворена и разкриваше окосмените му гърди.

— Здравейте… — Антъни въздъхна и лицето му засия. Допреди малко не искаше никога повече да се занимава с жени, но тази тук беше неговата мечта — нежното същество с теменуженосини очи, което сега мило му се усмихваше.

— Аз съм Антъни Бридж от ВИП-агенцията… Вие ли сте мис Мермелщайн?

Отчаяно се мъчеше да овладее фантазиите си, преди пулсът му да надмине критичната граница.

— Да… аз съм… на ваше разположение… — задъхваше се Марсиа, опитвайки се да запази равновесие въпреки шемета, който усещаше.

— Невероятно вълнуващо… имам предвид всичко това тук. — Антъни не откъсна поглед от нея, докато сочеше към съвсем невълнуващия интериор. — Бих искал да видя вилата ви, защото очакваме високо посещение и си мислехме за вас… непрекъснато.

— Много мило от ваша страна… имам предвид агенцията… — Тя се обърна на пети. — Моля, мистър Бридж, последвайте ме.

Направи подканващ жест, кой знае защо първо по посока на спалнята си, после към парка. „По дяволите! Треперят ми ръцете!“

— Ще ви покажа всичко, което имам… парка, вилата. — Собственият й смях й се стори доста глуповат. — Кого очаквате? Познавам ли го?

— Дискретно е, мис Мермелщайн…

Погледът му обходи кръшното й тяло и се спря върху дългите й, красиви крака. Косата й блестеше като злато и Антъни се чувстваше като сателит, който непрекъснато се върти около слънцето на своята вселена.

— Вие не трябва да се безпокоите за нищо, мис Мермелщайн. Предоставете всичко на мен, а аз ще имам грижата за едно приятно, незабравимо преживяване…

Марсиа се обърна и му се усмихна щастлива и доволна.

— За високия гост… имах предвид почивката… — запъна се Антъни.

— О, разбира се… сигурна съм, че можете с всичко да се справите… дори много добре… Ето я!

— Кое? — Той не смееше да откъсне очи от нея.

— Вилата. — Марсиа му посочи бялата постройка. — Влезте!

 

 

— О, мила! — Мери Бет Кислинг прекъсна нарежданията, които Марсиа даваше на Лизи. — Важен разговор ли имате? — и я погледна загадъчно. — Е, да, откакто идва мъжът от ВИП-агенцията и огледа вилата ви, предполагам, че сте доста заета.

— Не, само трябва да почистим — отвърна икономката.

В същия миг Марсиа видя падащия стол, на който бе налетяла нахлуващата в стаята Доли Солстър. Доли също имаше претенции, че е нейна съседка.

— Здравейте!

Мисис Солстър се хвана за ударения крак и, подскачайки на другия, се добра до креслото и се отпусна в него. Въпреки болката лицето й сияеше.

— Подписахте ли договора с ВИП-агента?

— Не — извика тъкмо влизащата Жоржет Едмъндсън, която държеше в двете си ръце по бутилка. — Иначе агентът не би си отишъл толкова бързо. От момента на оглеждането до момента, в който си тръгна, минаха само четири минути и половина.

Тя пъхна в скута на Марсиа бутилките.

— За добрите ми съседки — яйчен и черешов ликьор. — Помилва я по бузите. — И кога все пак ще подпишете договора с ВИП-агента?

— Той…

— Да не би да си му отказала? — Мери Бет Кислинг придърпа един стол и се ококори изумена. — Марсиа, миличка, защо агентът не влезе във вилата? Не я ли хареса?

— А може би шведите не харесват вили? — размишляваше Доли Солстър гласно.

— Не, ВИП-агентът със сигурност я е харесал — резолира Жоржет Едмъндсън убедително. — Изглеждаше много доволен.

Марсиа обхождаше с поглед една след друга съседките си. Гледаше ги изумена и с ужас.

— Вие сте ме следили с бинокли и секундомери?! Вие се месите в личния ми живот?!

— Не, скъпа, разбрала си ни погрешно. — Мери Бет я прегърна, при което едва не я задуши. — Ние не гледахме теб, а вилата, която трябва да считаш не за своя, а за собственост на шведското посолство. А то е независима територия.

— Марсиа, миличка, ние само искаме да ти помогнем за организирането на партито.

— Какво парти?! — Тя си пое дълбоко въздух, докато Жоржет Едмъндсън й наливаше яйчен ликьор.

— В чест на техни величества трябва непременно да дадеш парти. — Жоржет се усмихваше мило.

Марсиа гаврътна, давейки се, чашката си, но Жоржет й я напълни с черешов.

— Вие ще поканите кралските особи, а аз ще сервирам коктейлите. Съгласна ли сте? — продължаваше мисис Едмъндсън.

— Ха, прислужничка! — изсмя се Мери Бет Кислинг и стисна Марсиа така силно, че ребрата й изпукаха.

— Аз със сигурност ще бъда поканена, нали, Марсиа? Все пак съм най-добрата ти приятелка. Или не съм?

Марсиа кимна утвърдително, усещайки все по-здравата й прегръдка. Глътна и черешовия ликьор, който след яйчения й подейства доста възбуждащо. Мери Бет разтвори желязната си хватка и тя се отпусна изтощена.

— Ах, усойници! Ах, лъжкини! Аз съм най-добрата й приятелка и аз ще бъда почетен гост на партито! — Примула Невел, първата интригантка в околността, се хвърли на колене пред Марсиа и я целуна по бузите. — Приятелко, моля те да ми простиш!

Преди време Примула бе я нарекла „най-глупавата блондинка на острова“.

— Заклевам се, че никога повече няма да се караме.

Марсиа си спомни за една от пациентките си и, както си седеше, избели очи и се свлече бавно на пода. Докато угрижените й съседки я носеха в спалнята и я слагаха на леглото, тя с благодарност си мислеше за лудата Мери Джо, която се измъкваше от всички по-неприятни ситуации, симулирайки припадъци.

Лежеше неподвижно и разсъждаваше дали не бъркаше, като лекуваше припадъците на пациентите си. „Да загубиш съзнание в най-подходящия момент съвсем не е толкова лошо и…“

Вратата се отвори и Марсиа скришом погледна влизащата икономка.

— Не исках да ви безпокоя, мис. Мислех, че все още не сте се съвзела — прошепна Лизи. — Но в случай че сте се оправила, мистър Антъни Бридж от ВИП-агенцията е тук. Той ми поръча да ви предам, че ще намине друг път, когато сте трезва…

— Лизи! — Марсиа скочи побесняла. — Ще ви убия! Как…

— Загазих!

Лизи ловко се измъкна от ръцете й. По лицето й се разля доволна усмивка.

— Казах му, че сте си полегнала малко и че ще проверя дали още спите — продължи ухилена, като видя пребледнялата си господарка. — Но можех да му кажа и това, което ви излъгах. Затова се дръжте добре с икономката си — размаха заплашително показалец. — Имам повече власт, отколкото си мислите!

— Мисля, че ще откача. — Марсиа поклати глава и излезе от стаята. — Някой ден ще се побъркам… ще полудея, ако… мистър Бридж!…

Спря пред вратата на терасата и махна на Антъни.

— Влезте, ако обичате. Радвам се, че ви виждам!

Предпазливо погледна към отсрещната страна на улицата. „Не се ли мярка някой бинокъл? Не се ли поклащат завесите на прозорците или клонките на розовия храст?“

— Вътре е по-сигурно… по-хладно, имам предвид…

Антъни влезе и установи, че вътре е доста по-топло, отколкото навън, но предположи, че това се дължи на присъствието на Марсиа.

— Изглеждате великолепно, мис Мермелщайн. Лично донесох договорите. Това, разбира се, не означава, че ако не бяхте толкова красива, нямаше да ги донеса. Разносната служба е наше задължение — потвърди с чаровна усмивка казаното. — Да започваме.

Извади от джоба на якето си юридически оформените документи и ги пръсна на масата, фините му и същевременно здрави ръце приковаха вниманието на Марсиа.

„Как се плъзгат пръстите му по хартията, галят я, натискат я…“

— Моля, мис Мермелщайн. — Антъни й подаде химикалка.

— Наричайте ме просто Марсиа — пророни тя.

„Но какво става с краката ми? Да не би при «припадъка» да съм изкълчила коляното си?“

— С удоволствие, Марсиа — усмихна й се и на бузите му се появиха сладки трапчинки. — Тогава и вие ми казвайте Антъни.

— Антъни… — въздъхна тя и взе химикалката.

— Много ви благодаря.

Пръстите им се докоснаха, когато му я връщаше.

— Едно копие за вас и едно за фирмата ни. Ще ви уведомя своевременно за пристигането на гостите.

Сърцето му заби силно, забелязвайки унесения й поглед, следящ ръцете му. Ръце, които копнееха да докоснат косата й… Ако в този момент не беше толкова вглъбена, сигурно не би устоял на порива си да я вземе в прегръдките си.

— Ще ви се обадя…

Марсиа кимна и се опита да подреди детайлите: химикалката, нежните, но силни ръце, ваната и прекрасните чувства, които Антъни предизвикваше у нея…

— Да почистя ли вилата, мис? — сепна я Лизи.

Едва по-късно осъзна, че смесва действителността със спомените и фантазиите си. Чу колата на Антъни, чиито гуми изсвириха на тръгване. Беше пропуснала прекрасната възможност да превърне мечтите си в реалност.

Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и лицето й веднага помръкна.

— ВИП-агентът стоя у вас седем минути и трийсет секунди! — извика Жоржет Едмъндсън развълнувана. — Обзалагам се, че сте подписали договора!

Марсиа си спомни, че психиатрите никога не ругаят, а успяват винаги да се овладеят, но все пак не се сдържа и счупи новата ваза.

 

 

Мери Портър, най-близката й съседка, отвори вратата, разпери ръце, приклекна, наклони се напред, после назад, но не можа да запази равновесие и се строполи тежко на огромните си задни части. Успя все пак да се изправи и невъзмутимо й целуна ръка.

— Упражнявам реверанс и целуване на ръка. Заповядайте, заповядайте! Всички толкова се радваме.

Неусетно Марсиа се озова в препълнена стая. Междувременно Мери Портър говореше по телефона. Марсиа дочу нещо от рода на „кафе по съседски“, а добре знаеше, че мисис Портър смята всички жители на острова за съседи.

— Хей, лельо! — извика едно от палавите й чада и я задърпа за роклята. — Татко каза, че се занимаваш с крале. Вярно ли е?

— Казах само, че кралското семейство ще се подвизава при нея. — Мистър Портър се усмихна смутено и я целуна по двете бузи.

Примерът му бе последван от всички надошли мъже и жени. От тях Марсиа познаваше само половината, но подаваше автоматично страните си, докато накрая не различаваше влажните и мляскащи целувки дори и от лизванията на Рили и Хони — двете бернардински кучета на семейство Портър.

— Мила приятелко! — Примула Невел плесна силно с ръце. — Кажи най-после, подписахте ли договора?

Марсиа едва можа да потисне надигащата се вълна от злоба у себе си.

— Най-тъпата блондинка на острова подписа договора.

Леката й усмивка изчезна, когато всички започнаха да ликуват — дори и Примула Невел. Щедро се лееше шампанско. Мистър Паркър пъхна в ръцете й една чаша и вдигна своята.

— Макар че не трябва да се чукам с вас, Марсиа. Вие носите нещастие на острова.

— Той е против посещението на кралското семейство. — Мери Портър трябваше да крещи, за да я чуват останалите. Децата й вдигаха страхотен шум, непрекъснато настъпваха Марсиа, а гонещите се кучета се мотаеха постоянно из краката й.

— Не ми харесва тази суетня — недоволстваше мистър Портър. — Вече дни наред не се говори за нищо друго, освен за крал Густав и кралица Силвия.

Останалите мъже го подкрепиха с ръкопляскания.

— Вкъщи също се говори само за тях.

— Какво ви пречи, ако видим малко блясък и на нашия остров — намеси се Мери Бет Кислинг. — Ние, жените, искаме само да огледаме прическата на кралицата.

— За да отидете още на следващия ден и да си направите същата, а ние да не можем да ви познаем — роптаеше мистър Солстър, при което мъжката част отново изръкопляска.

— Ще видим и дрехите й. — Доли Солстър хвърли на мъжа си гневен поглед. — Само да се обадиш пак, ще си имаш доста неприятности, като се приберем вкъщи.

— За да си накупите после същите парцали — обади се този път мистър Едмъндсън, потупван одобрително от силния пол. — Затова сме против тяхното посещение. Въпреки че кралицата е очарователна жена.

Мери Бет Кислинг стисна устни и сбърчи вежди.

— Марсиа! Мисля, че друг път трябва да подбираш гостите си. Шведите понякога имат доста екстравагантни привички… Ингмар Бергман, свободната любов и други подобни.

Мери Портър кимна одобрително.

— Да, Марсиа, друг път не бива да разпространяваш новината навсякъде.

Новата атака от страна на Портъровите деца и двете кученца потули факта, че на Марсиа не й хрумваше никакъв отговор и тя не можа да каже нищо.

 

 

Марсиа изобщо не очакваше Антъни Бридж, но този път не се вцепени, като го видя на вратата. Вървейки към вилата, тя го оглеждаше скришом, докато той й обясняваше, че решил в последния момент да намине към нея, и затова бил облечен в тениска и джинси. Но така го хареса още повече. Погледът й се плъзна по гъстата му черна коса, по широките му рамене и стигна стегнатия му ханш, по който джинсите плътно прилепваха. Едва не възкликна, когато се загледа в дългите му здрави крака. Спаси я това, че бяха стигнали вилата и Антъни се извърна към нея.

— Ще отворите ли? — попита я.

Марсиа вдигна погледа си и срещна очите му — точно тези дълбоки кафяви очи, които сега изглеждаха дори още по-красиви, отколкото при първата им среща сред консервите и пяната за тяло.

— Разчитам на вас за сигурността на вилата — усмихна се Антъни нервно, докато тя с треперещи ръце отключваше. — Въпреки че отговорността е изцяло моя. — После се огледа наоколо. — От улицата вижда ли се нещо?

Марсиа тъкмо бе отворила. Обърна се и се втренчи в мускулестите му гърди.

— Отвън не може да се види нищо, Антъни.

Ако беше сигурна, че в този момент съседките й не я наблюдават, сигурно би се отдала на порива си и би се хвърлила в прегръдките му.

„Докосни ме! — копнееше Антъни. — Не ме гледай с този поглед, а плъзни нежно ръце по тялото ми…“

Опита се да подреди мислите си. Това обаче не му се удаде и джинсите му продължиха да се обтягат под корема. Оглеждаше стаите една след друга.

Усещаше присъствието на Марсиа, дори без да чува стъпките й зад себе си. Чувстваше топлината й, без да я вижда.

— Много е хубаво! Идеално!

„Защо да не я поканя на вечеря? — питаше се трескаво. — От какво се страхувам?“

— Да, прав сте!

„Защо не се доближа малко до него? Дали да не скъсам дрехите си? Или да разкъсам неговите? Или и моите, и неговите? Ще бъде необичайно…“

— Е, ще знам, че гостите ми са в сигурни ръце. — Антъни напразно се опитваше да открие онзи отклик у нея, който срещаше в мечтите си. — Ще ви се обадя отново…

Усмихна се и изчезна толкова бързо, че Марсиа, която бе вдигнала ръце с намерение да го съблече, ги отпусна унило. Отказа се и от намерението да съблече себе си. Какво би могла да прави гола и сама в празната вила.

 

 

Мери Кислинг избута напред дебелата жена, дошла с нея.

— Това е Дороти, председателката на Кралския комитет. В случай че трябва да се избере почетен гост за вашето парти в чест на кралското семейство, има подкрепата на всичките седем членове на комитета.

Марсиа, която не очакваше да я посети нито Мери Бет, нито някаква председателка на някакъв си комитет, направи опит да се усмихне приятелски.

— Здравейте, но…

— Учреди се Кралски комитет — Дороти се отпусна на дивана, който изскърца под огромната й тежест — с цел по-добра организация на празника в чест на техни величества.

— Комитетът набра и балетна група. — Мери плесна с ръце. — Не е ли чудесно?

— Чудесно… — Марсиа изобщо не бе въодушевена. — И какво общо имам аз? Не мога да танцувам.

Председателката Дороти се усмихна скромно.

— Аз написах в чест на кралското семейство една пиеса за това как са се запознали. Тя била стюардеса на „Олимпик еъруейс“…

— Хостеса на Олимпийските игри — намеси се Марсиа.

— А той — крал на Швеция…

— Престолонаследник — поправи я отново.

Дороти извади ръкописа от чантата си.

— Пиесата се казва: „Подарявам ти сърцето си, неземна красавице“.

— Господи! — не се сдържа Марсиа.

— Ще ви я прочетем по роли — обади се Мери Кислинг. — Пиесата е в диалогична форма: той и тя.

— Това ми е ясно. Не, не искам…

— Аз съм той, а тя е тя — обясняваше Дороти.

Пое си дълбоко въздух и Марсиа бе принудена да изслуша цялата история.

По-късно си спомняше само това, че едва дочакала края, бе изтичала в банята и дълго бе плискала лицето си с леденостудена вода.