Хотел „Чидингфорд“ е голям и импозантен. Главната сграда е в джорджиански стил и се намира в края на дълга алея, а зад високия жив плет са скрити няколко не чак толкова впечатляващи постройки от стъкло. Но когато пристигаме, осъзнавам, че аз като че ли съм единствената, която оценява обстановката. Сам не е в особено добро настроение. Имахме проблеми при намирането на такси, после се наложи да спрем и да изчакаме голямо стадо овце, а накрая таксиджията изгуби пътя. От мига, в който влязохме в таксито, Сам не спря да изпраща текстови съобщения, така че сега, когато пристигаме, двама мъже в костюми, които не познавам, вече ни очакват на големите стълби.

Сам пъхва няколко банкноти в ръцете на шофьора и отваря вратата още преди колата да е спряла напълно.

— Попи, извини ме за момент. Здравейте, момчета!

Тримата се отдалечават и започват да си говорят нещо, а аз излизам доста по-бавно. После таксито потегля и аз оглеждам изрядно поддържаните градини. Има морави за крикет, беседка и дори малък параклис, който най-вероятно се използва и за венчавки. Наоколо изглежда пусто, а във въздуха се долавя някакъв хлад, от който леко потрепервам. Или може би са просто нерви. Или просто едва сега усещам шока.

Или може би стоя в средата на нищото, без да знам какво, за бога, правя тук, а личният ми живот се кани всеки момент да се срине около мен.

Изваждам телефона си, за да имам компания. Дори само от допира му до ръката ми се поуспокоявам, макар и не напълно. Изчитам още няколко пъти съобщението на непознатия номер, самоизмъчвайки се, а след това съставям съобщение до Магнус. След няколко фалстарта съм почти готова.

„Здрасти. Как си?

П.“

Никакви целувки.

Докато натискам бутона за изпращане, очите започват да ме смъдят. Простичко послание, но имам чувството, че всяка дума е натоварена с двойно, тройно, та дори четворно значение — със сърцераздирателен подтекст, който той може би ще разбере, а може би няма да разбере^[1].

„Здрасти“ означава: Здрасти, изневерявал ли си ми, а? Кажи де! Моля те, моля те, нека не е истина!

Как означава: Как ми се иска да ми звъннеш! Знам, че си на ергенското си парти, но дори само гласът ти ще бъде достатъчен, за да ми вдъхне малко спокойствие и да знам, че ме обичаш и че не би сторил подобно нещо.

„Си“ означава: О, боже, не издържам! Ами ако е вярно? Какво ще правя тогава? Какво ще кажа? Но, от друга страна, ако НЕ Е вярно, а аз съм те подозирала без причина…

— Попи! — вика ме Сам и аз подскачам.

— Да, идвам! — кимвам и пъхвам телефона обратно в джоба си. Вече е време да се концентрирам. Време е да прогоня Магнус от ума си. Време е да бъда полезна.

— Това са Марк и Роби — представя той двамата мъже. — Те работят за Викс.

— Тя вече пътува насам — пояснява Марк, поглеждайки телефона си. — А сър Никълъс засега няма да се показва публично. Смятаме, че Бъркшир е най-доброто място, където би могъл да избегне папараците.

— Ник не трябва да се крие! — отбелязва смръщено Сам.

— Не се крие. Просто си стои вкъщи. Не искаме да ходи в Лондон и да изглежда така, сякаш има криза. Тази вечер ще говори на една вечеря, а ние утре ще се прегрупираме и ще видим как се развиват нещата. Що се отнася до конференцията, засега продължаваме. Доколкото разбирам, сър Никълъс трябва да бъде тук утре сутрин, но това зависи от… — поколебава се, примигвайки. — Зависи от развитието на нещата.

— А какво става със запрещението? — пита Сам. — Говорих с Джулиан и той се е заел да вади всички видове забрани…

Роби въздъхва.

— Сам, всички отлично знаем, че това няма да стане. Не че няма да поискаме запрещението, но…

Не довършва, защото вече се намираме в голямото фоайе на хотела. Брей! Тази конференция се оказва доста повече на ниво от нашата ежегодна конференция на физиотерапевтите! Никъде не се виждат масивни платна с логото на „Уайт Глоуб“, а по стените наоколо има големи екрани. Очевидно има нещо като телевизионна камера вътре в залата, защото навсякъде по екраните се виждат картини с хора, насядали по столовете. Точно пред нас има две огромни двойни врати и иззад тях изведнъж до нас достига бурният смях от залата, за да бъде повторен десет секунди по-късно на екраните.

Цялото фоайе е празно, с изключение на масичка, на която са останали само няколко самотни баджа и до смърт отегчено младо момиче. В мига, в който ни вижда, тя се изправя и ми се усмихва неуверено.

— Май добре си прекарват — отбелязва Сам, загледан в един от екраните.

— В момента говори Малкълм — пояснява Марк. — И мисля, че се справя страхотно. — Ние обаче сме насам — въвежда ни в една странична стаичка и затваря плътно вратата зад нас.

— И така, Попи… — обръща се учтиво към мен Роби. — Сам ни разказа всичко за твоята… теория.

— Няма никаква моя теория! — възкликвам ужасено. — Аз не знам нищо по този въпрос! Само получих едни съобщения и се запитах дали пък нямат някаква връзка със случая, а Сам свърза нещата…

— Мисля, че е напипала нещо — обръща се Сам към Марк и Роби, като че ли ги предизвиква да го оборят. — Преписката е подставена. Всички сме съгласни по този въпрос.

— Преписката е… нехарактерна — поправя го Роби.

— Нехарактерна ли? — Сам изглежда така, сякаш всеки момент ще експлодира. — Но той изобщо не я е писал! Написал я е някой друг, а после я е вмъкнал нелегално в системата! И сега ще открием кой е той! Попи е чула гласа му и ще го разпознае!

— Окей — кимва Роби и поглежда притеснено Марк. — Единственото, което мога да кажа, Сам, е, че трябва да пипаме много, много внимателно. Все още работим по въпроса как да съобщим тази новина на компанията. И ако започнеш да сипеш необосновани обвинения…

— Нищо подобно няма да направя! — поглежда го ядосано Сам. — Нямаш ли ми доверие, за бога?

— Добре де, как смятате да процедирате? — пита Марк със съвсем искрен интерес.

— Да се поразходим между хората, да ги послушаме. Да открием иглата в купата сено — пояснява Сам, обръща се към мен и допълва: — Готова ли си за това, Попи?

— Напълно — кимвам, опитвайки се да прикрия паниката, която постепенно ме обхваща. Приисква ми се изобщо да не бях записвала тези съобщения.

— А после? — продължава да настоява Роби.

— За после ще мислим, когато стигнем дотам.

В стаята настъпва тишина.

— Хубаво — кимва накрая Роби. — Направете го. Разходете се. В крайна сметка не правите нищо лошо. А как смяташ да обясниш присъствието на Попи?

— Може би новата лична асистентка? — предлага Марк.

— Не става — клати глава Сам. — Вече назначих новата асистентка и тази сутрин я видя половината персонал на фирмата. Затова ще се ограничим до нещо по-простичко — Попи обмисля дали да не се присъедини към нашата компания. И сега я развеждам, за да я въведа в обстановката. Става ли, Попи?

— Напълно!

— Състави ли онзи списък на служителите, за който те помолих?

— Заповядай! — подава му го Роби. — Но моля те, бъди дискретен, Сам!

Марк открехва леко вратата и надниква във фоайето.

— Вече излизат — пояснява. — Всичките са ваши!

Излизаме във фоайето. И двете двойни врати са разтворени и от тях се стичат хора, всички до един с баджове, някои говорещи, други смеещи се. Всички изглеждат много свежи, особено предвид факта, че вече е 18:30 и цял следобед са слушали речи.

— Но те са ужасно много! — ококорвам се притеснено.

— Няма проблеми! — отсича Сам. — Знаем, че гласът е мъжки. Това вече ги намалява наполовина. Затова просто ще тръгнем между тях и ще ги изключваме един по един. Имам известни подозрения, но не искам да ти влияя.

Тръгвам бавно след него насред тълпите. Хората си грабват по питие от сервитьорите, поздравяват се един друг и си подмятат шеги над главите на останалите. Пълна какофония. Чувствам ушите си като радари, настроени за долавяне на един конкретен глас.

— Чу ли вече нашия човек? — пита Сам, докато ми подава портокалов сок. Усещам, че отчасти се шегува, но отчасти и се надява.

Поклащам глава. Чувствам се като притисната в капан. Звуците във фоайето са толкова силни, че мозъкът ми става на пихтия. Едва различавам отделните гласове, а какво остава — да доловя тембъра на глас, който съм чула само за двайсет секунди, при това преди дни, при това по телефона.

— Добре, да подходим методично — отбелязва Сам почти на себе си. — Тръгваме из залата в концентрични кръгове. Съгласна ли си?

Усмихвам му се, но истината е, че никога през живота си не съм се чувствала под по-голямо напрежение. Никой друг, освен мен, не може да го направи. Никой друг не е чувал този глас. Всичко зависи само от мен. Сега вече знам как се чувстват кучетата по аерогарите, търсещи наркотици или взривни вещества.

Насочваме се към група жени, заобиколили двама мъже на средна възраст.

— Здравейте! — поздравява ги любезно Сам. — Добре ли си прекарвате? Позволете ми да ви представя Попи, която е дошла да се запознае с компанията ни. Попи, това са Джереми и Питър. Джереми, от колко години вече работиш за нас? Питър, при теб не бяха ли три години?

Добре. Сега, когато слушам отблизо, става по-лесно. Единият от мъжете има нисък, дрезгав глас, а другият е скандинавец. След десетина секунди поклащам глава към Сам и той ме насочва бързо към друга група, дискретно зачерквайки първите двама мъже от списъка.

— Здравейте! Добре ли си прекарвате? Позволете ми да ви представя Попи, която е дошла да се запознае с компанията ни. Попи, вече познаваш Нихал. А това е Колин. С какво се занимаваш напоследък, Колин?

Направо не е за вярване колко различни са човешките гласове — когато започнеш да обръщаш внимание, разбира се. Не само тембърът, но и акцентът, мелодиката, дребните речеви особености, чудатостите.

— Ами вие? — решавам да се присъединя и аз, усмихвайки се на брадат мъж, който не е отронил досега и думица.

— Ами, беше особена година… — започва тежко той.

О, не! Нищо подобно! Поглеждам към Сам, поклащам глава и той бързо ме хваща за ръка и казва:

— Извинявай, Дъдли, обаче бързаме… — насочва се към следващата група и се втурва директно насред разговора, прекъсвайки някакъв анекдот. — Попи, това е Саймън… Със Стефани вече се познавате, мисля… Саймън, Попи хареса много сакото ти. Откъде е?

Направо не мога да повярвам колко рязък и груб е Сам! Той практически игнорира всички жени и изобщо не подхожда деликатно, когато се опитва да накара мъжете да говорят. Но сигурно това е единственият начин да се справим.

Колкото повече гласове чувам, толкова по-уверена ставам. Оказва се по-лесно, отколкото си мислех, защото всички те са много различни от гласа по телефона. Само дето вече бяхме при четири групи и зачеркнахме всички мъже. Оглеждам разтревожено залата. Ами ако приключим с огледа и въпреки всичко аз не чуя мъжа от телефона?

— Здравейте, банда! — Сам е във вихъра си, когато приближаваме следващата групичка. — Позволете ми да ви представя Попи, която е дошла да се запознае с компанията ни. Попи, това е Тони. Тони, защо не разкажеш на Попи за вашия отдел? А това е Даниел, а това… хммм… Уилоу.

Когато се приближавахме, тя беше с гръб към нас, но сега вече се гледаме очи в очи.

Леле-мале!

— Сам! — изрича тя, но след толкова дълга пауза, че внезапно започвам да се чувствам неловко заради всички. — Коя е… тази?

Добре де, последното ми съобщение до Магнус беше натоварено с голям подтекст, но тези три думички на Уилоу се стоварват под собствената си тежест. Не е необходимо да бъдеш експерт по езика на Уилоу, за да разбереш, че тя всъщност иска да каже: „Кое, ПО ДЯВОЛИТЕ, е това момиче и КАКВО прави тя тук с ТЕБ? Господи, Сам, ти НАРОЧНО ЛИ СЕ ЕБАВАШ С МЕН? Защото знай, че МНОГО ще съжаляваш!“.

Така де. Перифразирам.

Никога досега не съм усещала такава неприкрита враждебност от когото и да било. Носи се между нас като електричество. Ноздрите на Уилоу се издуват и побеляват. Очите й ме пронизват. Ръката й е хванала чашата толкова силно, че вените й прозират през бледата й кожа. Но усмивката й е все така мила и любезна, а гласът й е все така мелодичен. Което сигурно е най-втрисащото от всичко.

— Попи мисли да се присъедини към нашата компания — казва Сам.

— О! — Уилоу продължава да се усмихва. — Прекрасно! Е, добре дошла, Попи!

Тази жена ме изнервя. Като някакво извънземно е. Зад приятната усмивка и нежния гласец се крие гущер.

— Благодаря.

— Както и да е. Ние трябва да продължаваме. До скоро, Уилоу! — отсича Сам, хваща ме за ръка и ме отвежда.

О, не! Много лоша идея! Усещам очите й като лазери в гърба си. Сам не ги ли усеща?

Насочваме се към нова група и Сам се впуска в обичайното си слово, а аз послушно накланям глава, за да слушам внимателно, обаче никой наоколо не ми звучи като типа от телефона. С напредването ни усещам, че Сам започва да се обезсърчава, въпреки че се старае да го прикрива. След като се разделяме с група млади момчета от отдела по информационни технологии, той казва:

— Наистина ли? Нито един от тях?

— Не — свивам извинително рамене. — Съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш! — изсмива се напрегнато той. — Чула си, каквото си чула. Не можеш да… щом не е никой от тях… — не довършва. — Значи със сигурност не е онзи русият? Дето говореше за колата си? Не ти прозвуча познато, така ли?

Сега разочарованието в гласа му е осезаемо.

— Ти за него ли си мислеше?

— Ами… не знам — въздъхва той. — Може би. Да, той разполага с необходимите контакти, нов е в компанията, Джъстин и Ед много лесно биха могли да го придумат да участва…

Не знам какво да му отговоря. Но както каза и той, чух каквото чух.

— Мисля, че някои хора излязоха на терасата — опитвам се да му върна надеждата аз.

— Ще отидем и там — кимва той. — Нека първо приключим с тези.

Дори оттук мога да кажа, че нито един от побелелите мъже край бара не е мъжът от телефона — и се оказвам права. Докато Сам разговаря с тях за речта на Малкълм, аз се възползвам от възможността да се измъкна за малко и да проверя дали Магнус не е отговорил. Разбира се, че не е. Но във входящата ми кутия проблясва имейл, изпратен до адреса на Сам и до адреса на личната му асистентка, заради който едва не изплювам сока си.

„Сам

Добър опит. МНОГО ДОБРЕ знам какво целиш и трябва да ти кажа, че си ЖАЛЪК. Откъде я взе тази, от някоя агенция ли? Имах по-високо мнение за теб.

Уилоу“

Докато зяпам сащисано екрана, влиза втори имейл:

„Каква е тази бе, Сам? Че тя дори не е ОБЛЕЧЕНА подходящо! Да не би простите дънкови полички изведнъж да са станали нормален бизнес дрескод за конференции?“

Полата ми не е проста! А и когато се обличах тази сутрин, не планирах да ходя на конференция, нали така?

Напълно вбесена, щраквам иконката за отговор и написвам имейл:

„Всъщност намирам я за изумително красива. А дънковата й поличка не е проста! Така ти се пада, Уилоу, дърта вещице такава!

Сам.“

После изтривам писмото. Както винаги. Тъкмо се каня да прибера телефона си, когато влиза трети имейл от Уилоу. Абе, за тази жена спирка няма ли?

„Сам, знам, че искаш да ме накараш да ревнувам. Хубаво. Уважавам това. Дори ми харесва. Отдавна се нуждаем от нови искри във връзката си. Но моля те, ОПИТАЙ СЕ ДА МИ ДАДЕШ НЕЩО, ОТ КОЕТО СИ СТРУВА ДА РЕВНУВАМ!

Защото можеш да ми вярваш, че никой тук не е впечатлен от малкия ти номер. Така де, да се разхождаш наоколо с някакво невзрачно момиче, което няма представа дори КАК ДА СИ ИЗСУШИ СЪС СЕШОАР ШИБАНАТА КОСА… Трагично е, Сам! Много трагично!

Ще си поговорим, когато пораснеш.

Уилоу“

Автоматично вдигам ръка към главата си. Ама аз наистина я изсуших със сешоар тази сутрин! Просто ми беше трудно да събера крайчетата отзад. Така де, не че ми пука какво мисли тя, но не мога да не се почувствам леко засегната…

Ново проблясване на екрана прекъсва мислите ми. Направо не мога да повярвам! Пристига имейл от Сам! Отговорил е на Уилоу! Само дето е щракнал иконката за отговор на всички, така че е дошло и при мен.

Вдигам изумено очи и виждам, че той все още си говори с побелелите мъже, напълно потънал в темата. Трябва да го е написал много бързо. Отварям имейла и виждам само един ред:

„Престани, Уилоу! Не можеш да впечатлиш никого!“

Примигвам срещу екрана. Това определено няма да й хареса.

Изчаквам да я видя как изпраща поредния си унищожителен имейл до Сам, но такъв не пристига. Сигурно и тя е точно толкова слисана, колкото съм и аз.

— Страхотно! Е, ще поговорим по-късно! — издига се гласът на Сам над какофонията. — Попи, искам да те запозная с още няколко човека!

— Окей! — кимвам аз и скривам телефона си. — Да го направим!

Обикаляме останалата част от залата. Почти всички имена от списъка на Сам са задраскани. Чух почти всеки мъжки глас от компанията, но нито един от тях не ми прозвуча като мъжа от телефона. Вече започвам да се питам дали си го спомням добре. Или дали не съм си измислила всичко.

Докато вървим по покрития с килим коридор към терасата, забелязвам унилата физиономия на Сам. Аз самата започвам да се чувствам по същия начин.

— Съжалявам — промърморвам.

— Няма нищо. Вината не е твоя — казва той и вдига очи. И забелязва състоянието ми. — Попи, говоря ти съвсем сериозно! Правиш всичко по силите си! — челото му се сбърчва за момент и той допълва: — И много се извинявам заради Уилоу.

— О, не се тревожи за това — махвам с ръка аз.

Изминаваме мълчаливо още няколко крачки. Иска ми се да кажа нещо от рода на: „И благодаря, че се застъпи за мен“, но се чувствам твърде неловко. Имам чувството, че изобщо не е трябвало да виждам тази размяна на имейли.

Терасата е обсипана с фенери и тук-там се виждат групи хора, но не толкова, колкото вътре. Сигурно защото е твърде хладно. Но е жалко, защото тук атмосферата е доста празнична. Има бар, а двама души дори танцуват. В ъгъла на терасата мъж с телевизионна камера очевидно взема интервю от две кискащи се момичета.

— Е, тук може би ще имаме късмет — опитвам се да звуча по ведро аз.

— Може би — кимва Сам, но виждам, че вече се е предал вътрешно.

— Какво ще стане, ако не го открием и тук?

— Тогава… поне ще сме опитали — отвръща напрегнато Сам, но за момент по лицето му пробягва усмивка. — Поне сме опитали!

— Добре тогава! Да го направим! — възкликвам с най-добрия си мотивационен глас, с който обнадеждавам пациентите си. — Да продължим да опитваме!

Тръгваме напред и Сам се впуска в обичайното си слово:

— Здравейте, банда! Добре ли си прекарвате? Позволете ми да ви представя Попи, която е дошла да се запознае с компанията ни. Попи, това е Джеймс. Джеймс, защо не разкажеш на Попи с какво се занимаваш тук? А това е Брайън, а този е Райе.

Не е нито Джеймс, нито Брайън, нито Райе. Нито Мартин или пък Найджъл.

Вече всички имена от списъка на Сам са задраскани. Идва ми да се разрева, когато виждам лицето му. Накрая се отдалечаваме от група стажанти, които дори не са в списъка и няма как да са Скоти.

Приключихме.

— Ще се обадя на Викс — изрича с гробовен глас Сам. — Попи, благодаря ти за отделеното време! Беше глупав план.

— Не, не беше — слагам ръка на рамото му. — Можеше и да сработи.

Сам вдига очи и за момент просто оставаме така, загледани един в друг.

— Ти си много мило същество — казва накрая.

— Здравей. Сам! — нечий писклив женски глас ме кара да подскоча. Може би съм станала по-чувствителна, защото трябваше да се настроя да слушам много внимателно гласовете на хората. Но точно от този глас ме заболяват чак зъбите. Обръщам се и виждам пращящо от енергия момиче с розово шалче в косата, приближавайки към нас с мъжа с телевизионната камера, който е с тъмна, късо подстригана коса и дънки.

Ох, само това не!

— Здрасти, Аманда! — кимва Сам. — Какво става?

— Снимаме гостите на конференцията — отговаря весело тя. Така че кажи „здрасти“ в обектива, още нещо може би, а после ще пуснем всичко на галавечерята…

Телевизионната камера е насочена право в лицето ми и аз изтръпвам. Аз не би трябвало да съм тук. И нямам какво да кажа пред обектива.

— Каквото искате! — настоява Аманда. — Някакво лично послание, анекдот… — взира се в списъка си и ме поглежда озадачено. — Много съжалявам, но не знам от кой отдел сте…

— Попи е наш гост — пояснява Сам.

— О, ясно! — светва лицето на момичето. — Прекрасно! Знаете ли какво, тъй като сте специален гост, защо просто не минете по нашия списък с въпроси и отговори? Какво ще кажеш, Райън? Нали познавате Райън? — допълва към Сам. — Той е при нас за шест месеца по линията на обмена. Занимава се с всичките ни промоционални филми. Хей, Райън, дай близък план! Попи е специален гост!

Идва ми да изкрещя: „Какво? Ама аз не съм специален гост!“. Обаче просто си стоя като вкаменена под обектива на камерата.

— Само се представете, а Райън ще ви задава въпросите — изчуруликва момичето. — И така, как се казвате…

— Здравейте — промърморвам неохотно към камерата. — Аз съм… Попи — ама че глупава работа! И какво ще кажа сега на цяла конференция непознати?

Може би да отговоря в ефир на Уилоу?

Хей, Уилоу, дърта вещице, дето си мислиш, че се разхождам с твоя приятел, ето една новина за теб — той вече не е твой приятел!

Тази мисъл извиква един особен, приглушен смях от гърдите ми, който очевидно обнадеждава Аманда и тя ми се усмихва подканващо.

— Точно така! Забавлявай се на преживяването! Райън, защо вече не започнеш с въпросите?

— Разбира се. Е, Попи, какво ти е мнението за конференцията на този етап?

Пискливият, тънък мъжки глас, който идва иззад камерата, удря ушите ми като ток хиляда волта.

Това е той!

Това е гласът, който чух по телефона! И сега същият този човек ми говори. Този тип с късата прическа и камерата на рамо. Това е той!

— Забавляваш ли се? — пита пак той и мозъкът ми експлодира от спомени. Все едно гледам повторение на спортните новини.

Обажда се Скоти. Работата е свършена. Както вече казах, беше хирургически удар.

— Коя е любимата ви реч от конференцията досега?

— Не е слушала нито една от речите — намесва се Сам.

— Така ли? Е, няма нищо.

Никакви следи. Гениална работа, нищо, че го казвам аз. Адиос, Дядо Коледа!

— Как бихте оценили напитките на партито по скала от едно до десет?

Обажда се Скоти!

Това е Скоти! Няма никакво съмнение!

— Добре ли сте? — надниква той иззад камерата и ме поглежда леко раздразнено. — Можете да говорите! Камерата работи!

Втренчвам се в тясното му, интелигентно лице. Сърцето ми тупти бясно. Налагам си по никакъв начин да не се издам. Чувствам се като заек, хипнотизиран от погледа на змия.

— Няма нищо, Попи — приближава към мен Сам и ме поглежда съчувствено. — Не се притеснявай. Много хора страдат от сценична треска.

— Не! — промърморвам. — Аз не… Това не е…

Втренчвам се безпомощно в него. Гласът ми отказва да ме слуша. Чувствам се като в един от онези сънища, в които и да искаш, няма как да извикаш, че те убиват.

— Хора, не мисля, че е в състояние да говори пред камера — казва Сам на двамата. — Бихте ли… — и прави жест с ръка.

— Извинете! — слага ръка на устата си Аманда. — Не сме имали намерение да ви плашим! Е, приятна вечер!

И се насочват към друга група хора, а аз не мога да отлепя очи от тях.

— Горкичката ми Попи! — усмихва се тъжно Сам. — Само това ти трябваше, нали? Извинявай за това. Правят го съвсем отскоро, макар да не виждам с какво допринася за…

— Млъкни! — прекъсвам го някак си аз, макар едва успяла да отворя уста. — Млъкни, за бога!

Сам ме гледа втрещено. Приближавам се плътно до него и се вдигам на пръсти, докато устата ми не стига ухото му. Косата му докосва нежно кожата ми. Вдъхвам топлината и аромата му, а после прошепвам като дихание:

— Това е той!

* * *

Оставаме на терасата още двайсетина минути. Сам провежда дълъг телефонен разговор със сър Никълъс (от който не чувам нищо), а после един бърз разговор с Марк, от който долавям откъслечни фрази, докато той се разхожда напред-назад с телефон на ухото си: „Политиката на компанията да върви по дяволите… Само да се появи Викс и…“.

Повече от ясно е, че напрежението бързо се покачва. Мислех си, че Сам ще е щастлив, че му помогнах, но сега той изглежда по-мрачен и от преди. Накрая завършва троснато: „Ти на чия страна си все пак, Марк, а?!“.

— Е… какво ще правиш сега? — обаждам се плахо, когато той приключва.

— Претърсили са служебния имейл на Райън. Но той е хитър — няма как да е използвал системата на компанията. Трябва да го е уредил чрез телефон или чрез някой частен имейл акаунт.

— И сега какво?

— Тъкмо в това е въпросът — отбелязва Сам и лицето му се сбърчва от отчаяние. — Проблемът е, че вече нямаме никакво време за дискусии по протокола. Нямаме и време, за да се консултираме с адвокатите ни. Ако зависеше от мен…

— Щеше да го арестуваш, да конфискуваш цялото му лично имущество и безсъмнено щеше да му уредиш среща с детектора на лъжата — не се сдържам да не отбележа. — По възможност в някое тъмно и мрачно помещение под земята.

— Нещо такова — усмихва се неохотно Сам.

— А как е самият сър Никълъс? — питам предпазливо.

— Можеш да си представиш как — държи се. Но със сигурност преживява дълбоко нещата, нищо, че не се издава — лицето на Сам отново се сбърчва, а после кръстосва ръце пред гърди.

— Също както и ти — изричам тихо и Сам вдига стреснато глава, като че ли съм го изловила в нещо незаконно.

— Сигурно си права — отвръща след продължителна пауза. — Двамата с Ник се познаваме много отдавна. Той е добър човек. И е оставил след себе си доста добри дела. Но ако тази клевета излезе в публичното пространство без опровержение, ще остане единственото нещо, с което светът ще го запомни. И до края на живота му медиите ще повтарят все едно и също: „Сър Никълъс Мъри, дето беше заподозрян в корупция“. А той не заслужава подобно нещо. И най-вече не заслужава да бъде предаван от собствения си борд на директорите.

Настъпва напрегнато мълчание, след което Сам се овладява и отсича:

— Както и да е. Хайде, очакват ни! Викс всеки момент ще бъде тук.

Насочваме се обратно към вътрешността. Минаваме покрай група момичета, насядали около кръгла маса, минаваме покрай красива градина и стигаме до огромна двойна врата, отвеждаща в самия хотел. Телефонът ми иззвънява и аз тихичко го изваждам, за да проверя входящата си кутия дали Магнус не ми е отговорил…

Примигвам срещу екрана. Направо не мога да повярвам! Простенвам тихичко и Сам ме поглежда озадачено.

Най-горе във входящата ми кутия има чисто нов имейл и аз го щраквам, отчаяно надявайки се да не бъде онова, от което се опасявам…

Мамка му! Мамка му!

Гледам го ужасена. И сега какво ще правя? Почти стигнахме в хотела. Трябва да говоря! Трябва да му кажа.

— Ъхъм… Сам — изричам измъчено, — би ли спрял за момент?

— Какво? — заковава се на място той и ме поглежда смръщено, а стомахът ми се преобръща от нерви.

Добре де, ето как стоят нещата. В своя защита мога да кажа, че ако знаех, че Сам ще затъне в такава огромна, спешна криза, включваща подставени преписки и високопоставени правителствени съветници, и телевизия, никога не бих изпратила този имейл на баща му. Разбира се, че нямаше да го изпратя!

Обаче не знаех. И изпратих имейла. А сега…

— Какво става? — пита нетърпеливо Сам.

Откъде, за бога, да започна? Как въобще да го размекна?

— Моля те, само не се ядосвай — започвам уводно, макар опитът ми да изглежда по-скоро като хвърляне на кубче лед на пътя на огромен горски пожар.

— За какво? — в гласа на Сам се долавя застрашителна нотка.

— Проблемът е… — прочиствам гърлото си. — Мислех си, че постъпвам правилно. Но сега разбирам, че ти може и да не погледнеш на нещата точно по този начин…

— Какво, за бога, се опитваш да… — започва, но сам се спира. Лицето му просветва, но не в добрия смисъл на думата. — О, само това не! Само не ми казвай, че си писала на всичките си приятели за това и…

— Не! — провиквам се ужасено. — Как можа да си го помислиш?!

— Тогава какво?

Чувствам се леко окуражена от погрешните му подозрения. Поне не съм се разбъбрила пред приятелите си. Поне не съм тръгнала да продавам историята си на вестник „Сън“.

— Въпросът е от семейно естество. Свързан е с баща ти.

Очите на Сам се разширяват, но той не казва нищо.

— Просто се почувствах много зле заради това, че двамата не поддържате връзка. Затова му изпратих имейл. Той няма търпение да те види, Сам! Иска да си поговорите! А ти никога не идваш в Хемпшир, не му ходиш на гости…

— О, не! — промърморва той. — Наистина нямам време и за това!

Думите му ме ужилват.

— Нямаш време за собствения си баща? Знаеш ли какво, господин Голяма работа, мисля, че приоритетите ти са малко объркани! Знам, че си зает, знам, че тази криза е важна, но…

— Попи, веднага млъкни! Допускаш огромна грешка!

Изглежда толкова безчувствен, че се изпълвам с ярост. Как смее да бъде толкова самоуверен, непрекъснато?

— А може би ти си този, който допуска огромна грешка! — избухвам, преди да съм успяла да се овладея. — Може би ти си този, който оставяш животът да минава покрай теб, без да вземаш участие в него! Може би Уилоу е права!

— Моля? — свъсва вежди той като градоносен облак при споменаването на името на Уилоу.

— Пропускаш адски много неща! Пропускаш връзки, които биха могли да ти дадат ужасно много само защото не искаш да говориш, не искаш да чуеш…

Сам се оглежда притеснено и промърморва:

— Попи, по-спокойно! Ставаш твърде емоционална!

— Е, ти си спокоен и за двама ни! — идва ми да експлодирам аз. — Ти си прекалено голям стоик! — и внезапно пред очите ми изплува картината на онези римски сенатори, чакащи спокойно на арената да бъдат обезглавени. — Знаеш ли какво, Сам? Ти се превръщаш в камък!

— В камък ли? — изсмива се той.

— Да, в камък! Някой ден ще се събудиш и ще си се превърнал в статуя, само дето няма да го знаеш. Ще бъдеш приклещен в самия себе си! — гласът ми потреперва без и аз да знам защо. Какво ме интересува мен дали той ще се превърне в статуя или не?

Сам ме наблюдава разтревожено. Накрая казва:

— Попи, нямам никаква представа какво ми говориш. Но засега се налага да сложим този разговор на пауза. Имам по-важни неща! — телефонът му иззвънява и той го поставя на ухото си. — Здрасти, Викс! Да, идвам.

— Знам, че в момента се опитваш да се справиш с една криза! — провиквам се аз и го сграбчвам за ръкава. — Но има един старец, който чака да се види с теб! Копнее да те чуе! Дай му само пет минути! И знаеш ли какво? Завиждам ти, че имаш тази възможност!

От гърдите на Сам се изтръгва дълбока въздишка.

— За бога, Попи, изобщо не си схванала нещата!

— Така ли? — вторачвам се в него аз и усещам как всичките ми насъбрани емоции се опитват да излязат на повърхността. — Ще ми се да имах и аз този шанс — да видя баща си! Ти просто нямаш представа какъв голям късмет имаш! Е, това е!

По бузата ми протича сълза и аз побързвам да я избърша с ръка.

Сам мълчи. Прибира телефона си и ме поглежда право в очите. Когато проговаря, гласът му е много мек.

— Слушай, Попи, разбирам добре как се чувстваш. И изобщо нямам намерение да подхождам лековато към семейните връзки. Просто ти казвам, че се радвам на много добри отношения с баща си и му ходя на гости винаги, когато мога. Но това не е толкова лесно, като се има предвид, че той живее в Хонконг!

Ахвам ужасено. Толкова ли са се дистанцирали? Толкова ли, че той дори да не знае, че баща му се е върнал в Англия?

— Сам! — заговорвам бързо аз. — Ти не разбираш! Той се е върнал тук! Живее в Хемпшир! Изпратил ти е имейл и иска да те види! Ти нищо ли не четеш от кореспонденцията си?

Сам отмята назад глава и се залива от смях, а аз го наблюдавам обидено.

— Ясно — изрича накрая, триейки очите си. — Да започнем от самото начало. Да си изясним нещата. Говориш за имейла от Дейвид Робинсън, нали?

— Не за тоя. Говоря за имейла от…

Не довършвам, внезапно изпълнена със съмнения. Робинсън ли? Робинсън? Вадя телефона си и проверявам имейл адреси: „ДейвидР“ и т.н.

А аз просто приех, че е Дейвид Рокстън. Изглеждаше ми очевидно да е Дейвид Рокстън!

— Противно на онова, което си мислиш, точно този имейл го прочетох — продължава Сам. — Но реших да го игнорирам. И можеш да ми вярваш, че Дейвид Робинсън не ми е баща!

— Ама той се нарича „татко“! — поглеждам го объркано. — Така пишеше! Да не би да ти е… втори баща?

— Не е мой баща под никаква форма — отбелязва търпеливо Сам. — Ако трябва да знаеш, той е един приятел от колежа. Прякорът му беше „татко“. Схвана ли сега?

И тръгва към хотела, като че ли с това въпросът е приключен, но аз не мога да помръдна от мястото си, толкова към шашната. Не, не мога да го повярвам! Значи „татко“ не е бащата на Сам? „Татко“ е приятел? И откъде бих могла да го знам, а? Хората не би трябвало да си присвояват подобни прякори! Освен, разбира се, ако не са наистина бащи. Би трябвало да го въведат със закон!

Никога през живота си не съм се чувствала като по-голяма глупачка.

Освен… освен… Както си стоя, през главата ми преминават имейлите на Дейвид Робинсън.

„Отдавна не сме се виждали. Мисля често за теб, питам се какво правиш. Ще ми бъде много приятно някой път да си побъбрим. Получи ли някое от съобщенията ми по телефона? Не се притеснявай, знам, че си много зает… Ако някога минаваш покрай нас, знаеш, че винаги си добре дошъл. Има един въпрос, за който искам да поговоря с теб… Идваш ли понякога в Хемпшир?“

Добре де, може би не съм била права за бащата на Сам и за колибката, и за вярното куче. Но тези думи ме вълнуват и в този момент изглеждат толкова скромни, толкова всеотдайни. Този Дейвид очевидно е стар, много стар приятел, който иска да се свърже със Сам. Може би това е поредната връзка, която Сам оставя да увехне. Може би те ще се видят, годините изведнъж ще се стопят и после Сам ще ми благодари и ще ми каже как се е научил да цени повече приятелството, макар че до този момент не го е осъзнавал, и как аз съм трансформирала живота му…

Втурвам се след Сам и пак го дръпвам за ръкава.

— Добре, значи ти е добър приятел — започвам. — Искам да кажа, този Дейвид Робинсън. Нещо като стар, много близък приятел, така ли?

— Не — отговаря Сам, без да спира.

— Но някога сигурно си имал приятели!

— Смея да мисля така.

Не може ли да демонстрира поне малко ентусиазъм? Не си ли дава сметка колко празен би бил животът му, ако не поддържа връзка с хората, които някога са значели нещо за него?

— В такъв случай той очевидно е човек, с когото все още си свързан! Ако го видиш, може би това ще събуди старото приятелство! И с това ще направиш живота си по-добър!

Сам се заковава на място и впива очи в мен.

— Ти защо изобщо се бъркаш в това, а?

— Ами… просто си помислих, че би могъл да поискаш да поддържаш връзка с него…

— Аз съм във връзка с него! — провиква се вбесено Сам. — На всеки няколко години се срещаме за по едно питие и винаги се повтаря едно и също. Той има някаква нова бизнес идея, за която се нуждае от инвеститори — обикновено включва някаква абсурдна стока или пирамидална структура. Ако не е оборудване за фитнес, ще е някакво двойно глазиране или акции в Турция… И въпреки гласа на разума, аз обикновено му давам някаква сума пари. После бизнесът фалира и той не ми се обажда в продължение на година и повече. Това е един порочен кръг, на който смятам да сложа край! Точно заради това не отговорих на имейла му. Сигурно след месец-два ще му се обадя, но точно сега последното нещо, което ми трябва, е шибаният Дейвид Робинсън… — не довършва и ме поглежда изпитателно. — Какво?

Преглъщам тежко. Не, няма как да му го кажа, освен направо. Просто няма.

— Той те чака в бара! В този момент!

* * *

Очевидно на Сам му трябва още доста време, докато се превърне в статуя. Защото, докато се връщаме в хотела, той не казва нищичко, но по лицето му играе пъстра палитра от емоции от яд през гняв до отчаяние, до…

Добре де, обратно до яд^[2].

— Извинявай — повтарям за не знам кой път. — Мислех си…

Не довършвам. Вече обясних надълго и нашироко какво съм си мислела. Не че това ми бе от особена полза.

Минаваме през тежките двойни врати и зърваме срещу нас Викс, която върви бързо, притиснала към ухото си телефон, а към гърдите си — купища папки. Изглежда съсипана.

— Разбира се — казва, когато ни приближава. — Марк, изчакай малко. Току-що видях Сам. Ще ти се обадя — затваря телефона и без всякакви любезности изрича направо: — Сам, много съжалявам, но пускаме първоначалното изявление!

— Какво? — избоботва Сам, но толкова силно, че буквално подскачам. — Сигурно се шегуваш!

— Нямаме нищо за Райън. Не разполагаме с никакво доказателство за нищо незаконно. А вече нямаме и време. Затова съжалявам, Сам, знам, че опита, но…

Настъпва напрегната тишина. Сам и Викс дори не се поглеждат, но езикът на тялото им е повече от достатъчен. Ръцете на Викс са сключени отбранително около лаптопа й и купищата хартия. Сам е стиснал ръце в юмруци и разтрива с тях слепоочията си.

А аз се опитвам да се слея с тапета на стената.

— Викс, отлично знаеш, че това са пълни глупости! — Сам очевидно едва успява да контролира гнева си. — Всички знаем какво е станало! И какво, просто не обръщаме внимание на новата информация ли?

— Това не е информация, това са догадки! Никой от нас не знае какво точно е станало! — отсича Викс, оглежда празния коридор и снижава глас. — И ако не изпратим изявление до телевизия Ай Ти Ен веднага, се превръщаме доброволно в мишени!

— Все още имаме време! — не се предава той. — Можем да говорим с този тип Райън. Да го разпитаме.

— Колко време ще отнеме това? Какво ще постигнем? — просъсква Викс и притиска лаптопа още по-плътно към себе си. — Сам, това са сериозни обвинения! И засега са безпочвени. Освен ако не намерим някакво истинско, солидно доказателство…

— Значи отстъпваме. Измиваме си ръцете. И те печелят. — Гласът на Сам е спокоен, но ми е ясно, че отвътре бушува от гняв.

— Техниците в Лондон все още разследват — промърморва притеснено Викс. — Но освен ако не открият истинско доказателство… — поглежда към близкия часовник. — Божичко, наближава девет! Нямаме никакво време, Сам!

— Нека аз говоря с хората.

— Окей — въздъхва тя. — Но не тук. Преместихме се в по-голяма зала с екран за скайп.

— Добре. Да вървим!

И двамата тръгват бързо напред, а аз хуквам след тях, тъй като не знам какво друго да правя. Сам изглежда толкова потънал в мислите си, че не смея да отроня и думица. Марк ни превежда през бална зала, пълна с маси за банкет, през друго фоайе, към бара…

Той да не е забравил за Дейвид Робинсън?

— Сам! — прошепвам бързо. — Почакай! Не доближавай бара! Трябва да минем от друго място…

— Сам! — посреща ни силен гърлен глас. — Ето те и теб, човече!

Сърцето ми замръзва от ужас. Това трябва да е той. Това е Дейвид Робинсън. Този тип с къдравата, оплешивяваща тъмна коса и костюм в цвят бледосив металик, към който е сложил черна риза и бяла кожена вратовръзка. Върви към нас с широки крачки, широка усмивка на месестото си лице и уиски в едната ръка.

— Колко време мина, а? — обгръща Сам в мечешка прегръдка. — Какво да ти поръчам, приятелю? Или всичко е за сметка на заведението, а? Ако е така, за мен нека е двойно! — и се разтриса от просташки смях, от който ми настръхват косите.

Поглеждам отчаяно към изпънатото от нетърпимост лице на Сам.

— Кой е този? — пита изумено Викс.

— Дълга история. Приятел от колежа.

— Знам всичките тайни на Сам! — провиква се Дейвид Робинсън и тупва Сам по гърба. — Но ако искате да узнаете нещо, ще ви струва петдесетачка! Ха, шегичка! Ще се задоволя и с двайсетачка! — и пак се залива в просташки смях.

Това е официално непоносимо.

— Сам! — едва успява да потисне нетърпението си Викс. — Трябва да тръгваме!

— Да тръгвате ли? — прави се, че отстъпва театрално Дейвид Робинсън. — Че вие току-що пристигнахте?

— Дейвид — изрича Сам с учтивост, която е толкова ледена, че чак аз се разтрепервам, — извинявай, че стана така. Но настъпи промяна в плановете. Ще се опитам да се свържа с теб по-късно.

— Какво? След като съм карал дотук цели четирийсет минути? — поклаща разочаровано Дейвид глава. — Не можеш да отделиш десет минути за стария си приятел? А аз какво ще правя тук сам — ще се наливам като кирка ли?

Чувствам се все по-зле и по-зле. Аз насадих Сам на тези пачи яйца. Значи пак аз трябва да измисля нещо.

— Аз ще остана, за да пийна с вас! — побързвам да вметна. — Сам, ти върви и си гледай работата! Аз ще забавлявам Дейвид. Приятно ми е, аз съм Попи Уайът! — протягам ръка и се опитвам да не я отдръпна при допира с потната му ръка. — Върви! — повтарям, поглеждайки Сам в очите. — Хайде, върви!

— Окей — кимва Сам след кратко колебание. — Благодаря! Пишете го на сметката на компанията.

И двамата с Викс автоматично потеглят.

— Така — кимва неуверено Дейвид. — Няма що! Някои хора май бързо забравят откъде са тръгнали, ако питаш мен.

— Не, в момента наистина има много работа! — побързвам да извиня Сам аз. — Като казвам много, наистина е много!

— А ти къде пасваш в цялата тази картинка? Лична асистентка на Сам ли?

— Не точно. Просто помагам на Сам. Неофициално.

— Аха, неофициално! — намигва ми съзаклятнически Дейвид. — Е, няма нужда да казваш повече. Всичко трябва да изглежда невинно.

Сега вече ми е ясно — този човек наистина е кошмар. Нищо чудно, че Сам полага толкова усилия да го избягва.

— Искаш ли още едно питие? — правя се на максимално любезна аз. — А после може би ще ми кажеш с какво се занимаваш? Сам каза, че си инвеститор. С… фитнес оборудване, нали?

Дейвид се смръщва и пресушава чашата си.

— Да, бях в този бизнес известно време. Но ако питаш мен, прекалено много изисквания за безопасност — такъв е проблемът с тази игра. Прекалено много инспектори. Прекалено много тъпи правила. Още едно двойно уиски, щом си решила да ме черпиш!

Настръхнала от унижение, аз поръчвам уискито, както и голяма чаша вино за себе си. Направо не мога да повярвам колко грешно схванах тази ситуация! Не, никога повече няма да се занимавам с чуждата поща, за нищо на света!

— А след фитнес оборудването? — подканям го аз. — После с какво се занимава?

— Ами после… — отпуска се назад той и пука кокалчетата на ръцете си, — после влязох в бизнеса с продукти за слънчев загар…

Само половин час по-късно мозъкът ми е като пихтия. Остана ли бизнес, с който този човек да не се е занимавал? Всяка от историите му като че ли следва един и същи модел. Всеки път се повтарят едни и същи фрази. Уникална възможност, ама наистина уникална, Попи… сериозни инвестиции… на ръба… големи кинти, ама разбери, големи, Попи… събитията излязоха от контрол… проклети банки… късогледи инвеститори… смотани правила…

А все още нито следа от Сам. Както и от Викс. Нищо ново в телефона ми. Вече излизам от кожата си от напрежение, чудейки се какво става. Междувременно Дейвид вече е пресушил две двойни уискита, разкъсал е три пакета чипс и сега унищожава чиния хумус в парченца такос.

— Проявяваш ли интерес към детските развлечения, Попи? — пита внезапно.

Защо пък да се интересувам от детските развлечения?

— Не особено — изричам любезно, но той не ми обръща внимание. Вече е извадил от куфарчето си кафяво пухкаво животинче ръкавица и го разхожда по масата.

— Това е господин Австралийско двуутробно. Истинска фурия е сред хлапетата. Искаш ли да опиташ?

Не, нямам никакво желание да опитвам. Но в интерес на разговора и за да отвличам вниманието му от Сам, аз свивам рамене.

— Окей.

Нямам представа какво се прави с кукла ръкавица, но в мига, в който я слагам на ръката си, очите на Дейвид светват.

— Идва ти отвътре, виждаш ли? Значи носиш тези кукли на някое детско парти, площадка или въобще, където има деца и те стават центърът на купона! Хубавото при тях е в печалбата! Попи, направо няма да повярваш каква печалба има в тях! — удря по масата. — Освен това работата е гъвкава — можеш да ги продаваш паралелно с основното си занимание. Ще ти покажа целия комплект… — бръква отново в куфарчето си и вади оттам пластмасова папка.

Вторачвам се неуверено в него. Какво иска да каже с това да ги продавам? Нали няма предвид да…

— Правилно ли съм изписал името ти? — вдига очи той от папката и аз зяпвам. Ама защо пише името ми на първа страница на нещо, което е озаглавено „Споразумение за продажба на господин Австралийско двуутробно“?

— Значи ето какво правиш — в началото вземаш една малка пратка, да кажем — стотина кукли — махва безгрижно с ръка. — Продаваш ги през деня — фасулска работа. Особено добре вървят с новия ни безплатен подарък — господин Магьосника! — поставя на масата един пластмасов вълшебник и ми намига. — А следващата стъпка е още по-вълнуваща — набиране на доброволци!

— Спри дотук! — провиквам се възмутено и издърпвам от ръката си куклата ръкавица. — Аз не желая да продавам кукли! За нищо на света няма да ме накараш!

Но Дейвид очевидно не ме чува.

— Както вече казах, системата е доста гъвкава. И всичко е само печалба, насочена право към теб, директно в джоба ти…

— Не искам никаква печалба в джоба си! — повтарям с доста висок глас. — Не желая да участвам! Иначе благодаря! — и за по-сигурно изтръгвам химикалката от ръката му и зачертавам с дебели линии името „Попи Уайът“ от папката. Дейвид се отдръпва рязко, сякаш съм му зашлевила плесница.

— Е, няма нужда да си чак толкова… Просто ти правех услуга!

— Не, благодаря! — опитвам се да звуча учтиво аз. — Но нямам никакво време да продавам австралийски двуутробни. Или този… — грабвам вълшебника. — Кой е този? Дъмбълдор ли?

Ама че непоследователен човек! Каква работа има един вълшебник с австралийско двуутробно, а?

— Разбира се, че не! — изписква дълбоко обиден Дейвид. — Разбира се, че не е Дъмбълдор! Това е господин Магьосника! Нова телевизионна поредица. Най-новият хит сред хлапетата! Всичко беше много добре обмислено!

— Беше? И какво стана?

— Временно го отмениха — казва сконфузено той. — Но въпреки това продуктът е много вълнуващ! Многофункционален, издръжлив, популярен сред момиченца и момченца… Бих могъл да ти дам дори петстотин кукли за… двеста паунда?

Той да не би да е луд?

— Не, благодаря. Не ми трябват никакви пластмасови вълшебници — изричам колкото ми е възможно по-учтиво. А после внезапно ми хрумва друга мисъл: — Между другото, колко от тези вълшебници имаш при теб?

На Дейвид очевидно никак не му се отговаря на този въпрос. Накрая промърморва:

— Мисля, че в момента наличността им е десет хиляди — и отпива голяма глътка уиски.

Десет хиляди ли? О, боже! Горкичкият Дейвид Робинсън! Вече започвам да го съжалявам. И какво ще прави сега с десет хиляди пластмасови вълшебници? Направо не смея да попитам колко са му австралийските двуутробни.

— Е, може би Сам познава някого, който би могъл да ги продаде — изричам окуражително. — Някой, който има деца.

— Може би — вдига пиянски поглед госта ми от питието си. — Кажи ми нещо друго — Сам все още ли ме обвинява, задето наводних къщата му?

— Не го е споменавал — отговарям чистосърдечно.

— Е, в такъв случай щетите сигурно не са чак толкова големи, колкото изглеждаха тогава. Проклети албански аквариуми! — промърморва омърлушено Дейвид. — Пълни боклуци! А и рибите им не бяха много стока. Един съвет от мен, Попи — не се занимавай с риби!

Идва ми да се изкискам, но бързо прехапвам устни.

— Окей — само кимвам с максимално сериозна физиономия. — Ще го запомня.

Той унищожава последното парченце такос, издишва шумно и оглежда бара. О, не! Май започва да става неспокоен! Не мога да му позволя да тръгне да обикаля наоколо!

— Е, кажи ми, какъв беше Сам в колежа? — питам, за да поддържам разговора.

— Амбициозен — промърморва недоволно Дейвид. — Нали знаеш този тип хора? Направо са родени за колеж. Винаги съм знаел, че ще постигне нещо голямо. Макар че във втори курс излезе малко от релси. Забърка се в разни неприятности. Но това беше разбираемо.

— Как така? — учудвам се аз.

— Ами, нали се сещаш? — свива рамене Дейвид. — След като майка му почина…

Замръзвам с чаша на средата на пътя към устните ми. Какво каза той току-що?

— Съжалявам, но… — полагам не особено успешни усилия да прикрия шока си. — Не каза ли току-що, че майката на Сам с починала?

— Ти не знаеше ли? — изненадва се на свой ред гостът ми. Когато Сам беше в началото на втори курс. Доколкото си спомням, беше нещо със сърцето. От доста време не била много добре, но никой не очаквал да си замине толкова бързо. Сам го прие много зле, горкичкият. Макар винаги да му повтарям, че е добре дошъл при моята старица, та…

Но аз вече не слушам. Опитвам се да поставя нещата на мястото им. Той ми каза, че това се било случило на негов приятел. Сигурна съм, че така каза! Все едно го чувам и сега: Приятелят ми изгуби майка си, когато бяхме в колежа. Прекарах много нощи в разговори с него. Много нощи… И това никога не отминава…

— Попи? — размахва Дейвид ръка пред лицето ми. — Добре ли си?

— Да! — опитвам се да се усмихна аз. — Извинявай, аз… помислих си, че негов приятел е изгубил майка си, а не самият Сам. Очевидно нещо не съм разбрала. Колко глупаво от моя страна! Ами… искаш ли още едно уиски?

Дейвид не реагира на предложението ми. Известно време мълчи, а после ме оглежда внимателно, стиснал празната чаша между ръцете си. Тлъстите му палци се движат по чашата и аз ги гледам като хипнотизирана.

— Не е глупаво от твоя страна — казва накрая. — Сам просто не ти е казал, нали? Казал е, че е свързано с майката на негов приятел.

Вторачвам се сащисано в него. А аз го бях отписала като досаден глупак! Оказва се, че е напълно в крак с нещата.

— Така е — признавам неохотно. — Така ми каза. Ти откъде знаеш?

— Той си е такъв, затворен — кимва Дейвид. — Когато това стана, смъртта де, той дни наред не сподели с никого в колежа. Само с двамата си най-близки приятели.

— Ясно — поколебавам се и допълвам: — И единият от тях си… ти?

— Кой, аз ли? — изсмива се тъжно той. — О, не аз! Аз не съм от вътрешния му кръг. Става въпрос за Тим и Андрю. Те са като дясната му ръка. Всички работеха заедно за постигането на една и съща цел. Познаваш ли ги?

Поклащам глава.

— И до ден-днешен са като екип. Тим вече е в „Мерил Линч“, а Андрю е адвокат в някаква важна правителствена организация. А и Сам е доста близък с брат си Джош — продължава Дейвид. — Той е с две години по-голям от него. Тогава идваше в колежа доста често. И помогна на Сам, когато нещата позагрубяха. Ходи да говори с преподавателите му. Добър човек е.

Нямах представа, че Сам има и брат. Седя си аз тук и се чувствам леко отрезвена. Никога не съм чувала нито за Тим, нито за Андрю, нито за Джош. Но, от друга страна, защо да съм чувала за тях? Те сигурно се свързват директно със Сам. Сигурно поддържат контакт като нормалните хора. Лично. А не като Уилоу дъртата вещица или като някои стари приятели, които се опитват да ти измъкнат някакви пари.

И през всичкото това време си въобразявах, че вече познавам целия живот на Сам. Оказва се, че не е бил целият. А само онзи от входящата кутия. И на всичко отгоре си позволих да го съдя!

А той си имал приятели. Имал си личен живот. Имал си връзки със семейството си. Имал си цял куп неща, за които нямам никаква представа. Беше идиотско от моя страна да си мисля, че знам цялата история. Всъщност знам само една глава от нея. И нищо повече.

Отпивам от виното, опитвайки се да потисна странния копнеж, който внезапно ме изпълва. Никога не съм имала представа от останалите глави в живота на Сам. Той никога не ми ги е разказвал, а и аз никога не съм го питала. А съвсем скоро пътищата ни ще се разделят и аз ще остана само с впечатлението, което имам до момента. С версията за него, която живее единствено във входящата кутия на личната му асистентка.

Питам се с какво ли впечатление пък е останал той от мен. А, не! По-добре да не навлизам в тази територия!

Мисълта за това ме кара да се изхиля и Дейвид ме поглежда с любопитство.

— Ти си смешно момиче, знаеш ли?

— Така ли?

Телефонът ми иззвънява и аз го отварям, без да ми пука дали е възпитано или не. Разбирам, че имам гласова поща от Магнус.

Магнус ли?

Изпуснала съм обаждане от Магнус?

Мислите ми отскачат рязко далече от Сам, далече от Дейвид и далече от това място, завръщайки се към останалата част от моя живот. Магнус. Сватбата. Анонимното съобщение. Годеницата ви изневерява… В ума ми се тълпят всякакви хаотични мисли, чукайки бясно на вратата. Скачам на крака и започвам да набирам бутоните за прослушване на гласовата поща. Едновременно съм нетърпелива и нервна. От друга страна, какво очаквам? Признание ли? Отричане? От къде на къде Магнус ще знае, че съм получила анонимно съобщение?

„Здрасти, Попи! — достига до мен гласът на Магнус на фона на някаква музика. — Би ли звъннала на професор Уилсън, за да й напомниш, че отсъствам от страната? Благодаря предварително, скъпа! Номерът й е на бюрото ми. Чао! Прекарвам си страхотно!“

Изслушвам съобщението два пъти с надеждата да хвана и нещо друго, макар да не съм съвсем наясно какво точно очаквам^[3]. Докато затварям, стомахът ми се свива на топка. Не мога да го понеса! Не искам да навлизам в това! Ако не бях получила това съобщение, сега щях да си бъда съвсем щастлива и доволна. Щях да очаквам с нетърпение сватбата си, да си мисля за медения месец и да упражнявам новия си подпис. Щях да бъда щастлива!

Уменията ми за разговор вече се изчерпаха, затова просто изхлузвам обувките си, вдигам краката си на пейката и ги свивам умислено към тялото си. С периферното си зрение забелязвам, че около нас барът започва да се пълни със служители на Консултантска група „Уайт Глоуб“. Долавям откъслечни фрази от разговори, сред които дочувам и думата „преписка“. Очевидно новините започват вече да изтичат. Поглеждам часовника си и се стряскам. Часът е 21:40. Само двайсет минути до новините по телевизията.

За хиляден път се чудя какво са направили Викс и Сам. Ще ми се да можех да им помогна. Ще ми се да можех да направя нещо. Чувствам се напълно безсилна, седнала тук…

— Окей — писклив женски глас прекъсва мислите ми. Вдигам глава и виждам срещу себе си Уилоу, застанала до мен, изпепеляваща ме с поглед. Преоблякла се е във вечерна рокля с поло яка и забелязвам, че раменете й потръпват. — Ще те питам направо и се надявам да ми отговориш направо. Никакви игрички! Никакви номера!

Буквално ме плюе с думите си. Брей, че какви игрички съм играла досега, а?

— Здравейте! — изричам учтиво.

Проблемът е в това, че не мога да гледам тази жена, без да виждам над главата й откачените й имейли с главните букви. Като огромна светлинна реклама отгоре й.

— Коя по-точно си ти? — продължава наежено тя. — Само това ми кажи! Коя си? И ако не ми кажеш, повярвай ми…

— Аз съм Попи — прекъсвам я аз.

— Попи значи — смръщва се подозрително тя, сякаш „Попи“ е име, измислено от някаква агенция за придружителки.

— Познавате ли Дейвид? — питам учтиво. — Той е стар приятел на Сам от университета.

— О! — възкликва ентусиазирано тя. — Здравей, Дейвид, аз съм Уилоу! — погледът й се насочва към него, а върху лицето ми сякаш пробягва хлад.

— Приятно ми е, Уилоу. Приятелка на Сам, така ли?

— Аз съм Уилоу! — натъртва тя.

— Хубаво име — кимва той.

— Аз съм Уилоу. Уилоу! — изрича леко вбесено. — Сам не може да не ти е говорил за мен — Уилоу!

Дейвид се смръщва замислено и после отсича:

— Не, никога не ми е споменавал за теб.

— Ама… — вече изглежда така, сякаш ще избухне от ярост. — Аз ходя с него!

— Точно сега май не, нали? — подхвърля развеселено Дейвид и ми намига.

Започвам да го харесвам този Дейвид. Като престанеш да забелязваш отвратителната му риза и съмнителните му транзакции, си изглежда съвсем наред.

Уилоу вече не е на себе си.

— Това е просто… Светът май е полудял — това по-скоро на себе си. — Значи не познаваш мен, но познаваш нея?! — и ме сочи с палец.

— Да, разбрах, че тя е специалното момиче на Сам — отвръща с невинен поглед Дейвид.

— Кой, тя ли? Ти ли?!

Уилоу ме оглежда отгоре до долу с такава надменност, че започва да ми писва.

— И защо да не съм аз? — изричам наперено. — Защо да не ходи с мен?

За момент Уилоу не изрича нищо, само примигва бързо.

— Значи така. Изневерява ми — промърморва накрая. — Истината най-сетне излезе наяве. Трябваше да се досетя. Това обяснява… доста неща — въздъхва дълбоко и плъзва пръсти в косата си. — И какво правим сега? — обръща се към някаква видима само за нея публика. — Какво, по дяволите, правим сега?!

Тази жена е пълна откачалка. Идва ми да избухна в смях. Къде си мисли, че се намира — на някаква частна сцена ли? И кой, според нея, се впечатлява от изпълнението й?

Освен това пропуска един важен факт — как Сам би могъл да й изневерява, когато тя не е вече негово гадже?

От друга страна, колкото и да ми е приятно да я навивам, не ми се ще да разпространявам фалшиви слухове.

— Не съм казвала, че ходя с него — пояснявам. — Само казах: „Защо да не ходи с мен?“. Вие да не сте приятелката на Сам?

Уилоу се отдръпва като попарена, но не отговаря нищо.

— Коя, по дяволите, изобщо си ти? — напада ме пак. — Появяваш се в живота ми, а аз нямам никаква представа коя си и откъде си се пръкнала…

Аха, пак играе за простолюдието. Чудя се дали някога не е ходила в театрално училище, обаче са я изхвърлили за прекалено голям мелодраматизъм^[4].

— Ами… сложно е.

Но думата „сложно“ като че ли разпалва още повече налудничавата ярост на Уилоу.

— Аха, „сложно“ било, значи! — изобразява кавички с пръстите си. — „Сложно“! Я почакай малко! — присвива очи и ме оглежда невярващо. — Това ризата на Сам ли е?

Опа! Това вече наистина няма да й хареса. Може би е най-добре да не отговарям.

— Това ризата на Сам ли е? Веднага ми отговори! — тонът й е толкова унищожителен, че аз се отдръпвам. — Ти да не би да си облечена с ризата на Сам? Това неговата риза ли е? Отговори ми, никаквице!

— Гледай си бразилците! — изричам, преди да съм успяла да се спра. Опа!

Така. Значи номерът, когато си казал нещо смущаващо, е да не преиграваш. Вместо това просто оставаш с високо вдигната глава и се преструваш, че нищо не е станало. Може би Уилоу дори не е забелязала какво съм казала. Сигурна съм, че не забеляза. Разбира се, че не забеляза!

Поглеждам я тайничко и виждам, че очите й са се разширили толкова много, че всеки момент заплашват да изскочат от орбитите си. Добре де, забелязала е. А от веселата усмивка по лицето на Дейвид ми става ясно, че той също е забелязал.

— Исках да кажа… работата — поправям се аз, прочиствайки гърлото си. — Гледай си работата.

Внезапно над рамото на Дейвид зървам Викс. Тя разбутва тълпа служители на компанията и от мрачното й изражение стомахът ми се преобръща. Поглеждам часовника си. Остават петнайсет минути до десет.

— Викс! — провиква се Уилоу, която също я е забелязала. Блокира пътя й, скръстила властно ръце пред гърди. — Къде е Сам? Някой ми каза, че бил с теб!

— Извинявай, Уилоу — опитва се да мине покрай нея Викс.

— Просто ми кажи къде е Сам!

— Нямам представа, Уилоу! — срязва я отговорничката за връзките с обществеността. — Би ли се махнала от пътя ми, ако обичаш? Трябва да говоря с Попи!

— С Попи значи! Трябва да говориш с Попи, а?! — Уилоу вече наистина ще експлодира от гняв. — Коя, за бога, е тази шибана Попи?

Почти съжалявам Уилоу. Без да й обърне никакво внимание, Викс се приближава към мен, привежда се и промърморва:

— Знаеш ли къде е Сам?

— Не! — вдигам стреснато глава. — Какво се е случило?

— Изпращал ли ти е някакъв есемес или нещо подобно?

— Не! — смотолевям и за всеки случай проверявам телефона си. — Няма нищо. Мислех си, че е с теб!

— Беше — въздъхва Викс и с познатия вече жест разтрива очи с юмруци. Идва ми да й дръпна ръцете от очите.

— Какво става? — вече почти шепна аз. — Моля те, Викс, кажи ми! Ще бъда дискретна! Кълна се!

Миг тишина, след което Викс кимва и пояснява:

— Добре де, времето ни свърши. И мисля, че спокойно можем да кажем, че Сам изгуби.

Изпълвам се с дълбоко разочарование. След целия този труд и тичане…

— Какво каза Сам?

— Нищо особено. Просто напусна с гръм и трясък.

— И какво ще стане сега със сър Никълъс? — питам почти като шепот.

Викс не отговаря — само извръща глава, като че ли това е последното, за което сега й се мисли.

— Трябва да тръгвам — отсича накрая. — Обади ми се, ако чуеш нещо от Сам! Моля те!

— Добре.

Изчаквам Викс да се отдалечи, а после небрежно вдигам глава. Както и можеше да се очаква, Уилоу ме фиксира с очи като кобра.

— Е — казва.

— Е — усмихвам се любезно. И точно тогава очите й падат върху лявата ми ръка. Зяпва. В продължение на няколко секунди не може да каже нищо.

— Кой ти даде този пръстен? — извиква властно.

Какво й влиза на нея в работата, а?

— Едно момиче на име Лусинда — отвръщам, за да я вбеся още повече. — Бях го изгубила, а тя го намери. И ми го върна.

Уилоу си поема дъх и се басирам, че вече се кани да впие зъби в мен, когато гласът на Викс еква по високоговорителите:

— Съжалявам, че прекъсвам веселата част, но трябва да направя важно съобщение! Моля всички служители на „Уайт Глоуб“ да се съберат веднага в главната зала! Повтарям, обратно в главната конферентна зала, ако обичате! Благодаря!

Около нас избухват възгласи и реплики и групите хора се задвижват към двойните врати, като някои от служителите не пропускат да напълнят повторно чашите си.

— Май това е знак, че трябва да си тръгвам — изрича Дейвид и става на крака. — Вие трябва да влизате. Предай поздравите ми на Сам!

— Аз не съм точно служител — уточнявам за по-сигурно. — Но да, наистина трябва да влизам. Съжалявам, че стана така.

— Ти сериозно ли? — поклаща глава Дейвид, напълно озадачен. — Тогава тя има донякъде право — кимва по посока на Уилоу. — Ти не си приятелката на Сам и не работиш за тази компания. Коя, за бога, си ти и какво общо имаш със Сам?

— Както вече казах — усмихвам се на недоумението му аз, — сложно е за обяснение.

— Не се и съмнявам — повдига вежди той, а после вади визитка и ми я пъхва в ръката. — Предай на Сам: екзотични миниатюрни домашни любимци! Страхотна възможност за него!

— Добре, ще му предам — кимвам съвсем сериозно. — Благодаря! — гледам го как се насочва към вратата, а после внимателно пъхвам визитката в чантата си, за да я предам на Сам.

— Е — застава отново пред мен Уилоу с ръце пред гърди, — защо не започнеш от самото начало?

— Ама ти сериозно ли?! — възкликвам, вече неспособна да скрия възмущението си от нея. — Не трябва ли точно сега да правиш нещо друго, а? — и посочвам към тълпите, които влизат в конферентната зала.

— О, добър опит! — окото й изобщо не трепва. — Надали очакваш от мен да превърна някакво отегчително корпоративно съобщение в мой приоритет.

— Повярвай ми, точно това корпоративно съобщение със сигурност ще искаш да чуеш!

— И ти сигурно знаеш всичко за него, а? — подмята саркастично Уилоу.

— Като стана въпрос, да, знам — кимвам. — И мисля, че… ще отида да си взема още едно питие.

И се насочвам към бара. Забелязвам Уилоу в огледалото. След няколко секунди тя се обръща и се насочва с широки крачки към конферентната зала. Изражението й е убийствено. Чувствам се изцедена само от разговора си с нея.

Не, по-скоро се чувствам изцедена от целия ден. Поръчвам си нова голяма чаша вино и се насочвам бавно към конферентната зала. Викс е вече на сцената и говори на зяпналата от ужас публика пред себе си. Големият екран зад нея работи, но звукът е изключен.

— … както вече казах, нямаме представа как точно ще бъде представена новината, но ние вече сме изпратили нашия отговор и това е единственото, което можем да сторим на настоящия етап. Някакви въпроси? Нихал?

— Къде е сега сър Никълъс? — достига до мен гласът на Нихал.

— В Бъркшир. Останалата част от конференцията ще се решава в крачка. Веднага, след като вземем някои решения, всички ще бъдете уведомени.

Оглеждам лицата около себе си. На няколко крачки от мен е Джъстин. Зяпа към Викс, умело преструващ се на шокиран и загрижен. А сега вдига ръка.

— Джъстин? — дава му неохотно думата Викс.

— Браво, Викс! — понася се мазният му глас из залата. — Мога само да си представям колко трудни са били за теб последните няколко часа! Като член на старшия мениджърски екип бих искал само да ти благодаря за усилията. Но каквото и да е казал или да не е казал сър Никълъс, каквато и да е истината по въпроса, а ние, разбира се, не бихме могли да знаем каква е… твоята лоялност към компанията е най-важната ни придобивка! Браво на теб, Викс! — и започва да ръкопляска.

Брей, каква змия! Но очевидно аз не съм единствената, която мисли така, защото близо до мен се вдига друга ръка.

— Малкълм! — дава му думата Викс с видимо облекчение.

— Просто искам да изясня за всички служители, че сър Никълъс не е писал нищо подобно! — за беда гласът му е малко гъгнив и като че ли не всички успяват да го чуят. — Аз получих оригиналната преписка и ви гарантирам, че беше съвсем различна…

— Опасявам се, че ще трябва да те прекъснем — намесва се Викс. — Новините започват. Включете звука, ако обичате!

Но къде е Сам? Той трябваше да е тук! Трябваше да отговори на Джъстин и да го съкруши! Трябваше да гледа новините. Нещо не разбирам…

Започва познатата мелодия на „Новините на Ай Ти Ен в десет“ и цветните графики изпълват екрана. Чувствам се абсурдно нервна, въпреки че това няма нищо общо с мен. Може пък да не пуснат историята. Все пак в публичното пространство непрекъснато се въртят разни слухове…

Започва отброяването на часа от „Биг Бен“. Всеки момент ще съобщят водещите новини. Стомахът ми се свива на топка и за успокоение отпивам глътка вино. Гледането на новините се оказва съвсем различно преживяване, когато има нещо общо с теб. Сигурно така се чувстват непрекъснато премиер-министрите. Божичко, за нищо на света не искам да съм на тяхното място! Сигурно всяка вечер се крият зад диваните, надничайки към екрана през пръсти.

Бум! „Нови нападения в Близкия изток пораждат страхове за нестабилност.“ Бум! „Цените на имотите бележат изненадващо възстановяване — но колко ли ще трае то?“ Бум! „Изтекла от системата преписка хвърля съмнения върху почтеността на високопоставен правителствен съветник.“

Ето го! Значи ще го пуснат!

В залата се е възцарило призрачно мълчание. Никой не смее да диша, дори да помръдне. Мисля, че всички са затаили дъх в очакване на цялата новина. Репортажът за Близкия изток започва и следват картини на престрелки по прашни улици, но аз не чувам почти нищо. Извадила съм си телефона и изпращам съобщение на Сам:

„Гледаш ли? Всички са в конферентната зала.

П.“

Но телефонът ми мълчи. Какво прави той, за бога? Защо не е тук с всички останали?

Вторачила съм се невиждащо в екрана, докато престрелките се сменят с графики за цените на имотите и с някакво семейство, което иска да се премести да живее в Такстед, където и да е това. Опитвам се да внуша на водещите да говорят по-бързо, да приключват с тези глупости. Никога досега не съм се интересувала по-малко от цените на имотите^[5].

И после, внезапно, с първите две новини е свършено и ние сме обратно в студиото, където водещата изрича със сериозна физиономия:

„Тази вечер се хвърлят съмнения върху почтеността на сър Никълъс Мъри, основател на Консултантска група «Уайт Глоуб» и правителствен съветник. В конфиденциална преписка, придобита ексклузивно от Ай Ти Ен, той говори за корупционни практики и приемане на подкупи по начин, който очевидно ги одобрява.“

Из залата се понасят ахвания и шепот. Поглеждам към Викс. Владее се перфектно, докато гледа екрана. Предполагам, че е знаела какво да очаква.

„Но има нов развой на ситуацията. През последните няколко минути Ай Ти Ен разбра, че думите, които се приписват на сър Никълъс, вероятно са написани от друг служител на компанията «Уайт Глоуб» — факт, който официалните източници на компанията все още отричат. Затова нашият репортер Деймиан Станфорд пита“ „Дали сър Никълъс е злодей или просто жертва на опит за оклеветяване на името му?“.

— Каквооо?! — понася се гласът на Викс из залата. — Какво, по дяволите…

И балонът на мълчанието се пука, и наоколо се понасят фрази като „Шшшшт!“, „Слушай!“ и „Млъкни!“. Някой надува звука на телевизора. Аз пък се кокоря срещу екрана напълно объркана.

Дали Сам е намерил някакво доказателство? Дали не го е извадил от фокусническата си шапка в последния момент? Телефонът ми внезапно издава тъничък звук и аз го вадя рязко от джоба си. Текстово съобщение от Сам.

„Как реагира Викс?“

Поглеждам към отговорничката за връзките с обществеността и се стряскам не на шега.

„Изглежда така, сякаш иска да изяде някого жив.“

— „Компанията «Уайт Глоуб» има огромно влияние върху бизнеса през последните три десетилетия…“ — нарежда нечий глас от екрана, придружен от широкообхватна снимка на сградата на компанията.

Палците ми са дотолкова пълни с адреналин, че почти сами изписват.

„Ти ли направи това?“

„Аз го направих.“

„Ти си се свързал лично с телевизията?“

„Правилно.“

„Мислех, че техниците не са открили никакво доказателство. Какво стана?“

„Не откриха.“

Преглъщам на сухо, опитвайки се да осъзная случващото се. Не знам нищо за връзките с обществеността. Аз съм само един физиотерапевт. Но дори и аз съм наясно, че човек не се обажда в телевизията, за да опровергае история за оклеветяване, без да има нещо зад гърба си.

„Как…“

В мига, в който започвам да пиша, си давам сметка, че нямам представа как да формулирам въпроса си. Затова го изпращам така, както си е. За известно време настъпва тишина, а после на екрана започва да излиза двоен есемес.

Примигвам изумено. Това е най-дългото съобщение, което Сам някога ми е пращал — със сигурност поне 2000 процента.

„Позволих да ме запишат. Стоя зад думите си. Утре ще им дам ексклузивно интервю за оригиналната преписка — директорите си измиват ръцете от ник и от всичко. Нагласена работа. Клеветата стигна твърде далече. Хората трябва да узнаят истинската история. Повиках и Малкълм, но той отказа. Има три деца. Не може да рискува. Затова съм само аз.“

Главата ми жужи. Сам е излязъл единствен на предните линии. Превърнал се е в тръбача на армията. Не мога да повярвам, че е в състояние да направи нещо толкова крайно. Но същевременно… мога да повярвам.

„Поел си много голяма отговорност.“

Не знам какво друго да му напиша. Намирам се в шок.

„Някой трябваше да има смелостта да защити Ник.“

Вторачвам се в думите му, сбърчила замислено чело.

„Но все пак това не доказва нищо, нали? Само твоята дума.“

„Важното е, че повдига редица въпроси относно истинността на историята. А това е достатъчно. Ти още ли си в конферентната зала?“

„Да.“

„Някой знае ли, че си във връзка с мен?“

Поглеждам към Викс, която говори на висок с глас с някакъв тип, същевременно хванала телефона до ухото си. Съвсем случайно поглежда към мен и аз не знам дали е от изражението ми, но очите й се присвиват лекичко. Поглежда към телефона ми, а после пак към лицето ми. Изпълва ме страх.

„Не мисля. Засега.“

„Можеш ли да се измъкнеш незабелязано?“

Броя до три, а после най-небрежно оглеждам залата, изведнъж заинтригувана силно от лампите по стената. Викс остава в обсега на периферното ми зрение. Виждам, че сега гледа точно към мен. Навеждам ръката си с телефона и написвам:

„Къде си по-точно?“

„Навън.“

„Това не ми помага особено.“

„Единственото, което знам. Нямам представа къде съм.“

Миг по-късно пристига нов есемес:

„Ако това ще ти помогне — тъмно е. И има трева.“

„Много ли си загазил?“

Никакъв отговор. Предполагам това означава просто „да“.

Добре де, сега няма да гледам към Викс. Просто ще се прозея, ще си почеша носа — така, добре, небрежно — ще се обърна на пета и ще се вмъкна зад тази група от хора. А после ще се скрия зад онази голяма колона.

Сега ще надникна.

Викс се оглежда разочаровано. Разни хора се опитват да привлекат вниманието й, но тя ги отпраща. Почти виждам как мозъкът й щрака — доколко може да се довери на непознатото момиче, което може би знае нещо, но може и да е просто фалшива следа?

Само след пет секунди съм вече в коридора. Десет секунди и минавам през пустото фоайе, като избягвам погледа на нещастния барман. Само след минути ще си има предостатъчно работа. Петнайсет секунди и вече съм навън, без да обръщам внимание на портиера. Втурвам се по чакълената алея, завивам зад ъгъла и бягам, докато не усетя под краката си трева. Мисля, че успях да им се измъкна.

После тръгвам по-бавно, регулирайки дишането си. Все още съм в шок от случилото се.

„Ще загубиш ли работата си заради това?“

Нова тишина. Повървявам още малко, приспособявайки се към нощното небе, към хладния въздух с лекия бриз, към меката трева. Хотелът остава вече на четиристотин метра зад мен и аз започвам да се успокоявам.

„Може би.“

Звучи доста спокойно предвид обстоятелствата. Ако две думи са достатъчни, за да подскажат спокойствие^[6].

„Вече съм навън. Накъде да тръгна?“

„Един бог знае. Аз минах зад хотела и оттам потънах в мъглата.“

„Това правя и аз.“

„Значи ще се срещнем някъде.“

„Не ми каза, че майка ти е починала.“

Написах го и натиснах бутона за изпращане, преди да си дам време да помисля. Сега съзерцавам екрана, смутена от собствената си нетактичност. Не мога да повярвам какво направих! От всички моменти да избера точно този! Като че ли сега му е точно до това!

„Така е, не ти казах.“

Намирам се в края на нещо, което ми прилича на поляна за крикет. Пред мен има гора. Дали не е там? Тъкмо се каня да го попитам, когато в телефона ми влиза ново съобщение.

„Просто ми писна да го казвам. Онази неловка пауза, нали я познаваш?“

Примигвам срещу екрана. Не мога да повярвам, че и друг познава тази неловка пауза.

„Да. Много добре.“

„Трябваше да ти кажа.“

Не, за нищо на света не смятам да го изкарвам виновен за това! Не това имах предвид. И не така исках да се почувства. Колкото е възможно по-бързо написвам отговор:

„Не, не беше длъжен. Никой не е длъжен. Такова е моето правило.“

„Правило за живота ли?“

Правило за живота ли? Е, не точно това имах предвид. Но иначе идеята, че той си мисли, че имам правило за живота, ми допада.

„Не, моето правило за живота е…“

Правя пауза, опитвайки се да мисля. Правило за живота, значи. Звучи доста важно. Сещам се за няколко добри правила, но чак за живота…

„Май те хванах, а?“

„Чакай, мисля!“

А после, внезапно, вдъхновението ме озарява. И съвсем уверено пиша:

„Щом е в боклука, значи е публична собственост!“

Тишина. А после влиза и отговорът му:

xxxxx

Вторачвам се изумено. Усмихнато личице! Сам Рокстън ми е изпратил усмихнато личице! Миг по-късно идва и следващото съобщение:

Да, знам. И аз не мога да повярвам на себе си.

Изсмивам се високо, а после подсмърквам, разтреперана от студа. Всичко е много хубаво, само дето седя насред полето на Хемпшир без никаква връхна дреха и без никаква представа накъде отивам и какво правя. Хайде, Попи, фокусирай се! Тази вечер няма луна, а звездите сигурно са скрити зад облаците. Едва виждам да пиша.

„Къде си все пак? В гората ли? Не виждам нищо!“

„От другата страна на гората. Ще се срещнем.“

Тръгвам предпазливо между дърветата. Някакви трънаци ожулват крака ми и аз изругавам. Сигурно има и жилеща коприва, и гнезда на змии. А най-вероятно и човешки капани. Хващам телефона си, опитвайки се едновременно да пиша и да избягвам трънаците.

„Ново правило за живота: не влизай в призрачни гори съвсем сама!“

Нова тишина, после сигнал за есемес.

„Не си съвсем сама.“

Стисвам здраво телефона. Вярно е, че когато знам, че в другия край на линията е той, се чувствам значително по-спокойна. Правя още няколко крачки напред, едва не се препъвам в корена на някакво дърво и пак се питам къде, по дяволите, се е дянала тази луна. Сигурно отива към новолуние. Или към пълнолуние. Едно от двете.

„Оглеждай се за мен, идвам!“

Вторачвам се сащисано в съобщението. Да се оглеждам за него ли? И как по-точно да се оглеждам в тази тъмница?

„Ако не си забелязал, тук е тъмно като в рог.“

„Телефонът ми — оглеждай се за светлината му. Само не викай — някой може да чуе.“

Вторачвам се в мрака. Не виждам нищо, с изключение на тъмните сенки на дърветата и издутините на трънаците. От друга страна, най-лошото, което може да ми се случи, е да падна в някоя пропаст и да си счупя краката. Правя още няколко стъпки напред, заслушана в себе си, вдишвайки влажната миризма на гниещи листа.

„Ок?“

„Все още съм жива.“

Стигам до малка полянка насред гората и се поколебавам. Прехапвам устни. Преди да продължа, искам да му кажа неща, които няма да имам смелост да му кажа, когато го видя. Ще бъда прекалено притеснена. По телефона е различно.

„Само искам да ти кажа, че онова, което направи, е удивително! Да се излагаш на такъв голям риск!“

„Трябваше да бъде направено.“

Типично за него — да омаловажава действията си.

„Не, не трябваше. Но ти го направи.“

Изчаквам малко. Вятърът гали лицето ми, някъде буха бухал, но той не отговаря. Не ме интересува, аз смятам да продължа. Трябва да кажа тези неща, защото мисля, че никой друг няма да му ги каже.

„Можеше да избереш по-лесен път.“

„Разбира се.“

„Но не го направи.“

„Такова е моето житейско правило.“

И внезапно, без никакво предупреждение, усещам някаква топлина в очите си. Нямам представа защо. Нямам представа защо се разчувствах толкова. Иска ми се да му напиша: „Възхищавам ти се“, но не мога да събера сили. Дори и чрез есемес. Вместо това след кратко колебание пиша:

„Разбирам те.“

„Естествено. Ти би постъпила по същия начин.“

Вторачвам се смутено в екрана. Кой, аз ли? Че аз какво общо имам с всичко това?

„Надали.“

„Вече те познавам достатъчно добре, Попи Уайът. Щеше.“

Не знам какво да кажа, затова тръгвам през следващите части от гората, навлизайки в още по-голяма тъмница. Ръката ми стиска телефона толкова силно, че сигурно ще се схване. Но незнайно защо не мога да отпусна пръсти. Имам чувството, че колкото по-силно го стискам, толкова по-силно съм свързана със Сам. Имам чувството, че държа ръката му.

И не искам да я пускам. Не искам това сега да свършва. Нищо, че се препъвам, студено ми е и съм в средата на нищото. Намираме се на място, където никога повече няма да можем да бъдем.

Импулсивно пиша:

„Радвам се, че телефонът, който намерих, беше твой.“

Миг по-късно идва и неговият отговор:

„Аз също се радвам.“

Изпълва ме топлина. Е, може да е просто любезен. Но някак си не мисля.

„Беше хубаво. Странно, но хубаво.“

„Да, странно, но хубаво е идеално обобщение.“

Изпрати ми още едно усмихнато личице! Направо не мога да повярвам!

„Какво става с човека, доскоро известен като Сам Рокстън?“

„Разширява хоризонтите си. Което ми напомня — къде са ти целувките?“

Поглеждам стреснато към телефона си, изненадана от самата себе си.

„Не знам. Ти ме излекува от тях.“

И едва сега се сещам, че никога не съм изпращала целувки на Сам. Нито веднъж. Странна работа. Е, може да му се реванширам. Почти се изкисквам на глас, докато натискам здраво бутона на буквата „Х“.

ххххххххххх

Миг по-късно пристига неговият отговор:

ххххххххххххххххххх

Ха! Едва сподавям смеха си. И изписвам още по-дълга редица целувки:

хххххххххххххххххххххххххх

хххххххххххххххххххххххххххххххх

ххххххххх

хохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохо

© © ххх © © ххх © © ххх

„Виждам те.“

Вторачвам се отново в мрака, но той сигурно има по-силно зрение от мен, защото аз не виждам нищичко.

„Наистина ли?“

„Идвам.“

Привеждам се напред, проточвам врат, примижавам, за да зърна някъде светлината на телефона му — но нищо. Трябва да е видял някаква друга светлина.

„Не те виждам.“

„Идвам.“

„Изобщо не си близо.“

„Напротив, много близо съм. Идвам.“

И тогава, внезапно, чувам приближаващите му стъпки. Той е зад мен, на десетина метра отзад. Нищо чудно, че не можах да го видя.

Би трябвало да се обърна. Точно сега би трябвало да се обърна. Това е моментът, когато би било напълно естествено да се завъртя и да го поздравя. Да му кажа „здрасти“, да размахам телефона си във въздуха.

Но краката ми отказват да мръднат. Не мога да се насиля да направя нито едно движение. Защото в мига, в който го направя, ще трябва отново да стана учтива, делова и въобще — нормална. А това няма да мога да го понеса. Искам да остана точно тук. На място, където можем да си говорим всичко. В омагьосаната гора.

Сам спира точно зад мен. Настъпва един непоносим, крехък миг, когато го чакам да разтърси тишината с гласа си. Но той като че ли се чувства по същия начин като мен. Не казва нищо. Единственото, което чувам, е тихото му дишане. Бавно, много бавно ръцете му ме обгръщат отзад. Затварям очи, отпускам се на гърдите му и всичко става нереално.

Стоя в една тъмна гора със Сам, ръцете му са ме обгърнали, а това изобщо не трябва да е така. Нямам представа какво правя. Нямам представа накъде ме води всичко това.

Само дето… имам. Разбира се, че имам. Защото, докато ръцете му нежно обгръщат кръста ми, аз не издавам и звук. И когато той ме завърта бавно с лице към себе си, аз пак не издавам звук. И докато леко наболата му брада се плъзва по лицето ми, пак не отронвам звук. Не е необходимо. Ние пак продължаваме да си говорим. Всяко негово докосване, всеки отпечатък на кожата му върху моята е следваща дума, следваща мисъл, продължение на нашия разговор. И още не сме приключили. Ни най-малко.

* * *

Нямам представа колко време стоим така. Може би пет минути. А може би десет.

Но моментът не може да продължи вечно. И не продължава. Балонът, в който се намираме, не толкова избухва, колкото се изпарява, връщайки ни в реалния свят. Осъзнаваме, че сме се прегърнали плътно. Неловко се отделяме един от друг. Хладният нощен въздух се спуска между нас. Отвръщам очи, прочиствам гърлото си, изтривам докосването му върху кожата си.

— Е, ще…

— Да.

Докато вървим през гората, никой от нас не говори. Не мога да повярвам на онова, което току-що се случи. Прилича ми по-скоро на сън. Нещо невъзможно.

Беше в гората. Никой нито го видя, нито го чу. Значи случило ли се е наистина^[7]?

Телефонът на Сам иззвънява и този път той го вдига до ухото си.

— Здрасти, Викс.

И просто ей така, всичко свършва. В края на гората виждам група хора, крачещи бързо към нас. И последиците ни връхлетяват. Трябва да съм била зашеметена от срещата, защото изобщо не мога да включа. Осъзнавам, че Викс, Роби и Марк почти започват да крещят, а Сам остава спокоен и Викс едва не се разплаква, което изглежда малко неприсъщо за нея, и говори за влакове и коли, и за спешни пресконференции, а накрая Марк казва:

— Сър Никълъс е. Сам, за теб.

И всички се отдръпват почти почтително, а Сам взема телефона.

И внезапно колите са тук, за да отведат всички обратно в Лондон, и ние излизаме от алеята на хотела, и Викс се разпорежда с масите, и заповядва на всички да се появят в офиса й в седем сутринта.

Аз съм в една кола със Сам. Когато влизам, Викс надниква вътре и изрича:

— Благодаря, Попи!

Не мога да разбера това със сарказъм ли го каза или не.

— Няма проблеми — казвам в случай, че не е било със сарказъм. — И… много съжалявам за…

— Да — отсича рязко тя.

И после колите потеглят. Сам е зает да изпраща есемеси. Лицето му е смръщено. Аз не смея да отроня и звук. Проверявам телефона си за съобщения от Магнус, но няма нищо. Затова го оставям на седалката и се вторачвам през прозореца. Уличните лампи се сливат и се превръщат в поток светлина, а аз се питам къде, по дяволите, отивам.

* * *

Дори не разбирам кога съм заспала.

Но някак си главата ми се оказва върху гърдите на Сам и той казва:

— Попи? Попи?

И внезапно аз се пробуждам истински, и вратът ми е изкривен, и поглеждам през прозореца на колата под странен ъгъл.

— О! — изправям се в седнало положение и леко раздвижвам врата си. — Съжалявам. Боже, трябваше да…

— Няма проблеми. Това ли е адресът ти?

Втренчвам се със замъглен поглед през прозореца. Намираме се в Белъм. Точно пред моя блок. Поглеждам часовника си. Минава полунощ.

— Да — кимвам изненадано. — Тук живея наистина. Ти как…

Сам кимва по посока на телефона, който все още се намира на седалката на колата.

— Адресът ти беше там.

— О, ясно — едва ли точно аз имам право да се оплаквам, че е нахлул в личния ми живот.

— Не исках да те будя.

— Не. Разбира се. Няма проблеми — кимвам. — Благодаря!

Сам вдига телефона и тъкмо се кани да ми го подаде, когато се поколебава.

— Прочетох съобщенията ти, Попи — изрича накрая. — Всичките.

— О! — прочиствам гърло, без да знам как да реагирам. — Ами, добре. Това е… малко прекалено, не мислиш ли? Така си е, знам, че прочетох имейлите ти, но ти не беше необходимо да…

— Лусинда е.

— Какво? — втренчвам се неразбиращо в него.

— Залагам всичко, че Лусинда е жената, която търсиш.

Лусинда ли?

— Ама какво… Защо?

— Лъже те. Непрекъснато. Не би могла да бъде на местата, където казва, че е, по времето, което споменава. Физически невъзможно е.

— Впрочем… аз също го забелязах — признавам си аз. — Но си помислих, че се опитва да си надпише повече часове, та…

— На час ли й плащате?

Потривам нос, чувствайки се като пълна глупачка. Всъщност не й плащаме на час. Таксата е обща, ол инклузив.

— Забелязала ли си, че Магнус и Лусинда винаги ти изпращат съобщения в рамките на не повече от десет минути?

Бавно поклащам глава. Защо да забележа подобно нещо? На ден получавам милиони съобщения, от всякакви хора. И между другото, той как е забелязал?

— Навремето започнах като аналитик — свежда леко засрамено глава той. — Та това е по моята част.

— Кое е по твоята част? — питам озадачено.

Сам вади лист хартия и аз слагам ръка на устата си. Направо не мога да повярвам! Начертал е таблица! С часове и дати. Обаждания. Съобщения. Имейли. Това ли е правел, докато съм спяла?

— Анализирах съобщенията ти. Сама ще видиш за какво говоря.

Той е анализирал съобщенията ми. Как човек анализира текстови съобщения?

Подава ми листа и аз примигвам неразбиращо срещу него.

— Какво…

— Виждаш ли корелацията?

Корелация ли? Нямам представа какви ги приказва. Звучи ми като нещо от изпит по математика.

— Ами…

— Да вземем тази дата — сочи към листа. — И двамата ти изпращат имейли около шест вечерта, за да те питат как си. Просто да си побъбрят. После, към осем вечерта, Магнус ти казва, че трябва да работи до късно в Лондонската библиотека, а няколко минути по-късно Лусинда ти казва, че работи по жартиерите на шаферките в един моден склад в Шордич. В осем вечерта? Хайде, моля ти се!

Замълчавам. Спомням си този имейл за жартиерите. Дори и тогава ми се видя малко странен. Но човек не може да си прави погрешни изводи само от един имейл, нали така?

— Между другото, кой те е молил да анализираш съобщенията ми? — знам, че звуча докачливо, но не мога да се въздържа. — Кой е казал, че това е твоя работа?

— Никой. Ти просто спеше — разперва ръце той. — Съжалявам. Просто започнах да оглеждам нещата и моделът изскочи от само себе си.

— Два имейла не са модел.

— Не са само два — пояснява той и кимва към листа. — На следващия ден Магнус има специален вечерен семинар, за който е „забравил“ да ти спомене. Пет минути по-късно Лусинда ти казва за някаква работилница за дантела в Нотингъмшир. Но преди два часа е била във Фулъм. От Фулъм до Нотингъмшир за два часа? В часа пик? Не е възможно. Затова смятам, че това е алиби.

От думата „алиби“ ми става малко студеничко.

— Два дена по-късно Магнус ти изпраща есемес, с който отменя срещата ви за обяд. Миг по-късно Лусинда ти праща имейл, за да ти каже, че ще бъде ужасно заета до два следобед. И не ти дава никакво обяснение за изпратения имейл. Защо й е да те уведомява, че е ужасно заета по обед?

Вдига очи, очаквайки отговор. Аз като че ли имам такъв.

— Аз… не знам — казвам накрая. — Наистина не знам.

Докато Сам продължава, аз потърквам очи с юмруци. Вече разбирам защо Викс го прави толкова често. За да се изолира от света, поне за секунда. Защо не съм видяла тези неща? Защо не съм забелязала?

Магнус и Лусинда. Звучи ми като лоша шега. Единият от тях би трябвало да организира сватбата ми. Другият от тях би трябвало да участва в сватбата ми. До мен.

Но почакайте малко! Кой тогава ми е пратил анонимното съобщение? Теорията на Сам няма как да е вярна, защото все някой трябва да го е пратил. Не би могъл да бъде никой от приятелите на Магнус, а аз не познавам никого от приятелите на Лусинда, така че…

— Спомняш ли си, когато Магнус ти каза, че трябва да проведе консултация с един докторант? А Лусинда внезапно не се появи на срещата ви на по питие? И изпрати вместо това Клемънси? Ако погледнеш времето…

Сам продължава да говори, но аз вече почти не го чувам. Сърцето ми се свива. Разбира се — Клемънси.

Клемънси.

Тя страда от дислексия. И съвсем спокойно би могла да обърка „годеница“ с „годеник“. И би била напълно ужасена от Лусинда, за да се подпише. Но въпреки това е държала аз да го знам. Ако изобщо има нещо, което си струва да знам.

Пръстите ми треперят, когато грабвам телефона и намирам това съобщение. Сега, когато го чета, сякаш чувам сладкия, напрегнат глас на Клемънси. Да, наистина звучи като нея.

Клемънси никога не би си измислила нещо подобно. Тя трябва да е напълно убедена, че е вярно. Може би е видяла нещо… дочула нещо…

Отпускам се на седалката на колата. Краката ме болят. Чувствам се изпепелена, изтощена и като че ли мъничко ми се реве.

— Както и да е — казва Сам, очевидно дал си сметка, че не го слушам. — Но това е все пак една теория — сгъва листа и аз го поемам.

— Благодаря, че си си направил този труд.

— Ами — свива рамене леко неловко той, — както вече казах, по моята част е.

В продължение на няколко секунди и двамата мълчим, макар да имам чувството, че продължаваме да общуваме. Имам чувството, че мислите ни се събират в балончета над главите ни, преплитат се, препокриват се, срещат се, за да могат накрая да се разделят. Аз на неговия път, той — на моя.

— И така — въздъхвам накрая, — май вече трябва да те оставям. Късно е. Благодаря за…

— Не! — прекъсва ме той. — Не говори глупости! Аз ти благодаря!

Кимвам. Мисля, че и двамата сме прекалено изтощени, за да се отдаваме на пространни речи.

— Беше…

— Да…

Вдигам очи и допускам грешката да го погледна в очите, които сребреят под светлината на уличните лампи. И автоматично се връщам в онзи момент в гората…

Не, не, Попи! Никога не се е случвало! Не мисли за него! Изтрий го от съзнанието си!

— Е, ами… — протягам ръка към дръжката на вратата, насилвайки се да се върна в реалността, в рационалността. — Все още трябва да ти върна този телефон…

— Знаеш ли какво, Попи? Вземи го! Твой е! — поставя го в ръцете ми и задържа своите за миг. — Спечели си го честно. И повече не си прави труда да препращаш каквото и да било. От утре всички мои имейли ще отиват към новата ми лична асистентка. Работата ти за мен приключи.

— Е, благодаря! — отварям вратата, а после инстинктивно се обръщам и допълвам: — Сам… Надявам се всичко при теб да се нареди.

— Не се тревожи за мен. Ще се оправя — дарява ме с прекрасната си усмивка и внезапно ми се приисква да го притисна към себе си. Всеки момент ще изгуби работата си, а още се усмихва така… — Надявам се при теб всичко да се нареди! — натъртва той. — Съжалявам за… всичко!

— О, ще се оправя! — изсмивам се сковано, макар да нямам никаква представа какво точно имам предвид под това. Бъдещият ми съпруг вероятно чука сватбената ми агентка. В какъв смисъл тогава ще се оправя?

Шофьорът прочиства гърлото си и аз подскачам. Посред нощ е. Аз седя в кола на моята улица. Хайде, Попи! Раздвижи се! Този разговор все някога трябва да свърши.

И така, макар това да е последното, което ми се прави, аз се насилвам да изляза, да затръшна вратата зад себе си и да извикам:

— Лека нощ!

А после се насочвам към вратата на блока и я отключвам, защото интуитивно усещам, че Сам няма да потегли, докато не се увери, че съм се прибрала по живо, по здраво. След това излизам и заставам на стъпалата, загледана в отминаващата кола.

Когато завива зад ъгъла, поглеждам телефона си — може би се надявам, може би очаквам…

Но той е тъмен. Мълчи. И си остава все така тъмен и потънал в мълчание. И за първи път от много време насам ме изпълва чувство на непоносима самота.

Бележки

[1] Добре де, няма да го разбере, сигурна съм. ↑

[2] Очевидно палитрата все пак не е толкова пъстра. ↑

[3] Магнус ми изневерява с професор Уилсън? Невъзможно. Тя има брада! ↑

[4] И между другото, в какъв смисъл съм се появила в нейния живот? ↑

[5] А не може да се каже, че някога съм проявявала особен интерес. ↑

[6] Според мен мисля, че са достатъчни. Всичко се свежда до подходящия момент. ↑

[7] Нова загадка за Антъни Тавиш. Може би не. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Софи Кинсела Един пръстен и е твой (12)

Метаданни

Данни

Един пръстен и e твой

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дванайсет

Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (12)