Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (16)

Шестнайсет

Магнус не вярва в суеверия. Точно като баща си е. И така, макар днес да е денят на нашата сватба и макар всички да знаят, че не е на хубаво, снощи той спа при мен. Когато му казах, че трябва да отиде за една нощ в къщата на родителите си, той се нацупи и заяви, че това било нелепо и какъв бил смисълът да си събира багажа и да се мести само за една нощ. После допълни, че да вярваш в подобни глупости е проява на…

При което се спря сам. Но аз знам, че щеше да довърши с думата „слабоумие“. Все пак е хубаво, че не довърши, защото тогава щеше да има голям скандал. Но въпреки това и досега съм му напушена. Което не е много добре като за сватбения ти ден. Би трябвало цялата да светя. А не през пет минути да надничам през вратата на кухнята и да се провиквам:

— И още едно от нещата, които непрекъснато правиш, е…

Вече прекрасно разбирам защо някога са въвели традицията булката и младоженецът да бъдат разделени в нощта преди сватбата си. И това няма нищо общо с романтиката, секса, непорочността или прочее глупости. Въвели са я, за да не можете да се скарате и булката да не се насочи по пътеката към олтара бясна и да няма търпение цялата тази работа да приключи, та да му натрие сол на главата.

Щях да го накарам да спи в дневната, обаче там са Тоби и Том в спалните си чували^[1]. Поне го принудих да обещае да се омете от дома ми, преди да съм започнала да си обличам сватбената рокля. Така де, това вече би било върхът!

Докато си наливам чаша кафе, го чувам как декламира в банята. Което ме изправя отново на нокти. Той упражнява речта си! Тук, в моя дом! Нали тази реч трябваше да бъде изненада, а? Той нищо ли не знае за сватбите? Приближавам се към вратата на банята, готова да го спра, но после се спирам. Защо пък да не послушам?

Вратата е леко открехната и аз надниквам. Виждам го облечен по халат да се обръща към отражението си в огледалото. Бузите му са червени, дишането му е тежко. Може би просто влиза в роля. Може би се кани да изнесе наистина пламенна реч за това как съм го направила цял човек и после всички ще се разплачат от умиление.

— Всички ми повтаряха как никога няма да се оженя. Всички казваха, че никога няма да го направя — изрича Магнус, а после прави такава дълга пауза, че започвам да се питам дали не си е забравил думите. — Обаче вижте ме сега! Ето ме тук! Тук и сега!

Отпива глътка от нещо, което подозрително ми заприличва на джин с тоник, и се вторачва отново войнствено в отражението си.

— Ето ме тук! И съм женен! Разбрахте ли? Женен съм!

Наблюдавам го неуверено. Нямам представа какво точно не е наред с тази реч, но съм сигурна, че е така. Има някакъв дребен детайл, който не ми се струва на мястото си. Нещо липсва… нещо зее…

Сетих се! Той не изглежда щастлив!

Но защо не изглежда щастлив? Все пак е денят на неговата сватба!

— Направих го! — вдига чаша към отражението си. — Така че на всички, които твърдяха, че няма да се оженя, мога само да кажа: гледайте си работата!

— Магнус! — не мога да не се намеся аз шокирано. — Не можеш да казваш „гледайте си работата“ в сватбената си реч! — Магнус се стряска и войнственият му вид автоматично се стопява в мига, в който се обръща рязко.

— Попи! Скъпа! Нямах представа, че ме чуваш!

— Това речта ти ли е? — питам властно.

— Не, не точно — отвръща той и отпива голяма глътка от чашата си. — Просто един проект в развитие.

— Добре де, ама не си ли си я написал вече? — тросвам се аз и впивам подозрително очи в чашата му. — Това джин с тоник ли е?

— Мисля, че поне в деня на собствената ми сватба ми е позволено да изпия един джин с тоник!

Войнственият му вид се връща. Ама какво му става на този човек?

Ако бях героиня в някоя от онези лъскави американски сапунки с луксозните кухни, щях да се приближа до него и нежно да изрека: „Денят ще бъде прекрасен, скъпи!“. И неговото лице щеше да омекне и той да каже: „Да, знам“. И после ще се целунем и ще сме свалили напрежението благодарение на моя любящ такт и разбиране.

Обаче не съм в такова настроение. Щом той може да бъде войнствен, аз също мога да бъда такава.

— Хубаво — смръщвам се аз. — Накваси се. Страхотна идея!

— Няма да се наквася! Господи! Обаче имам нужда от нещо, което да свали напрежението от… — прекъсва рязко и аз се вторачвам шокирано в него. Накъде по-точно бие с това изречение?

Да свали напрежението от задължението? От болката?

Мисля, че и неговият мозък работи по същия начин, защото той бързо довършва изречението:

— … от вълнението. Трябва да сваля напрежението от вълнението, защото в противен случай няма да мога да се концентрирам. Скъпа, ти изглеждаш прекрасно! Страхотна коса! Ще изглеждаш забележително!

Познатият му начин на поведение се е върнал с пълна сила като слънце, надникващо иззад облак.

— Косата ми дори все още не е с прическа — отбелязвам с неохотна усмивка. — Фризьорът всеки момент ще е тук.

— Е, значи не му позволявай да ти я развали! — отбелязва той, събира няколко кичура и ги целува. — А аз ще се махам оттук.

Ще се видим в църквата!

— Окей — кимвам и се вторачвам след него с някакво странно безпокойство в душата си.

И си оставам в същото състояние през цялата сутрин. Не е точно като да се притеснявам. По-скоро се дължи на това, че не знам дали трябва да се притеснявам. Така де, да огледаме фактите. В един момент Магнус се хвърля в краката ми и ме моли да се омъжа за него, а в следващия става адски напрегнат, като че ли го карам към олтара с пистолет, насочен към главата му. Да. Но това е един път, по който наистина не искам да тръгвам — не и днес, защото ще бъда пълна развалина. Примигвам бързо и изтривам носа си с кърпичка. Хайде, Попи! Усмихни се! Престани да си измисляш проблеми, които не съществуват! Все пак се омъжваш!

Тоби и Том се измъкват от пашкулите си точно в мига, в който се появява фризьорът, и си приготвят чай в гигантските чаши, които са си донесли^[2]. И автоматично започват да се задяват с фризьора, да си слагат ролки в косите и да ме карат да се заливам от смях, а на мен за хиляден път ми се приисква да ги виждам по-често. После двамата изчезват, за да закусят в близкото кафене, а Руби и Анализа се появяват два часа по-рано, защото не можели да чакат, а фризьорът съобщава, че е готов да започне, а леля ми Труди ми звъни от мобилния си, за да ми каже, че почти са стигнали, обаче чорапогащникът й пуснал бримка, та дали можело отнякъде да си купи нов^[3]?

А после следва една какофония от ревящи сешоари, изработване на маникюр, правене на грим, вдигане на косата, пристигане на цветята, обличане на роклите, събличане на роклите за отиване до тоалетната, петно от кафе върху коляното на Анализа и ето че някак си, докато разбера какво става, вече е два следобед и колите са тук, и аз стоя пред огледалото в булчинската си рокля и с булото си. Тоби и Том са застанали от двете ми страни, толкова великолепни във фраковете си, че пак ми се налага да преглътна сълзите си. Анализа и Руби вече са тръгнали към църквата. Е, това е. Последни мигове като неомъжена жена.

— Мама и татко щяха да се гордеят много с теб — избоботва Тоби. — Невероятна рокля!

— Благодаря — опитвам се да свия небрежно рамене аз.

Е, май наистина изглеждам добре — като всички булки. Роклята ми е много дълга и елегантна, с гол гръб и миниатюрни парченца дантела по ръкавите. Косата ми е вдигната на кок^[4]. Воалът ми е лек и ефирен, а на главата си имам тиара с перли, в ръцете — разкошен букет от лилии. Но някак си, точно както и Магнус тази сутрин, нещо не е наред…

Изражението ми! Ето какво не е наред, както внезапно осъзнавам ужасено. Очите ми са напрегнати, устните ми непрекъснато се извиват надолу и като цяло изобщо не съм лъчезарна. Опитвам се да оголя зъби в широка усмивка, но така пък изглеждам страховито, като някаква страховита булка призрак.

— Добре ли си? — поглежда ме изпитателно Том.

— Напълно! — мятам си воала пред лицето и се опитвам да го надипля повечко. Обаче си знам, че никой няма да гледа изражението ми. Всички ще съзерцават шлейфа ми.

— Хей, сестричке! — започва Тоби и поглежда към Том за одобрение. — Просто искаме да ти кажем, че ако в последния момент промениш мнението си, с нас няма да имаш проблеми! Дори ще ти помогнем да избягаш. Ние вече обсъдихме това, нали, Том?

— Да. Влакът в 1:30 от гара „Сейнт Панкрас“ — кимва Том. — Ще бъдеш в Париж точно навреме за вечеря.

— Да избягам ли? — поглеждам го възмутено. — Ти какво искаш да ми кажеш? Защо да планирам бягство? Не харесвате ли Магнус?

— О, не! Нищо подобно! Не съм казвал такова нещо! — вдига отбранително ръце Тоби. — Просто… ти казвам. Да знаеш вариантите. Смятаме го за наше задължение.

— Време е да не го смятате за ваше задължение! — срязвам ги аз доста по-остро, отколкото възнамерявам. — Хайде, трябва да тръгваме към църквата!

— Между другото, когато излязохме да закусим, купих вестници — допълва Том, предлагайки ми цял куп вестници. — Искаш ли четиво за колата?

— Не! — отдръпвам се ужасено. — Ще стана цялата в мастило!

Само малкият ми брат е в състояние да ми предложи да чета вестници на път за собствената ми сватба. Все едно всичко ще бъде толкова отегчително, че по-добре да имам някакво развлечение.

Предвид казаното обаче, не мога да не хвърля един бърз поглед на „Гардиан“, докато Тоби се отбива за последен път до банята. На страница 5 виждам снимка на Сам и заглавие „Скандал тресе света на бизнеса“. И в мига, в който го виждам, стомахът ми се свива.

Но не чак толкова, колкото преди. Сигурна съм!

Колата е черен ролс-ройс, който изглежда величествено на фона на моята невзрачна уличка в Белъм, и е събрал цяла тумба съседи, които ме гледат как излизам. Завъртам се леко заради тях и всички започват да ръкопляскат, докато влизам в колата. Потегляме и аз започвам да се чувствам като истинска, лъчезарна, щастлива булка.

Само дето сигурно не изглеждам чак толкова щастливо, защото, докато се носим по Бъкингам Палас Роуд, Том се привежда към мен и изрича:

— Попи, да не би да ти става лошо в коли?

— Какво?

— Не изглеждаш никак добре.

— Нищо подобно — срязвам го аз.

— Напротив — суфлира на брат си Тоби, загледан изпитателно в мен. — Изглеждаш… зеленикава.

— Точно така, зеленикава! — светва лицето на Том. — Точно това имах предвид. Сякаш всеки момент ще започнеш да драйфаш. Ще драйфаш ли?

Типично за братята! Защо нямах сестри, които да ми кажат колко съм красива и да ми дадат назаем ружа си?

— Разбира се, че няма да драйфам! — възкликвам възмутено. — Пък и няма значение как изглеждам — извръщам глава настрани. — Никой няма да ме види под воала ми.

Телефонът ми иззвънява и аз го вадя от малката си булчинска чантичка. Есемес от Анализа:

„Не минавайте по парк Лейн! Катастрофа!

Не можем да мръднем!“

— Ехо! — привеждам се напред към шофьора. — На Парк Лейн имало катастрофа!

— Нямате проблеми — кимва той. — Значи ще минем по друг път.

Докато завиваме в малка странична уличка, аз усещам как братята ми си разменят многозначителни погледи.

— Какво? — не издържам и им се тросвам.

— О, нищо — отбелязва успокоително Тоби. — Просто се облегни назад и се отпусни. Да ти разкажа ли някой виц, та да не мислиш за това?

— Не, благодаря!

Зазяпвам се през прозореца, загледана невиждащо в къщи и магазини покрай нас. И изведнъж, без да съм напълно готова, се оказва, че сме пристигнали. Църковните камбани бият ритмично и тържествено, докато излизаме от колата. Двама закъснели гости, които не познавам, тичат нагоре по стълбите, а жената придържа шапката си. Хората ми се усмихват и аз им кимвам самодоволно.

Да, вече е наистина. Аз наистина се омъжвам. Това е най-щастливият ден в моя живот. Би трябвало да помня всеки момент. Особено колко щастлива съм била.

Том ме оглежда и прави гримаса.

— Попи, изглеждаш ужасно! Ще кажа на викария, че не ти е добре! — и минава с широки крачки покрай мен, насочвайки се право към църквата.

— Не, не е вярно! Съвсем добре съм си! — провиквам се възмутено след него, но вече е твърде късно. Той си е наумил нещо и няма спиране. И както може да се очаква, няколко мига по-късно преподобният Фокс излиза забързано от църквата с притеснена физиономия.

— О, господи! Брат ви е прав! — възкликва в мига, в който ме вижда. — Вие наистина не изглеждате добре!

— Съвсем добре съм си.

— Защо не се отделите малко ето тук, за да се успокоите, преди да започнем службата? — нарежда той и ме въвежда в малка странична стаичка. — Поседнете, пийнете чаша вода, изяжте бисквитка може би? Навън трябва да има някакви. И без това трябва да изчакаме шаферките. Разбрах, че са попаднали в задръстване, така ли?

— Аз ще изляза навън, за да ги чакам — казва Том. — Надали ще се забавят чак толкова.

— А аз ще донеса бисквити — допълва Тоби. — А ти ще се оправиш, сестричке, нали?

— Разбира се.

Всички излизат и аз оставам сама в тихата стая. На една полица наблизо забелязвам малко огледало и се поглеждам в него. И се стряскам. Брей, ама аз наистина изглеждам болна. Какво ми става, за бога?

Телефонът ми дава сигнал за влизане на съобщение и аз го поглеждам изненадано. Имам есемес от госпожа Рандъл:

„6-4, 6–2. Благодаря, Попи!“

Значи тя успя! Върнала се е на тенискорта! Това е най-хубавата новина за деня! И изведнъж ми се приисква да съм на работа, далече оттук, погълната от процеса по лечение на някой страдащ, вършейки нещо полезно…

Не, престани, Попи! Не бъди такава глупачка! Как може да искаш да си на работа, при това в сватбения си ден?! Сигурно съм станала откачалка. Коя друга булка би искала да бъде на работа в този ден? Обаче в булчинските списания няма статии от рода на „Как да изглеждаме лъчезарно, а не така, сякаш всеки момент ще повърнем“.

В телефона ми току-що е влязло ново съобщение, но това е от Анализа.

„Най-сетне!!!! Потеглихме! Вие стигнахте ли вече?“

Окей. Нека сега се фокусираме върху момента тук и сега. Дори това простичко действие по писане на отговор ме кара да се почувствам по-спокойна.

„Току-що пристигнахме.“

Миг по-късно тя отговаря:

„Ужас! Движим се колкото е възможно по-бързо. Но ти и без това трябва да закъснееш. Счита се за добра поличба. Носиш ли още синия жартиер?“

Анализа беше толкова обсебена от мисълта да ме накара да нося син жартиер, че тази сутрин ми донесе три, за да си избера. Извинявайте, ама така и не мога да разбера каква точно е функцията на жартиерите. Ако трябва да бъда честна, съвсем спокойно бих минала без стегнато ластично парче, което точно в този момент спира циркулацията на кръвта ми. Но нали й обещах, че ще го вържа — няма как!

„Разбира се! Въпреки че кракът ми всеки момент ще изпадне. Голяма изненада за Магнус за първата ни брачна нощ.“

Докато изпращам съобщението, се усмихвам. Чувствам се далеч по-добре с този тъп разговор. После оставям телефона си, отпивам малко вода и си поемам дълбоко въздух. Така. Вече съм по-добре. В телефона влиза ново съобщение и аз го вадя отново, за да видя какво мие отговорила Анализа…

Но се оказва от телефона на Сам.

За момент не мога да помръдна. Стомахът ми автоматично се стяга, сякаш съм тийнейджър. О, господи! Каква жалка картинка съм! Унизително е! Само като видя името „Сам“ и се разпадам.

Част от мен иска да го игнорира. Интересува ли ме какво има да ми каже той? И защо да му давам и йота време, когато днес е сватбеният ми ден и имам само едно нещо, върху което трябва да се фокусирам?

Обаче си знам, че никога няма да мога да продължа с тази сватба, докато имам и един неотворен есемес, който прогаря дупка в телефона ми. Отварям го колкото ми е възможно по-спокойно, като се има предвид, че пръстите ми незнайно защо са се схванали. И той се оказва от типа есемеси, запазена марка единствено за Сам.

Здрасти.

Здрасти ли? И какво би трябвало да означава това, за бога?

Хубаво де, аз съм възпитан човек. И затова му отговарям в същия многословен стил:

„Здрасти.“

Миг по-късно идва ново иззвъняване:

„Моментът удобен ли е?“

Какво?

Ама той сериозно ли? Или просто ми се присмива? Или…

А после се сещам. Ама, разбира се. Последното, което той знае, е, че отмених сватбата. И няма никаква представа. Абсолютно никаква.

И внезапно виждам съобщението му в нова светлина — той не ми се присмива. Единственото, което има предвид, е точно това, което е написал — „Здравей“!

Преглъщам със затруднение и се опитвам да измисля какво да му напиша. Не знам защо, обаче не мога да събера сили да му кажа какво всъщност правя. Поне не веднага.

„Не особено.“

„Тогава ще бъда кратък — ти беше права, а аз сгреших.“

Ококорвам се срещу тези думи, силно озадачена. За какво съм била права? Бавно изписвам:

„Какво имаш предвид?“

Отговорът му влиза почти моментално в телефона ми:

„За Уилоу. Ти беше права, а аз сгреших. Съжалявам. Реагирах лошо. Не исках ти да си права, но беше. Говорих с нея.“

„Какво й каза?“

„Казах й, че всичко свърши. Финито. Да престане с имейлите или ще си извадя ограничителна заповед срещу нея.“

Ама той сериозно ли?! Невъзможно!

„Тя как реагира?“

„Беше доста шокирана.“

„Не се и съмнявам.“

За известно време настъпва тишина. Влиза ново съобщение от Анализа, обаче аз не го отварям. Не мога да понеса мисълта, че ще скъсам нишката на връзката между мен и Сам. Стискам здраво телефона, очите ми не се отлепят от екрана и чакам да видя влизането на следващото съобщение от него. Не може да не ми пише, нали така?

И после идва сигналът.

„Сигурно денят не е от най-лесните за теб. Днес би трябвало да се омъжваш, нали?“

Всичко в мен се преобръща. Какво да отговоря сега? Какво?

„Да.“

„Ето ти нещо, което ще ти оправи настроението.“

Ще ми оправи настроението ли? Вторачвам се озадачено в екрана, когато внезапно се появява снимка, която наистина ме разсмива. Това е снимка на Сам, седнал на зъболекарски стол. Усмихва се широко, а на ревера му има смешен стикер, на който пише: „Аз бях много послушен пациент на зъболекаря!“.

„Направил го е заради мен! — проблясва в съзнанието ми, преди да успея да се спра. — Отишъл е на зъболекар заради мен!“

Не, не бъди такава глупачка! Разбира се, че е отишъл заради зъбите си! Поколебавам се, след което пиша:

„Беше прав, това наистина ме развесели.“

„Браво на теб! Крайно време беше!“

Миг по-късно той отговаря:

„Свободна ли си да излезем на кафе?“

И за мой огромен ужас от очите ми избликват сълзи. Как смее той да се обажда точно сега и да ме кани на кафе?! Не си ли дава сметка, че всички сме продължили напред? Какво, според него, би трябвало да направя — да го чакам ли? Докато пиша, усещам пръстите си отново схванати.

„Ти се отърва от мен.“

„Какво?“

„Изпрати ми имейла за отърваване от натрапници.“

„Аз никога не изпращам имейли, знаеш го много добре. Трябва да е била новата ми асистентка. Прекалява с ефективността си.“

Той не го е изпратил?

Добре де, ама оттук нататък вече не мога да се справя. Всеки момент или ще се разплача, или ще се разхиля истерично, или нещо подобно. А допреди малко всичко беше така удобно подредено в ума ми. Знаех къде са всички неща и къде им е мястото. А сега в главата ми отново настана буря.

Телефонът иззвънява, за да ми представи ново съобщение от Сам:

„Нали не си се обидила?“

Затварям очи. Трябва да обясня. Но какво да… Как да…

Накрая, без дори да отварям очи, пиша:

„Не разбираш.“

„Какво не разбирам?“

Нямам сили да напиша тези думи. Някак си не мога да го направя. Вместо това изпъвам ръка, колкото ми е възможно, правя си снимка, а после оглеждам резултата.

Да, всичко необходимо е на снимката — воала ми, тиарата ми, част от булчинската ми рокля, ъгълче от булчинския ми букет. Значи не оставя абсолютно никакво съмнение относно онова, което става.

Изпращам му снимката. Така. Мина вече през етера. Сега вече той знае. И сигурно след това никога повече няма да го чуя. Това е. Странна кратка среща между двама души и това е краят й. Отпускам се с въздишка на близкия стол. Камбаните над главата ми вече са млъкнали и в стаята цари странна, призрачна тишина.

Докато накрая не започва звъненето. Ожесточено и продължително, като сирена. Вдигам телефона си, изпаднала в шок, и всичко започва да влиза във входящата ми кутия — съобщение след съобщение, всичките от Сам.

„Не.“

„Не, Не, Не, Не, Не!“

„Спри!“

„Не можеш да го направиш!“

„Ти сериозно ли?“

„Попи, защо?“

Започвам да дишам учестено и задъхано, докато чета всички тези съобщения. Нямах намерение да започвам разговор, но вече не мога да трая. Трябва да отговоря:

„Ти какво очакваш — просто да си тръгна? Та тук има 200 човека, които чакат да видят сватба!“

Отговорът на Сам влиза автоматично в телефона ми:

„Мислиш ли, че той те обича?“

Започвам да въртя новия си златен пръстен около пръста си, опитвайки се отчаяно да си намеря път насред противоречивите мисли, които се тълпят в главата ми. Дали Магнус ме обича? Така де… какво точно е любовта? Никой не може да каже какво е. Никой не може да я дефинира. Никой не може да я докаже. Но ако някой избере пръстен специално за теб, при това в Брюж, това би трябвало да е добро начало, нали така?

„Да.“

Мисля, че Сам вече е бил готов с отговора си, защото отговорите му идват един след друг, три последователно.

„Не.“

„Грешиш.“

„Спри. Спри. Спри! Не, Не!“

Идва ми да му се разпищя. Не е честно! Той няма право да ми казва всичко това точно сега! Няма право да разклаща самоувереността ми.

„И какво би трябвало да направя, според теб???“

Изпращам съобщението и точно в този момент вратата се отваря. Влиза преподобният Фокс, следван от Тоби, Том, Анализа и Руби, всички говорещи заедно.

— О, боже! Какво задръстване! Мислех, че никога няма да стигнем!

— Да де, ама без вас не могат да започнат, нали така? Това е като в самолета.

— О, могат, и още как! Веднъж свалиха багажа ми от самолета само защото пробвах едни дънки и не съм чула съобщението…

— Тук има ли огледало? Непременно трябва да оправя гланца си за устни…

— Попи, носим ти малко бисквити…

— Тя не иска бисквити! Трябва да бъде елегантна за този ден — хвърля се срещу мен Анализа. — Ама какво е станало с воала ти? Събрал се е на една страна! И роклята ти е изкривена! Дай да те оправя!

— Добре ли си, госпожо? — прегръща ме Руби, докато Анализа оправя шлейфа ми. — Готова ли си?

— Ами… Сигурно… — отвръщам леко замаяна.

— Изглеждаш страхотно — кимва Тоби, докато предъвква една бисквитка. — Много по-добре от преди. Хей, знаеш ли, Феликс искаше да те поздрави набързо — става ли?

— Няма проблеми.

Чувствам се напълно безсилна, застанала тук и всички скупчени около мен. И да искам, не мога дори да помръдна, защото Анализа продължава да оправя шлейфа ми. Телефонът ми иззвънява и преподобният Фокс ми се усмихва сдържано.

— Май е най-добре да се изключи, не мислите ли?

— Представяш ли си да се раззвъни по време на службата? — изкисква се Анализа. — Искаш ли да ти го държа, докато всичко приключи?

И протяга ръка, а аз я гледам като парализирана. Имам ново съобщение от Сам. Неговият отговор. Част от мен иска толкова отчаяно да го прочете, че едва контролирам ръцете си.

Обаче друга част ми казва да престана. Да не поемам по този път. Как да го прочета сега, когато се каня да тръгна към олтара? Той напълно ще ме обърка. А днес е моят сватбен ден и аз съм обградена от приятелите и семейството си. Това е истинският ми живот. А не някакъв тип, с когото съм свързана чрез етера. Време е да си кажем сбогом. Време е да прекъснем тази нишка…

— Благодаря, Анализа — изключвам телефона и виждам как светлините му угасват една по една. Там вече няма никой. Това е само една мъртва, празна метална кутия.

Подавам го на Анализа, а тя го пъха в сутиена си.

— Държиш букета си твърде високо — отбелязва смръщено. — И изглеждаш адски напрегната.

— Добре съм — промърморвам, но избягвам погледа й.

— Хей, знаеш ли какво стана? — приближава се Руби и роклята й шумоли. — Забравих да ти кажа, че ще си имаме пациент знаменитост! Онзи бизнесмен, дето беше напоследък по новините — сър Никълъс нещо си.

— Имаш предвид сър Никълъс Мъри? — възкликвам слисано.

— Същият! — ухилва се тя. — Асистентката му се обади и му записа час при мен! Каза, че съм била препоръчана от някого, на чието мнение той много държал. Кой, според теб, може да е този човек?

— Ами… нямам представа — измънквам.

Толкова съм поласкана. И малко уплашена. Никога, за нищо на света не бях допускала, че сър Никълъс ще приеме на сериозно препоръката ми. Как сега ще го погледна в очите? Ами ако спомене Сам? Ако…

Не, престани, Попи! Докато се видя пак със сър Никълъс, вече ще бъда омъжена жена. И целият този чудат епизод ще бъде забравен. Всичко ще бъде наред.

— Ще предупредя органиста, че сме готови да тръгваме — казва преподобният Фокс. — Хайде, всички заемете местата си за процесията!

Анализа и Руби застават зад мен. Тоби и Том застават от двете ми страни, хванали здраво ръцете ми. На вратата се почуква и в процепа се показва лицето на Феликс.

— Попи, изглеждаш изумително!

— Благодаря! Влез, ако искаш!

— Просто реших да ти пожелая всичко най-хубаво! — казва и се насочва към мен, като внимателно заобикаля роклята ми. — И да ти кажа колко сме щастливи, че ставаш член на семейството ни! Всички сме много щастливи! Родителите ми те намират за великолепна!

— Ти сериозно ли? — подхвърлям насмешливо. — И двамата ти родители?

— Разбира се! — кима енергично той. — Обожават те! Бяха направо съсипани, когато разбраха, че сватбата се отменя.

— Отменя ли се? — повтарят едновременно четири изумени гласа около мен.

— Сватбата отменена ли е била? — пита Том.

— Кога е била отменена? — припява Анализа. — Ти не си ни казвала нищо, Попи! Защо не ни каза?

Страхотно! Само това ми трябваше сега — укори от цялата ми сватбена процесия.

— Беше само временно — опитвам се да омаловажа нещата аз.

— Нали се сещате? Един от онези моменти в последната минута. Всеки ги има.

— Мама се накара сериозно на Магнус — отбелязва Феликс и очите му блесват иззад очилата. — Каза му, че е голям глупак и че никога няма да намери по-добра от теб!

— Така ли? — не мога да не се усмихна аз.

— О, беше направо бясна! — отбелязва развеселено бъдещият ми девер. — Буквално хвърли пръстена срещу него!

— Хвърлила е смарагдовия пръстен? — възкликвам изумено. — Ама този пръстен струва хиляди! Не мога да повярвам, че дори Уонда би могла да го подхвърля безразборно из стаята!

— Не бе, златния пръстен — ето този — кимва към ръката ми.

— Когато го вадеше от кутията си за бижута за Магнус. Захвърли го срещу него и го удари по челото — засмива се пак. — Е, не чак толкова лошо, разбира се.

Замръзвам на място. Какво по-точно казва той? Че Уонда е извадила златния пръстен от кутията си за бижута?

— Ама аз си помислих… — опитвам се да звуча небрежно, — помислих си, че Магнус го е купил в Брюж!

— О, не! — тръсва глава Феликс. — Пръстенът е на мама — така де, беше.

— Ясно — облизвам устни. — И какво по-точно стана, ако смея да попитам? Защо му го даде? Ще ми се да съм била там. Разкажи ми всичко!

— Ами — присвива очи Феликс, като че ли се опитва да си спомни. — Мама каза на Магнус изобщо да не си прави труда пак да ти дава смарагдовия пръстен. И извади златния, и каза, че нямала търпение да й станеш снаха. А тогава татко рече: „Защо изобщо си правиш труда? Очевидно е, че Магнус няма куража да се ожени!“, а Магнус побесня и му каза, че, напротив, имал куража, а татко каза: „Виж само какво стана в Бирмингам!“ и после започна голям скандал, както винаги става, и после… после си поръчахме храна за вкъщи — примигва. — Май беше това.

Зад мен Анализа се е привела напред, за да слуша. После отбелязва:

— Значи ето защо си сменила пръстените! Знаех си аз, че не си алергична към смарагди!

Така. Значи това на пръста ми е пръстенът на Уонда. И Магнус изобщо не го е купувал специално за мен. Вторачвам се в ръката си и леко ми прилошава. А после се сещам за друго.

— А какво се е случило в Бирмингам?

— Ами, нали се сещаш? Когато той избяга. Татко непрекъснато тормози Магнус задето е страхливец. Извинявай, но мислех, че знаеш — казва Феликс, загледан в мен. И точно в този момент органът оглася цялата църква и ние всички подскачаме. — О, започва се! По-добре да изчезвам! Е, ще се видим там!

— Да, добре — успявам някак си да кимна. Но се чувствам така, сякаш съм на друга планета. Трябва ми време да осмисля всичко това.

— Готови? — пита преподобният Фокс, надниквайки в стаята. Извежда ни. Когато заставаме в началото на алеята, не мога да не ахна. Цветната украса е великолепна, вътре е пълно със стотици хора със сватбени шапки и въздухът пращи от очакване. Точно пред себе си зървам тила на Магнус.

Магнус. От мисълта за него стомахът ми се преобръща. Аз не мога… Трябва ми време да помисляно не разполагам с никакво време. Органът набира инерция. Еква триумфално и хорът. Преподобният Фокс вече е изчезнал по пътеката и ни чака при олтара. Въртележката потегля и аз трябва да се кача на нея.

— Е, да тръгваме, а? — ухилва се Тоби на Том над главата ми. — Гледай да не стъпиш върху роклята й, Голяма стъпко!

И ние потегляме. Движим се нагоре по пътеката и хората ми се усмихват и аз се опитвам да изглеждам щастлива и спокойна, но в главата ми мислите ми са точно толкова спокойни, колкото и онези частици в ЦЕРН.

Няма значение… това е само пръстен… преигравам… Но той ме излъга…

Аууу, виж само каква шапка има Уонда!

Господи, тази музика е великолепна! Лусинда беше права да наеме хор…

Но какво е станало в Бирмингам? Защо той никога не ми е казвал за това?

Дали се нося достатъчно леко? Така, сега е по-добре…

Хайде, Попи, погледни на нещата от друга гледна точка. Имаш страхотна връзка с Магнус. И няма никакво значение дали той е купил пръстена лично или не. И някаква си стара история от Бирмингам също няма значение. Що се отнася до Сам…

Не, забрави Сам! Реалността е тук! Тук, на моята сватба! Това е моята сватба, а аз не мога да се концентрирам върху нея! Но какво ми става, за бога?

Ще го направя. Мога да го направя. Да, да. Давайте…

Но защо, по дяволите, Магнус е толкова потен?

Когато стигам до олтара, всички останали мисли са отстъпили пред последната. Не мога да не го погледна ужасено. Той изглежда кошмарно. Ако аз приличам на болна, то той изглежда така, сякаш е лепнал малария!

— Здрасти — усмихва ми се болезнено той. — Изглеждаш прекрасно.

— Ти добре ли си? — прошепвам, докато подавам букета си на Руби.

— Защо да не съм добре? — срязва ме той.

Този отговор като че ли не е най-правилният, но не мога да му кажа нищо заради него.

Музиката е спряла и сега преподобният Фокс се обръща към паството с радостна усмивка. Изглежда така, сякаш венчавките са най-любимото му занимание.

— Скъпи влюбени, събрали сме се тук пред очите на Бога…

И докато слушам познатите думи да се носят из църквата, започвам да се отпускам. Окей, започва се. Нали именно затова е всичко? Нали именно това чаках? Обетите. Древните, магически думи, повтаряни под този покрив толкова много пъти, поколения наред.

Е, може и да сме имали някои недоразумения преди сватбата си. Че кои двойки нямат? Но ако сега успеем да се фокусираме само върху обетите си, ако успеем да ги направим специални…

— Магнус — обръща се преподобният Фокс към младоженеца и аз усещам как всички зад мен изтръпват, — вземаш ли тази жена за своя законна съпруга, за да живееш заедно с нея по Божиите закони в свещеното тайнство на брака? Ще я обичаш ли, ще се грижиш ли за нея, ще я почиташ ли, ще бъдеш ли с нея в болест и здраве, и, забравил за всички останали жени, ще се пазиш ли само за нея, докато смъртта ви раздели?

Забелязвам, че очите на Магнус са се изцъклили и той е започнал да диша много тежко. Изглежда така, сякаш се подготвя за финала на 100 метра на Олимпийските игри.

— Магнус? — подканва го викарият.

— Окей — казва той очевидно на себе си. — Окей. Така. Сега идва. Мога да го направя! — поема си много дълбоко дъх и със силен, драматичен глас, който се извисява до тавана, обявява гордо: — Ще я взема!

Ще я взема ли?

Ще я взема?

Ама той изобщо ли не е слушал преподобния?

— Магнус — прошепвам многозначително. — Не е „Ще я взема“!

Магнус ме поглежда объркано.

— Как да не е?

Изпълвам се с раздразнение. Той не е чул и една дума от онова, което го питаха! Каза „Ще я взема“, защото така казват по американските филми. Трябваше да се сетя, че ще стане така. Трябваше да не обръщам внимание на хапливите коментари на Антъни и да накарам Магнус да репетира отговора си.

— Не е „Ще я взема“, а „Вземам я“! — подчертавам, като се старая да не издам раздразнението си. — Ти не слуша ли въпроса? „Вземаш ли?“, така те питаха!

— О! — отпуска се челото на Магнус. — Схванах. Извинявам се. Значи е „Вземам я“. Въпреки че няма никакво значение — допълва със свиване на рамене.

Какво?

— Ще продължаваме ли? — намесва се притеснено преподобният Фокс. — Попи! — обръща се усмихнато към мен. — Вземаш ли този мъж за свой законен съпруг…

Не, съжалявам! Не мога да позволя това да продължи така!

— Извинете, преподобни! — вдигам ръка. — Само още едно нещо. Съжалявам! — и за по-голям ефект се обръщам леко към гостите. — Само искам да изясня едно нещо, няма да се бавя… — обръщам се към Магнус и бясно прошепвам: — Какво искаш да кажеш с това, че няма значение, а? Разбира се, че има значение! Та това е въпрос! От теб се очаква да му отговориш!

— Скъпа, мисля, че приемаш нещата твърде буквално — промърморва Магнус, безсъмнено крайно притеснен. — Не може ли просто да продължаваме!

— Не, не можем да продължаваме! И това наистина е буквален въпрос! Вземаш ли ме?! Това е въпрос! А според теб какво е тогава, а?

— Ами — свива рамене той. — Нали се сещаш — символ?

Е това вече ми идва в повече! Как не го е срам да говори такива неща?! Отлично знае колко важни за мен са обетите!

— Не всичко в този живот е проклет символ! — избухвам вече сериозно аз. — Това е истински, реален въпрос, а ти не му отговори правилно! Да не би да искаш да ми кажеш, че не мислиш онова, което казваш?

— За бога, Попи… — прошепва той, — мислиш ли, че сега е моментът да…

Той какво иска да ми каже? Че първо ще кажем клетвите, а после ще говорим дали сме мислели онова, което сме изрекли, така ли?

Ясно. Значи наистина трябваше да обсъдим клетвите си, преди да се изправим пред олтара. Това вече ми е ясно. Ако можех да се върна назад във времето, щях да постъпя различно. Обаче не мога. Сега или никога! И в моя защита мога да кажа, че Магнус много добре знаеше какво представляват брачните обети, нали? Така де, аз не съм му ги натрапила, нали? Те не са някаква велика тайна, нали така?

— Да, точно сега е моментът! — отново извисявам глас аз. — Точно сега! Сега или никога! — обръщам се към гостите, които ме гледат ококорено, и отсичам: — да вдигнат ръка онези, които смятат, че младоженецът трябва да мисли онова, което казва, когато дава брачния си обет!

Настъпва пълна тишина. А после, за мое огромно изумление, Антъни бавно вдига ръка във въздуха, следван от Уонда, която ме гледа срамежливо. След като ги виждат, Руби и Анализа също вдигат ръце. Само след трийсетина секунди ръцете на всички гости са вече във въздуха. А Тоби и Том са вдигнали и двете си ръце, както и леля и чичо.

Преподобният Фокс оглежда смаяно цялата картина.

— Но аз наистина ги мисля — промърморва Магнус, обаче звучи толкова тихо и неубедително, че дори и викарият се смръщва.

— Така ли? — обръщам се към него аз. — А „забравил всички останали жени“ мислиш ли го? Ами „в болест и здраве“? Ами „докато смъртта ни раздели“? Абсолютно сигурен ли си за всичко това, а? Или просто го правиш, за да докажеш на всички, че можеш да издържиш една сватба, а?! Кажи де!

И макар че не възнамерявах да го казвам, в мига, в който изричам тези думи, осъзнавам, че са истина.

Ето какво ме е тормозело, ето какво не е било наред! А вече всичко си идва на място. Войнствената му реч тази сутрин. Потното му чело. Дори предложението му. Нищо чудно, че чака само месец. Значи тук никога не е ставало въпрос за мен и него, а просто, за да докаже нещо на останалите. Може би е било, защото баща му го е нарекъл страхливец. Или заради милионите предишни предложения. Кой да ти каже защо? Но важното е, че тази работа не беше наред още от самото начало. А аз вярвах, защото ми се искаше да вярвам.

Внезапно усещам, че очите ми пак се изпълват със сълзи. Но отказвам да се срина!

— Магнус — изричам вече доста по-меко, — чуй ме сега! Няма никакъв смисъл да го правим! Не се жени за мен само за да докажеш, че не си страхливец! Защото ти рано или късно пак ще ме напуснеш, нали? Колкото и добри намерения да имаш сега! Ти ще ме напуснеш!

— Глупости! — отсича бясно той.

— Напротив, ще го направиш. Не ме обичаш достатъчно, за да издържиш цял един брак!

— Напротив!

— Не, Магнус! — поклащам глава аз. — Аз не съм онази светлина в живота ти, която ти трябва. А и ти не си моята — кратка пауза. — И затова не бихме могли да бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.

— Така ли? — вдига шокирано глава Магнус. — Не съм ли? — забелязвам, че съм докоснала тънката струна на неговата суета.

— Не, не си. Съжалявам.

— Не е необходимо да съжаляваш, Попи — отбелязва той, очевидно много объркан. — Но ако наистина се чувстваш така…

— Но и ти се чувстваш така! — възкликвам аз. — Бъди честен към себе си, Магнус! На теб и на мен не ни е писано да бъдем заедно докато смъртта ни раздели! Ние не сме основното събитие! Мисля, че сме… — сбърчвам чело, опитвайки се да измисля как да го кажа. — Ние сме бележки под линия един на друг!

Настъпва тишина. Магнус изглежда така, сякаш търси подходящ отговор, но очевидно не може. Докосвам ръката му, а после се обръщам към викария:

— Преподобни Фокс, много съжалявам, че изгубихме времето ви! Мисля, че вече е време да прекратим с това!

— Разбирам — кимва викарият. — Разбирам — повтаря и попива чело с кърпичката си. — Сигурни ли сте обаче? Може би един малък разговор в стаичката…

— Не мисля, че това ще оправи нещата — изричам меко. — Всичко свърши. Нали така, Магнус?

— Щом казваш — преглъща смутено той и за момент се питам…

Не, нямам никакви угризения. Постъпвам правилно!

— Е, сега какво ще правим? — питам го аз. — Ще продължим ли с приема?

Първоначално Магнус изглежда несигурен, но накрая кимва:

— Защо пък не? Нали сме си платили!

Слизам от олтара, а после спирам за момент. Добре де, това е малко неловко. Това не сме го репетирали. Всички гости са зяпнали към нас, за да видят какво ще стане оттук нататък.

— Ами аз… дали трябва… — обръщам се към Магнус. — Така де, не можем да тръгнем заедно по пътеката!

— Ти върви първа! — кимва той. — Аз съм след теб.

Преподобният Фокс прави знак на органистката, която започва да свири Сватбения марш.

— Не! — изпищявам ужасено. — Без музика, ако обичате!

— Съжалявам! — нарежда викарият и прави знаци за прекратяване на музиката. — Опитах се да дам знак да не се свири, обаче госпожа Фортескю е малко глухичка, та сигурно не е разбрала какво точно стана…

Божичко, каква каша! Нямам представа дори дали да си нося цветята или не. Накрая измъквам букета си от Руби, която ми стисва съчувствено ръката, а Анализа прошепва:

— Ти да не би да си луда?

Музиката най-сетне спира и аз тръгвам мълчаливо надолу по пътеката, усещайки погледите на всички върху себе си. Божичко, това е кошмарно! Би трябвало да има стратегия и за подобни случаи! Би трябвало да има и такъв вариант в църковните напътствия за венчавките — „Процесия на булката, която промени намеренията си“.

Никой не отронва и думица, докато пълзя по плочките на пътеката. Всички ме зяпат, напълно разтърсени от видяното. Но постепенно осъзнавам, че тук-там започват да се включват телефони — по какофонията от сигнали по всички редици. Страхотно! Сигурно сега ще настане надпревара кой пръв ще ме качи във фейсбук!

Внезапно една жена в края на пътеката протяга ръка към мен. Тя е с голяма розова шапка и аз нямам абсолютно никаква представа коя е.

— Спрете на място!

— Кой, аз ли? — спирам и я поглеждам аз.

— Да, вие! — кимва тя леко смутена. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но получих съобщение за вас!

— За мен? — възкликвам озадачено. — Но аз дори не ви познавам!

— Точно това му е странното! — изчервява се тя. — Извинете, би трябвало да ви се представя — аз съм кръстницата на Магнус, Маргарет. И не познавам почти никого тук. Но по време на службата в телефона ми пристигна съобщение от някой си Сам Рокстън. Е, не е точно за вас, по-скоро относно вас! В него се казва: Ако случайно се намирате на сватбата на Попи Уайът…

Някой зад нея ахва.

— Ама и аз получих такова съобщение! Абсолютно същото! Ако случайно се намирате на сватбата на Попи Уайът…

— И аз! И аз! — понасят се един след друг гласовете на гостите из църквата. — Ако случайно се намирате на сватбата на Попи Уайът…

Твърде объркана съм, за да кажа каквото и да било. Сам, да не би да е започнал да изпраща съобщения на всички гости на сватбата ми? Все повече и повече ръце се вдигат, все повече и повече телефони се включват, все повече и повече хора се провикват.

Той да не би да е пратил есемеси на всички на сватбата ми.

— Всички ли имаме едно и също съобщение? — оглежда се шашната Маргарет. — Добре, да видим сега! Ако сте получили съобщението, да го прочетем на глас! Давам знак! Едно, две, три… Ако случайно…

Когато всички гласове огласят църквата, имам чувството, че ще припадна. Това не може да бъде истина! Наоколо има двеста човека, които четат едновременно от телефоните си. Ехото им се понася из църквата подобно на масова молитва или футболен напев, или нещо подобно.

… се намирате на сватбата на Попи Уайът, бих искал да ви помоля за една услуга. Спрете сватбата! Спрете и нея! Задръжте я! Отложете я! Тя допуска огромна грешка! Поне я накарайте да помисли…

Стоя като вкаменена насред пътеката, напълно хипнотизирана, стиснала здраво букета си, с разтуптяно сърце. Направо не мога да повярвам, че той е направил подобно нещо! Не мога да го повярвам! Но откъде е взел всичките тези номера? Може би от Лусинда?

Позволете ми да ви кажа защо. Както веднъж каза един мъдър човек, съкровище като това не трябва да попада в ръцете на филистимляните. А Попи е съкровище, нищо че не си дава сметка за това…

Не мога да се сдържа да не погледна към Антъни, който държи телефона си и го гледа с високо вдигнати вежди.

Няма време за разговори, дискусии или за проява на разум. И точно заради това предприемам подобни драстични мерки. Надявам се и вие да го направите. Направете всичко, което ви е по силите! Кажете всичко, за което се сетите! Тази сватба е голяма грешка! Благодаря ви!

Когато колективното четене свършва, всички изглеждат като ударени с мокър парцал.

— Какво, по дяволите… — започва Магнус и тръгва към мен откъм олтара. — Кой беше този?

Не мога да отговоря. Преповтарям си отново и отново думите на Сам. Идва ми да грабна нечий телефон и пак да ги прочета.

— Знаете ли какво? — възкликва внезапно Маргарет. — Ще отговоря! Кой си ти? — чете на глас, докато пише. — Нейният любим ли? — натиска драматично бутона за изпращане и в църквата се възцарява тишина. Докато телефонът й не изписква. — Отговори! — прави театрална пауза и тържествено прочита: — Любим ли? Не знам. Не знам дали тя ме обича. Не знам дали и аз я обичам.

Разочарованието се стоварва в душата ми като гръм. Разбира се, че не ме обича. Просто смята, че не трябва да се омъжвам за Магнус. Просто се опитва да поправи нещо, което вижда като грешка. А това е съвсем различно. И не означава, че има някакви чувства към мен. А какво остава…

— Единственото, което мога да кажа, е, че тя е жената, за която непрекъснато мисля — продължава Маргарет, поколебава се и постепенно гласът й омеква — непрекъснато. Тя е гласът, който искам да чувам. Тя е лицето, което се надявам да виждам.

В гърлото ми засяда топка. Започвам отчаяно да преглъщам, опитвайки се да запазя самообладание. Той е мъжът, за когото непрекъснато мисля. Непрекъснато. Той е гласът, който искам да чувам. Когато телефонът ми иззвъни, се надявам да е той.

— Но кой все пак е този човек? — повтаря шашнато Магнус.

— Да, кой е той? — припява Анализа откъм олтара и из църквата се понася смях.

— Той е просто… един човек. Намерих един телефон и… — млъквам безпомощно.

Дори не мога да започна да описвам кой точно е Сам и какво означаваме един за друг.

Телефонът на Маргарет отново иззвънява и леката шумотевица автоматично затихва. Всички затаяват дъх.

— От него е! — обявява тържествено тя.

— Какво пише? — изричам неуверено аз.

В църквата е толкова тихо, че чувам биенето на собственото си сърце.

— Пише: И ще стоя пред църквата! Предупредете я!

Той е тук!

Даже не съм разбрала кога съм побягнала — докато един от разпоредителите не се отдръпва уплашено от пътя ми. Тежките църковни врати са затворени и ми се налага да ги дръпна поне пет пъти, докато успея да ги отворя. Хуквам навън и заставам на стъпалата, дишайки тежко. Оглеждам се нагоре-надолу по тротоара, търсейки лицето му.

Ето го! На отсрещния тротоар. Стои край вратата на „Старбъкс“ по дънки и тъмносиня риза. Когато среща погледа ми, очите му се свиват, но не се усмихва. Продължава да гледа ръцете ми. В очите му има огромен въпрос.

Не разбира ли? Не може ли да отгатне отговора?

— Това той ли е? — изрича задъхано зад мен Анализа. — Мечта! Може ли вече да си взема Магнус?

— Анализа, дай ми телефона — изричам, без да свалям очи от Сам.

— Заповядай!

И миг по-късно телефонът е в ръката ми. Включвам го, той светва и е готов за работа. Изпращам текстово съобщение.

„Здрасти.“

Той печата нещо и миг по-късно то пристига.

„Готин тоалет.“

Неволно свеждам поглед към сватбената си рокля.

„О, тази стара рокля ли?“

Настъпва продължителна тишина. А после виждам Сам да пише ново съобщение. Главата му е наведена и не вдига очи, дори след като свършва. Дори след като текстът влиза в моя телефон.

„Е, омъжена ли си?“

Внимателно вдигам телефона и правя снимка на голия пръст на лявата си ръка.

Телефонът на Сам.

Изпращане.

Гостите на сватбата започват да се трупат зад мен, за да гледат, но аз не помръдвам и на сантиметър. Очите ми са приковани в Сам, за да видя реакцията му, когато получи снимката. И виждам как челото му се отпуска. Виждам как на лицето му светва най-красивата, най-щастливата усмивка на света. И най-сетне той вдига очи към мен.

Бих могла да си легна с тази усмивка.

А сега пак пише съобщение:

„Да пием по кафе?“

— Попи! — нечий глас зад мен ме прекъсва. Обръщам се и виждам Уонда да наднича притеснено към мен изпод шапката си, с която прилича на огромна нощна пеперуда. — Попи, много съжалявам! Действах непочтено и егоистично!

— Какво искаш да кажеш? — поглеждам я объркано.

— Вторият пръстен. Казах на Магнус… най-малкото му намекнах, че… — не довършва, напълно засрамена.

— Да, знам. Казала си на Магнус да се престори, че е избрал пръстена специално за мен, нали? — докосвам ръката й. — Уонда, оценявам го! Но най-добре да ти върна и този — и вадя пръстена със златните плетеници от пръста на дясната си ръка, като й го подавам.

— Наистина щеше да ми бъде много приятно да станеш член на нашето семейство — изрича замечтано тя. — Но това желание не би трябвало да затъмнява вярната ми преценка на ситуацията! Постъпих неправилно! — погледът й се насочва към отсрещната страна на улицата, към Сам. — Той е избраникът, нали?

Кимвам и лицето й омеква. Като розово листенце, до момента стискано и изведнъж пуснато на вятъра.

— В такъв случай върви при него! Хайде, върви!

И без да чакам и секунда повече, аз тръгвам надолу по стъпалата, пресичам директно улицата, като избягвам умело колите и не обръщам внимание на недоволно надутите им клаксони, разкъсвам воала си, докато накрая се озовавам на крачка от Сам. Известно време просто си стоим там, гледайки се в очите, задъхани.

— Май напоследък си имал доста работа с разпращането на съобщения — изричам накрая.

— Е, да — кимва той.

— Интересно — кимвам и аз. — Лусинда ли ти помогна?

— Оказа се, че няма търпение да провали сватбата ти — отвръща с усмивка Сам.

— Но все пак не разбирам — как я откри?

— Има доста модерен уебсайт — пояснява той и се усмихва накриво. — Обадих й се по мобилния и тя ми каза, че с удоволствие ще ми помогне. Всъщност тя разпрати съобщението вместо мен. Не знаеше ли, че имате някакъв високотехнологичен автоматичен механизъм за връзка с всички ваши гости?

Системата за съобщения на Лусинда. Най-сетне да влезе в действие.

Премествам букета в другата си ръка. До този момент не съм съзнавала колко тежки могат да бъдат цветята.

— Доста официален тоалет като за „Старбъкс“, не мислиш ли? — оглежда ме отгоре до долу Сам.

— Винаги ходя с булчински рокли на срещи за кафе. Добавя интересен акцент към събитието, не мислиш ли?

Обръщам се и поглеждам към църквата и не мога да не се изкискам. Цялото паство се е изсипало отпред и стои на тротоара като огромна публика.

— Какво очакват да видят? — проследява Сам погледа ми, а аз свивам рамене.

— Кой ги знае? Ако искаш, можеш да изтанцуваш нещо. Или да кажеш някой виц. Или… да целунеш булката?

— Не булката — обгръща ме бавно с ръце той и ме притиска към себе си. Носовете ни вече се докосват. Гледам директно в очите му. Усещам топлината на кожата му. — Теб!

— Мен.

— Момичето, което открадна телефона ми — устните му докосват моите. — Крадлата.

— Ама беше в боклука!

— Пак си е кражба.

— Не, не е… — започвам, обаче устните му се сливат с моите и вече не мога да изрека нищичко.

И изведнъж животът става прекрасен.

Знам, че все още нищо не е сигурно. Знам, че реалността не е отминала. Ще има обяснения, обвинения и истински хаос. Но точно сега съм в прегръдките на един мъж, когото мисля, че обичам. И не се омъжих за мъжа, когото съм сигурна, че не обичам. А от позицията, от която гледам на нещата, мисля, че това не е никак зле на този етап.

Най-накрая се отдръпваме един от друг и от другата страна на улицата чувам Анализа да се провиква възторжено. Което е крайно невъзпитано от нейна страна, но тя си е такава.

— Между другото, донесъл съм ти малко материал за четене — казва Сам. — В случай, че някога ти доскучее.

Бръква във вътрешния джоб на сакото си и вади оттам купчина листи с петна от кафе. Когато ги виждам, в гърдите ми се събира топка. Значи той ги е запазил! Запазил ги е, нищо че се разделихме толкова лошо! Запазил е нашите текстови съобщения!

— Как е, става ли за четене? — подхвърлям с престорена небрежност.

— Не е зле — отбелязва, докато ги разлиства. После вдига глава и допълва: — Нямам търпение да прочета продължението!

— Сериозно? — и сега от начина, по който ме гледа, започват да ме побиват тръпки по цялото тяло. Но от приятните. — А ти знаеш ли какво става по-нататък?

— Ами… имам известна представа — отбелязва, плъзва пръсти по голия ми гръб и аз се изпълвам с внезапна похот. Вече съм напълно готова за първата си брачна нощ^[5]. Вече нямам нужда нито от шампанско, нито от канапета, нито от тежка вечеря, нито от първи танц. Нито дори от последен.

Но, от друга страна, има един малък проблем и това са онези двеста човека, които стоят на отсрещния тротоар и ме чакат да им дам инструкции. Някои от тях са пътували десетки километри, за да стигнат дотук. Не мога да ги предам.

— Та… — прокашлям се, — организирали сме едно парти, така де, с всичките ми приятели и роднини, при това наведнъж, доста стряскаща групичка, признавам си, плюс всички приятели и роднини на човека, за когото днес трябваше да се омъжа… И захаросани бадеми. Какво ще кажеш да дойдеш, а?

Сам повдига вежди и пита сериозно:

— Мислиш ли, че Магнус ще иска да ме застреля?

— Нямам представа — присвивам очи и поглеждам към Магнус на отсрещния тротоар. Той си стои и ни наблюдава заедно с всички останали. Но доколкото мога да преценя, не ми изглежда настроен особено убийствено. — Не, не мисля^[6]. Да му изпратя ли съобщение, за да го питам?

— Щом искаш — свива рамене Сам и вади своя телефон.

„Магнус, човекът, до когото стоя, е Сам. Знам, че не е много обичайно, но може ли да го доведа на сватбения ни прием? Попи ххх

П.С. Защо и ти не си доведеш гост?“

Миг по-късно получавам отговор.

„Щом трябва.

Маг.“

Което не звучи чак толкова ентусиазирано, вярно е, но също така не звучи и като да му се иска да застреля, когото и да било^[7].

Тъкмо се каня да прибера телефона си, когато той отново иззвънява и аз го поглеждам изненадано. Съобщение от Сам. Трябва да го е изпратил преди няколко секунди, докато аз изпращах моето.

Без да поглеждам към него, отварям съобщението, за да видя…

<3 Това е сърце! Той ми е изпратил влюбено сърце! Без дори да каже каквото и да било. Като малка тайна.

Очите ми се навлажняват, но някак си успявам да запазя самообладание, докато пиша отговора си:

„Аз също.“

Иска ми се да добавя и нещо друго… но не. Другото ще дойде по-късно.

Натискам бутона за изпращане и вдигам очи към Сам. Усмихвам му се широко, хващам го под ръка и повдигам грациозно шлейфа си, за да го спася от прашния тротоар. После казвам:

— Хайде да тръгваме! Моята сватба ни очаква!