Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (11)

Единайсет

Всичко е абсолютно сюрреалистично. И вълнуващо. И напрегнато. Всичко това едновременно.

Не че съжалявам за благородния си жест — ни най-малко. Все още вярвам в онова, което казах в офиса. Как наистина да изоставя приятелите си? Как така няма да помогна на Сам? Но, от друга страна, мислех си, че ще ми отнеме не повече от половин час. А не пътуване с влак до Хемпшир — и това е само началото.

Точно в този момент трябваше да бъда при фризьора. Трябваше да говоря за прически и да пробвам тиарата си. Вместо това съм на гара „Ватерло“, купувайки си чаша чай и държейки телефона, който, сигурно е излишно да ви казвам, грабнах от бюрото на Сам на излизане. Сам надали ще има нещо против. Изпратих съобщение на Сю, за да й кажа, че много съжалявам, но се налага да пропусна часа си при Луис. Ще си платя каквото трябва и да му предаде всичко най-хубаво от мен.

След като приключих с писането, огледах есемеса и изтрих половината от целувките. След това пак ги написах. После пак ги изтрих. Е, мисля, че пет са повече от достатъчни.

Сега чакам Магнус да си вдигне телефона. Заминава на ергенско пътешествие в Брюж, така че днес със сигурност няма да го видя, но все пак. Все още смятам, че ако поне не му звънна, няма да бъде много почтено от моя страна.

— О, здрасти, Магнус!

— Попи! — връзката е ужасна и от самолетите почти нищо не се чува. — Тъкмо се насочваме за качване. Ти добре ли си?

— Да! Просто исках да… — не довършвам, защото не съм особено уверена, че искам да го направя.

Просто исках да ти кажа, че заминавам за Хемпшир с мъж, когото не познаваш, защото съм въвлечена в ситуация, за която не знаеш нищо.

— Исках да ти кажа, че тази вечер няма да си бъда у дома — изричам неубедително аз. — В случай че ме търсиш де.

Ето! Това е честно, нали? Горе-долу.

— Окей! — засмива се той. — Приятно прекарване, скъпа! Ами аз… трябва да тръгвам…

— Окей! Чао! И на теб приятно прекарване!

Вдигам глава и виждам, че Сам ме наблюдава. Придърпвам смутено ризата си надолу, за пореден път съжалявайки, че не се отбих в някой магазин. Оказа се, че Сам наистина държал резервна риза в офиса си, а моята тениска беше толкова отвратителна, че нямаше как да не приема предложението му да я облека за тази вечер. Но така ситуацията става още по-странна — аз, облечена в неговата раирана риза на „Търнбул и Асер“.

— Просто казвах довиждане на Магнус — обяснявам, без да има нужда, обаче той през цялото време стоеше до мен и трябва да е чул всяка дума.

— Два паунда — казва жената на щанда и ми подава чашата чай.

— Благодаря! Ами… ще тръгваме ли?

Когато двамата със Сам тръгваме по перона и влизаме във вагона, усещането за сюрреалистичност се връща. Чувствам се ужасно неловко. Ако някой ни гледа отстрани, сигурно му изглеждаме като двойка. Ами ако ни види Уилоу?

Не, не бъди параноична! Уилоу беше във втория автобус за конференцията. Изпрати имейл на Сам, за да му каже. А и не е като двамата със Сам да правим нещо незаконно. Ние сме просто… приятели.

Не, „приятели“ не е правилно. Нито колеги. Нито просто познати…

Добре де, нека си го признаем — странно е.

Поглеждам към Сам, за да проверя дали и той мисли същото, но той просто се е вторачил през прозореца с обичайния си невиждащ поглед. Влакът се разтърсва и бавно потегля и той идва на себе си. Когато ме улавя, че го гледам, аз бързо извръщам очи.

Опитвам се да се правя на спокойна, но всъщност се изпълвам с все повече и повече страх. Какво се съгласих да направя? Всичко зависи от моята памет! Зависи изцяло от мен, Попи Уайът, да позная нечий глас, който съм чула по телефона преди няколко дена, при това само за двайсетина секунди. Ами ако не успея?

Отпивам от чая си, за да се успокоя, и подскачам стреснато. Първо супата беше твърде студена, а сега чаят е твърде горещ.

Влакът набира все по-голяма скорост и капка чай отскача от капака и опарва ръката ми.

— Добре ли си? — пита Сам, когато ме вижда да примигвам.

— Напълно — усмихвам се аз.

— Може ли да бъда откровен? — изрича директно той. — Не изглеждаш никак добре!

— О, добре съм си! — извисявам глас в протест. — Просто… нали се сещаш… толкова много неща станаха напоследък…

Сам кимва, а после казва:

— Съжалявам, че така и не успяхме да стигнем до онези техники за конфронтация, които обещах да ти покажа.

— О, това ли? — махвам с ръка. — Сегашната задача е по-важна.

— Никога не казвай „О, това ли?“! — клати раздразнено глава Сам. — Тъкмо за това ти говоря! Ти автоматично поставяш себе си на второ място!

— Ами, не исках да кажа… сещаш се… — свивам неловко рамене. — Както и да е.

Влакът спира на Клапъм и във вагона нахлуват група хора. В продължение на няколко минути Сам се е отдал на разпращане на съобщения. Телефонът му непрекъснато проблясва и само мога да си представям колко съобщения летят напред-назад из ефира. Накрая той все пак прибира телефона в джоба си и се привежда напред, облакътявайки се на масичката между нас.

— Всичко наред ли е? — питам плахо и автоматично си давам сметка колко абсурден е въпросът ми. Трябва да му се признае обаче на Сам, че изобщо не му обърна внимание.

— Имам един въпрос към теб — отбелязва спокойно. — Какво им има на тези Тавиш, което те кара да се чувстваш така, сякаш са повече от теб? Титлите ли? Докторатите ли? Мозъците им ли?

О, не пак тази тема!

— Всичко! Очевидно е! Те са просто… Така де, ти уважаваш сър Никълъс, нали? — не му оставам длъжна аз. — Виж само колко нерви хабиш, за да му помагаш! Защото го уважаваш, нали?

— Да, разбира се, че го уважавам! Но никога не съм се чувствал по-низш от него. А и той самият не ме кара да се чувствам като втора ръка човек.

— Но аз не се чувствам като втора ръка човек! И ти не знаеш нищо за това! Така че просто престани!

— Окей! — вдига ръце Сам. — Ако не съм прав, извинявам се! Но просто останах с такова впечатление. Исках само да помогна като… — усещам как се опитва да каже думата „приятел“, но после се отказва от нея — така, както направих и аз. — Просто исках да помогна! — отсича накрая. — Но животът си е твой. Мен не ме засяга.

Настъпва тишина. Той млъкна. Предаде се. Спечелих аз.

— Извинявай — казва той и слага телефона на ухото си. — Викс, какво става?

Излиза от вагона и аз съвсем инстинктивно въздъхвам дълбоко. Разяждащата болка се връща и се загнездва между ребрата ми. Но точно сега не мога да кажа дали се дължи на факта, че семейство Тавиш не ме искат за жена на Магнус, или на това, че се опитвам да го отричам, или пък на това, че съм изнервена заради цялата тази авантюра, или на факта, че чаят ми е твърде силен.

В продължение на няколко секунди просто си седя и съзерцавам невиждащо вдигащия пара чай пред мен. Ще ми се никога да не бях чувала скандала между Магнус и родителите му. Ще ми се да не знаех нищо. Ще ми се да мога да издухам мрачния облак от живота си и да се върна към обичайното си състояние в стил „Господи, каква съм късметлийка! Не е ли всичко толкова прекрасно?!“.

Сам се връща на мястото си и известно време мълчим. Влакът е спрял в средата на нищото и без скърцането на колелата му тишината е необичайна.

— Окей — промърморвам, вторачена в масичката между нас. — Окей.

— Окей какво?

— Окей, беше прав.

Сам не казва нищо — просто чака. Влакът се разклаща напред-назад, като кон, който се чуди дали да се държи възпитано или не, а после бавно потегля.

— Обаче не си го въобразявам или каквото там си мислиш — отпускам унило рамене. — Просто ги чух да разговарят, разбираш ли? Те не искат Магнус да се жени за мен! А защо? Направих всичко по силите си! Играх скрабъл, опитвах се да водя интелигентни разговори, дори прочетох най-новата книга на Антъни^[1]. Но никога няма да стана като тях! Никога!

— И защо трябва да ставаш като тях? — поглежда ме озадачено Сам. — Защо изобщо искаш да станеш като тях?

— Да бе, защо! — подмятам саркастично. — Защо ли някой ще иска да бъде истинска мозъчна знаменитост, която канят по телевизиите?

— Антъни Тавиш има голям мозък — не се предава Сам. Да имаш голям мозък е същото като да имаш голям черен дроб или голям нос. Защо се чувстваш неуверена в себе си? Ами ако имаше големи черва? Тогава пак ли щеше да се чувстваш неуверена?

Тук не мога да не се изкискам.

— Ако трябва да бъдем честни, той е особняк — продължава Сам. — Предстои ти да станеш член на семейство от особняци, пълни ненормалници. Защото да искаш непрекъснато да бъдеш в първите редици във всичко е ненормално. Затова следващият път, когато се почувстваш уплашена от тях, представи си, че над главите им се материализира огромен неонов знак, който гласи „НЕНОРМАЛНИЦИ“!

— Надали мислиш точно така — усмихвам се аз и поклащам глава.

— Точно така мисля! — натъртва той с плашеща сериозност. — Тези академични типове си умират да се чувстват значими. Пишат доклади и ходят по различни телевизионни предавания, за да докажат, че са полезни и ценни. Но ти си полезна и ценна за хората всеки ден! И не изпитваш необходимост да доказваш каквото и да било! Колко хора си излекувала, а? Стотици! Намалила си болката им! Направила си стотици хора щастливи! Антъни Тавиш дали е направил някого щастлив, а?

Знам, че в това, което казва, има нещо неправилно, но точно сега не мога да хвана кое точно. Единственото, което усещам, е вътрешно затопляне. Никога досега не ми беше хрумвало, че правя стотици хора щастливи.

— Ами ти? Ти направил ли си някого щастлив? — не мога да не попитам.

Сам ми се усмихва накриво и отговаря:

— Работя по въпроса.

Влакът забавя, докато минава през Уокинг, и двамата инстинктивно поглеждаме през прозореца. После Сам се обръща и продължава:

— Но в случая важното е, че не става въпрос за тях. Става въпрос за теб! За теб и за него. Магнус.

— Да, знам — кимвам. — Много добре го знам.

Звучи странно да чуя името на Магнус от устата на Сам. Звучи неправилно.

Магнус и Сам са много различни. Сякаш са направени от различен материал. Магнус е бляскав, весел, впечатляващ, секси. И съвсем малко самовлюбен^[2]. Докато Сам е толкова… праволинеен и силен. И щедър. И мил. Просто си знаеш, че той винаги ще бъде до теб, когато ти потрябва. Независимо от обстоятелствата.

Сега Сам ме поглежда и ми се усмихва, сякаш разчел мислите ми, и сърцето ми се преобръща така, както прави винаги, когато той се усмихне…

Каква късметлийка е Уилоу!

Въздъхвам тихичко при тази мисъл и отпивам глътка чай, за да прикрия смущението си.

Тази мисъл нахлу в съзнанието ми без никакво предупреждение. И изобщо не я мислех. Или по-скоро да, мислех я, но просто в смисъл, че им желая всичко най-хубаво, като безпристрастен приятел… не, не приятел…

Изчервявам се.

Изчервявам се от собствения си глупав, идиотски, безсмислен мисловен процес, за който, слава богу, не знае никой друг, освен мен. Затова мога да се отпусна. Мога да престана още сега и да забравя абсурдната идея, че Сам е в състояние да разчете мислите ми и да разбере, че го харесвам…

Не, престани! Престани! Това е абсурдно!

Това е просто…

Изтрийте думата „харесвам“. Не е вярно! Не е!

— Добре ли си? — поглежда ме въпросително той. — Попи, съжалявам, ако съм те разстроил! Не съм го искал.

— А, не! — побързвам да го опровергая. — Не си ме разстроил. Благодаря ти за проникновението. Наистина.

— Хубаво. Защото… — не довършва, за да вдигне телефона. — Викс, нещо ново?

Докато Сам се отдалечава за нов телефонен разговор, аз се заемам пак с чая си, вторачена невиждащо през прозореца, налагайки си да охладя страстите и да накарам мозъка си да не мисли. Трябва да се върна назад. Трябва да презаредя. Да не запазвам промените във файла.

И за да създам по-делова атмосфера, аз бръквам в джоба си за телефона, проверявам го за съобщения и го оставям на масичката пред мен. В системата на компанията все още няма нищо за кризата с преписката — очевидно всичко си остава само между отбран брой колеги на най-високо ниво.

— Нали знаеш, че на някакъв етап все ще трябва да си купиш нов телефон, а? — отбелязва Сам, когато се връща. — Или оттук нататък възнамеряваш да се снабдяваш с телефони само от кошчетата?

— Това е единственото място, където можеш да намериш свестен телефон — свивам усмихнато рамене. — Кошчетата за боклук.

Телефонът дава сигнал за влизането на имейл и аз автоматично протягам ръка към него, но Сам ме изпреварва. Ръката му докосва моята и очите ни се срещат.

— Може да е за мен — казва.

— Вярно — кимвам. — Давай!

Той го проверява, а после поклаща глава.

— Таксата за сватбения тромпетист. Изцяло твой е.

Поемам телефона с триумфираща усмивка. Изпращам бърз отговор до Лусинда, а после пак връщам телефона на масата. Когато той пак позвънява след няколко минути, и двамата протягаме едновременно ръце, но този път го изпреварвам аз.

— Разпродажба на ризи — подавам го на него. — Не е по моята част.

Сам изтрива имейла, а после пак връща телефона на масата.

— Точно в средата! — помествам го със сантиметър. — Лъжеш!

— Сложи си ръцете в скута! — срязва ме той. — Ти лъжеш!

Настъпва тишина. И двамата стоим в готовност, очаквайки телефона да иззвъни. Сам изглежда толкова напрегнат в тази задача, че ми идва да се разсмея. Нечий друг телефон във вагона позвънява и Сам се присяга за нашия, но едва тогава осъзнава грешката си.

— Ти си трагедия — промърморвам. — Не знаеш дори рингтона му!

Внезапно иззвънява нашият телефон за есемес и моментното колебание на Сам ми е достатъчно, за да го прибера.

— Хаха! На бас, че е за мен!

Отварям съобщението и се зачитам. От непознат номер е и е влязло само половината, но схващам идеята…

Чета го втори път. И трети. Вдигам очи към Сам и облизвам внезапно пресъхналите си устни. Никога, ама никога не бях очаквала точно това.

— За теб ли е? — пита Сам.

— Не — преглъщам. — За теб.

— От Викс ли? — протяга вече ръка той. — Не би трябвало да използва този номер…

— Не, не е от Викс. Не е служебно. Лично е.

Прочитам го още веднъж. Не ми се иска да му предавам телефона, докато не съм напълно сигурна в това, което виждам.

„Не съм сигурна дали това е правилният номер. Но трябва да ви кажа. Вашата годеница ви изневерява. С човек, когото познавате… (Предстои нов текст.)“

Знаех си! Знаех си, че онази е кучка, а това тук доказва, че е по-гадна дори от онова, което си мислех за нея!

— За какво става въпрос? — протяга нетърпеливо ръка Сам. — Дай ми го! Да не би да има нещо общо с конференцията?

— Не — сплитам ръце около телефона. — Сам, много съжалявам. Ще ми се да не го бях виждала първа. Но тук се казва… — поколебавам се. — Казва се, че Уилоу ти изневерява. Много съжалявам!

Сам изглежда напълно шокиран. Когато му подавам телефона, не мога да не се изпълня със съчувствие към него. Кой, по дяволите, изпраща подобна новина с есемес?!

На бас, че се чука с Джъстин Коул! Тези двамата са си лика-прилика!

Оглеждам лицето на Сам в търсене на знаци за тревога, но след първоначалния шок той изглежда невероятно спокоен. Смръщва се, отива до края на текста, а после оставя телефона обратно на масичката.

— Добре ли си? — не мога да не го попитам.

— Няма никакъв смисъл — свива рамене той.

— Да, знам! — толкова се вълнувам заради него, че не мога да не споделя мнението си. — Защо изобщо ще го прави? При това толкова те тормози! Голяма лицемерка е! Ужасна е! — млъквам, питайки се дали не прекалих. Сам ме гледа странно.

— Не, не си разбрала — казва. — Няма никакъв смисъл, защото аз не съм сгоден. И нямам годеница.

— Но нали си сгоден за Уилоу? — изтъквам като последната глупачка.

— Не, не съм.

— Ама… — зяпвам срещу него. Как така не е сгоден? Сгоден е, разбира се!

— Никога не съм бил сгоден — пак свива рамене той. — Кое те накара да мислиш така?

— Ти ми каза! Знам, че ти ми каза! — сбръчквам чело, отивайки си да си спомня. — Или май… Да! Беше в един имейл! Изпратен от Вайълет! Там се казваше: „Сам е сгоден“. Сигурна съм!

— О, това ли? — прояснява се лицето му. — Понякога ми се е налагало да използвам това извинение, за да се отърва от досадници — млъква за момент, а после пояснява: — От досадни жени.

— Като извинение ли? — повтарям втрещено. — Тогава каква ти е Уилоу?

— Уилоу е бившата ми приятелка — отговаря той след кратка пауза. — Разделихме се преди два месеца.

Бивша приятелка?

За момент онемявам. Мозъкът ми се чувства като пасатор — върти ли се, върти, опитвайки се да намери правилната комбинация плодове. Не, не мога да го проумея! Той е сгоден. Би трябвало да е сгоден!

— Ама ти… Трябваше да ми кажеш! — избухвам накрая. — През цялото това време ме остави да си мисля, че си сгоден!

— Нищо подобно. Никога не съм споменавал подобно нещо! — възкликва крайно озадачен той. — И защо въобще се ядосваш?

— Ами… не знам. Нещо не ми изглежда наред.

Дишам тежко, стараейки се да подредя мислите си. Но как така не е с Уилоу? Вече всичко става различно. И то — по негова вина^[3].

— Разговаряли сме за какво ли не — започвам пак, опитвайки се този път да бъда по-спокойна. — Споменавала съм Уилоу няколко пъти, а ти никога не си уточнявал коя точно е тя. Защо си толкова потаен?

— Не съм потаен! — изсмива се той. — Ако ме беше попитала, щях да ти обясня коя е. Но с нея всичко свърши и това вече няма никакво значение.

— Разбира се, че има значение!

— Защо?

Идва ми да се разпищя от безсилие. Но как може да пита защо? Не е ли очевидно?

— Защото… защото… тя се държи така, сякаш още сте заедно! — и внезапно осъзнавам, че точно това е нещото, което ме е притеснявало. — Държи се така, сякаш има пълното право да се оплаква от теб. Именно затова не се усъмних, че сте сгодени. Какво изобщо става тук?

Сам се смръщва раздразнено, но нищо не казва.

— Ама тя изпраща копия от писмата си на твоята лична асистентка! Излага всичко публично в имейлите си! Не мислиш ли, че не е нормално?

— Уилоу винаги си е била… ексхибиционист. Обича да има публика — промърморва неохотно той. — За разлика от повечето хора, тя не познава граници…

— Тук си напълно прав, не познава никакви граници! Знаеш ли колко е обсебваща? Чух я как говори в офиса! — по високоговорителя започват да обявяват следващата гара, но аз повишавам глас, за да го надвикам. — Знаеш ли, че те плюе пред всички момичета в офиса? Каза им, че минавате просто през лош период и че ти трябва да се събудиш, и че като го направиш, тогава ще осъзнаеш какво си изгубил — разбирай, нея.

— Ние не минаваме през лош период! — отсича вече доста вбесено той. — Между нас всичко свърши!

— А тя знае ли го?

— Знае го.

— Сигурен ли си? Можеш ли да се закълнеш, че си дава сметка за това?

— Разбира се — изсумтява той.

— Не „разбира се“! Как точно скъсахте, а? Седнахте ли да си поговорите като нормални хора?

Настъпва тишина. Сам не смее да ме погледне в очите. Безсъмнено изобщо не е сядал да си поговори с нея. Ясно ми е. Сигурно й е изпратил кратък есемес с текст: „Всичко свърши. Сам“.

— Не мислиш ли, че е крайно време да й кажеш да престане с абсурдните си имейли? — опитвам се да привлека вниманието му аз. — Сам?

Той пак проверява телефона си. Типично. Не иска да знае, не иска да говори за това, не иска да се ангажира…

Озарява ме нова мисъл. Ама, разбира се!

— Сам, ти отговаряш ли изобщо на имейлите на Уилоу?

Не отговаря, естествено. Внезапно всичко ми се изяснява. Именно затова тя всеки път започва нов имейл. Сякаш закача съобщения на празна стена.

— И като не отговаряш, тя откъде да знае какво всъщност мислиш, а? — повишавам още повече глас аз. — О, не! Тя не знае! Точно затова страда от такива заблуждения! Точно затова си мисли, че ти все още й принадлежиш!

Сам все така не смее да ме погледне.

— Ама ти наистина си упорит кретен! — провиквам се отчаяно точно в мига, в който високоговорителите млъкват.

Добре де. Ясно е, че нямаше да говоря толкова силно, ако знаех, че ще стане така. Ясно е, че нямаше да използвам подобна обидна дума. Така че онази майка с децата, дето седи на три седалки от нас, да престане да ме гледа злобно, като че ли аз съм виновна, че вече са разделени.

— Наистина си такъв! — продължавам, вече значително по-тихо. — Не можеш просто да забравиш за Уилоу и да си мислиш, че тя ще се махне от само себе си. Не можеш вечно да отказваш обажданията й. Тя няма да се махне, Сам! Запомни го! Трябва да поговориш с нея и да й обясниш точно каква е ситуацията, и какво не е наред в нея, и…

— Виж какво, стига толкова! — обажда се накрая Сам, значително ядосан. — Щом иска да изпраща безсмислени имейли, да си изпраща безсмислени имейли. Това мен не ме засяга!

— Но е заразно! Лошо е! Не трябва да става!

— Не знаеш нищо за връзката ни — срязва ме той.

Мисля, че уцелих болезнено място. И между другото това е шега. Аз ли не знам нищо за връзката им?!

— Напротив, знам всичко! — отсичам аз. — Забрави ли, че от известно време се оправям с входящата ти кутия? Господин Без отговор, Откажи всичко и всички?

Сам ме изпепелява с поглед и започва:

— Само защото не отговарям на всеки имейл с шейсет и пет шибани усмихнати личица…

А, не! Няма да му позволя да обръща това срещу мен! Кое е по-хубаво — усмихнатите личица или отрицанието?

— Да де, ама ти не отговаряш на никого! — сопвам се аз. — Дори на баща си!

— Какво?! — изглежда скандализиран. — Какви, за бога, ги приказваш?

— Прочетох имейла му! — изричам предизвикателно. — За това как искал да си поговори с теб и как те чака да му отидеш на гости в Хемпшир, и как искал да ти каже нещо. Казва, че не сте се виждали от цяла вечност и че старите дни му липсват. А ти дори не си му отговорил! Ти нямаш сърце!

Сам отхвърля назад глава и се залива от смях.

— О, Попи! Ти наистина нямаш представа какво говориш!

— Мисля, че имам!

— Мисля, че нямаш!

— Мисля, че е крайно време да разбереш, че знам за живота ти повече, отколкото предполагаш!

И го поглеждам непокорно. Сега вече се надявам бащата на Сам да е получил имейла ми. Да ни чака, когато пристигнем в хотел „Чидингфорд“, и Сам да го види там — облечен официално, изпълнен с надежда, с карамфил в бутониерата си. Тогава може би няма да се отнася толкова безотговорно към родителите си!

Сам обаче вече е грабнал обратно телефона ни и пак чете съобщението.

— Аз не съм сгоден — пак казва, сбърчил вежди. — И нямам годеница.

— Да, това го разбрах, благодаря — отбелязвам саркастично. — Просто имаш бивша приятелка с психоза, която си мисли, че те притежава, нищо, че сте скъсали преди два месеца…

— Не, не — поклаща глава той. — Не ме разбра. В момента двамата с теб на практика споделяме общ телефон, нали така?

— Така е — но накъде бие?

— Значи, това текстово съобщение би могло да бъде предназначено за всеки от нас. Аз нямам годеница, Попи! — повтаря и ме поглежда мрачно. — Но ти имаш годеник!

Вторачвам се неразбиращо в него за момент. И после по гърба ми се стича нещо много ледено.

— Не! Искаш да кажеш… О, не! Не бъди глупак! — грабвам телефона и се заглеждам в него. — Тук се казва „годеница“, а не „годеник“. Ето, виждаш ли? — посочвам. — Годеница. Женски род.

— Съгласен съм — кимва той. — Но в моя живот няма годеница, в женски род. Такава не съществува. Така че…

Вторачвам се в него леко замаяна. Преповтарям наум текста в друг род: „Вашият годеник ви изневерява“.

Не, не може да бъде!

Магнус не би…

Телефонът иззвънява и двамата подскачаме. Пристига останалата част от текста. Изчитам го в пълно мълчание:

„Не съм сигурна дали това е правилният номер. Но трябва да ви кажа. Вашата годеница ви изневерява с човек, когото познавате. Съжалявам, че ви причинявам това толкова скоро преди сватбата, Попи. Но трябва да знаете истината!

Ваша приятелка.“

Пускам бавно телефона обратно на масичката. Завива ми се свят.

Това не може да е истина! Не може!

С периферното си зрение забелязвам как Сам вдига телефона и чете съобщението.

— Ама че приятелка! — изрича мрачно. — Която и да е, сигурно просто се опитва да ти мъти водата. Сигурно в това няма капка истина.

— Точно така — кимвам няколко пъти. — Точно така. Сигурна съм, че е измислица. Просто някой се опитва да ме изплаши, без да има основание.

Опитвам се да се престоря на самоуверена, но треперещият ми глас ме издава.

— Кога е сватбата?

— В събота.

Събота. Само след четири дена. А аз получавам това съобщение.

— Има ли някоя жена… — започва колебливо Сам, — има ли някоя жена, която подозираш?

Анализа.

Името изниква в главата ми преди дори да съм осъзнала какво си мисля. Анализа и Магнус.

— Не. Искам да кажа… не знам — обръщам се към прозореца и притискам буза о стъклото.

Не искам да говоря по този въпрос. Не искам да мисля за това. Анализа е моя приятелка. Знам, че мислеше, че Магнус трябваше да бъде неин, но…

Анализа в униформата си, пърхаща с клепки пред Магнус. Ръцете й върху раменете му.

Не, престани! Престани, Попи!

Свивам ръце в юмруци и разтърквам с тях силно очите си. Но защо, който и да е трябваше да ми праща това съобщение? Защо ми трябваше да го чета?!

Не може да е истина! Невъзможно! Това е клевета! Болезнена, опетняваща, ужасна…

Изпод юмруците ми излиза сълза и пропълзява издайнически по бузата ми. Не знам как да се справя с това. Дали да се обадя на Магнус в Брюж? Дали да прекъсна ергенското му парти? Ами ако е невинен и се ядоса и аз разруша доверието между нас?

— Пристигаме след няколко минути — отбелязва тихо и разтревожено Сам. — Попи, ако не искаш да се занимаваш с това, ще те разбера…

— Не, напротив! Добре съм! — свалям юмруци от очите си, грабвам една хартиена кърпичка и си издухвам носа. — Съвсем съм си добре!

— Не, не си добре.

— Добре де, не съм. Но какво мога да сторя, а?

— Отговори на тази мръсница! Пиши й: „Дай ми име!“.

Вторачвам се възхитено в него. Това никога не би ми хрумнало.

— Окей — преглъщам, събирайки смелост. — Окей. Така ще направя — в мига, в който грабвам телефона, вече се чувствам по-добре. Поне така правя нещо. Поне не си седя и не се гърча в безсмислена агония. Завършвам съобщението, натискам бутона за изпращане и изгълтвам остатъка от вече студения чай. Хайде, непознат номер! Дай ми го! Кажи ми какво знаеш!

— Изпрати ли го? — пита Сам, без да откъсва очи от мен.

— Аха! Сега само трябва да почакам и да видя какво ще ми кажат.

Влакът спира бавно на гара Бейзингстоук и пътниците се насочват към вратите. Хвърлям пластмасовата чашка в кошчето за боклук, грабвам чантата си и се изправям.

— Дотук с глупавите ми проблеми! — отсичам и се усмихвам на Сам. — Хайде сега да оправим твоите!