Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (15)

Петнайсет

Този път нямам никакви проблеми с влизането в сградата на компанията — очаква ме цяла комисия по посрещането. Сам, Викс, Роби, Марк и още няколко човека, които не познавам, вече стоят край стъклените врати, готови с ламинирана карта, ръкостискания и цял порой обяснения, които траят по целия ни път нагоре и които едва успявам да следвам, тъй като всички се надпреварват да приказват и аз едва успявам да чуя кой какво казва. Но същината на всичко се свежда до следното — гласовите съобщения са 100 процента уличаващи доказателства. Няколко от служителите вече са привикани за разпит. Джъстин доста бързичко е загубил нахакания си вид и си е признал всичко. Оказало се, че в заговора участва и друг старши член на екипа — Фил Станбридж, за когото никой не бил допускал нищо подобно и затова всички останали като попарени. Ед Екстън бил изчезнал безследно. Започнали са срещи на адвокати. Засега никой не бил сигурен дали ще има съдебно преследване, но най-важното е, че името на сър Никълъс е напълно изчистено. И той е на седмото небе. Сам също е на седмото небе.

Не точно на седмото небе обаче са от телевизия Ай Ти Ен, тъй като историята, раздухана от тях, се е обърнала от „Корумпиран правителствен съветник“ във „Вътрешният проблем на компанията е разрешен“. Но въпреки всичко те продължават да излъчват репортажи, твърдейки, че именно те са открили всичко.

— Цялата компания ще бъде разтърсена от тази история — нарежда ентусиазирано Сам, докато вървим по коридора. — Предстоят редица реформи.

— Значи ти спечели — изричам предпазливо и той се заковава на място и се усмихва с най-широката усмивка, с която някога съм го виждала да се усмихва.

— Аха! Ние спечелихме! — кимва той, после пак тръгва напред и ме въвежда в офиса си. — Ето я и нея! Самата тя! Попи Уайът!

Две момчета в дънки се надигат от дивана, разтърсват ръката ми и се представят като Тед и Марко.

— Значи прочутият телефон е у теб, а? — подхвърля Марко. Може ли да го погледна?

— Разбира се — бръквам в джоба си, вадя телефона и му го подавам. В продължение на няколко минути момчетата го разглеждат, натискат разни бутони, присвиват очи, подават си го един на друг.

„Вътре няма никакви други уличаващи гласови съобщения — идва ми да им кажа. — Можете да ми вярвате! Иначе щях да ви кажа.“

— Нещо против да го задържим? — пита накрая Марко, като вдига глава.

— Да го задържите ли? — ужасът в гласа ми е толкова осезаем, че той прави крачка назад.

— Извинявай, ама понеже е телефон на компанията, реших… — изрича колебливо.

— Вече не е — казва смръщено Сам. — Аз го подарих на Попи и вече е неин.

— О! — Марко поема озадачено въздух през зъбите си. — Проблемът е, че ние бихме искали да го разгледаме обстойно. А това ще отнеме известно време. Бих казал, че след това ще ти го върнем, но кой знае колко време ще ни отнеме това… — поглежда за насоки към Сам. — Искам да кажа, сигурен съм, че можем да ти осигурим друг на негово място, от най-добрите модели, какъвто си пожелаеш…

— Абсолютно! — кимва одобрително Сам. — Независимо от цената! — ухилва ми се и допълва: — Можеш да си избереш най-добрия високотехнологичен телефон, който в момента е на пазара!

Но аз не искам най-добрия високотехнологичен телефон. Искам си този телефон. Нашият телефон. Искам да си го задържа, а не да го предавам на някакви си техници, за да бърникат из него и да го разглобяват. Но, от друга страна, какво мога да направя?

— Разбира се — усмихвам се и аз, макар че стомахът ми се свива на топка. — Задръжте го. Това е само един телефон.

— Що се отнася до твоите съобщения, контакти и всичко останало… — Марко се споглежда с Тед.

— Съобщенията ми трябват! — провиквам се аз и с ужас осъзнавам колко треперливо звучи гласът ми. Имам чувството, че са нахлули в личното ми пространство. Но нищо не мога да направя. Би било неразумно и нетактично от моя страна да отказвам.

— Бихме могли да ги извадим на принтер! — светва лицето на Тед. — Какво ще кажеш? Ще ти отпечатаме всичко и така ще си го имаш завинаги!

— Някои от съобщенията са мои — намесва се Сам.

— Така е, някои са негови — кимвам.

— Какво? — възкликва Марко и поглежда ту мен, ту Сам. — Нещо не ми е ясно. В крайна сметка чий телефон е това?

— Всъщност е негов, само че от известно време го ползвам аз…

— Ползваме го и двамата — пояснява Сам. — Съвместно. Споделяме го.

— Споделяте ли го? — Марко и Тед изглеждат толкова ужасени, че ми идва да се разхиля.

— Никога досега не съм срещал хора, които си споделят един и същи телефон — изрича директно Марко. — Това не е нормално.

— Аз също — потреперва Тед. — Аз не бих споделил един телефон дори с гаджето си!

— Е, и получи ли се при вас? — оглежда ни отново Марко.

— Имаше и интересни моменти — отвръща Сам, повдигайки вежди.

— Да, определено имаше интересни моменти — кимвам и аз. — Но всъщност ви препоръчвам изживяването.

— Аз също. Според мен всеки трябва да пробва поне веднъж — ухилва ми се Сам и аз не мога да не му върна усмивката.

— Такаааа… — проточва Марко, очевидно едва сега осъзнал, че си има работа с двама откачалници. — Е, веднага се заемаме. Хайде, Тед!

— Колко ще се забавите? — пита Сам.

Тед сбърчва чело и отбелязва:

— Ами, ще отнеме известно време. Може би час?

Двамата изчезват от кабинета на Сам и той затваря вратата.

В продължение на известно време двамата просто се гледаме и аз забелязвам миниатюрна следа от порязване по бузата му. Снощи я нямаше.

Снощи. Автоматично се пренасям в гората. Стоя в тъмното, наоколо ухае на гниещи листа и зеленина, носят се разни горски звуци, а ръцете му са обгърнали тялото ми, устните му…

Не, престани, Попи! Не навлизай в тази територия! Не си спомняй, не се питай, не…

— Е, какъв ден само — изломотвам, търсейки някакви неутрални думи.

— Ти го каза — кимва Сам, кани ме на дивана и аз присядам неловко, чувствайки се като човек, дошъл на интервю за работа. — Е, сега, след като сме сами… Как се справяш? Какво става около теб?

— Нищо особено — свивам небрежно рамене. — О, с изключение на това, че отмених сватбата си.

Когато изричам тези думи, усещам, че леко ми прилошава. Колко ли пъти още ще ми се наложи да ги произнеса? Колко ли пъти още ще трябва да обяснявам защо? И как въобще ще се справя със следващите няколко дена?

— Ясно — кимва Сам и въздъхва. — Лоша работа.

— Е, не е от най-приятните.

— Говори ли с него?

— С майка му. Отидох у тях. Казах й: „Уонда, наистина ли ме смяташ за по-низша от теб или просто съм си въобразявала?“.

— Сериозно?! — възкликва Сам и се усмихва доволно.

— Дума по дума — кимвам и не мога да не се усмихна на изражението му, въпреки че едновременно с това ми идва да се разрева. — Щеше много да се гордееш с мен!

— Браво, Попи! — възкликва той. — Знаех си, че имаш куража да го направиш! И какъв беше отговорът?

— Ами, всичко било само в моята глава — признавам си неохотно аз. — Тя се оказа всъщност доста добра душа. Жалко за сина й.

Настъпва тишина. Чувствам се сюрреалистично. Сватбата е отменена. Сега, след като го изрекох на глас, трябва да е истина. Но ми изглежда точно толкова реално, сякаш съм казала: „Нападат ни извънземни“.

— И какви са ти плановете оттук нататък? — среща погледа ми Сам и мисля, че забелязвам и друг въпрос в очите му. Въпрос за него и мен, за нас.

— Нямам представа — отговарям след кратка пауза.

Опитвам се да отговоря мислено на въпроса му, но не съм много сигурна дали очите ми успяват да си свършат работата. Не съм много сигурна дали Сам ме разбира. След няколко секунди вече не мога да го гледам в очите и свеждам глава.

— Предполагам, че ще вървя на малки крачки, по-внимателно. Предстои ми да сложа в ред редица неща.

— Не се и съмнявам — казва той. — Кафе?

Днес съм пила толкова много кафе, че вече се чувствам като подскачаща пуканка… но, от друга страна, вече не издържам на тази напрегната атмосфера. Не мога да усетя нищичко. Не мога да разбера Сам. Не знам какво точно очаквам или искам. Ние сме двама души, събрани за кратко от случайността, които сега извършват бизнес транзакция. И това е всичко.

Но защо тогава стомахът ми се свива всеки път, когато той отваря уста, за да каже нещо! Какво, за бога, го очаквам да каже?

— Кафето е прекрасна идея, благодаря. Имаш ли без кофеин? — питам, докато наблюдавам Сам как се опитва да включи млякото на машината за еспресо. Тя се оказва полезно средство за отвличане на вниманието и на двама ни. — Не се притеснявай — казвам накрая, когато той въздъхва безпомощно. — Мога да го пия и черно.

— Но ти мразиш черно кафе.

— Ти откъде знаеш? — изсмивам се изненадано.

— Каза го на Лусинда в един имейл — отвръща той, обръща се и се усмихва дяволито. — Да не би да си мислиш, че си единствената, която може да шпионира другите?

— Имаш добра памет — свивам рамене аз. — Какво друго си спомняш за мен?

Настъпва тишина. И когато очите му се впиват в моите, аз усещам, че сърцето ми започва да бие лудо. Очите му са толкова изразителни, тъмни и сериозни! Колкото повече се взирам в тях, толкова повече ми се иска да се взирам в тях. И ако той си мисли същото, което си мисля и аз, то тогава…

Не, престани, Попи! Разбира се, че не си мисли същото! А що се отнася до мен, и аз самата не знам какво си мисля.

— Всъщност не се тревожи за кафето — казвам и се изправям. — Ще се поразходя мъничко.

— Сигурна ли си? — слисва се Сам.

— Да. Не искам да ти се пречкам — казвам и не смея да го погледна в очите, когато минавам покрай него. — Имам разни задачи за изпълнение. Ще се видим след час.

Нямам никакви задачи за изпълнение. Просто нямам кураж. Бъдещето ми излезе от релси и знам, че трябва да предприема нещо, но точно в този момент нямам сили да се изправя очи в очи с проблемите си. Затова от офиса на Сам се насочвам към катедралата „Сейнт Пол“. Присядам на стъпалата на едно слънчево петънце, загледана в туристите, преструвайки се, че съм си взела почивка от собствения си живот. Накрая все пак се връщам. Когато ме въвеждат в кабинета на Сам, той говори по телефона, а когато ме вижда, кимва извинително.

— Чук, чук! — появява се на вратата Тед и аз подскачам. — Всичко е готово. Включихме трима колеги в работата — и се появява в стаята, понесъл огромен куп листи формат А4. — Единственият проблем е, че се наложи да принтираме всяко съобщение на отделен лист и се получи нещо като началото на „Война и мир“.

— Аууу! — направо не мога да повярвам каква огромна купчина листи държи. Не е възможно да съм изпратила чак толкова есемеси и имейли, нали така? Така де, този телефон беше в мен само няколко дена!

— Така! — Тед оставя листите на масичката с делово изражение и ги разделя на три по-малко купчинки. — Докато ги вадехме, едно от момчетата ги сортираше. Ето тези са изцяло на Сам. Служебни имейли и други такива. Входяща кутия, изходяща кутия, чернови, всичко. Заповядай, Сам! — и му ги връчва, а той става тържествено от бюрото си, за да ги вземе.

— Страхотно, благодаря — изрича, докато ги разлиства.

— Извадихме на принтер и всички прикачени файлове. Те би трябвало да са и на компютъра ти, Сам, но за всеки случай… А тези са твои, Попи! — подава ми втората купчина. — Всичко би трябвало да е тук.

— Ясно. Благодаря! — и аз започвам да разлиствам купчината.

— А тази, третата купчина… — започва Тед и сбърчва объркано чело. — Не бяхме много сигурни какво да правим с нея. Тя е… и на двама ви.

— Какво искаш да кажеш? — вдига очи Сам от своята купчина.

— Това е вашата кореспонденция един с друг. Всички есемеси и имейли и въобще всичко останало, което сте си изпращали един на друг. В хронологичен ред — пояснява Тед. — Та нямах представа кой от вас ще ги иска и дали изобщо да ги вадим, и дали изобщо… са важни?

Поставя купчината пред мен и аз се ококорвам шашнато, забелязвайки най-горния лист. Не особено ясна снимка на моя милост в огледалото, държаща телефона. Бях напълно забравила за тази снимка. Обръщам на следващата страница и там виждам един-единствен отпечатан есемес от Сам:

„Бих могъл да изпратя това на полицията и да ги накарам да те арестуват.“

„Много, ама много ти благодаря! Задължена съм ти!“

Сега това ми изглежда преди цяла вечност. Когато Сам бе за мен просто един непознат в другия край на линията. Когато още не се бяхме запознали истински и аз нямах представа какъв е всъщност… Усещам раздвижване до рамото си. Сам е станал и се е приближил, за да види и той.

— Странно е, когато го гледаш отпечатано, не мислиш ли?

— Така си е — кимвам аз.

Стигам до снимка на развалени зъби и двамата едновременно избухваме в смях.

— Доста снимки на зъби, а? — оглежда ни с любопитство Тед. — Чудехме се защо е всичко това. Да не би да работиш в сферата на стоматологията, Попи?

— Не точно — отговарям небрежно и продължавам да разлиствам купчината като хипнотизирана. Тук е всичко, което сме си казали един на друг. Страница след страница текстови съобщения, от него към мен и обратно — същински дневник на последните няколко дена.

„А ти какво би направил на мое място?“

„Точно затова мъжете не носят пръстени.“

„Фалшът се усеща. Свали единия бинт.“

„Анакреонтичен. Използвай «н» от първата и третата дума. Така хващаш три думи и получаваш 50 точки бонус!“

„Поласкан съм, че ме помисли за гений.“

„Записа ли си час при зъболекаря? Зъбите ти ще погрознеят!“

„Ще рискувам.“

„Какво правиш будна толкова късно?“

„Утре е последният ден от живота ми.“

„Разбирам защо не можеш да заспиш. Но защо да е последният ти ден?“

„Връзката ти е изкривена.“

„В автобуса.“

„Не знаех, че и твоето име е на поканата ми.“

„Просто се отбих, за да ти взема подаръчната чантичка. Всичко е част от услугите ми за теб. Няма нужда да ми благодариш.“

„Както виждам, погрижила си се и за коктейлите ми.“

 

„Смятах да ти ги прелея в термос. Очевидно.“

А когато стигам до съобщенията от снощи, затаявам дъх. Като виждам думите, все едно отново се връщам там.

Не смея да погледна към Сам, нито да издам каквото и да било чувство, затова съвсем спокойно ги разлиствам, като че ли нямат никакво значение, и тук-там зървам по някое изречение.

„Някой знае ли, че си във връзка с мен?“

„Не мисля. Засега.“

„Можеш ли да се измъкнеш незабелязано?“

„Къде си по-точно?“

„Това не ми помага особено.“

„Единственото, което знам. Нямам представа къде съм.“

„Ако това ще ти помогне — тъмно е. И има трева.“

„Радвам се, че телефонът, който намерих, беше твой.“

„Аз също се радвам.“

„Беше хубаво. Странно, но хубаво.“

„хохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохохо“

„ххх ххх ххх“

„Виждам те.“

„Наистина ли?“

„Идвам.“

„Изобщо не си близо.“

„Напротив, много близо съм. Идвам.“

И изведнъж в гърлото ми се образува топка. Стига толкова! Достатъчно! Трясвам купчината обратно на масата и изобразявам лековата усмивка на лицето си.

— Бреееей!

— И ние това си казахме — свива рамене Тед. — Не знаехме какво да правим с тях.

— Ние ще се оправим — отбелязва Сам. — Благодаря, Тед! Лицето му е напълно безстрастно. Нямам никаква представа дали е почувствал нещо, докато четеше тези съобщения.

— Значи оттук нататък можем да правим с телефона всичко, което си поискаме, нали така? — пита за всеки случай момчето.

— Няма проблеми — кимва Сам. — Всичко хубаво, Тед!

Когато Тед изчезва, Сам се насочва отново към машината за еспресо и се заема да направи ново кафе, като казва:

— Нека все пак те почерпя едно кафе. Вече му хванах цаката.

— Е, няма проблеми — започвам, но в този момент от машината руква млечна пяна, обаче толкова силно, че няма никакъв смисъл да говоря.

— Заповядай! — подава ми една чаша той.

— Благодаря.

— Е… искаш ли ги? — кимва по посока на общата купчина. Усещам някаква топлина, която се надига от краката ми нагоре, и отпивам от кафето си, за да печеля време. Телефонът вече го няма. И тези разпечатки са единственото доказателство за странното, но прекрасно време, което прекарахме заедно. Разбира се, че ги искам!

Но по някаква неизвестна причина не мога да призная това пред Сам.

— За мен няма проблеми — изричам, като се опитвам да звуча безгрижно. — Ти искаш ли ги?

Сам не казва нищо, само свива рамене.

— Така де, не че ми трябват за нещо конкретно… — изричам колебливо.

— Така си е — клати глава той. — Нищо особено… — телефонът му дава сигнал за влизане на есемес и той го вади от джоба си. Оглежда екрана, а после се намръщва. — О, господи! Мътните го взели! Това е последното, което сега ми трябва!

— Какво има? — вдигам стреснато глава. — Да не би да е нещо за гласовите съобщения?

— Не е това — отговаря той и ме наблюдава изпод сключени вежди. — Какво, по дяволите, си изпратила на Уилоу?

— Какво да съм изпратила? — гледам го, без да разбирам нищо аз.

— Побъркала се е заради някакъв твой имейл. Защо изобщо е трябвало да пращаш имейл на Уилоу, а?

— Ама аз не съм й пращала нищо! — кокоря се неразбиращо аз. — Никога не бих й пратила имейл! Че аз дори не я познавам!

— Да де, ама тя казва друго… — прекъсва, защото телефонът отново иззвънява. — Окей. Ето го и него. Познаваш ли това? — подава ми телефона и аз чета:

„За бога, Уилоу, дърта вещице такава, не можеш ли най-сетне да оставиш на мира Сам и да престанеш да пишеш с тези отвратителни главни букви?! И за твоя информация — ти вече не си приятелката на Сам! Така че на кого му пука какво е правил той с някакво «просто» момиче снощи? Защо не си създадеш собствен живот, а?????“

По гърба ми пролазват студени тръпки.

Добре де, може пък тази сутрин да съм написала нещо подобно, докато пътувах с метрото към офиса на Сам. Просто от раздразнение заради поредното й оплакване. Реших да изпусна малко пара. Но не съм го изпращала! Така де, естествено, че не съм го изпращала! Никога, за нищо на света не бих…

О, боже!

— Аз… хммм… — опитвам се да кажа нещо с пресъхнали устни аз. — Възможно е да съм го написала, но по-скоро като шега. И без да искам съм натиснала бутона за изпращане. Погрешка. Без да искам. Така де, не съм го направила нарочно — добавям, за да бъда максимално ясна. — Никога и за нищо на света не бих го направила нарочно.

Оглеждам отново съдържанието на имейла и си представям Уилоу, докато го е чела. Сигурно си е ударила задника в тавана. Ще ми се да съм била там, за да го видя. Не мога да не се подсмихна, когато си представям как очите й се разширяват, ноздрите й се издуват, от устата й избликва огън^[1]…

— Мислиш го за много смешно, така ли? — стрясва ме Сам.

— Е, не чак толкова — отговарям, шокирана от тона му. — Искам да кажа… съжалявам. Наистина. Но е било погрешка и…

— Какво значение има дали е погрешка или не? — провиква се той и изтръгва телефона от ръцете ми. — Важното е, че ми създава проблеми, а това е последното нещо, което ми трябва точно сега…

— Я почакай! — вдигам ръка. — Нещо не разбирам. Защо точно на теб да ти създава проблеми? Нали аз съм тази, която е изпратила имейла, не ти?

— Можеш да ми вярваш, че в крайна сметка ще се окаже мой проблем! — поглежда ме вбесено той.

Окей, ама това няма никакъв смисъл. Защо да е негов проблем? И защо е толкова бесен? Знам, че не трябваше да изпращам този имейл, но и Уилоу не трябваше да му изпраща хиляда писма с оплаквания. Защо сега взема нейната страна?

— Виж какво — започвам, като се старая да запазя спокойствие. — Ще й изпратя нов имейл, с който ще й се извиня. Но мисля, че ти преиграваш. Тя вече не е твоя приятелка и това не би могло да има нищо общо с теб!

Той дори не ме поглежда. Пише нещо на телефона. На нея ли пише?

— Май не си успял да я забравиш, а? — изричам, внезапно осенена от болезнената истина. Как не се досетих по-рано?! — Ти не си забравил Уилоу!

— Естествено, че съм я забравил! — тросва се нетърпеливо той.

— Не, не си! Ако я беше забравил, изобщо нямаше да ти пука за този имейл! Щеше да проумееш, че така й се пада! Щеше да го приемеш като нещо забавно! Щеше да застанеш на моя страна! — гласът ми трепери и имам ужасното чувство, че бузите ми поруменяват.

— Попи, ама защо се впрягаш толкова? — поглежда ме слисано той.

— Защото… защото… — изричам с типичното си многословие.

Заради причини, които никога не бих могла да му призная.

Причини, които не бих могла да призная дори пред себе си. Стомахът ми ври от унижение. Кого заблуждавам, а?!

— Защото… не беше честен! — избухвам накрая. — Наговори ми всякакви глупости от рода на „Всичко свърши и Уилоу трябва да го разбере“! Но как би могла да разбере нещо, когато продължаваш да реагираш така? Реагираш така, сякаш тя все още е важна част от живота ти и все още носиш отговорност за нея. А това ми подсказва, че още не си я преживял!

— Това са абсолютни глупости! — почервенява от гняв той.

— Тогава защо не й кажеш да престане да те преследва? Защо не приключиш с това веднъж завинаги, за да сложиш точка? Дали е, защото всъщност не искаш да слагаш точка, Сам? — извисявам глас аз. — Да не би да се наслаждаваш на откачената ви, дистанцирана връзка?

— Ти нямаш никакво право да изказваш мнение за нещо, което не разбираш! — изкрещява задъхано Сам.

— О, много съжалявам! — изсмивам се саркастично. — Но иначе си прав — аз наистина не мога да ви разбера вас двамата. Може пък да се съберете отново — в такъв случай ви желая много щастие!

— Попи, стига вече…

— Какво? — оставям с трясък чашата си и разливам кафе по нашите общи съобщения. — О, боже, виж какво направих? Е, в тях и без това няма нищо важно, така че какво значение има?

— Какво? — Сам изглежда така, сякаш вече не може да следва мислите ми. — Попи, не можем ли просто да седнем спокойно и просто да… се прегрупираме?

Не мисля, че съм в състояние да се успокоя. Мисля, че окончателно излязох от контрол. От дълбините ми на повърхността избликват всякакви стаени чувства. Защото никога досега не съм имала смелостта да си призная надеждите, дори пред себе си. Не съм си давала сметка колко много очаквах да…

Както и да е. Бях пълна глупачка и затова сега трябва да се махна оттук колкото е възможно по-бързо.

— Извинявай — поемам си дълбоко дъх и изобразявам някаква усмивка на лицето си. — Извинявай. Очевидно съм била малко стресирана. Покрай сватбата и всичко останало. Всичко е наред. И… благодаря, че ми позволи да използвам телефона за известно време. Беше ми приятно да се запознаем и се надявам да бъдеш много щастлив. С Уилоу или без нея — грабвам чантата си, но ръцете ми още треперят. — Ами… надявам се и при сър Никълъс всичко да се нареди добре — ще следя новините. Не, не се притеснявай — сама ще намеря пътя — и не смея да го погледна в очите, когато се насочвам към вратата.

Сам изглежда напълно сащисан, когато изрича:

— Попи, не си тръгвай така, моля те!

— Не си тръгвам така — изричам престорено жизнерадостно аз. — Наистина. Просто имам много работа. Предстои ми отменяне на сватба, предстои ми да причинявам на хората леки инфаркти…

— Попи, почакай! — спира ме гласът на Сам и аз се обръщам. — Просто исках да кажа… благодаря.

Тъмните му очи срещат моите и само за миг наперената ми защитна маска се срива.

— И аз — кимвам с буца в гърлото си. — Благодаря.

Вдигам ръка за последно сбогом и излизам в коридора. С високо вдигната глава. Продължавам да вървя напред. Без да се обръщам назад.

Но докато се озова на улицата, лицето ми е вече набраздено от сълзи и аз кипя от бяс и вълнение — макар че на кого точно съм бясна, не е много ясно. Може би на себе си.

Но има един начин, който може да ми помогне да се почувствам по-добре. Само след половин час аз вече излизам от един от магазините на веригата „Ориндж“, подписала най-скъпия договор с всички екстри като горд собственик на елегантен смартфон, последен писък на модата. Нали казаха, че цената няма значение? Е, приех думите им буквално.

А сега е време за първото му кръщене. Все още на тротоара пред магазина аз се насочвам към една открита пешеходна площ без коли и набирам номера на Магнус. Когато се включва директно на гласова поща, аз кимвам доволно. Тъкмо това исках.

„Добре, копеленце такова! — влагам в думите си колкото ми е възможно повече злоба. — Говорих с Лусинда. Вече знам всичко! Знам, че си спал с нея, знам, че си й направил предложение, знам, че този пръстен е обикалял къде ли не, знам, че си лъжец и боклук. И затова чуй от мен едно — сватбата се отменя! Чу ли ме? Отменя се! Надявам се да успееш да намериш друго полезно приложение на дизайнерската си жилетка. И на живота си. До скоро, Магнус! Или по-добре, не!“

* * *

Има моменти в живота, които просто не могат без сладолед „Магнум“ с бял шоколад — и това е един от тях^[2].

Все още нямам сили да се заема с обажданията по телефона. Нямам сили да кажа на викария, нито на братята ми, нито на приятелите ми. Прекалено съсипана съм за това. Първо трябва да възстановя енергията си. Така към момента, когато стигам у дома, вече имам план.

Тази вечер: да гледам филми за успокоение, да изям много сладоледи „Магнум“, да се наплача на воля. Маска за коса^[3].

Утре: да съобщя на целия свят, че сватбата се отменя, да се справя с последиците, да гледам как Анализа едва се сдържа да не се разкрещи от радост и т.н.

Изпратих чрез есемес новия си мобилен номер на всички, които познавам, и вече получих няколко приятелски отговора. Но за сватбата не съм споменавала пред никого. Това може да почака до утре.

Не искам да гледам никакви филми със сватби в тях^[4], затова накрая съм принудена да прибягна до анимационни филмчета, които обаче се оказват най-големите фабрики за сълзи от всички останали филми. Гледам „Играта на играчките“ 3, „Малката русалка“ *2, а към полунощ вече съм на „Търсенето на Немо“. Свила съм се на дивана в праисторическата си пижама и пухкавата възглавничка, бялото вино ми е на една ръка разстояние, косата ми е плувнала в мазнина от маската, а очите ми са подути. Когато гледам „Търсенето на Немо“, винаги плача, но този път съм истинска развалина още преди Немо да се е изгубил^[5]. И тъкмо се чудя дали да не си намеря за гледане нещо, което да не е пълно с толкова жестокости, когато звънецът иззвънява.

Което е странно. Не очаквам никого. Освен ако… Тоби и Том не са подранили с два дена? Би било съвсем в техен стил да се появят посред нощ, директно от някой евтин нощен автобус. Домофонът се намира на удобно разстояние от дивана, така че свалям слушалката, слагам на пауза „Търсенето на Немо“ и тихо изричам:

— Ало?

— Тук е Магнус.

Магнус ли?

Изправям се рязко на дивана, като че ли ме е ударил ток. Магнус. Тук. На стъпалата ми. Дали е чул съобщението?

— Здрасти — преглъщам, опитвайки се да се овладея. — Мислех, че си в Брюж.

— Върнах се.

— Хубаво. Тогава защо не използва ключа си?

— Помислих си, че си сменила ключалките.

— О! — отмятам един мазен кичур от подпухналите си от сълзи очи. Значи все пак е изслушал съобщението. — Е, не съм ги сменила още.

— Тогава може ли да се кача?

— Сигурно.

Оставям слушалката на домофона и се оглеждам. Мамка му! Тук е истинска кочина. Идва ми да скоча, да изхвърля всички опаковки от сладоледа, да си измия маската за коса, да набухна възглавниците, да си мацна молив за очи и да си потърся някакво секси бельо. Така би направила Анализа.

И може би точно последната мисъл ме спря. На кого му пука, че очите ми са подпухнали, а на косата си имам маска? Нали вече няма да се омъжвам за този мъж? Какво значение има тогава как изглеждам^[6]?

Чувам завъртането на ключа в ключалката и предизвикателно включвам отново филма. Няма да си слагам живота на пауза заради него, я! Увеличавам малко звука и допълвам чашата си с вино. И без това не възнамерявам да му предлагам вино, така че той не би трябвало да го очаква. Нито пък „Магнум“^[7].

Вратата издава познатия скърцащ звук и аз усещам, че той е вече в стаята, но упорито не отлепям поглед от екрана.

— Здрасти.

— Здрасти — свивам рамене аз, сякаш искам да му кажа: „Все ми е тая дали си тук или не“.

С периферното си зрение виждам как Магнус издишва дълбоко. Изглежда мъничко нервен.

— И така.

— И така — и аз мога да я играя тази игра.

— Попи.

— Попи. Така де, Магнус — смръщвам се. Хвана ме. Правя грешката да вдигна очи към него и той автоматично се втурва и сграбчва ръцете ми, както направи при първата ни среща.

— Престани! — буквално изръмжавам срещу него и си издърпвам ръцете. — Само да си посмял да го повториш!

— Извинявай! — вдига като попарен ръце той.

— Нямам представа кой си ти — промърморвам, загледана нещастно в Немо и Дори. — Излъга ме за всичко. Не мога да се омъжа за човек, който лъже и мами. Затова най-добре си тръгвай! Нямам представа какво правиш тук!

От гърдите на Магнус се изтръгва поредната тежка въздишка.

— Попи… добре де, допуснах грешка. Признавам си!

— Грешка ли? — имитирам го саркастично.

— Да, грешка! Все пак не съм идеален — плъзва пръсти в косата си в искрено безсилие. — Това ли очакваш от един мъж? Съвършенство? Искаш безгрешен мъж? Защото, ако е така, знай, че такъв не съществува. И ако отменяш сватбата ни само заради една моя обикновена грешка… — вдига ръце, а очите му отразяват цветовете на телевизора. — Аз съм човек, Попи! А да се греши е човешко. Така че аз съм едно грешно човешко същество.

— Не искам безгрешен мъж — срязвам го аз. — Просто искам мъж, който не спи с моята сватбена агентка!

— За съжаление, не ние избираме недостатъците си. А за онази своя слабост съжалих многократно.

Ама как така успява да звучи толкова благородно, сякаш той е жертвата в тази игра?

— Е, горкичкият! — надувам още звука на „Търсенето на Немо“, но за моя огромна изненада Магнус грабва от ръцете ми дистанционното и спира филма. Примигвам срещу него във внезапно настанилата се в стаята тишина.

— Попи, не говориш сериозно! Не можеш да отмениш всичко това само заради една малка…

— Не е само това! — провиквам се с познатата болка в гърдите. — Ти никога не ми каза за предишните си годеници! Не ми каза даже, че си предлагал и на Лусинда! А аз си мислех, че онзи пръстен е специален. Между другото, върнах го на майка ти.

— Да, вярно е, че съм правил предложения и на други момичета — изрича бавно той. — Но от днешна гледна точка не мога да кажа защо.

— Сигурно защото си ги обичал?

— Не, разбира се! — отсича той с неочакван плам. — Не съм ги обичал. Просто не съм бил на себе си. Попи, но ти и аз… при нас е различно. Мисля, че ще се получи! Знам, че ще се получи! Просто трябва да минем през тази сватба…

— Да минем ли?

— Е, не това имах предвид! — махва нетърпеливо с ръка той. — Виж какво, Попи, стига толкова! Всичко е уредено за сватбата! И сега не става въпрос за случилото се между мен и Лусинда, а за теб и мен! Ние можем да го направим! Аз мога да го направя! Наистина искам да го направя! — говори толкова разпалено, че го поглеждам изненадано.

— Магнус…

— А това дали ще те накара да размислиш? — и за мое огромно изумление той кляка на едно коляно до дивана и бръква в джоба си. Онемявам, когато той вади оттам малка кутия за бижута. Вътре виждам пръстен, изработен от сплетени златни нишки, с малък диамант отстрани.

— Откъде… откъде се появи това? — едва успявам да отроня.

— Купих ти го в Брюж — промърморва той и прочиства гърлото си, сякаш го е срам да си признае. — Просто си вървях по улицата и изведнъж го видях на витрината и си казах, че е точно за теб!

Направо не мога да повярвам! Магнус ми е купил пръстен! Специално за мен! Чувам в съзнанието си гласа на Уонда: „Според нас, когато той реши наистина да се обвърже с някоя жена, сам ще й избере пръстен. Ще го направи много внимателно. Ще посвети на задачата някаква мисъл“.

Но въпреки това не мога да се отпусна.

— Но защо избра за мен точно този пръстен? — подпитвам го аз. — Кое в него те накара да си помислиш за мен?

— Златните нишки — усмихва ми се срамежливо той. — Напомниха ми за косата ти. Не за цвета й, очевидно — поправя се бързо. — За блясъка й.

Това беше хубав отговор. Доста романтичен. Вдигам очи и той ме дарява с обнадеждена, леко крива усмивка.

О, боже! Когато Магнус е сладък и подобен на кученце, става неустоим!

В главата ми се втурва цял рояк мисли. Добре де, допуснал е грешка. Голяма грешка. Но готова ли съм да захвърля всичко само заради това? Аз идеална ли съм? Нека си го признаем — само преди двайсет и четири часа ръцете ми бяха обвили врата на друг мъж в гората.

Усещам лека болка в гърдите при мисълта за Сам и си размахвам мислено пръст. Престани! Забрави за това! Просто се оставих на течението да ме отнесе, това е. Може би и с Магнус е станало така.

— Е, какво ще кажеш? — оглежда ме с надежда той.

— Прекрасен е! — прошепвам.

— Така си е — кимва той. — Много е изящен. Като теб. И затова искам да го сложиш. Е, Попи… — слага ръка върху моята. — Сладка Попи, съгласна ли си?

— Господи, Магнус! — възкликвам безпомощно. — Не знам… — новият ми телефон проблясва с нови съобщения и аз го вдигам, за да печеля време. Имам чисто нов имейл от личната асистентка на Сам Рокстън.

Сърцето ми претупва. Изпратих по-рано на Сам новия си номер, просто за всеки случай. И в последния момент добавих: „Извинявай за днес следобед“, плюс две целувки. Просто за да изясня нещата. А сега той ми отговаря. В полунощ. Какво ли иска да ми каже? С треперещи пръсти и мисли, препускащи из какви ли не възможности, щраквам върху съобщението.

— Попи? — възкликва обидено Магнус. — Скъпа? Не може ли да се фокусираме върху нещата?

„Сам благодари много за имейла ви. Ще се свърже с вас при първа възможност. Междувременно, благодарим за интереса ви!“

С всяка следваща дума се изпълвам с все по-голямо унижение. Спасителният имейл. Накарал е новата си лична асистентка да ми изпрати спасителния имейл за досадници!

Изведнъж си спомням онзи момент в ресторанта, когато той ми каза: „Всеки трябва да си има спасителен имейл. Много е полезен, особено за отърваване от натрапници“. Е, не би могъл да бъде по-ясен от това, нали така?

И сега в гърдите ми има нещо много повече от лека болка — болката е непоносима. Бях такава глупачка! Но какво си мислех, за бога? Магнус поне не се самозаблуждава, че онази работа с Лусинда е била само мимолетна забежка. Значи в известен смисъл той ми е останал по-верен, отколкото аз на него. Така де, ако Магнус знаеше и половината от онова, което ми се случи през последните дни…

— Попи? — гледа ме изпитателно сега той. — Нещо лошо ли има?

— Не! — хвърлям телефона на дивана и някак си успявам да се усмихна. — Ти беше прав. Всички допускаме глупави грешки. Всички се оставяме понякога на течението. Всички се разсейваме от неща, които… не са истински. Но важното е… — тук умните ми мисли са вече на изчерпване.

— Да? — подканя ме меко той.

— Но важното е, че ти си ми купил пръстен! Лично си го избрал!

И докато изричам тези думи, мислите ми като че ли най-сетне се събират и образуват солидна структура. И всичките ми глупави мечти избледняват. Това е реалността — това, точно тук, пред мен. Вече знам какво точно искам. Вадя пръстена от кутийката и го оглеждам. Кръвта пулсира в главата ми.

— Избрал си го лично за мен. И много ми харесва. И Магнус… да.

Поглеждам Магнус право в очите, без изобщо да ми пука за Сам. Искам животът ми да продължи напред. Искам да го отведа далече оттук, на ново място.

— Да? — пита той, не особено сигурен, че е чул правилно. — Да — кимвам повторно.

В настаналата тишина Магнус поема пръстена от ръката ми. Вдига лявата ми ръка и леко го плъзва на безименния ми пръст. Направо не мога да повярвам! Ще се омъжвам!