Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (9)

Девет

Аз съм най-жалкият жалък човек, живял някога на земята.

Този път наистина оплесках нещата. И вече си давам сметка за това. Причиних на Сам излишни неприятности, предадох доверието му и се превърнах в абсолютен трън в задника.

А днес трябваше да бъде прекрасен ден. Ден, посветен на сватбата. Освободила съм си цялата седмица за последни приготовления. А какво правя вместо това? Опитвам се да се сетя за всички синоними на „извинявай“, които съществуват на този свят.

Когато се появявам на обяд, облечена съм в най-подходящите за покаяние дрехи — обикновена тениска и дънкова пола. Имаме среща в ресторанта на ъгъла, съвсем близо до офиса му. Първото нещо, което виждам, когато влизам, е група момичета, които си спомням от снощи в „Савой“, събрани на една кръгла маса. Знам, че няма да ме познаят, но за всеки случай побързвам да мина незабелязано край тях.

По телефона Сам описа този ресторант като „втори офис“. Но и ресторантът си го бива! Метални маси и покрити с тапицерия столове и едно от онези шикозни менюта, където всичко е с дребен шрифт и всяко ястие се описва с минимално количество думи^[1]. И никъде не се вижда знакът на английската лира^[2]. Нищо чудно, че на Сам му харесва.

Вече съм си поръчала вода и се опитвам да избера между супа и салата, когато на вратата се появява Сам. Всички момичета на кръглата маса започват моментално да му махат и след миг колебание той отива при тях. Не чувам разговора им, но тук-там долавям по някоя откъслечна дума: „… удивителна идея… нетърпелива съм… толкова съобразително…“. Всички се усмихнати и изглеждат позитивно настроени. Даже Сам.

Накрая се извинява на групата и се насочва към мен.

— Здрасти. Значи успя да намериш това място — както забелязвам, никаква усмивка за мен.

— Да, хубав ресторант. Благодаря, че се съгласи да се видим. Оценявам го — старая се да бъда колкото е възможно по-смирена.

— Аз на практика живея тук — свива рамене той. — Както и всички от нашата компания.

— Ами… ето списъка с всички имейли, които изпратих от твое име — подавам му листа аз, защото държа да приключа колкото е възможно по-бързо. И не мога да не потреперя лекичко. Сега, след като го написах, изглежда толкова дълъг. — И всичко получено за теб ти е препратено.

В този момент ни прекъсва сервитьор с кана вода и едно „Добре дошли, сър“ за Сам, а после прави знак на сервитьорката с кошничките хляб. Когато се отдалечават, Сам сгъва моя списък и го прибира в джоба си без никакъв коментар. И слава богу! Мислех си, че ще иска да минем през него точка по точка, като училищен директор.

— Онези момичета са от твоята компания, нали? — кимам по посока на кръглата маса. — За какво си говорихте?

Настъпва мълчание, през което Сам си налива вода. Когато вдига очи, казва:

— За твоя проект.

— Моят проект ли? — ококорвам се аз. — Имаш предвид имейла ми за идеите?

— Точно така. Както изглежда, в административния отдел го приемат много добре.

— Брей! — позволявам си за момент да се насладя на тази новина. — Е, значи… не всички са реагирали лошо, така ли?

— Не, не всички.

— А някой успя ли да предложи ценни идеи за компанията?

— Всъщност… да — промърморва неохотно той. — Появиха се някои много интересни мисли.

— Брей! Страхотно!

— Макар все още да има няколко, които са убедени, че има някаква конспирация за всеобщо уволнение. Един дори заплашва да ни даде под съд.

— О! — изтрезнявам от еуфорията си аз. — Ясно. Е, съжалявам за това.

— Здравейте! — приближава се към нас момиче със зелена престилка. — Може ли да ви обясня менюто^[3]? Днес предлагаме крем супа, приготвена от органично гледани пилета…

И така, минава по цялото меню, при което — излишно е да казвам — аз въобще не мога да се концентрирам и да запомня каквото и да било. Затова в края нямам никаква представа какво предлагат, освен пилешката крем супа.

— За мен пилешка крем супа, ако обичате! — изричам с любезна усмивка.

— Пържола алангле и зелена салата, благодаря! — изрича Сам, за когото съм сигурна, че също не е слушал сервитьорката. Проверява нещо в телефона си и се смръщва и аз отново се изпълвам с чувство за вина. Няма съмнение, че му стоварих още купища работа на главата с моите своеволия.

— Само искам да ти кажа, че дълбоко, искрено съжалявам! — побързвам да изрека. — Съжалявам и за електронната картичка. Съжалявам за Гватемала. Малко се поотнесох, няма спор. Знам, че ти причиних множество неприятности и ако мога по някакъв начин да помогна… Искам да кажа… да изпратя ли няколко имейла от твое име?

— Не! — отсича веднага Сам като попарен. — Не, благодаря — допълва по-спокойно. — Ти вече направи достатъчно.

— Е, как се справяш? — осмелявам се да го попитам аз. — Имам предвид с обработката на всичките тези идеи.

— О, оттук нататък всичко е поето от Джейн. В момента разпраща моите спасителни имейли.

— Какво е „спасителен имейл“? — сбърчвам нос аз. — Какво означава?

— Ами, нали се сещаш? Нещо от рода на „Сам благодари много за имейла ви. Ще се свърже с вас при първа възможност. Междувременно, благодарим за интереса ви!“. Което в превод означава: „Изобщо не очаквайте да се свържа с вас!“ — повдига вежди и допълва: — Всеки трябва да си има някакъв спасителен имейл. Много е полезен, особено за отърваване от натрапници.

— Но аз не искам да се отървавам от хората! — възкликвам възмутено аз. — Никога не го правя! Просто им отговарям!

— Е, това обяснява доста неща — кимва той, откъсва парче хляб и започва да го дъвчи. — Ако знаех това, никога нямаше да се съглася да използваш този телефон.

— И без това вече няма да го използвам.

— И слава богу! Къде е, между другото?

Бръквам в чантата си, вадя телефона и го слагам на масата между нас.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликва ужасено Сам.

— Кое? — проследявам озадачено погледа му. И тогава разбирам. В подаръчната чантичка на организацията „Мари Кюри“ имаше бляскави стикерчета за телефони и онзи ден лепнах няколко.

— Не се тревожи! — махвам с ръка аз. — Лесно ще паднат.

— Дано! — промърморва той, все така загледан ужасено в тях. Брей, че хора! Никой ли в тази компания не си прави труда да си украсява телефона?

Храната ни пристига и в продължение на известно време се занимаваме с мелнички за черен пипер, горчица и някакво блюдо с чипс от ряпа, което очевидно смятат, че сме поръчали.

— Бързаш ли? — пита Сам, преди да захапе полусуровата си пържола.

— Не. Взех си няколко почивни дена до сватбата, но се оказа, че няма почти нищо за правене.

Истината е, че бях малко слисана, когато тази сутрин разговарях с Лусинда. Предупредих я още преди цяла вечност, че ще си взема няколко дена преди сватбата, за да й помогна. Мислех си, че двете бихме могли да се разходим до някои места и да оправим някои работи. Но ако трябва да обобщя реакцията й, тя беше „Не, благодаря“. И после се впусна в дълъг разказ за това как трябвало да отиде да се види с цветарите в Нортууд, но преди това първо трябвало да се отбие при друг клиент, с което на практика ми подсказа, че ще й се пречкам^[4]. Затова денят ми се оказа съвсем свободен. Не че възнамерявам да се връщам на работа, ни най-малко!

Докато сърбам супата си, чакам Сам да започне някакъв разговор за сватби. Но той мълчи. Мъжете не са по организацията на сватбите — факт.

— Да не би супата ти да е студена? — пита внезапно той, фокусирайки се върху купата ми. — Ако е студена, веднага я върни и си поръчай друга!

Е, вярно, че не вдига пара, но не искам да притеснявам хората с моята супа.

— Съвсем добре си е, благодаря — усмихвам му се аз и лапвам нова лъжица.

Телефонът внезапно иззвънява и по навик го придърпвам към мен. От Лусинда е, за да ми каже, че е при цветаря и мога ли, ако обичам, да потвърдя дали искам по четири стръка зеленина на букет.

Нямам представа какво искам. Но защо изобщо трябва да уточнявам нещо подобно? И как биха изглеждали четири стръка, като стана въпрос?

Да, чудесно. Много благодаря, Лусинда! Оценявам го! Не остава още много!!!

С обич: Попи ххххх

Има и един имейл от Уилоу, но нямам смелост да го отворя пред Сам. Затова бързо му го препращам и оставям телефона обратно на масата.

— Току-що имаше съобщение от Уилоу.

— Ъхъм — кимва той.

Направо си умирам да разбера повече за нея. Но как се започва подобен разговор напълно естествено?

Не мога да попитам: „Как се запознахте?“ — защото вече го знам от един от имейлите й. Запознали са се по време на интервюто й за работа в „Уайт Глоуб“. Сам бил в комисията и започнал да й задава някакви мръсни въпроси за автобиографията й, а тя още Тогава трябвало да се сети, че ще провали живота й. Още тогава трябвало да стане и просто Да си излезе. Защото какво си въобразява той — че шестцифрената заплата е всичко на този свят, така ли?! Да не би да си мисли, че всички са като него? Дава ли си сметка, че за да изградиш съвместен живот с някого, трябва „Да познаваш добре строителните елементи, Сам!!!!“.

И т.н., и т.н. Ако трябва да бъда честна, отказах се да го чета докрай.

— Още ли не си си купила нов телефон? — повдига вежди Сам.

— Веднага след срещата ни отивам в магазина за телефони промърморвам. Ще бъде много трудно да започна отново с нов телефон, но не мога да сторя нищо по въпроса. Освен да…

— Между другото — допълвам небрежно, — питах се дали не искаш да го продадеш?

— Да продам служебен телефон, пълен със служебни имейли? — изсмива се той. — Ти с всичкия ли си? И без това бе достатъчно глупаво от моя страна да те оставя да го използваш. Не че имах някакъв избор де, госпожице Леки пръсти! Май трябваше да ти пратя полицията!

— Но аз не съм крадец! — тросвам се обидена аз. — Не съм го откраднала! Намерих го в един кош за боклук!

— Обаче трябваше да го предадеш! — отсича той. — Знаеш го много добре, както го знам и аз!

— Но той беше обществена собственост! Играх съвсем честно!

— Играла си съвсем честно ли? Искаш ли да го повториш пред съдията? Ако аз си изпусна портфейла и той падне случайно в боклука, това дава ли правото на първия срещнат да ми го открадне?

Не мога да разбера дали иска да ме ядоса или не, затова решавам да обърна гръб на проблема, като отпивам бавно вода. Започвам да въртя телефона в ръката си. Не искам да се разделям с него. Вече свикнах с този телефон. Харесва ми допирът му. Даже вече свикнах да споделям входящата си кутия с друг.

— А какво ще стане с него? — осмелявам се най-сетне да вдигна очи към Сам. — Имам предвид с телефона.

— Джейн ще прехвърли всичко смислено в своята кутия, а после телефонът ще бъде изтрит. Отвътре и отвън.

— Ясно. Разбира се.

Но от представата, че изтриват всичките ми съобщения, ми се приисква да се разхленча като малко кученце. Но вече не мога да сторя нищичко. Сделката ни беше такава. Телефонът беше само на заем. Както каза и той, това не е моят телефон.

Оставям го обратно на масата, но само на няколко сантиметра от купата си.

— Ще ти дам новия си номер в мига, в който си купя телефон — казвам. — Така, ако получа някакви есемеси или имейли…

— Да, знам — ще ти ги препратя — кимва той. — Или по-точно, новата ми лична асистентка ще ти ги препрати.

— Кога започва тя?

— Утре.

— Страхотно! — казвам, но усмивката ми е доста вяла, и слагам в уста лъжица супа, която всъщност е по-скоро неприятно хладка.

— Страхотна е! — продължава ентусиазирано той. — Казва се Лизи и е много интелигентна! — и с тези думи напада зелената салата. — Между другото, каква беше тази работа с Линдзи? Какво си й писала?

— О, това ли? — изчервявам се от смущение. — Ами, мисля, че тя е схванала погрешно ситуацията, защото… Е, не беше нищо особено. Просто й направих комплимент и после добавих няколко целувки от теб. В края на един имейл.

Сам оставя вилицата си и възкликва:

— Добавила си целувки към мой имейл? Служебен имейл? — очевидно този факт го скандализира повече от всичко останало.

— Не го направих нарочно! — допълвам в своя защита. — Просто ми се изплъзнаха. Аз винаги слагам целувки в края на имейлите си. По-любезно е.

— Аха! — върти очи той. — Значи ти си една от онези нелепи персони.

— Не съм нелепа! — срязвам го аз. — Просто съм учтива!

— Дай да видя! — пресяга се той към телефона.

— Престани! — провиквам се ужасено. — Какво правиш?

Протягам ръка и аз, но той е по-бърз от мен. Вече е грабнал телефона и преглежда всички съобщения и имейли. Зачита се, повдига вежди, после се смръщва, накрая се изсмива внезапно.

— Какво гледаш? — питам със смразяващ тон. — Би трябвало да уважаваш правото ми на личен живот!

Обаче той напълно ме игнорира. Да не би да не е чувал за неприкосновеността на личния живот? И какво толкова чете? Би могло да бъде всичко.

Поемам нова лъжица от супата си, но тя е толкова студена, че вече не се яде. Когато вдигам очи, Сам продължава да чете жадно съобщенията ми. Това е абсурдно. Имам чувството, че рови в чекмеджето с бельото ми.

— Е, вече знаеш какво е някой да чете имейлите ти и да ги критикува — отбелязва, като вдига накрая очи.

— Няма нищо за критикуване — изричам с известна надменност. — За разлика от теб, аз съм чаровна и учтива, и не обиждам хората с по две думи.

— За теб това може и да е учтиво, но за мен е нещо друго.

— Както щеш го наричай! — вдигам гордо брадичка аз. Очевидно той няма да си признае, че имам по-добри комуникативни умения от него.

Сам изчита поредния имейл, поклаща глава, а после вдига очи и безмълвно ме оглежда.

— Какво? — питам раздразнено. — Какво има?

— Толкова ли те е страх хората да не те намразят?

— Какво?! — вторачвам се в него, без да знам как да реагирам. — Ама какви ги приказваш изобщо?

Посочва към телефона и обяснява:

— Имейлите ти са като един безкраен вик: „Целувка, целувка, целувка! Прегръдка, прегръдка, прегръдка! Моля ви, харесвайте ме!“.

— Какво?! — имам чувството, че ми е ударил шамар през лицето. — Това са… абсолютни глупости!

— Да вземем този тук: „Здравей, Сю! Възможно ли е евентуално да смениш часа за пробната прическа за по-късно, например 17:00? Записана съм при Луис. Моля те да ме уведомиш! Но ако не може, не се притеснявай! Предварително ти благодаря! Ще ти бъда много благодарна! Надявам се всичко при вас да е добре! С обич: Попи, целувка, целувка, целувка, целувка, целувка, целувка, целувка“. Коя е Сю? Най-скъпата ти приятелка от детството ти ли?

— Тя е рецепционистката на фризьора ми! — озъбвам се аз.

— Значи тя получава благодарности и оценка, и милиони целувки само защото си гледа работата, така ли?

— Аз просто съм любезна! — срязвам го аз.

— Ти не си любезна, ти си нелепа! — отсича той. — Това е бизнес транзакция, така че трябва да бъдеш делова!

— Но аз обожавам фризьора си! — почти се провиквам от бяс. Вземам си една лъжица от супата, вече забравила колко е отвратителна, и едва успявам да потисна отвращението си.

Сам продължава да разглежда съобщенията ми, сякаш това е негово право. Изобщо не трябваше да му позволявам да докопва този телефон. Трябваше сама да ги изтрия.

— Коя е Лусинда?

— Сватбеният ми агент — отговарям неохотно.

— И аз така си помислих. Тя не трябва ли да работи за теб? Тогава какви са тези задачи, които ти поставя?

За момент съм твърде объркана, за да отговоря каквото и да било. Намазвам с масло едно парче хляб, но после го оставям обратно в чинията.

— Да, тя наистина работи за мен — отговарям, като не смея да го погледна в очите. — А аз… така де… понякога й помагам, когато има нужда…

— Но ти си поръчала колите вместо нея! — започва да брои изумено той на пръстите си. — Организирала си хвърлянето на конфетите, бутониерите, органиста…

Усещам как по бузите ми започва да избива руменина. Знам, че в крайна сметка свърших за Лусинда повече, отколкото възнамерявах. Но изобщо нямам намерение да му го признавам.

— Инициативата беше моя — казвам. — Няма проблеми.

— А нейният тон е доста заповеднически, ако питаш мен.

— Просто си е такава. Аз нямам нищо против… — опитвам се да го накарам да забрави тази тема, но той е неумолим.

— Защо просто не й кажеш направо: „Стига с тези превземки и заповеди, ти работиш за мен!“, а?

— Нещата не са чак толкова прости — промърморвам. — Тя не е просто сватбен агент — тя е стара приятелка на семейство Тавиш!

— Семейство Тавиш ли? — клати глава той, сякаш името не му говори нищо.

— Бъдещите ми свекър и свекърва — семейство Тавиш! Професор Антъни Тавиш? Професор Уонда Брук-Тавиш? Родителите им са големи приятели и Лусинда е част от техния свят, и тя е една от тях, и аз не мога… — не довършвам и почесвам носа си. Не съм много сигурна какво искам да кажа.

Сам взема една лъжица, привежда се през масата, грабва от супата ми и примигва отвратено.

— Замръзнала е! И аз така си помислих! Върни я!

— Не, няма нищо — усмихвам му се автоматично. — Няма проблеми — възползвам се от възможността да си върна телефона. Уви.

— Напротив, има проблеми! Върни я!

— Не! Виж какво, няма значение. И без това не съм гладна.

Сам ме гледа и клати глава.

— Ти си една голяма изненада, знаеш ли? Това тук е голяма изненада! — почуква по телефона.

— Кое?

— Че си доста неуверена за човек, който външно дава вид на борбен.

— Нищо подобно! — промърморвам напълно съсипана.

— Кое, че не си уверена ли? Или че не си борбена?

— Аз… — чувствам се объркана. — Не знам. Но ти престани! Остави ме на мира!

— Говориш за тези Тавиш така, сякаш са богове.

— Разбира се, че са! Та те са съвсем различна категория…

Нечий мъжки глас ме прекъсва рязко.

— Сам! Главният ми служител! — това е Джъстин, който тупва Сам по гърба. Облечен е в черен костюм, черна вратовръзка и тъмни очила. Изглежда като един от Мъжете в черно. — Пак пържола алангле, а?

— Е, познаваш ме — казва Сам, изправя се и потупва по рамото един минаващ сервитьор. — Извинете, но бихте ли донесли нова супа за гостенката ми? Тази тук е леденостудена — сядайки обратно на стола си, той пита Джъстин: — Запозна ли се снощи с Попи? Попи, това е Джъстин Коул.

— Очарован съм — кимва Джъстин към мен и аз долавям ухание на афтършейв „Фаренхайт“.

— Здравейте! — усмихвам се учтиво, но отвътре продължава да ми ври. Трябва да обясня на Сам, че изобщо не е прав. За нищо не е прав.

— Как мина срещата с „Проктър и Гембъл“? — обръща се Сам към Джъстин.

— Добре, много добре! Макар все още да им липсваш, Сам! — и поклаща неодобрително пръст.

— Съмнявам се.

— Знаете ли, че този човек е звездата на нашата компания? — обръща се Джъстин към мен, като кимва по посока на Сам. — Наследникът на сър Никълъс! „Един ден, скъпо момче, всичко това ще бъде твое!“

— Това, разбира се, са пълни глупости — отбелязва учтиво Сам.

— Няма съмнение.

Настъпва кратка пауза. Двамата се усмихват един на друг, но ми приличат по-скоро на две мъжки животни, оголили зъби едно срещу друго.

— Е, ще се видим — отбелязва накрая Джъстин. — Ще ходиш ли довечера на конференцията?

— По-скоро утре — отговаря Сам. — Имам много работа за наваксване.

— Ясно. Е, довечера ще вдигнем тост за теб — отбелязва Джъстин, помахва ми и се отдалечава.

— Извинявай — казва Сам. — Тук е невъзможно да останеш сам по обед. Но е най-близкият добър ресторант до офиса.

Осъзнавам, че Джъстин Коул е успял да ме отвлече от притеснителните ми мисли. Той наистина е голям гадняр.

— Знаеш ли, че снощи чух Джъстин да говори за теб — казвам тихо и се привеждам през масата. — Нарече те „упорит кретен“!

Сам отмята назад глава и се залива от смях. Накрая отбелязва:

— Не се и съмнявам!

Пред мен се материализира нова купа с пилешка крем супа и аз изведнъж огладнявам.

— Благодаря ти за супата — изломотвам засрамено към Сам.

— Удоволствието е изцяло мое — кимва той. — Е, приятен апетит!

— Но защо все пак те нарече упорит кретен? — питам, докато си вземам лъжица супа.

— О, това ли? Ами с него имаме коренно различни схващания за начина, по който трябва да се управлява компанията — отвръща безгрижно той. — Наскоро победата бе извоювана от моя лагер, така че неговият лагер сега се чувства малко обиден.

Лагери? Победи? Те да не би да са постоянно във война?

— Какво точно стана?

Божичко, ама тази супа е адски добра! Поглъщам я така, сякаш седмици наред не съм слагала къшей в устата си.

— Наистина ли те интересува? — поглежда ме усмихнато той.

— Ама, разбира се!

— Един наш служител напусна компанията — ако питаш мен, за добро. Но от гледна точка на Джъстин не е така — казва Сам, лапва хапка от пържолата си и отпива вода.

Това ли е? Това ли е всичко, което смята да ми каже? Че някакъв служител е напуснал компанията?

— Да не би да имаш предвид Джон Грегсън? — светват очите ми, внезапно спомнила си прочетеното в „Гугъл“.

— Какво? — поглежда ме слисано той. — Ти пък откъде знаеш за Джон Грегсън?

— От „Дейли мейл“ онлайн, разбира се — подбелвам очи. Той какво си мисли — че работи в затворен, невидим за останалите пашкул ли?

— О, ясно — кимва замислено Сам. — Ами… не. Аз имам предвид нещо различно.

— Кой беше тогава? Хайде де, кажи ми! — подканвам го аз. — Знаеш, че вече можеш да ми кажеш! Нали от снощи съм най-добра приятелка на сър Никълъс Мъри! — усмихвам се. — Все пак пихме заедно в „Савой“! Повече от гъсти сме си двамата! Ето така! — и преплитам пръсти, при което той неохотно се усмихна.

— Добре де, сигурно не е кой знае каква тайна — кимва той. Поколебава се, а после, доста по-тихо, добавя: — Беше един тип на име Ед Екстън. Финансов директор. Истината е, че го уволниха. Оказа се, че от доста време присвоявал пари на компанията. Ник отказа да повдигне обвинение, но това се оказа огромна грешка. Защо ли? Защото сега Ед ни съди за неоснователно уволнение!

— Да! — почти изписквам аз. — Знаех си! Ето затова е изглеждал много жалко онази вечер в „Гручо Клъб“!

Сам пак се изхилва и отбелязва:

— Трябваше да се досетя, че знаеш и за това.

— И значи… Джъстин се ядосал, когато сте уволнили Ед, така ли? — опитвам се да си изясня нещата за себе си.

— Джъстин бе започнал кампания за издигането на Ед до поста изпълнителен директор, така че той да може да стане дясната му ръка — пояснява сухо Сам. — Така че да, може да се каже, че беше доста ядосан.

— Изпълнителен директор ли? — ахвам аз. — Ами… какво ще стане със сър Никълъс?

— О, те биха изхвърлили Ник при първа възможност! Стига някой да ги подкрепи, разбира се — отбелязва съвсем делово Сам. — В тази компания има една фракция служители, които се интересуват повече от обирането на краткосрочните печалби, за да могат да се обличат непрекъснато в дрехи на „Пол Смит“. А Ник предпочита дългосрочните стратегии, което не е сред най-популярните позиции.

Довършвам супата си, осмисляйки чутото. Честно да ви кажа, тази политика на компаниите ми се вижда малко сложничка. Как изобщо някой успява да свърши нещо? А аз си мислех, че няма по-лошо от това Анализа да започне да се цупи, че не е неин ред да купува кафето, и заради това да не можем да си напишем докладите.

Ако работех в Консултантска група „Уайт Глоуб“, сигурна съм, че изобщо нямаше да мога да си върша работата. По цял ден щях да изпращам съобщения на другите хора в офиса, за да ги питам какво става днес, дали са чули нещо ново и какво, според тях, ще се случи.

Мммм, да. Сигурно е добре, че не работя в офис.

— Направо не мога да повярвам, че сър Никълъс Мъри някога е живял в Белъм! — възкликвам, внезапно спомнила си този факт. — Така де, чак пък Белъм!

— Да, Ник невинаги е бил голяма клечка — отбелязва Сам и ме поглежда заинтригувано. — Как така не си попаднала на историята за детството и младостта му, докато си се разхождала из „Гугъл“? Той е сирак. Отгледан е в детски дом. Всичко, което сега притежава, го е спечелил със собствен труд. Затова у него няма абсолютно нищо снобско. За разлика от някои претенциозни кариеристи, които се опитват да се отърват от него! — допълва смръщено и пълни устата си с хляб.

— Фейбиан Тейлър трябва да е от групата на Джъстин — отбелязвам замислено. — Отнася се изключително саркастично към теб. Винаги съм се чудела защо, но сега вече разбирам — допълвам и когато вдигам очи, забелязвам, че Сам ме наблюдава смръщено.

— Попи, признай си, колко от имейлите ми си прочела?

Направо не мога да повярвам, че ме пита подобно нещо!

— Всички до един, естествено! Ти какво си мислиш? — изражението му е толкова смешно, че внезапно започвам да се кискам. — Не знаеш ли, че в мига, в който докопах телефона ти, започнах да надничам в живота ти? Имейли от колеги, имейли от Уилоу… — не мога да устоя на желанието си да не подхвърля това име, за да проверя дали ще захапе.

Както и можеше да се очаква, той изобщо не обръща внимание — като че ли името на Уилоу не означава нищо за него.

Но това е нашият прощален обяд. Затова се налага да продължа да настоявам.

— Е, тази Уилоу на различен етаж от твоя ли работи? — питам небрежно.

— На същия.

— Аха, ясно. Значи… сте се срещнали покрай работата.

Той само кимва. Все едно се опитвам да накарам камъка да пусне вода.

Появява се сервитьор, за да отнесе моята вече празна купа, и ние поръчваме кафе. Докато сервитьорът се отдалечава, забелязвам, че Сам ме наблюдава замислено. Тъкмо се каня да му задам нов въпрос за Уилоу, когато той ме изпреварва.

— Попи, лека промяна в темата. Може ли да ти кажа нещо? Като приятел?

— Ние приятели ли сме? — поглеждам го неуверено.

— Добре де, тогава като безстрастен наблюдател.

Чудничко! Първо, отклонява всички разговори за Уилоу.

Второ, какво иска пък сега? Ще изнася реч за това защо не трябва да се крадат телефони ли? Или поредната лекция за това как да бъдем делови в имейлите си?

— За какво? — поглеждам го на свой ред смръщено. — Добре де, казвай!

Той вдига лъжичката за кафе, като че ли се опитва да подреди мислите си, а после я оставя.

— Знам, че това не е моя работа. Никога не съм бил женен. Дори не познавам годеника ти. Не познавам и ситуацията.

Докато той говори, в главата ми нахлува кръв. И аз самата не знам защо.

— Вярно е, не я познаваш — смотолевям. — И какво?

Той продължава, без да си прави труда да ме слуша:

— Но ми се струва, че не можеш — не трябва — да се съгласяваш на брак, който ти създава комплекс за малоценност.

За момент съм твърде сащисана, за да кажа каквото и да било. Опитвам се да измисля правилната реакция. Да извикам? Да му зашлевя шамар? Да напусна ресторанта с гръм и трясък?

— Окей, виж сега какво — започвам накрая. Гърлото ми се е стегнало на топка, но се опитвам да звуча уверено. — Първо, както сам каза, ти изобщо не ме познаваш. Второ, аз нямам комплекс за малоценност…

— Напротив! Очевидно е от всичко, което казваш. А това не го разбирам. Защо? Погледни се само! Та ти си професионалист, при това — преуспяващ. Освен това си… — кратко колебание — красива. От къде на къде смяташ, че семейство Тавиш са в категория, различна от твоята?

Той нарочно ли се прави на тъп?

— Защото са важни, прочути хора! Всички до един са гении и сигурно накрая ще им дадат рицарски звания, а моят чичо е просто обикновен зъболекар от Тонтън… — не довършвам, защото едва успявам да си поема дъх.

Браво! Влязох и с двата крака в капана!

— Ами баща ти?

Ето пак! Е, той си го изпроси.

— Той е мъртъв — изричам безстрастно. — И двамата ми родители са мъртви. Катастрофа с кола преди десет години — след тези думи се отпускам назад в стола си в очакване на неловката пауза.

Може да се реализира по различни начини — мълчание, ръка на устата, ахване^[5]. А също така възклицание, смутена смяна на темата, мрачно любопитство. Или чрез история за някаква още по-голяма и още по-грозна катастрофа, която сполетяла приятеля на приятелката на лелята.

А едно момиче веднъж избухна в сълзи, в най-буквалния смисъл на думата. Наложи ми се да я гледам как хълца и да й потърся носна кърпичка.

Но този път е… странно. Този път някак си не ми се струва неловко. Сам не извърна поглед. Не прочисти гърлото си, нито ахна, нито смени темата.

— И двамата едновременно ли? — попита накрая със значително омекнал тон.

— Майка ми веднага. Баща ми почина на следващия ден — отговарям, като се усмихвам накриво. — Но така и не успях да се сбогувам поне с него. Той вече беше в безсъзнание.

Практиката ми е показала, че усмивката е единственият начин да преживееш този вид разговори.

Появява се сервитьорът с кафетата ни и за момент разговорът ни остава на пауза. Но в мига, в който човекът се отдалечава, настроението се връща. И изражението върху лицето на Сам.

— Много съжалявам, Попи! Наистина много!

— Недей! — отсичам със заучения си бодър тон. — В крайна сметка всичко се нареди добре. Преместихме се да живеем при леля ми, която е стоматологична сестра, и чичо ми, който е стоматолог. Те се грижиха за нас — за мен и двамата ми по-малки братя. Така че… всичко се нареди добре. Наистина.

Усещам погледа му върху себе си. Поглеждам наляво, а после надясно с намерението да го избегна. Разбърквам капучиното си, макар и малко по-бързо от нормалното, а после отпивам от него.

— Това обяснява доста неща — отсича накрая Сам.

Не мога да понеса съчувствието му. Не понасям ничие съчувствие.

— Нищо не обяснява! — срязвам го аз. — Абсолютно нищо! Това се случи преди много години, отдавна е забравено, аз съм пораснала и отдавна съм го надживяла, разбираш ли? Така че грешиш — нищо не обяснява!

Сам оставя чашата си с капучино в чинийката, вдига бисквитката си амарето и я разпечатва, без да бърза.

— Исках да кажа, че това обяснява вманиачеността ти по зъбите.

— О!

Един на нула за него.

— Да — усмихвам се неохотно. — Действително съм доста добре запозната с грижите за зъбите.

Сам отхапва хрупкавата бисквитка и отпива нова глътка капучино. След около минута-две всичко изглежда така, сякаш е забравено, и аз започвам да се питам дали да не поискаме сметката, когато той внезапно изрича:

— Когато бях в колежа, един приятел изгуби майка си. После прекарах нощи наред в разговори с него, много разговори — пауза. — Та знам как се чувства човек. Никога не го надживяваш. И няма никакво значение, че вече уж си „пораснал“. Болката никога не отминава.

Ама той защо се връща отново на тази тема? Нали продължихме? Повечето хора отдавна биха избрали да разговарят за каквото и да било друго, само не и за това.

— Да де, но аз го надживях! — изчуруликвам весело. — И болката отмина.

Сам кимва, като че ли думите ми изобщо не го изненадват.

— Да, и той казваше така — пред хората. Знам, длъжен си да се държиш така — нова пауза. — Но понякога става доста трудно да си слагаш тази маска, нали?

Усмихвай се! Продължавай да се усмихваш! Не го поглеждай в очите!

Но някак си не мога да се сдържа — поглеждам го в очите.

И моите внезапно се изпълват със сълзи. Мамка му! Мамка му! Това не ми се е случвало от години! От много години!

— Не ме гледай така — изломотвам бясно, вторачена в масата.

— Как? — стряска се той.

— Сякаш че разбираш! — преглъщам. — Престани, просто престани!

Поемам си дълбоко дъх, а после отпивам глътка вода. Голяма идиотка си, Попи! Стегни се! Не съм си позволявала да ме хванат неподготвена от… не си спомням вече откога.

— Извинявай — изрича тихо Сам. — Не исках да…

— Не, няма проблеми! Да не говорим за това! Какво ще кажеш да поискаме сметката, а?

— Разбира се.

И той привиква сервитьора, а аз изваждам гланца си за устни и след около две минути съм отново нормална.

Опитвам се да платя обяда, но Сам категорично отказва, така че накрая постигаме компромис всеки да плати своето. След като сервитьорът ни взема парите и забърсва трохите от масата, аз поглеждам към Сам и към празната маса, плъзвам бавно телефона към него и казвам:

— Е, ето го и него. Благодаря! Беше ми приятно да се запознаем!

Сам дори не поглежда към телефона. Вторачил се е в мен с онова особено, мило и загрижено изражение, което ме кара цялата да се разтреперя и да започна да хвърлям разни неща. Ако каже още нещо за родителите ми, ще си изляза! Ей така, направо ще си изляза оттук!

— Питах се — изрича накрая, — просто от любопитство се питах, дали имаш представа за различните методи на конфронтация?

— Какво? — изсмивам се от изненада. — Разбира се, че нямам! Защото не искам да се конфронтирам с никого!

— Тъкмо в това ти е проблемът! — разперва ръце Сам.

— Аз нямам проблем! Ти си човекът с проблемите! Аз поне съм любезна! — не се сдържам да не изтъкна. — А ти си… отвратителен!

Сам се залива от смях, а аз се изчервявам. Добре де, може би „отвратителен“ не е най-точната дума.

— Аз съм си добре! — отсичам и се пресягам за чантата си. — И нямам нужда от помощ!

— Хайде де! Не бъди страхливка!

— Аз не съм страхливка! — срязвам го вбесено.

— Когато говориш, трябва да се научиш и да слушаш! — отбелязва усмихнато той. — Когато си чела съобщенията ми, си видяла лаконичен, отвратителен сухар. И ми го каза. И може би си права — кратка пауза. — Но знаеш ли какво видях аз, когато прочетох твоите съобщения?

— Не, не знам — тросвам се аз. — И не искам да знам.

— Видях момиче, което непрекъснато се старае да помогне на другите, но не знае как да помогне на себе си. А точно сега се налага да си помогнеш. Никой не трябва да тръгва към олтара с чувство за малоценност или с усещането, че е от различна категория, или да се опитва да бъде нещо, което не е! Не знам с кой точно са ти проблемите, но…

Взема телефона, щраква един бутон и обръща екрана към мен.

Мътните го взели!

Това е списъкът ми. Списъкът, който съставих в църквата.

Неща, които трябва да свърша преди сватбата:

1. Да стана експерт по древногръцка философия.

2. Да науча наизуст стихотворенията на Робърт Бърнс.

3. Да науча дълги думи за скрабъл.

4. Да не забравям: аз съм ХИПОХОНДРИК!

5. Бьоф Строганоф — трябва да започна да го харесвам. (Хипноза?)

Идва ми да потъна в земята от срам. Ето защо хората не трябва да използвам един и същ телефон!

— Това няма нищо общо с теб — изломотвам, вторачена в масата.

— Да, знам — изрича нежно той. — Също така знам, че да отстояваш себе си не е никак лесно. Но трябва да го направиш! Трябва да си кажеш всичко! При това още преди сватбата!

В продължение на няколко минути мълча. Не бих могла да го понеса, ако е прав. Но дълбоко в мен нещо ми подсказва, че това е самата истина. Всичко е като блокчета на „Тетрис“, падащи едно по едно на местата си.

Пускам чантата си обратно на масата и потривам нос. Сам чака търпеливо, докато подредя мислите си.

— На теб ти е лесно да ми го казваш — изричам накрая. — Лесно е да кажеш, че трябва да отстоявам себе си. Но какво бих могла да им кажа, а?

— На кого по-точно?

— Не знам. Сигурно на родителите му.

Внезапно усещам, че не съм особено лоялна — да говоря така зад гърба на семейството на Магнус. Но май вече е малко късничко за угризения.

Сам не се колебае нито миг и изрича:

— Казваш им: „Господин и госпожа Тавиш, създавате ми комплекс за малоценност! Наистина ли ме смятате за по-низша от вас или само си въобразявам?“.

— Хей, ти на коя планета живееш? — вторачвам се изумено в него. — Как ще кажа подобно нещо? Че хората не изричат на глас подобни неща!

Сам се изсмива и отбелязва:

— Знаеш ли какво ми предстои да направя този следобед? Каня се да кажа на един изпълнителен директор, че не работи достатъчно усърдно, че отчуждава от себе си останалите членове на борда и че личната му хигиена започва да се превръща в проблем!

— Боже мой! — отдръпвам се аз, сякаш са ми ударили шамар. — Невъзможно!

— Но всичко ще бъде наред — продължава спокойно Сам. — Ще го преведа през проблемите му точка по точка и накрая той вече ще бъде съгласен с мен. Всичко се свежда единствено до техника на общуването и до увереност в себе си. Неловките разговори са се превърнали в нещо като моя специалност. Голяма част от това съм научил от Ник — допълва. — Той е в състояние да каже на хората, че компанията им не става за нищо, а после те да се надпреварват да се ръкуват с него. Или даже, че държавата им не става за нищо!

— Ауууу! — зяпвам аз.

— Ако искаш, ела на тази наша среща. Стига да не си заета, разбира се. Ще има и още няколко човека.

— Ти сериозно ли?

— Напълно — свива рамене той. — Тъкмо така се учи човек.

Нямах никаква представа, че можеш да бъдеш специалист и по неловки разговори. Представям си как казвам на някого, че личната му хигиена е проблем. И за нищо на света не мога да си представя как ще намеря думите да го направя.

О, какво толкова! Трябва да видя всичко!

— Окей! — осъзнавам, че се усмихвам. — Ще дойда! Благодаря за поканата!

Внезапно забелязвам, че той още не е взел телефона. Той продължава да си стои на масата.

— Е, да донеса ли това нещо в офиса ти? — изричам небрежно.

— Защо не? — кимва той, докато облича сакото си. — Благодаря!

Страхотно! Значи пак ще мога да си проверя съобщенията! Успях!