Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (10)

Десет

Сигурно е невероятно да работиш на подобно място! Всичко в сградата на Сам е новост за мен — от масивния ескалатор през свистящите асансьори до ламинираната карта с моята снимка, която някаква машина приготви само за три секунди. Когато в нашата клиника влезе някой, ние просто му записваме името в тетрадка от книжарницата.

Качваме се до шестнайсетия етаж и тръгваме по коридор със светлозелен килим, черно-бели снимки на Лондон по стените и модерни канапета в странни форми. Вдясно са индивидуалните, остъклени офиси, а вляво е огромното отворено пространство с бюра във всякакви цветове. Всичко тук е много шикозно. Имат си и машина за вода като нас, но освен това си имат и кът за кафе с истинска машина за еспресо, хладилник и огромна купа плодове.

А, не! Още утре ще говоря с Руби за условията на работа в клиниката й за физиотерапия!

— Сам! — спира го мъж в тъмносиньо ленено сако. Докато двамата разговарят, аз оглеждам откритата площ, опитвайки се да видя някъде Уилоу. Може би онова момиче с чупливата руса коса, което говори в слушалка на главата си, вдигнала крака на съседния стол?

— Окей — очевидно се опитва да приключи с разговора Сам. — Много интересно, Нихал. Ще си помисля.

Нихал ли? Наострям уши. Знам това име отнякъде. Разбира се, че го знам! С какво беше свързано? Нихал… Нихал…

— Благодаря, Сам! — тъкмо казва Нихал. — Веднага ще ти препратя документа… — и докато набира нещо в телефона си, аз се сещам.

— Поздрави го за бебето! — шепна в ухото на Сам. — Миналата седмица Нихал е станал баща! На момиченце — Ясмин! Три килограма и половина! Разкошна е! Не видя ли имейла?

— О! — дръпва се стреснато Сам, но бързо се съвзема и отбелязва: — Хей, Нихал, и поздравления за бебето! Фантастични новини!

— Ясмин е прекрасно име! — усмихвам се и аз на Нихал. — И три килограма и половина, какво бебе само! Как е тя сега?

— Как е Анита? — допълва Сам.

— И двете са много добре, благодаря! Съжалявам, но… не си спомням да сме се срещали… — Нихал поглежда към Сам за помощ.

— Това е Попи — представя ме той. — Дошла е за… консултация.

— Ясно — кимва Нихал и се ръкува с мен. Но си остава все така слисан. — А вие откъде знаете за бебето?

— От Сам — лъжа, без да ми мигне окото аз. — Той беше толкова щастлив за вас, че не се сдържа да не ми разкаже всичко! Нали така, Сам?

Ха! Да можехте да видите сега лицето на Сам!

— Точно така — изрича накрая. — Много съм щастлив заради теб.

— О! — лицето на Нихал грейва от удоволствие. — Много благодаря, Сам! Не съм знаел, че си толкова… — не довършва от смущение.

— Няма проблеми! — вдига ръка Сам. — Е, отново нашите поздравления! Попи, какво ще кажеш вече да тръгваме, а?

Докато двамата вървим по коридора, ми идва да се изкискам, като гледам физиономията му.

— Ще престанеш ли, ако обичаш? — промърморва той, без да помръдва главата си. — Първо животни, а сега бебета. Как ще се отрази това на репутацията ми, а?

— Много добре! — срязвам го аз. — Всички ще те заобичат!

— Хей, Сам! — провиква се някой зад нас. Обръщаме се и виждаме Мат Мичъл от снощи, грейнал от щастие. — Току-що научих, че сър Никълъс също ще се присъедини към пътешествието до Гватемала! Страхотно!

— О, да, така е — кимва делово Сам. — Говорихме си за това снощи.

— Е, аз просто исках да ти благодаря! — изрича съвсем искрено Мат. — Знаех си, че имаш пръст в тази работа. Присъствието и на двама ви ще допринесе много за нашата кауза! О, и благодаря за дарението! Оценяваме жеста ти!

Втренчвам се изненадано. Сам е дал дарение за пътуването до Гватемала? Дал е дарение, моля ви се?!

Сега Мат се е обърнал към мен и казва:

— Здравейте отново! Интересувате ли се от пътуването до Гватемала?

О, боже! За мен ще бъде голямо удоволствие да отида до Гватемала!

— Ами… — започвам ентусиазирано, но Сам ме прекъсва рязко: — Не, не се интересува.

Ама че развали игра е този!

— Може би следващият път — отбелязвам учтиво. — Надявам се всичко да мине добре!

И докато Мат Мичъл се връща назад по коридора, а ние вървим напред, обмислям току-що чутото.

— Не ми каза, че сър Никълъс също ще ходи в Гватемала — отбелязвам накрая.

— Не съм ли? — пита безстрастно. — Е, да, наистина ще ходи.

— И ти си направил дарение — допълвам. — Значи намираш каузата за добра. Смяташ, че си струва да бъде подкрепена.

— Направих съвсем малко дарение — поправя ме той смръщено, но това не ме отказва от мисията ми.

— Значи… този въпрос все пак накрая се е уредил добре. И не е катастрофа — започвам да броя на пръсти. — И момичетата от административния отдел те смятат за прекрасен, а инициативата за идеите — брилянтна. И вече имаш няколко интересни нови предложения за развитие на компанията. И Нихал смята, че си върхът, както и Клоуи и целият й отдел, а Рейчъл те обожава, задето се съгласи да участваш в маратона…

— Какво целиш с всичко това? — изражението на Сам е толкова заплашително, че леко примигвам.

— Ами… нищо — вдигам бял флаг аз. — Просто го отбелязвам.

Може би е крайно време да си затворя устата. Поне за малко.

След фоайето очаквах да съм най-малкото силно впечатлена от офиса на Сам. Оказва се, че съм повече от впечатлена — аз съм сащисана.

Кабинетът му е ъглов, огромен, прозорците гледат към моста „Блекфрайърс“, от тавана виси дизайнерска светлинна скулптура, а бюрото е масивно. Навън има по-малко бюро — предполагам, че тук е седяла Вайълет. До едната стена има елегантен кът с гранитен барплот, хладилник и друга машина за еспресо. Край прозорците е поставен диван, където ме настанява сега и Сам.

— Срещата е чак след двайсет минути, а аз имам да наваксвам с някои неща. Разполагай се свободно!

Отпускам се безшумно на дивана. Седя няколко минути. Но ми става скучно, затова ставам и се заглеждам през прозореца — във всичките дребни коли, които се носят напред-назад по моста. Близо до дивана има шкаф, пълен с множество книги за бизнес с твърди корици и няколко награди. Но никъде не се вижда снимка на Уилоу. Нито на шкафа, нито на бюрото. Все трябва да има някъде нейна снимка, нали така?

Докато се оглеждам в търсене на снимката, забелязвам друга врата. Оглеждам я любопитно. Защо има друга врата? Накъде води тя?

— Банята — казва Сам, забелязвайки погледа ми. — Искаш ли да я използваш? Заповядай!

Аууу! Има си самостоятелна баня!

Насочвам се към нея, надявайки се да заваря малък дворец от мрамор — но се оказва съвсем нормална баня, с малък душ и стъклени плочки. Лична баня в офиса! Брей, много готино!

Възползвам се от възможността да си освежа грима, да среша косата си и да оправя полата си. Отварям вратата с намерението да изляза и точно в този момент осъзнавам, че на тениската си имам петно от супа. По дяволите!

Може пък да успея да го изкарам.

Навлажнявам една кърпа и започвам да търкам петното. Не, не е достатъчно влажно. Ще се наложи да се наведа и да го поставя точно под струята на чешмата.

Докато се привеждам, виждам в огледалото жена в елегантен черен костюм с панталон и подскачам. Отнема ми известно време, докато осъзная, че целият офис се отразява в огледалото и че тя всъщност приближава към стъклената врата на Сам. Висока и страховита е, някъде в средата на четирийсетте, и държи лист хартия.

Изражението й може да се определи само като мрачно. О, може би това е изпълнителният директор с проблемната лична хигиена!

Не, няма начин! Вижте само колосаната й бяла риза!

Господи, да не би това да е Уилоу?

Внезапно се изпълвам с огромен срам заради петното от супа върху тениската ми. Което в крайна сметка изобщо не излезе и сега, заедно с него, имам огромно мокро петно на тениската си. Изглеждам отвратително. Дали да кажа на Сам, че не мога да присъствам на срещата? Или той може би има резервна риза, която бих могла да взема назаем? Нали бизнесмените винаги държат чисти резервни ризи в офиса си?

Не, Попи, не бъди смешна! Пък и няма време. Жената в черния костюм вече чука на вратата му и я отваря. Наблюдавам всичко в огледалото, цялата в слух.

— Сам, трябва да поговорим.

— Разбира се. Какво има? — той вдига очи и се смръщва. Когато вижда изражението й. — Викс, какво става?

Викс! Ама, разбира се, че е Викс! Шефката на отдела за връзки с обществеността! Трябваше веднага да се сетя!

Имам чувството, че вече я познавам от имейлите й — тя е точно такава, каквато си я представях. С късо подстригана кестенява коса, делови вид, удобни обувки, скъп часовник. И точно сега с огромен стрес, изписан по лицето й.

— Само шепа хора знаят за това — казва, докато затваря вратата. — Преди един час получих обаждане от един приятел от телевизия Ай Ти Ен. Изловили са вътрешна преписка от Ник, която смятат да изнесат публично в новините в десет вечерта — примигва и допълва: — Нещата са много зле, Сам!

— Преписка ли? — гледа я неразбиращо той. — Каква преписка?

— Преписка, която той, очевидно, е пратил на теб и Малкълм. Преди няколко месеца. Докато се занимавахте с онзи проблем с „Бритиш Петролиум“. Ето, прочети я!

След десетина секунди надниквам иззад широко отворената врата на банята. Виждам как Сам чете някакъв принтиран лист и по лицето му се изписва пълен шок.

— Какво, по дяволите…

— Да, знам — вдига ръце Викс. — Знам.

— Ама това е… — той очевидно няма думи.

— Това е катастрофа — довършва спокойно Викс. — Като се загледаш, става ясно, че той говори за приемане на подкупи. Като прибавим това към факта, че точно сега той е част от правителствена комисия… — поколебава се и допълва: — Вие с Малкълм също можете да бъдете компрометирани. Налага се да се погрижим за щетите.

— Ама… аз никога през живота си не съм виждал тази преписка! — изрича накрая Сам, възвърнал гласа си. — Ник никога не ми е пращал подобно нещо! Не е писал подобни неща! И никога не би написал подобни неща! Вярно, изпрати преписка със същото начало, но…

— И Малкълм ми каза същото. Преписката, която е получил, не повтаряла дума по дума тази.

— Не само дума по дума! — махва нетърпеливо с ръка Сам. — Тя беше напълно различна! Да, беше за „Бритиш Петролиум“, повдигаше същите проблеми, но не казваше същите неща! — плясва листа. — Нямам представа откъде се е появило всичко това. Говорили вече с Ник?

— Разбира се. Той твърди същото като теб. Не е пращал такава преписка, никога не я е виждал и е точно толкова объркан, колкото сте и вие.

— Е, и! — възкликва нетърпеливо Сам. — Тогава разкарай тази глупост! Открий истинската преписка, а после се обади на твоя приятел от телевизията и му кажи, че са им продали грешна информация. Момчетата от техническия отдел ще успеят да докажат кое кога е писано — много ги бива в това… — не довършва. — Какво?

— Вече опитахме — въздъхва тя. — Търсихме. И никъде не можем да открием оригиналната версия на тази преписка.

— Какво?! — вторачва се той в нея. — Ама това е… истинска лудост! Ник трябва да я е запазил!

— Още търсят. И тук, и в офиса му в Бъркшир. На този етап обаче това е единствената версия, която успяват да открият в системата — и тя плясва по листа.

— Глупости! — изсмива се вбесено Сам. — Чакай! Аз също я имам!

Сяда и отваря някакъв файл.

— Трябва да съм я сложил… — продължава да щрака. — Да, ето я! Виждаш ли? Ето я! — после зяпва и възкликва: — Ама какво, по…

Настъпва тишина. Едва успявам да си поема дъх.

— Не, няма начин! — отсича внезапно той. — Това не е версията, която получих! — вдига озадачено глава. — Но какво става тук? Преписката беше в компютъра ми!

— А сега я няма, така ли? — пита дрезгаво Викс.

Сам започва пак да щрака с мишката.

— Но в това няма никакъв смисъл! Преписката беше изпратена по имейла! Пристигна до мен и Малкълм по системата. И остана в компютъра ми! Четох я със собствените ми очи! Трябва да е някъде тук! — оглежда бясно екрана. — Но къде, по дяволите, е този шибан имейл?!

— Принтира ли преписката? Запази ли я? Разполагаш ли с оригиналната версия? — пита с надежда Викс.

Настъпва продължително мълчание. А после Сам въздъхва.

— Не. Четох я на екран. А Малкълм?

— Той също не я е принтирал. И открива само тази версия на лаптопа си. Окей — умърлушва се малко Викс. — Е, продължаваме да опитваме.

— Но тя трябва да е някъде тук! — непреклонен е Сам. — Щом от техническия казват, че не могат да я намерят, значи някъде грешат! Нека всичките се заемат с тази задача!

— Всички участват в търсенето. Но ние не сме им казали защо, естествено.

— Щом не можем да я намерим, значи ще трябва да кажеш на телевизията, че това за нас е пълна мистерия! — отсича енергично Сам. — Опровергаваме всичко! Даваме им да разберат, че тази преписка никога не е била четена от мен, никога не е била писана от Ник и никога не е виждана от никого в компанията…

— Сам, тя е в системата на компанията — отбелязва унило Викс. — Затова няма как да твърдим, че никой от компанията не я е виждал. Освен ако не открием, разбира се, другата преписка… — телефонът й дава сигнал за влизане на есемес и тя го поглежда. — Това е Джулиан от юридическия отдел. Ще прибягнат до запрещение за огласяване, но… — свива безнадеждно рамене. — Сега, когато Ник е правителствен съветник, от телевизията надали ще обърнат внимание на запрещението.

Сам се вторачва отново в листа и изръмжава отвратено:

— И кой изобщо е писал този боклук? Изобщо не звучи като Ник.

— Кой да ти каже!

Толкова съм се отнесла в разговора им, че когато телефонът ми внезапно иззвънява, едва не получавам инфаркт от страх. Поглеждам към екрана и се изпълвам с нова доза страх. Не мога да продължавам да се крия тук. Бързо натискам бутона за приемане и побързвам да изляза от банята, въпреки че краката ми треперят.

— Ъхъм, извинявам се, че ви прекъсвам — изричам и подавам телефона на Сам. — За теб е. Сър Никълъс.

При други обстоятелства ужасът по лицето на Викс би ме накарал да избухна в смях — само дето тя изглежда така, сякаш всеки момент ще удуши някого. И този човек вероятно ще бъда аз.

— Коя е тази? — просъсква през стиснати зъби и веднага фиксира мокрото петно на тениската ми. — Да не би да е новата ти лична асистентка?

— Не. Тя е… — започва Сам, но махва с ръка и допълва: — Дълга история. Ник! — възкликва в телефона. — Току-що научих! Господи!

— Чухте ли разговора ни? — изръмжава тихичко Викс.

— Не. Искам да кажа — да. Мъничко — запелтечвам от страх. — Но всъщност не ви слушах. Не съм чула нищичко. Просто решех косата си. Много силно!

— Окей, ще поддържаме връзка! Дръж ме в течение! — Сам изключва телефона и поклаща глава. — Кога, за бога, ще се научи да използва правилния номер? Извинете.

И разсеяно оставя телефона на бюрото си, след което отбелязва:

— Но това е пълен абсурд! Смятам да говоря лично с техниците. Щом не могат да открият един изгубен имейл, тогава трябва да бъдат уволнени до един, за бога! За какво им плащаме, а?!

— Възможно ли е да е останал на телефона ти? — предлагам хрисимо.

За момент очите на Сам светват, но после поклаща глава.

— Не. Това беше преди месеци. Телефонът пази имейли само от последните два месеца. Иначе идеята ти беше много добра, Попи!

Викс изглежда така, като че ли не може да повярва на ушите си.

— Сам, питам те пак — коя е тази? И има ли пропуск?

— Да — и побързвам да й покажа ламинирания си пропуск.

— Тя е… добре де, посетител е. Аз ще имам грижата за нея. А сега ела да говорим с техниците!

И без думица към мен Сам хуква към вратата. Миг по-късно, абсолютно излязла от кожата си, Викс тръгва след него. Дочувам от нейната посока порой от не особено приятни изрази по мой адрес.

— Сам, кога точно възнамеряваше да ми кажеш, че в банята си имаш шибан посетител, който чува всичко за нашата конфиденциална криза?! Нали си даваш сметка, че моята работа е да контролирам изтичането на информация, а? Да го контролирам!

— Спокойно, Викс!

Когато изчезват от погледа ми, аз се отпускам на близкия стол с усещане за нереалност. Брей! А сега нямам никаква представа какво да направя. Да остана ли? Да си тръгна ли? Дали онази среща с нещастния изпълнителен директор ще се състои?

Не че бързам за някъде де. Но след двайсетина минути съвсем сама в офиса започвам да се чувствам крайно неудобно. Прегледах някакво списание, пълно с думи, от които и бъкел не разбирам, и мислех да си взема кафе (но се отказах). Срещата с онзи изпълнителен директор вече трябва да е отменена. Сам е затънал до гуша в други задачи. Тъкмо се каня да му напиша бележка и да си тръгна, когато на вратата почуква рус мъж. Изглежда на около двайсет и три и държи доста голям топ синя хартия.

— Здравейте! — поздравява срамежливо. — Вие ли сте новата лична асистентка на Сам?

— Не. Аз… аз му помагам.

— Окей — кимва младежът. — Ами, аз за съревнованието. За съревнованието на идеите.

Боже господи! Пак ли това?

— Да? — поглеждам го окуражаващо. — Искате ли да оставите съобщение на Сам?

— Просто искам това нещо да стигне до него. Представлява визуализация на компанията. Упражнение за преструктуриране. Разбира се от само себе си, но за всеки случай съм прикрепил и бележки…

И ми подава топа хартия, заедно с пълна със записки тетрадка.

Вече знам, че Сам за нищо на света няма и да погледне всичко това. И изпитвам съжаление към момчето. Обаче казвам:

— Е, добре! Ще сторя всичко възможно той да го види. Благодаря!

Когато русият младеж излиза, аз любопитно разтварям началото на топа хартия. И не мога да повярвам! Ами това е колаж! Като онези, дето правех, когато бях на пет!

Разпъвам цялото нещо на пода, като защипвам четирите му края със столове. Представлява дърво, със снимки на всички служители по клоните. Само един бог знае какво би трябвало да подскаже това за структурата на компанията — пък и не ми пука. Интересното в случая е, че под всяка снимка е написано името на човека. Което означава, че най-сетне мога да свържа имената и физиономиите на всички хора, на които съм изпращала имейли през телефона на Сам. Вълнуваща мисъл!

Джейн Елис се оказва доста по-млада, отколкото очаквах, Малкълм е доста по-пълен, а Крие Дейвис се оказва жена. Ето го Джъстин Коул… Ето я Линдзи Купър… А ето я и…

Ръката ми замръзва.

Уилоу Харт.

Намира се на едно доста по-малко и ниско клонче на дървото, усмихната весело. Слаба и тъмнокоса, с доста извити черни вежди. Колкото и да не ми е приятно, трябва да призная, че е доста красива — но не чак колкото супермодел.

И работи на същия етаж като Сам. Което означава…

Не, трябва да го направя! Хайде де! Само едно надникване, за да видя лудата годеница, преди да си тръгна!

Насочвам се към стъклената врата на Сам и оглеждам предпазливо целия етаж. Нямам никаква представа дали трябва да я търся в откритата площ или си има индивидуален офис. Значи ще взема да се поразходя. Ако някой ме спре, ще кажа, че съм новата лична асистентка на Сам.

Грабвам за камуфлаж две папки и пристъпвам навън. Двама души, които пишат нещо на компютрите си, вдигат глави и ме поглеждат без никакъв интерес. Вървя по пътеката и поглеждам ту към остъклените прегради, ту към имената на вратите, в търсене на момиче с тъмна коса, вслушвайки се в хленчещ, носов глас. Няма начин гласът й да не е хленчещ и носов. И сигурно има хиляди глупави, измислени алергии и десетина лекари…

Замръзвам на място. Това е тя! Това е Уилоу!

На десетина метра от мен е. Седи в един от малките офиси със стъклените прегради. Ако трябва да бъда честна, не виждам от нея нищо особено, освен профила й и дълга коса, метната през облегалката на стола, и дълги крака, завършващи с елегантни пантофки. Но това определено е тя. Имам чувството, че съм попаднала на някакво митологично създание.

Когато приближавам, по гърба ми пролазват тръпки. И се изпълвам с ужасното усещане, че може да се разкискам. Толкова е абсурдно — да шпионираш някого, когото изобщо не познаваш! Притискам силно папките към тялото си и правя още няколко крачки напред.

В офиса при нея има още две млади жени и всички пият чай, а Уилоу говори.

По дяволите! Та тя дори няма хленчещ, носов глас! Всъщност гласът й е доста мелодичен и звучи съвсем разумно — освен ако не се заслушаш какво точно казва.

— Всичко това, разбира се, е само за да може отново да ме докопа — изрича тя. — Цялото това упражнение е едно голямо „Да ти го начукам, Уилоу“! Знаете ли, че идеята всъщност беше моя?

— Сериозно? — възкликва едно от момичетата.

— Ами да — казва тя и извръща глава и аз зървам една съжалителна усмивка. — Ново поколение идеи е моя рожба. А Сам ми я отмъкна! Планирах да разпратя на всички абсолютно същия имейл. Дори със същите думи. Сигурно някоя вечер го е видял на лаптопа ми.

Слушам и не мога да повярвам на ушите си. Тя за моя имейл ли говори? Идва ми да влетя при тях и да изкрещя: „Не е възможно той да ти го е измъкнал! Той дори не го е пращал!“.

— Това са вечните му номера — допълва и отпива нещастно от чая си. — Ето така е изградил и цялата си кариера — нито капка почтеност!

Е, това вече ми идва в повече. Или аз греша за Сам, или тя греши за него, защото по мое мнение той е последният човек на света, който би отмъкнал идея от когото и да било.

— Просто не мога да разбера защо трябва да се съревновава с мен — продължава Уилоу. — Но какво им има на тези мъже? Толкова ли е трудно да се изправим заедно пред света? Един до друг? Какво му е лошото на партньорството? Или може би за него това е прекалено щедро за тъпото му мъжко самочувствие?!

— Просто има нужда от контрол — отбелязва другото момиче, отчупвайки бисквитка. — Всички мъже имат нужда от контрол. Защото така никога, за нищо на света няма да ти отдаде дължимото!

— Но не може ли да разбере колко хубаво би било, ако най-сетне направим всичко както трябва? Ако успеем да надмогнем този отвратителен лош период? — изведнъж се вживява Уилоу. — Да работим заедно, да живеем заедно… всичко! Би било върховно! — отпива глътка чай. — Въпросът сега е: колко още време да му дам? Защото не мога да продължавам още дълго в този дух.

— Говорихте ли вече по този въпрос? — пита първото момиче.

— О, я стига! Сам и „говорене“! — изобразява кавички с пръстите си.

Е, тук вече няма как да не се съглася с нея.

— Всичко това ме натъжава много — поклаща глава. — Не заради мен, а заради него. Не може да види онова, което е пред очите му, и не знае как да цени онова, което вече има. И знаете ли какво ще стане накрая? Ще изгуби всичко! И после ще го пожелае, обаче вече ще бъде твърде късно. Прекалено късно! — трясва чашата на бюрото и завършва: — Завинаги!

Това внезапно ме разтърсва. Изведнъж започвам да виждам разговора в нова светлина. Давам си сметка, че Уилоу е доста по-прозорлива, отколкото я смятах. Защото, ако трябва да бъдем честни, точно това мисля и аз за Сам и баща му. Сам не може да разбере какво губи, а когато го разбере, ще бъде твърде късно. Добре де, наясно съм, че не знам цялата история между тях. Но съм виждала имейлите, имам някаква представа…

Боже! В главата ми зазвънява аларма. Първоначално далечна, но става все по-силна и шумна. О, не! Само това не!

Бащата на Сам! 24 април! Но това е днес! Напълно бях забравила! Как мога да съм такава глупачка?!

Ужасът се надига в гърдите ми като ледена вода. Бащата на Сам ще отиде до хотел „Чидингфорд“, очаквайки приятна среща със сина си. Днес. Даже сигурно вече пътува. И е изключително развълнуван. А Сам дори няма да бъде там. Ще отиде на конференцията чак утре.

Мамка муууу! Този път наистина оплесках нещата. На фона на всички останали събития това напълно изхвърча от главата ми.

Какво мога да сторя? Как да разреша този проблем? Не мога да кажа на Сам. Той напълно ще откачи. И без това вече е достатъчно стресиран. Дали пък да не отменя срещата с бащата? Да му изпратя един бърз извинителен имейл? Или това ще влоши още повече нещата между тях?

Има само един тъничък лъч надежда. Бащата на Сам така и не изпрати отговор и точно затова напълно забравих за него. Така че може и изобщо да не е получил имейла ми. Може би всичко е наред…

Внезапно осъзнавам, че съм започнала да кимам енергично, сякаш да убедя самата себе си. Едно от момичетата при Уилоу вдига глава и ме поглежда с интерес. Опа!

— Така! — изричам високо. — Значи аз просто… Да! — и се завъртам на пета. Ако има нещо, което никак не ми се иска, е да се конфронтирам с Уилоу.

Побързвам да намеря убежище в офиса на Сам и тъкмо се каня да грабна телефона, за да изпратя съобщение на баща му, когато виждам, че Сам и Викс вървят с широка крачка към офиса, безсъмнено насред яростен спор. Изглеждат малко стряскащо, така че аз се намъквам бързичко обратно в банята.

Когато влизат, никой от тях не ме забелязва.

— Не можем да пуснем подобно изявление! — развиква се Сам. Смачква листа, който държи, и го захвърля в кошчето. — Това е пълна пародия! Даваш ли си сметка, че изцяло предаваш Ник?

— Не е честно, Сам! — ежи се Викс. — Бих казала, че това е съвсем разумна и балансирана официална позиция! Никъде в изявлението не се казва дали той е написал или не е написал онази бележка…

— А трябва! Не можеш да не кажеш на света, че той просто няма как да е написал подобни неща! И ти самата го знаеш много добре!

— Това той може да си каже и сам, в лично изявление. А онова, което ние нямаме право да правим, е да изглежда така, сякаш толерираме подобни практики…

— Не ти ли стига, че пуснахте Джон Грегсън на вълците, а? — изрича тихо Сам, очевидно опитвайки се да се овладее. — А това изобщо не трябваше да става! Той не трябваше да губи работата си! Но сега Ник… Та Ник е всичко за тази компания!

— Сам, ние не пускаме Ник на вълците! Той ще направи собствено изявление! И в него може да каже всичко, което пожелае!

— Страхотно! — подмята саркастично Сам. — А междувременно собственият му борд на директорите не застава зад него! И какъв вот на доверие е това, ако смея да попитам? Напомни ми да не те наемам да ме представляваш, ако съм в затруднено положение!

Викс се дръпва ужасено, но не отвръща нищо. Телефонът й иззвънява, но тя натиска бутона за отказ.

— Сам… — започва, но спира. После си поема дълбоко дъх и пак започва: — Постъпваш идеалистично. Знам, че се възхищаваш на Ник. Всички му се възхищаваме. Но той не е всичко за тази компания! Вече не — примигва, когато забелязва изпепеляващия поглед на Сам, но продължава: — Той е просто човек. Един брилянтен, високопоставен човек в средата на шейсетте. А както знаем, да се греши е напълно човешко.

— Но той е нашият водач! — просъсква, почервенял от гняв, Сам.

— Председател на нашия борд е Брус.

— Може и да си забравила, но тази компания е основана от Ник!

— Преди много време, Сам. Преди ужасно много време.

Сам издишва шумно и прави няколко крачки напред-назад, опитвайки се да се успокои. Аз ги наблюдавам шашната, не смеейки дори да си поема дъх.

— Значи вземаш тяхната страна — казва накрая.

— Не става въпрос за вземане на страни. Отлично знаеш колко уважавам Ник — отбелязва все по-притеснено Викс. — Но това е модерна компания, не някаква си допотопна семейна фирма.

Дължим го на акционерите си, на клиентите си, на служителите си…

— За бога, Викс! Чуй се само!

Настъпва напрегната тишина. Никой от тях не смее да погледне другия. Лицето на Викс се е превърнало в истинска палитра от тревожни бръчки. Косата на Сам е по-рошава от всякога, а самият той изглежда вече извън кожата си от гняв.

Аз самата пък съм слисана от напрежението в стаята. До този момент винаги бях смятала, че да бъдеш пиар е доста забавна работа. Нямах никаква представа, че може да бъде и така.

— Викс! — въздухът се изпълва с непогрешимия провлачен глас на Джъстин Коул и миг по-късно той се появява в кабинета, лъхащ на „Фаренхайт“ и самодоволство. — Ситуацията е овладяна, нали?

— Адвокатите вече работят. В момента съставяме изявление за пресата — кимва тя и му се усмихва сковано.

— Защото, в името на доброто на компанията, трябва да внимаваме върху нито един от другите директори да не бъде лепнато подобно… петно. Разбираш какво искам да кажа.

— Всичко е под контрол, Джъстин.

От острия тон на Викс ми става ясно, че и тя харесва Джъстин толкова, колкото го харесва и Сам^[1].

— Страхотно! Е, не чак толкова за сър Никълъс, разбира се. Какъв срам! — отбелязва доволно Джъстин. — Значи той вече трябва да започне да си прибира…

— Нищо няма да си прибира! — срязва го Сам. — А ти си едно арогантно малко лайно!

— Брей, много сме ядосани, а? — изрича мазно Джъстин. — Знаеш ли какво, Сам? Защо не му пратиш електронна картичка, а?

— Да ти го начукам!

— Момчета! — намесва се Викс.

Вече ми е напълно ясно защо Сам говореше за победи и лагери. Агресията между тези двамата тук е брутална. Приличат на елени, които всяка есен се бият дотогава, докато не си изтръгнат рогата.

Джъстин поклаща съжалително глава. Когато ме забелязва, изражението му се променя за момент в изненада, но после се изнизва като невестулка от офиса.

— Тази преписка е клевета! — изръмжава вбесено Сам, нарочно изработен фалшификат! Джъстин Коул е наясно с това и именно той стои зад него!

— Какво?! — Викс вече звучи на края на силите си. — Сам Рокстън, няма да ти позволя да разпространяваш подобни слухове! Звучиш като един от онези откачалки на тема теория на конспирацията!

— Гарантирам ти, че преписката беше съвсем различна! — продължава да ръмжи Сам, но е видно, че вече му е писнало от целия свят. — Аз видях оригиналната версия! Малкълм също я видя. И там изобщо не ставаше въпрос за подкупи! А сега тя е изчезнала от цялата компютърна система. Без следа! Обясни първо това, а после ме наричай откачалка!

— Не мога да го обясня — изрича Викс след кратка пауза. — И дори няма да се опитвам. Аз просто си върша работата.

— Но някой го е направил нарочно и ти много добре го знаеш! А сега играеш точно по тяхната свирка, Викс! Те клеветят Ник, а ти им позволяваш да го правят!

— Не, престани! — клати глава отговорничката за връзките с обществеността. — Няма да се вържа на това! И не искам да бъда въвличана в подобни хипотези! — отива до кошчето, вади оттам смачкания лист и го приглажда.

— Но бих могла да променя едно-две неща — казва. — Иначе вече говорих с Брус и той казва, че сме длъжни да го направим. — Вади химикалка. — Искаш ли ти да нанесеш някои малки поправки? Защото точно в този момент Джулиан идва насам, за да го одобри.

Сам не обръща внимание на химикалката и казва:

— Ами ако открием оригиналната преписка? Ами ако успеем да докажем, че тази е фалшива!

— Страхотно! — възкликва тя. — Значи тогава я пускаме на пресата. Почтеността на Ник е спасена и ние организираме купон! Повярвай ми, Сам, никой от мен не би се радвал повече нещата да свършат точно така! Но сега се налага да работим с онова, което имаме. Което в този момент е само една уличаваща преписка, която няма как да обясним — Викс стисва юмруци и разтърква с тях очите си. — А тази сутрин, когато се опитвах да покрия онази излагация с пияния пощальон, си мислех, че по-лошо от това няма накъде! Само като си спомня колко се притеснявах!

Ама защо прави така? Образува си торбички под очите!

— Кога пускате това изявление? — пита накрая Сам, изведнъж изгубил сили. Раменете му са отпуснати и звучи толкова отчаяно, че ми идва да отида до него и да го прегърна.

— Това е единственият светъл лъч в цялата ситуация — отвръща с вече доста по-мек тон Викс, очевидно решила да се отнася към него по-мило след поражението му. — Ще задържат новината до новинарския бюлетин довечера в десет, така че разполагаме с цели шест часа, за да направим нещо.

— За шест часа могат да се случат много неща — обаждам се хрисимо и двамата подскачат като попарени.

— Ама тя е още тук?!

— Попи! — дори и Сам изглежда сащисан. — Съжалявам! Нямах никаква представа, че още си тук…

— И е чула целия ни разговор? — провиква се Викс с такова изражение, сякаш й идва да удари някого. — Сам, ти с всичкия ли си?

— Ама аз няма да кажа нищо на никого! — побързвам да я успокоя. — Обещавам!

— Окей — въздъхва дълбоко Сам. — Грешката е моя. Попи, ти нямаш вина, аз бях този, който те покани. Ще намеря някого, който да те изпрати — надниква през вратата на офиса си и се провиква: — Стефани! Може ли да ти отнема секундичка?

Не след дълго в офиса се появява приятно на вид момиче с дълга руса коса.

— Ще можеш ли да изпратиш долу тази наша посетителка? Да й анулираш пропуска и всичко останало? — пита Сам. — Извинявай, Попи, бих го направил лично, но…

— О, няма нищо! — побързвам да го успокоя. — Разбира се! Ти си много зает!

— Срещата! — провиква се внезапно той, спомнил си за нея. — Да, наистина. Е, Попи, съжалявам. Беше отменена. Но ще бъде насрочена за друга дата. Ще поддържаме връзка…

— Страхотно! — дарявам го аз с една крива усмивка. — Много благодаря!

Няма да се обади. Не че го виня.

— Надявам се всичко да се нареди добре за теб — добавям. — И за сър Никълъс.

Викс върти очи като обезумяла. Очевидно я гони голяма параноя, че ще се разприказвам навън.

А аз не знам какво да правя с бащата на Сам. Безсъмнено сега не мога да му кажа — той ще експлодира от стрес. Просто ще трябва да пусна някакво съобщение до хотела или нещо подобно. И после да не се занимавам с това.

Както май трябваше да сторя още от самото начало.

— Ами… отново благодаря — очите ми срещат очите на Сам и незнайно защо ме пронизва болка. Това вече наистина е сбогуване. — Заповядай! — поднасям му телефона.

— Няма проблеми — поема го той и го оставя на бюрото си. — Извинявай за всичко това, но…

— О, не! Просто се надявам всичко да… — кимвам няколко пъти, защото не смея да кажа нищо повече пред Стефани.

Ще бъде странно никога повече да не видя Сам. И никога няма да разбера как са се развили събитията. Е, може би ще прочета за тази преписка във вестниците. Може би ще открия съобщение за брака на Сам и Уилоу в колоната за сватбени обяви.

— Ами, довиждане!

Обръщам се и тръгвам след Стефани по коридора. Покрай нас минават двама души с малки сакчета, а когато влизаме в асансьора, те започват да разговарят за хотела и за това колко гадни са минибаровете.

— Значи днес ви е конференцията — изричам учтиво, когато стигаме във фоайето. — А вие защо сте още тук?

— О, заминаваме на групи — махва с ръка тя и ме избутва към рецепцията. — Първата група вече е там, а вторият автобус тръгва след малко. Аз съм с него. Въпреки че основното събитие е утре. Тогава е галавечерята ни и речта на Дядо Коледа. Обикновено е доста забавно.

— Дядо Коледа ли? — не мога да не се засмея аз.

— Така наричаме сър Никълъс. Просто един глупав служебен прякор. Нали се сещате? Сър Ник, Старият Ник, Дядо Коледа… Е, малко нелепо е наистина, но така си го знаем — усмихва се. — Бихте ли ми дали пропуска си, ако обичате?

Подавам й ламинираната картичка и тя я подава на един от охранителите. Той казва нещо от рода на „хубава снимка“, обаче аз не го слушам. В гърдите ми се надига някакво странно усещане.

Дядо Коледа. Онзи тип, дето звъня на телефона на Вайълет, не говореше ли нещо за Дядо Коледа? Съвпадение ли е това?

Докато Стефани ме отвежда към стъклената врата, аз се опитвам да си спомня какво беше казал онзи. Беше нещо за операция. За разрези. Нещо за „без следа“…

Заковавам се на място с разтуптяно сърце. Без следа ли?

— Всичко наред ли е? — пита Стефани, когато спирам.

— Да, съжалявам — усмихвам й се, а после продължавам напред. Но в главата ми е същински хаос. Какво още каза онзи тип? Какво точно каза за Дядо Коледа? Хайде, Попи, мисли!

— Е, довиждане! Благодаря за посещението! — усмихва се за последен път Стефани.

— Аз ви благодаря! — казвам. И в мига, в който стъпвам на тротоара, подскачам стреснато. Да, това е! Адиос, Дядо Коледа!

От сградата започват да излизат още хора и аз отстъпвам встрани, за да не преча. Зад мен един чистач на прозорци размазва пяна. Бръквам в чантата си и започвам да ровя за програмата на „Цар Лъв“. Само не ми казвайте, че съм я изгубила! Само това не!

Вадя я и се вторачвам в надрасканите на нея думи:

18 април — Скоти има познат, лазерна хирургия, без следи, бъди много внимателна.

20 април — Обади се Скоти. Работата е свършена. Хирургически удар. Никакви следи. Гениална работа. Адиос, Дядо Коледа.

Сякаш отново чувам онези гласове. Сякаш отново ми говорят по телефона. Чувам и младия, писклив глас, и по-стария, провлачен говор.

И внезапно осъзнавам, при това без сянка на съмнение, кой остави първото съобщение. Беше Джъстин Коул.

О, боже!

Разтрепервам се цялата. Трябва да се върна и да покажа тези съобщения на Сам! Не може да не означават нещо! Нямам представа какво, но все пак е нещо. Бутвам голямата стъклена врата и пред мен веднага се материализира момичето от рецепцията. Когато бях със Сам, тя само ни махна да влизаме, но сега ми се усмихва служебно, като че ли изобщо не ме видя да минавам само преди минута със Стефани.

— Здравейте! Имате ли уговорена среща?

— Не точно — изричам, останала без дъх. — Трябва веднага да видя Сам Рокстън от Консултантска група „Уайт Глоуб“! Аз съм Попи Уайът!

Изчаквам, докато тя се обърне и се обади по мобилния си телефон. Опитвам се да стоя търпеливо, но едва се сдържам да не хукна нагоре. Всички тези съобщения са свързани директно с историята с преписката. Убедена съм в това!

— Съжалявам — обръща се към мен момичето с професионална учтивост, — но господин Рокстън е много зает в момента.

— Бихте ли му предали, че е спешно? — не се отказвам аз. Моля ви!

Безсъмнено едва сдържайки желанието си да ме накара да се разкарам, момичето се обръща и провежда нов разговор, който трае точно трийсет секунди.

— Съжалявам — нова ледена усмивка. — Господин Рокстън ще бъде зает през целия ден, а повечето от останалите служители са на конференция. Може би трябва да се обадите на личната му асистентка, за да си уговорите среща. А сега, ако обичате да отстъпите място на другите ни гости…

И ме избутва от централния вход. „Да отстъпите място“ очевидно означава „Разкарай се“.

— Вижте какво, трябва непременно да го видя — отсичам, минавам покрай нея и се насочвам директно към ескалаторите. — Само ме пуснете горе. Всичко ще бъде наред!

— Извинете! — провиква се тя и ме грабва за ръкава. — Не можете просто да се качите там, когато си поискате! Томас?

Божичко, тази майтап ли си прави с мен? Вика охраната. Каква страхливка!

— Но работата наистина е много спешна! — обръщам се и към двамата. — Той със сигурност ще се радва да ме види!

— Тогава се обадете и си уговорете среща! — срязва ме рецепционистката, докато охранителят ме води насила към вратата.

— Хубаво! — срязвам я и аз. — Ще го направя! Веднага ще се обадя! Ще се видим след две минути! — провиквам се аз, излизам бързо на тротоара и бръквам в джоба си.

И тогава целият ужас на ситуацията се стоварва върху мен. Аз нямам телефон.

Аз нямам телефон!

Безсилна съм. Изобщо не мога да вляза в сградата, а и не мога да се обадя на Сам. И не мога да му кажа за тези съобщения. Не мога да сторя нищо. Защо не си купих нов телефон по-рано, о, защо?! Защо винаги не държа под ръка резервен телефон? Би трябвало да се постанови със закон, като резервната гума на колата!

— Извинете! — хуквам към чистача на прозорци. — Бихте ли ми дали за малко телефона си?

— Съжалявам, милинка — цъква той. — Няма как. Падна му батерията.

— Ясно — усмихвам се, но вътрешно се разяждам от притеснение. — Все пак благодаря. О!

Заковавам се на място, загледана през стъклените врати на сградата. Бог ме обича! Ето го там и Сам! Стои на двайсетина метра навътре във фоайето и говори оживено с някакъв тип в костюм, държащ дипломатическо куфарче.

Бутвам веднага вратите, но там вече ме чака охранителят Томас.

— Няма да стане! — блокира ми пътя той.

— Ама аз трябва да вляза!

— Ако обичате, махнете се!

— Но той ще иска да ме види! Сам, тук съм! Попи е! Саааам! — провиквам се аз, но точно в този момент някой мести диван и скърцането удавя гласа ми.

— Нямате право да влизате! — повишава глас охранителят. — Хайде, навън! — хваща ме здраво за раменете и докато се усетя, съм отново на тротоара, едва поемайки си дъх от възмущение.

Не мога да повярвам на това, което се случи току-що! Той ме изхвърли! Никога през живота си не съм изхвърляна физически от, където и да било! Не мислех, че подобни действия все още са позволени.

На входа се скупчват много хора и аз се отдръпвам, за да ги пусна да минат. Мисълта ми препуска бясно. Дали да не изтичам до някой уличен телефон? Дали да не пробвам да се вмъкна във фоайето и да хукна напред, пък да видим колко време ще мине, преди да ме хванат? Сам вече е пред асансьорите, все още говорещ с мъжа с куфарчето. След няколко секунди ще изчезне. Божичко, това е истинско мъчение! Само да можех да привлека по някакъв начин вниманието му…

— Не става, а? — пита съчувствено чистачът на прозорци от върха на стълбата си. Тъкмо е покрил целия прозорец с пяна и сега се кани да я изтрие.

И тогава ме озарява върховна мисъл.

— Почакайте! — провиквам се аз. — Не трийте още, моля ви!

Никога през живота си не съм писала с пяна, но за щастие точно в този момент нямам особено големи амбиции. Едно огледално „С А М“ с двуметрови букви ми е напълно достатъчно. Малко неравни са, но на кого му пука?

— Добра работа — изрича одобрително чистачът от високото си стъпало. — Бихте могла да ми станете колежка.

— Благодаря! — кимвам скромно и изтривам чело.

Сега, ако Сам не го види или ако някой не го потупа по рамото и не рече: „Хей, я виж това“…

— Попи?!

Обръщам се и поглеждам надолу от моето стъпало на стълбата на чистача. И виждам Сам, на тротоара, наблюдаващ ме втрещено.

— Това за мен ли се отнася?

* * *

Пътуването в асансьора преминава в пълно мълчание. Викс очаква Сам в офиса му, а когато ме вижда, се плясва по челото.

— Дано да си заслужава — отбелязва сдържано Сам, като затваря вратата зад нас. — Разполагам само с пет минути. В момента имаме нещо изключително спешно и…

За миг се вбесявам. Той да не си мисли, че не знам? Да не би да си мисли, че съм написала огледално „САМ“ с големи букви ей така, като обикновена прищявка?

— И това ми е достатъчно — отговарям със същия сдържан тон. — Просто реших, че може би ще проявите интерес към едни съобщения, които постъпиха в телефона на Вайълет миналата седмица. Този телефон — посочвам към бюрото.

— Чий е този телефон? — поглежда ме подозрително Викс.

— На Вайълет — отговаря Сам. — Помниш ли я? Бившата ми лична асистентка. Дъщерята на Клайв. Избяга, за да става модел.

— О, тази ли? — смръщва се Викс, кимва към мен и допълва: — Тогава тя какво общо има с телефона на Вайълет?

Двамата със Сам се споглеждаме.

— Дълга история — отговаря накрая той. — Вайълет го изхвърли. Попи… се грижеше за него.

— Получих две съобщения, които записах — казвам, поставям между тях програмата на „Цар Лъв“ и за по-голямо внушение изчитам всичко на глас, защото си знам, че почеркът ми не е от най-разбраните. — „18 април — Скоти има познат, лазерна хирургия, без следи, бъди много внимателна.“ — посочвам към програмата и пояснявам: — Това, второто съобщение, е два дена по-късно, както виждате. От самия Скоти: „20 април — Обади се Скоти. Работата е свършена. Хирургически удар. Никакви следи. Гениална работа. Адиос, Дядо Коледа.“ — правя кратка пауза, за да им дам време да осмислят чутото, след което изричам: — Първото съобщение беше от Джъстин Коул.

— Джъстин ли? — застава нащрек Сам.

— Тогава не го познах, разбира се, но сега, след като съм го чувала да говори, вече съм сигурна. Именно той говори за „лазерна хирургия“ и „без следи“.

— Викс! — обръща се енергично към шефката на пиар отдела Сам. — Вече разбираш ли? Виждаш ли какво ти говоря?

— Не виждам нищо. Само няколко разбъркани думи. И как можем да бъдем сигурни, че е бил Джъстин?

Сам се обръща към мен и пита:

— На гласовата поща ли се записаха? Можем ли да ги прослушаме?

— Не. Те бяха просто… ами… телефонни съобщения. Те ги изговориха, а аз ги записах.

Викс ме поглежда объркано.

— Чакай малко, нещо не ми е ясно. Ти представи ли се? Защо Джъстин ще оставя съобщение точно на теб! — въздъхва вбесено и допълва: — Сам, нямам време за…

— Той не разбра, че съм истински човек — обяснявам, леко изчервена. — Престорих се на телефонен секретар.

— Какво?! — ококорва се тя.

— Ами, нали се сещаш… — правя се на онази жена от гласовата поща и изричам: — „Опасявам се, че човекът, когото търсите, не може да се обади. Моля, оставете съобщение.“ И после той остави съобщението, и аз го записах.

Сам се изсмива тихичко, обаче Викс онемява. Взема от бюрото програмата, гледа смръщено думите, а после започва да я разлиства, макар че единствената информация, която може да намери там, са биографиите на актьорите. Накрая я връща обратно и отсича: — Сам, това не означава нищо! Не променя нищо!

— Не е вярно! Означава много неща! — клати непреклонно глава той. — Това е, за което ти говоря! Ето го тук! — поставя пръст върху програмата. — Ето какво става!

— Но какво точно става? — провиква се тя, изгубила търпение. — И кой е този Скоти, за бога?

— Той нарича сър Никълъс „Дядо Коледа“ — отбелязва замислено Сам. — Което означава, че трябва да е някой от компанията. Но от кой отдел? Информационни технологии?

— Дали Вайълет има нещо общо с това? — осмелявам се да се обадя и аз. — В крайна сметка телефонът беше неин.

За момент настъпва тишина. После Сам поклаща глава, очевидно със съжаление.

— Беше тук само няколко седмици, баща й е голям приятел на сър Никълъс и… Просто не мога да повярвам, че тя е замесена по някакъв начин в тази работа.

— Тогава защо оставят съобщения за нея? Да не би да са сбъркали номера или нещо подобно?

— Надали — сбърчва нос Сам. — Така де, защо точно този номер?

Автоматично поглеждам към телефона, който свети на бюрото. Ей така, между другото, се питам дали нямам някакви гласови съобщения. Но незнайно как, точно в тази минута, останалата част от живота ми изглежда на хиляди километри оттук. Светът се е смалил до тази стая. И Сам, и Викс се отпускат по столовете и аз решавам да им последвам примера.

— На кого е бил телефонът на Вайълет преди нея? — хрумва й внезапно на Викс. — Това е телефон на компанията! Тя беше тук само за… колко? Три седмици? Възможно ли е преди това телефонът да е бил зачислен на друг човек и тези съобщения да са оставени на него погрешка?

— Да! — светват очите ми. — Хората непрекъснато набират грешни номера погрешка! И изпращат съобщенията си на грешни имейл адреси. Дори и аз го правя понякога. Забравяш да го изтриеш, щракваш името на човека и ето че старият номер излиза и ти изобщо не си даваш сметка. Особено ако се свържеш с гласова поща.

Буквално виждам как сивите клетки на Сам щракат. Изведнъж той скача.

— Има само един начин да разберем! — вдига слушалката на стационарния телефон, набира бързо трицифрен номер и чака. — Здравей, Синтия! — изрича спокойно. — Обажда се Сам. Само един бърз въпрос за мобилния телефон, който беше зачислен на Вайълет, бившата ми лична асистентка. Някой друг преди нея имал ли е този номер?

Докато слуша, физиономията му се променя. Поглежда страховито Викс и й прави знак да мълчи, а тя само свива беззащитно рамене.

— Страхотно — казва. — Благодаря, Синтия…

Но от потока звуци, които се носят откъм телефона, става ясно, че на Синтия й се приказва.

— Трябва да затварям — подбелва отчаяно очи Сам. — Да, знам, че телефонът трябваше да бъде върнат веднага. Не, не сме го изгубили, не се притеснявай… Да, крайно непрофесионално, наистина. Без предупреждение. Да, знам, собственост на компанията… Ще го донеса… да… да…

Накрая успява да се отскубне от нея. Поставя слушалката обратно. Следват три секунди агонизираща тишина, след което се обръща към Викс и изрича само едно име:

— Ед.

— Неее! — ахва Викс.

Сам взема телефона от бюрото си и го оглежда изумено.

— Това е бил служебният телефон на Ед допреди четири седмици. След това е бил предаден на Вайълет. Нямах представа! — обръща се и пояснява: — Ед Екстън беше…

— Да, спомням си — кимвам. — Финансов директор. Уволнен. Съди компанията.

— Господи! — Викс изглежда като ударена е мокър парцал по главата. Отпуска се в стола си и повтаря: — Ед?!

— Че кой друг, а?! — провиква се Сам, окрилен от откритието. — Викс, това не е някакъв добре оркестриран план — това е една шибана симфония в три части! Оклеветяват Ник. Брус го изритва, защото е малодушен задник. Бордът се нуждае от нов изпълнителен директор, при това бързо. Ед съобщава, че ще оттегли иска си срещу компанията и се появява като спасител. Креслото на Джъстин е осигурено…

— И наистина ли биха си направили целия този труд? — поглежда го скептично Викс.

Устните на Сам се изкривяват в усмивка, когато казва:

— Викс, имаш ли въобще някаква представа колко много Ед ненавижда Ник? Очевидно е, че някой хакер е получил добри пари, за да промени тази преписка и да изтрие старата от системата. Сигурен съм, че Ед би пожертвал поне сто бона, за да опетни репутацията на Ник, а защо не и двеста.

По лицето на Викс се изписва отвращение.

— Това никога не би се случило, ако компанията се ръководеше от жени! — отсича накрая. — Никога! Тъпа мъжкарска надпревара! Животни! — скача на крака, насочва се към прозореца и се вторачва навън, скръстила ръце пред гърдите си.

— Сега обаче по-важният въпрос е: кой е осъществил това? Кой го е направил? — Сам сяда на бюрото си и започва да почуква с химикалката по кокалчетата на пръстите си, съсредоточен до болка. — Скоти значи. Но кой е този? Някой шотландец ли?

— Не ми прозвуча като шотландец — обаждам се смутено. — Може би просто шеговит прякор?

Сам се фокусира върху мен и лицето му светва.

— Това е! Но, разбира се! Попи, би ли познала гласа му, ако го чуеш пак?

— Сам! — намесва се Викс, преди да съм успяла да отговоря. Изобщо не си го и помисляй! Не говориш сериозно, нали?

— Викс, би ли престанала, ако обичаш, да търсиш убежище в отрицанието? — избухва Сам и скача на крака. — Фалшивата преписка не е случайност! Изтичането на информация до телевизията също не е случайност! Това се случва сега, под носовете ни! Някой е направил мръсен номер на Ник! И сега вече не става въпрос да покрием неудобна ситуация, а… — замисля се. — Не знам точно какво е — някакъв номер чрез фейсбук ли, какво, но… Важното е, че това е клевета! Измама!

— Това е теория! — застава срещу него тя. — Нищо повече! Няколко думи на една шибана програма на „Цар Лъв“!

Тук вече се чувствам леко обидена. Не е моя вината, че в този момент имах под ръка само една програма на „Цар Лъв“, така де!

— Трябва да открием този тип Скоти! — повтаря Сам и пак се обръща към мен. — Ще познаеш ли гласа му, ако го чуеш пак?

— Да — отговарям, леко притеснена от настоятелността му.

— Сигурна ли си?

— Да!

— Добре. Тогава да го направим! Да отидем да го намерим!

— Сам, спри веднага! — побеснява Викс. — Вече откачи! Какво смяташ да направиш? Ще я накараш да слуша гласа на всеки наш служител, докато не разпознае гласа, така ли?

— Че защо не? — не се предава Сам.

— Защото това е най-абсурдната идея, която някога съм чувала! — избухва тя. — Ето защо!

Сам се вторачва непреклонно в нея за няколко секунди, после се обръща към мен и ме подканя:

— Хайде, Попи! Ще обиколим сградата!

— И какво ще стане, когато тя разпознае гласа му, а? — клати глава Викс. — Какво правим? Граждански арест ли?

— Тогава поне ще разполагаме с нещо — отговаря Сам. — Готова ли си, Попи?

— Попи! — Викс се приближава към мен и ме поглежда в очите. Бузите й са почервенели, дишането й е тежко. — Нямам никаква представа коя си. Но не си длъжна да слушаш Сам. Не си длъжна да го правиш! Не му дължиш нищо. И това няма нищо общо с теб!

— Тя няма нищо против — казва Сам. — Нали, Попи?

— Попи — продължава Викс, без да му обръща внимание, — горещо ти препоръчвам да си тръгнеш! Веднага!

— Обаче Попи не е такова момиче — смръщва се Сам. — Тя не предава хората. Нали? — очите му се впиват в моите. Излъчват такава неочаквана топлота, че достигат чак до душата ми.

Обръщам се към Викс и отсичам:

— Много грешиш! Аз наистина съм задължена на Сам! А сър Никълъс е потенциален пациент в моята клиника по физиотерапия. И аз също държа много на него!

Решавам да вмъкна последното просто ей така, макар да съм сигурна, че сър Никълъс никога няма да си направи труда да дойде чак до Белъм.

— Пък и във всеки случай — продължавам, като вирвам гордо брадичка — дори и да не беше той, независимо дали познавам човека или не, щом мога да помогна по някакъв начин, разбира се, че ще го направя! Защото по мое мнение, когато можеш да помогнеш на някого с нещо, направи го! Не мислиш ли?

Викс се вторачва в мен за момент, като че ли се опитва да ми вземе мярката, а после се усмихва сконфузено и промърморва:

— Добре де, хвана ме. Срещу подобен довод не мога да се боря.

— Да тръгваме! — насочва се Сам към вратата.

Грабвам чантата си и за пореден път ми се приисква тениската ми да нямаше това огромно петно отпред.

— Хей, Робин Худ! — подхвърля саркастично Викс. — В случай че си забравил, всички са вече или на конференцията, или на път за конференцията.

Настъпва поредната доза тишина, разнообразявана единствено от новото потракване на Сам по бюрото с химикалката. Аз не смея да си отворя устата. Не смея да погледна към Викс.

— Попи! — отсича внезапно Сам. — Ще можеш ли да ми отделиш няколко часа? Би ли дошла с мен в Хемпшир?