Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (4)

Четири

Имам историческо проникновение. Вече знам как се е чувствал човек, отиващ към гилотината по време на Френската революция. Докато се катеря по хълма от станцията на метрото, стиснала виното, което купих вчера, забавям все повече и повече крачка.

Дотолкова, че по едно време си давам сметка, че вече не ходя, а стоя неподвижно. Съзерцавам къщата на семейство Тавиш и преглъщам едва-едва, налагайки си да продължа напред.

Перспектива, Попи! В крайна сметка това е само един пръстен!

А това са само бъдещите ти свекър и свекърва.

И наистина е било просто „различие в мненията“. Според Магнус^[1] те никога не били казали направо, че не искат той да се жени за мен. Само го намекнали. И нищо чудно вече да са променили становището си!

Освен това открих и нещо положително. Разбрах, че домашната ми застраховка изплаща всички загуби. Така че и това е нещо. Даже се питам дали да не започна разговора за пръстена чрез темата за застраховката и за това колко полезна е тя. „Знаеш ли, Уонда, онзи ден тъкмо четях брошурата на застрахователната ми агенция…“

О, боже! Кого залъгвам? Няма никакъв начин да се измъкна суха от това. Какъв кошмар! Но най-добре да вървя и да приключвам с този въпрос веднъж завинаги.

Телефонът ми иззвънява и аз го вадя от джоба си просто по навик. Вече се отказах да се надявам на чудо.

„Имате едно ново съобщение“ — достига до мен познатият, спокоен глас на жената от гласовата поща.

Имам чувството, че познавам тази жена — толкова често ми е говорила. Колко ли хора са я слушали, нетърпеливи да чуят по-нататък, със сърца, треперещи от страх или надежда? Въпреки всичко тя винаги звучи напълно безстрастно, като че ли изобщо не й пука какво ще чуеш. Би трябвало да може да се избират различни варианти на гласа й за различните новини, така че да започва, примерно, с: „Познайте какво! Страхотни новини! Изслушайте гласовата си поща! Ура!“ или: „Седни и се успокой, скъпа. Налей си едно питие. Имаш съобщение и то не е никак хубаво“.

Натискам бутона „1“, премествам телефона в другата си ръка и бавно продължавам нагоре. Съобщението е оставено, докато бях в метрото. Сигурно е Магнус, който ме пита къде съм.

— „Здравейте, обаждаме се от хотел «Бероу»! Това е съобщение за Попи Уайът. Госпожице Уайът, както изглежда, пръстенът ви все пак е бе намерен вчера. Но вследствие на суматохата след пожарната аларма…“

Какво? Какво?!

Радостта напира в мен като газирана напитка от разклатено шише. Вече не чувам какво точно ми казват. Не осъзнавам нищо друго, освен едно — намерили са го!

Приключих със съобщението и вече набирам директно номера на рецепцията. Божичко, как ги обичам тези хора!

— Хотел „Бероу“ — казва гласът на рецепциониста.

— Здравейте! — изричам, останала без дъх. — Обажда се Попи Уайът. Разбрах, че сте намерили пръстена ми! Вие сте страхотни! Може ли веднага да дойда, за да си го взема?

— Госпожице Уайът — прекъсва ме той, — изслушахте ли съобщението?

— Ами… само част от него.

— Опасявам се, че… — кратка пауза. — Опасявам се, че в момента местонахождението на пръстена ви не ни е известно.

Заковавам се на място и се вторачвам в телефона. Наистина ли каза това, което си мисля, че каза?

— Но нали казахте, че сте го открили? — възкликвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Как така не сте сигурни за местонахождението му?

— Според един от нашите служители една сервитьорка действително е открила смарагдов пръстен на килима в балната зала по време на пожарната аларма и го е предала на нашия мениджър по работа с гостите госпожа Феърфакс. Но оттам нататък не сме много сигурни какво се е случило с него. Не успяхме да го открием нито в сейфа ни, нито на обичайните ни безопасни места. Много съжаляваме и ще дадем всичко от себе си, за да…

— В такъв случай просто говорете с госпожа Феърфакс! — прекъсвам го аз, стараейки се да овладея нетърпението си. — От нея най-лесно ще разберете какво е направила с него!

— Така е. За съжаление обаче тя излезе в отпуска и въпреки най-старателните си усилия ние не сме в състояние да се свържем с нея.

— Да не би просто да го е задигнала? — ахвам ужасено.

Ще я открия аз, само да ми падне! Ще наема, когото трябва — частни детективи, полиция, Интерпол… Вече се виждам, застанала в съдебната зала, сочейки пръстена в найлоновата торбичка за доказателства, докато една жена на средна възраст със златист тен от убежището си в Коста дел Сол ме наблюдава на кръв от скамейката на обвиняемия.

— Госпожа Феърфакс е наша лоялна служителка вече трийсет години и е предала множество вещи, принадлежащи на нашите гости — отбелязва рецепционистът с леко обиден тон. — Много ми е трудно да повярвам тя да направи нещо подобно!

— Е, значи трябва да е някъде из хотела! — възкликвам с нова надежда аз.

— Точно това полагаме усилия да открием. Очевидно е, че в мига, в който знам нещо повече, ще се свържа с вас. Все още мога да използвам този номер, нали?

— Разбира се! — възкликвам и грабвам още по-силно телефона. — Естествено, че можете да използвате този номер. Моля ви, в мига, в който научите нещо ново, се обадете! Предварително ви благодаря!

Когато затварям, осъзнавам, че съм започнала да дишам учестено. Нямам представа как да се чувствам. Така де, новините добри ли бяха? Горе-долу. Нали?

Само дето пръстенът все още не е на пръста ми. И всички ще се притеснят. Родителите на Магнус ще ме помислят за вятърничава и безотговорна и никога няма да ми простят, че съм ги изложила на такъв стрес. Значи кошмарът все още предстои.

Освен ако… Освен ако аз не…

Не, невъзможно. Или не?

Стоя като електрически стълб на тротоара, а мисълта ми тича бясно напред. Така. Нека сега обмислим добре настоящата ситуация. Логично и етично. Щом пръстенът практически не е изгубен…

Минавам покрай един магазин на „Буутс“ по главната улица, който е на близо четиристотин метра преди къщата на Магнус. Без да съм се усетила какво правя, аз съм се върнала назад. Не обръщам внимание на продавачката, която ми казва, че вече затварят. С упорито наведена глава аз се насочвам към щанда за първа помощ. Има някакви ръкавици, които си слагаш, и някакъв лейкопласт… Ще се сетя.

Две минути по-късно аз отново вървя нагоре по хълма. Ръката ми е увита в бинт и изобщо не се вижда дали нося пръстен или не и дори няма да ми се налага да лъжа, когато кажа: „Трудно се носи пръстен с изгоряла ръка, нали?“. Което си е чистата истина.

Почти съм до къщата, когато телефонът ми иззвънява и във входящата ми кутия влиза есемес от Сам Рокстън:

„Къде е прикаченият файл?“

Типично. Нито „Здравей“, нито обяснение. Той просто очаква от мен да знам за какво става въпрос.

„Кой файл?“

„Имейлът от Нед Мърдок. Нямаше прикачен файл.“

„Вината не е моя! Аз просто препратих имейла. Сигурно са забравили да го включат. Защо не ги помолиш да го пратят пак? С прикачения файл? Директно до твоя компютър?“

Давам си сметка, че звуча леко ядосано и както и може да се очаква, той автоматично се заразява от тона ми.

„Това споделяне на телефона беше твоя идея, помниш ли? Ако вече ти е писнало, просто ми върни телефона в офиса!“

Побързвам да отговоря:

„Не, не! Няма проблеми. Ако дойде, ще ти го препратя. Не се тревожи! Нали щеше да поръчаш да прехвърлят имейлите към твоя адрес?“

„Техниците казаха, че ще стане веднага. Но те са долни лъжци.“

Кратка пауза, а после:

„Между другото, намери ли пръстена?“

„Почти. В хотела го намерили, но после пак го изгубили.“

„Типично.“

„Знам.“

Към този момент аз вече съм се спряла и съм се облегнала на една стена. Знам, че всъщност отлагам момента, в който трябва да вляза в къщата, но не мога да се сдържа. Успокояващо е да водя този виртуален разговор през ефира с някого, който не познава нито мен, нито Магнус, нито когото и да било от обкръжението ми. След няколко секунди изписвам:

„Няма да казвам на бъдещите свекър и свекърва за изгубения пръстен. Това много ли е лошо, как мислиш?“

За известно време настъпва мълчание, след което той отговаря:

„Защо изобщо трябва да им казваш?“

Ама че абсурден въпрос! Подбелвам очи и пиша:

„Защото пръстенът е техен!“

Отговорът идва почти веднага:

„Вече не е техен — твой е! И не е тяхна работа. Нищо не е станало.“

Как така може да ми пише, че нищо не е станало, а? Следващият есемес набирам доста ядосано:

„Той е шибано семейно наследство! Точно сега трябва да отида на вечеря у тях. И те ще очакват да видят пръстена на ръката ми. Така че нещо все пак е станало, ако искаш да знаеш!“

За известно време настъпва отново тишина и аз си мисля, че той се е отказал от разговора ни. А после, тъкмо се каня да тръгвам, когато влиза ново съобщение:

„Как ще обясниш липсата му сега?“

Няколко секунди се боря със себе си. От друга страна, защо пък да не чуя още едно мнение? Навеждайки внимателно телефона, аз снимам бинтованата си ръка и му изпращам снимката. Пет секунди по-късно той отговаря:

„Ти сериозно ли?“

Изпълвам се с леко негодувание, но осъзнавам, че отговарям:

„А ти какво би направил на мое място?“

Почти се надявам да ми предложи някаква брилянтна идея, за която не съм се сещала. Но следващото съобщение просто твърди:

„Точно затова мъжете не носят пръстени.“

Страхотно! Много ми помогна! Тъкмо се каня да напиша нещо саркастично, когато се получава още едно съобщение:

„Фалшът се усеща. Свали единия бинт.“

Вторачвам се ужасено в ръката си. Може би е прав.

„Ок. Блдр.“

Свалям един от бинтовете и тъкмо го пъхам в чантата си, когато почти до мен звънва гласът на Магнус.

— Попи, какво правиш? — вдигам очи — той се движи по улицата право към мен. Силно смутена, аз побързвам да затворя телефона и да го пъхна в чантата си. В последния момент чувам пристигането на ново съобщение, но ще се наложи да го видя по-късно.

— Здрасти, Магнус! Ти какво правиш тук?

— Отивам за мляко — спира пред мен и поставя ръце върху раменете ми. Кафявите му очи ме съзерцавам развеселено. — Какво става? Отлагаш трудния момент ли?

— А, не! — разсмивам се неловко. — Разбира се, че не. Тъкмо идвах към вас.

— Знам за какво искаше да говориш с мен преди това.

— Така ли? — поглеждам неволно към бинтованата си ръка, а после извръщам очи.

— Слушай, скъпа. Престани да се притесняваш за родителите ми! Когато те опознаят, ще те харесат! Ще се постарая да стане така! А тази вечер ще си прекараме страхотно, разбра ли? Само се отпусни и бъди себе си!

— Окей — кимам накрая, а той ме прегръща и поглежда към бинтованата ми ръка.

— Ръката все още ли те боли? Горкичката!

Дори не спомена пръстена. Виждам проблясък надежда. Може би вечерта в крайна сметка няма да се окаже толкова лоша.

— Е, каза ли на родителите си за репетицията? Утре вечер в църквата.

— Да, знам — усмихва се той. — Всичко е уредено. Всички сме готови.

Докато вървя напред, се изпълвам с наслада при самата мисъл за това. Старата каменна църква. Органът свири, докато аз влизам. Клетвите.

Знам, че повечето булки държат най-вече на музиката, цветята и роклята си. Но аз държа най-много на брачния обет. В радости и скърби, в бедност и богатство… Давам обета си пред теб… През целия си живот съм слушала тези магически думи. На семейни сватби, по филмите, дори на кралските сватби. Все същите думи, отново и отново, като поезия, предавана от поколение на поколение векове наред. И сега бе наш ред да ги изречем един пред друг. От тази мисъл по гърба ми пролазват тръпки.

— Нямам търпение да кажем клетвите си — не мога да се сдържа да не кажа, нищо че съм му го казвала поне стотина пъти.

Имаше един кратък период, точно след като се сгодихме, когато Магнус като че ли си мислеше, че ще се оженим в кметството. Той не е особено религиозен, както и родителите му. Но в мига, в който му обясних как цял живот съм чакала да изрека брачния обет в църквата, той промени мнението си и каза, че не можел да се сети за нищо по-прекрасно на този свят.

— Да, знам — притиска ме към себе си той. — Аз също.

— Значи наистина нямаш нищо против стария ритуал?

— Скъпа, мисля, че всичко е много красиво.

— Аз също — въздъхвам щастливо. — Толкова е романтично.

Всеки път, когато си ни представя двамата с Магнус пред олтара, събрали ръце, изричайки тези думи един пред друг с ясни, отекващи навсякъде гласове, си давам сметка, че нищо друго няма значение.

* * *

Но когато двайсет минути по-късно наближаваме къщата, сигурността ми започва да се изпарява. Да, този път няма грешка — семейство Тавиш наистина са си у дома. Цялата къща свети и от прозорците се носи поредната опера. Това ми напомня за онзи път, когато Антъни ме попита какво мисля за „Танхойзер“, а аз му заявих, че не пуша.

О, боже! Защо не изкарах един ускорен курс по история на операта?!

Магнус отваря вратата, а после цъква с език.

— По дяволите! Забравих да се обадя на доктор Уийлър! Ей сега се връщам!

Направо не мога да повярвам! Той изкачва стълбите по две, насочен към кабинета си. Ама не може ей така да ме изостави!

— Магнус! — провиквам се аз, като се старая да не звуча твърде паникьосано.

— Просто влизай! Родителите ми са в кухнята. О, и ти купих нещо за нашия меден месец. Отвори го! — изпраща ми въздушна целувка и изчезва зад ъгъла.

На столчето за крака в огромното антре виждам много голяма кутия, опакована изящно. Охо! Знам го този магазин и знам, че е доста скъпичък. Разкъсвам скъпата бледозелена опаковъчна хартия и виждам вътре японско кимоно в сиво и бяло. Абсолютно зашеметяващо, при това си върви с камизолка.

Инстинктивно влизам в малката дневна, която никой никога не използва. Събличам жилетката и блузката си, обличам камизолата, а после пак се обличам. Малко ми е големичка, но въпреки това е разкошна. Усещането от меката коприна е прекрасно.

Превъзходен подарък! Наистина. Но ако трябва да бъда честна, точно сега бих предпочела Магнус да е при мен, хванал здраво ръката ми, даващ ми морална подкрепа. Сгъвам обратно кимоното и го натъпквам обратно в разкъсаната опаковъчна хартия, печелейки време.

Все още нито следа от Магнус. Е, не мога да отлагам момента повече.

— Магнус! — достига до мен пискливият, добре познат глас на Уонда от кухнята. — Ти ли си?

— Не, аз съм, Попи! — провиквам се в отговор, но някаква топка така е стегнала гърлото ми, че звуча като непознат.

— О, Попи! Влизай!

Отпусни се. Бъди себе си! Хайде!

Грабвам здраво бутилката с вино и се насочвам към кухнята, където е топло и ухае на сос болонезе.

— Здравейте, как сте? — изричам притеснено. — Донесох ви вино. Надявам се, че ще ви хареса. Червено е.

— Попи! — втурва се към мен Уонда. Буйната й коса е прясно къносана. Облечена е в една от прословутите си широки рокли, ушити сякаш от коприна за парашути, а на краката си има пантофки с гумени подметки. Кожата й е все така бледа и без никакъв грим, макар тази вечер да си е сложила (не особено умело) червено червило^[2]. Бузата й леко докосва моята и долавям някакъв допотопен парфюм. — Годеницата! — изрича на срички тя с прецизност, граничеща с присмех. — Бъдещата булка!

— Сгодената! — припява Антъни и става от мястото си на масата. Облечен е в сакото от туид, което носи на снимката на всяка от книгите си, и ме оглежда със същата позната, смразяваща усмивка. — Елфът се врича на пъстрата си другарка! Ето ти още една идея, скъпа! — допълва към Уонда.

— Наистина! Трябва ми химикалка! Къде има химикалка? — започва да се щура тя, търсейки сред бумагите, които отново са затрупали барплота. — Какви щети само е нанесъл на каузата на феминизма този лениво мозъчен антропоморфизъм! Какво ще кажеш, Попи?

Нямам никаква представа какви ми ги приказва. Ама абсолютно никаква! Защо не могат просто да кажат: „Здравей, как си?“ — като нормални хора?

— Каква е твоята концепция относно културната реакция спрямо антропоморфизма? Така де, от позицията ти на жена?

Стомахът ми потрепва, когато осъзнавам, че Антъни пак се е вторачил в мен. Хиляди мълнии! На мен ли приказва?

Антро… Какво по-точно?

Ще ми се да вземе да си напише въпросите към мен на един лист, да ми го връчи и да ми даде поне пет минути да потърся думите в някой речник и тогава може и да успея да измисля що-годе интелигентен отговор. Така де, все пак и аз съм ходила в университет. И аз съм писала есета с дълги думи в тях, че и дисертация^[3]. Веднъж учителката ми по английски дори ми каза, че имам „търсещ ум“^[4].

Обаче сега не разполагам с пет минути. Той очаква от мен да кажа нещо. А в пронизващите му очи има нещо, което завързва езика ми на фльонга.

— Ами… хмммм… мисля, че… мисля, че това е… интересен дебат — изричам неуверено. — Изключително важен за нашето време. Е, как беше полетът ви? — побързвам да допълня, сменяйки темата. Защо не можехме да говорим за филми и други подобни като нормалните хора?

— Неописуем! — отговаря Уонда, вдигайки очи от листа, на който си драска нещо. — Защо изобщо хората трябва да летят, защо?!

Не съм особено убедена, че очаква отговор.

— Ами… за почивка и други такива неща, може би? — смотолевям.

— Вече съм започнала да си водя бележки за статия на тази тема — прекъсва ме Уонда. — „Миграционният импулс.“ Защо човеците изпитват необходимост да се местят в другия край на земното кълбо? Да не би да следват древните миграционни пътища на нашите предци?

— Чела ли си Бъроус? — подсказва й Антъни с интерес. — Не книгата, а докторската му дисертация!

Засега никой не се е сетил да ми поднесе питие. Затова съвсем тихичко, стараейки се да се слея с обстановката, аз се насочвам към барплота и си наливам чаша вино.

— Доколкото разбирам, Магнус ти е дал смарагдовия пръстен на баба си?

Подскачам ужасено. Значи вече стигнахме и на темата за пръстена. Наистина ли усещам някаква острота в гласа на Уонда или си въобразявам? Дали знае?

— Да. Много е… красив — ръцете ми треперят толкова силно, че едва не разливам виното си.

Уонда не казва нищо. Само поглежда към Антъни и повдига многозначително вежди.

Но защо беше това? Защо е това повдигане на вежди? Какво ли си мислят сега? Мамка му! Ако сега поискат да видят пръстена, всичко ще се размирише…

— Но е много трудно да носиш пръстен с изгорена ръка — изстрелвам отчаяно.

Така. Не беше лъжа. Изцяло.

— Изгорена ли? — завърта се на пета Уонда и поема бинтованата ми ръка. — Скъпо момиче! Трябва да се видиш с Пол!

— Точно така, с Пол — кима Антъни. — Разбира се! Звънни му, Уонда!

— Това е нашият съсед — обяснява тя. — Дерматолог е. Най-добрият! — и докато успея да кажа каквото и да било, тя вече е на телефона и навива около ръката си старомодния кабел. — Живее отсреща.

Отсреща ли?!

Парализирана съм от ужас. Но как нещата успяха да се объркат толкова бързо? Представям си делови мъж с лекарска чанта, който влиза в кухнята и казва: „Така. Нека сега да видим тази ръка“! И всички се събират около мен, за да ме гледат, докато си свалям бинта.

Дали пък да не отида на горния етаж и да не потърся кибрит? Или може би вряла вода? Ако трябва да бъда честна, по-скоро бих понесла агонизираща болка, отколкото да си призная истината…

— По дяволите! Няма го! — провиква се Уонда и затваря телефона.

— Жалко — измънквам аз и точно в този момент Магнус се появява на вратата, следван от Феликс, който ме поздравява, а след това се потапя в любимите си учебници.

— Е? — Магнус мести поглед от мен към родителите ми, като че ли се опитва да оцени ситуацията. — Как сте вие тук? Попи нали изглежда по-красива от всякога, а? Не е ли просто прекрасна? — вдига косата ми нагоре, а после я пуска да падне по раменете ми.

Ще ми се да не го беше правил. Знам, че се опитва да бъде любезен, но аз потрепервам. Уонда изглежда крайно смутена, като че ли няма представа как да реагира на тези думи.

— Очарователна — усмихва се учтиво Антъни, като че ли се наслаждава на нечия градина.

— Свърза ли се с доктор Уийлър? — пита Уонда.

— Да — кимва Магнус. — Каза ми, че фокусът наистина е върху културния генезис.

— Е, очевидно нещо не съм доразбрала — отсича хапливо майка му. А на мен пояснява: — Искахме да проверим дали и шестимата няма да можем да публикуваме статии в едно и също списание. Цялото семейство, включително Конрад и Марго. Нали разбираш, семейно усилие. Феликс отговаря за тематичния показалец. Всички вземат участие!

„Всички, с изключение на мен“ — проблясва в съзнанието ми.

Което е смехотворно. Защото искам ли аз да пиша академичен доклад за някакво задръстено списание, което никой никога не чете? Не искам. Мога ли? Не мога. Даже нямам представа що е то културен генезис. Не, нямам^[5].

— Попи също е публикувала неща в нейната област — изтърсва внезапно Магнус, сякаш чул мислите ми и решил да ми се притече на помощ. — Нали, скъпа? — усмихва ми се гордо. — Хайде де, не бъди толкова скромна!

— Ти си публикувала? — събужда се Антъни и се вторачва в мен с много по-голямо внимание, отколкото преди. — Е, това вече е интересно. В кое списание?

Втренчвам се безпомощно в Магнус. Ама какви ги говори?!

— Хайде де, спомни си! — подканя ме той. — Нали каза, че си публикувала нещо в онова ваше периодично издание по физиотерапия?

О, боже! Само това не!

Ще го убия този мой годеник! Как можа да повдигне тази тема?!

Антъни и Уонда очакват с нетърпение отговора ми. Даже Феликс е вдигнал очи с интерес. Очевидно очакват от мен да съобщя за някакъв пробив в културното влияние на физиотерапията върху номадските племена или нещо подобно.

— Беше „Физиотерапия уийкли раундъп“ — изломотвам накрая, вторачена в краката си. — Не е точно периодично издание. По-скоро… списание. Веднъж там публикуваха едно мое писмо.

— На изследователска тема ли? — пита Уонда.

— Не — преглъщам едва-едва. — Беше за това, когато пациентите имат астма. Предложих им да носят газови маски и… Нали се сещате? Трябваше да бъде смешно.

Настъпва гробна тишина.

Чувствам се толкова унизена, че не мога да вдигна глава.

— Но все пак си писала дисертация за научната си степен, нали така? — намесва се накрая Феликс. — Нали веднъж ми го каза? — обръщам се изненадано и той ме гледа със съвсем искрена подкрепа.

— Да, така е — смотолевям. — Обаче не е публикувана или нещо подобно — свивам неловко рамене.

— Все пак бих желал да я прочета някой ден.

— Окей — усмихвам се, но всъщност се чувствам адски жалка. Той, разбира се, не иска да я чете, просто се опитва да бъде любезен. Което е много мило от негова страна, но ме кара да се чувствам още по-неадекватна, защото аз съм на двайсет и девет, а той е на седемнайсет. Плюс това, ако целта му е да ми вдъхне увереност пред родителите му, не успя, защото те дори не ни слушат.

— Е, хуморът, разбира се, е начин на изразяване, който е важен фактор в културния наратив — отбелязва неуверено Уонда. — Мисля, че Джейкъб Гудсън имаше нещо интересно на тема „Защо хората се шегуват“…

— Мисля, че беше по-скоро „Шегуват ли се хората?“ — поправя я Антъни. — Тезата му беше, че…

Ето че пак започнаха. Най-сетне си позволявам да издишам. Бузите ми горят. Не мога да се справя. Ще ми се да говореха за ваканции, за телевизионни сериали, за всичко останало, само не и за това!

Така де, не че не обичам Магнус. Но тук съм само от пет минути, а вече съм абсолютна развалина. Как ще издържам всяка Коледа, за бога?! Ами ако децата ни също се окажат суперумни и аз не мога да ги разбера какво говорят, и те започнат да ме презират, защото нямам докторска титла?

Долавям във въздуха мирис на загоряло и си давам сметка, че идва откъм соса болонезе. Уонда просто си стои около печката, без да му обръща внимание. Бъбри си нещо за Аристотел и изобщо не я интересува какво става на котлона. Аз неусетно измъквам лъжицата от ръката й и започвам да бъркам. Слава на бога, че човек не се нуждае от Нобелова награда, за да готви!

* * *

Поне спасяването на вечерята ми помогна да се почувствам и аз полезна с нещо. Но половин час по-късно всички си седим около масата, а аз отново съм онемяла.

Нищо чудно, че Антъни и Уонда не ме искат за жена на Магнус. Те очевидно ме мислят за пълна глупачка. Почти сме преполовили спагетите болонезе, а аз не съм произнесла нито една думичка. Разговорът около мен е като вихрушка. Или по-скоро симфония. Точно така. И аз съм флейтата. И наистина имам ноти и много добре знам как да ги изсвиря, обаче липсва диригент, който да ме въведе в симфонията. Затова аз продължавам да си поемам дъх, а после да затварям уста от страх.

— … редакторът очевидно смята друго. Затова няма да има ново издание на книгата ми — отбелязва тъжно Антъни. — Жалко!

Тук изведнъж заставам нащрек. Като никога съм започнала да разбирам разговора и най-сетне и аз имам какво да кажа!

— Но това е ужасно! — вметвам любезно. — Защо не искат да направят ново издание?

— Имат нужда от читателска публика. Имат нужда от търсене — въздъхва театрално Антъни. — Е, хубаво. Няма значение.

— Разбира се, че има значение! — пламвам аз. — Защо не вземем всички тук да пишем на издателя, като се престорим на читатели, за да му кажем колко хубава е книгата ти и как искаме ново издание?

Планът за писмата вече е в главата ми: „Уважаеми господине, шокирана съм, че не сте предвидили ново издание на тази прекрасна книга!“. Бихме могли да ги напечатаме с различен шрифт, да ги изпратим от различни райони на страната…

— А би ли могла лично да купиш хиляда бройки? — обръща към мен Антъни ястребовия си поглед.

— Аз… ами… — снижавам се аз. — Може би…

— Защото за съжаление, Попи, ако издателят публикува хиляда книги, които не се продадат, тогава положението за мен ще стане по-лошо и от преди! — усмихва ми се злобно. — Е, разбра ли как стоят нещата?!

Чувствам се напълно смазана. Пълна глупачка.

— Ясно — промърморвам. — Разбирам… Съжалявам…

Стараейки се да запазя самообладание, аз започвам да събирам празните чинии. Магнус драска някакъв аргумент за Феликс на лист хартия и не съм сигурна, че изобщо чу разговора между мен и баща му. Усмихва ми се отнесено и докато минавам покрай него, ме стисва по задника. Което, ако трябва да бъда честна, никак не ми помага да се почувствам по-добре.

Но когато сядаме обратно за пудинга, Магнус чуква леко с вилицата по чашата си и се изправя.

— Бих искал да вдигна тост за Попи! — отсича. — И да я приветстваме с добре дошла в семейството! Освен че е много красива, тя е най-милият, грижовен и прекрасен човек, когото познавам! Имам голям късмет с нея!

После оглежда масата, сякаш предизвиква хората наоколо да оспорят мнението му. Аз му се усмихвам с благодарност.

— Освен това искам да приветствам с добре дошли у дома мама и татко! — Магнус вдига чашата си и двамата му отвръщат с кимане. — Много ни липсвахте!

— Не и на мен — намесва се Феликс и Уонда се разсмива.

— Разбира се, че не сме ти липсвали, лошо момче такова! — тупва го по гърба тя.

— И накрая… — Магнус отново чука по чашата си, за да привлече вниманието. — Накрая, разбира се, честит рожден ден на мама! С най-добри пожелания от всички нас! — и й изпраща въздушна целувка през масата.

Какво? Какво каза той току-що?!

Усмивката ми замръзва на устните ми.

— Чуйте всички! — провиква се весело Антъни. — Честит рожден ден, Уонда, моя любов!

Днес е рожденият ден на майка му? И защо той не ми каза нищо? Ами аз нямам дори картичка! Нямам и подарък! Как можа да ми го причини?!

Мъжете са пълни боклуци!

Феликс вече е извадил пакет изпод стола си и го подава на Уонда.

— Магнус! — прошепвам отчаяно, когато той най-сетне сяда обратно. — Не ми каза, че днес е рожденият ден на майка ти! Нищо не ми каза! Трябваше да ми кажеш!

Почти треперя от ужас. Първата ми истинска среща с родителите му, след като се сгодихме, те и без това не ме харесват, а сега и това!

— Скъпа, какъв е проблемът? — гледа ме неразбиращо той.

Ама как може да бъде толкова несхватлив?!

— Щях да й купя подарък! — изричам аз под прикритието на възгласите на Уонда, която пищи: „Прекрасно, Феликс!“ на някаква древна книга, която е разопаковала.

— О! — махва с ръка годеникът ми. — Тя няма да се сърди. Престани да се притесняваш за глупости! Ти си ангел и всички те обичат! Между другото, чашата хареса ли ти?

— Какво? — не схващам аз казаното.

— Чашата с надпис „Току-що женени“. Бях я оставил на полицата в антрето. За нашия меден месец — продължава да обяснява той, озадачен от обърканото ми изражение. — Нали ти казах, че съм ти купил подарък! Забавна е, нали?

— Не съм виждала никаква чаша — гледам го неразбиращо аз. — Помислих си, че си ми купил онази голяма кутия с панделките.

— Каква голяма кутия? — сега е ред на Магнус да ме погледне озадачено.

— А сега, скъпа — започва наперено Антъни, обръщайки се към жена си, — нямам нищо против да си призная, че тази година се поразпуснах доста за теб! Само минутка и…

Изправя се и се насочва към голямото антре.

О, боже! Изведнъж олеквам. Не, господи, не! Само това не!

— Мисля, че… — започвам, но гласът ми отказва да ме слуша. — Мисля, че може би… без да искам… погрешка…

— Какво, по… — достига до нас вбесеният глас на Антъни. — Какво е станало с това?

И миг по-късно той е обратно в кухнята, носещ кутията. Само че в нея всичко е с краката нагоре. Опаковъчната хартия е грозно разкъсана. Кимоното се ветрее.

А главата ми започва да пулсира от кръв.

— Много съжалявам… — едва успявам да смотолевя. — Помислих си… Помислих, че е за мен… Затова… затова я отворих…

Настъпва гробно мълчание. Всички гледат шокирано, включително Магнус.

— Скъпа… — започва неуверено той, а после млъква, очевидно не знаейки какво да каже.

— Няма проблеми! — провиква се внезапно Уонда. — Дай ми подаръка! Не ми трябва опаковката.

— Но тук имаше и още нещо! — мърмори Антъни, докато рови в хартията. — Къде е другата част? Беше ли изобщо вътре?

Внезапно аз си давам сметка за какво говори той и едва не изхълцвам. Всеки път, когато си помисля, че нещата не могат да станат по-зле, те стават. И ме запращат в ужасните си дълбини.

— Мисля, че… Ако имаш предвид… — почвам да мънкам с лице, зачервено като домат. — Това? — и показвам крайчеца на камизолата изпод блузата си, и всички ме гледат като попарени.

Седя си аз на масата за вечеря, облечена в бельото на бъдещата си свекърва. Това е като някакъв кошмарен сън, от който се събуждаш и си казваш: „Брей, добре че не стана наистина!“.

Всички лица около масата са напълно безизразни, зяпнали — като грозна версия на онази рисунка, „Писъкът“.

— Аз… аз ще я дам на химическо чистене — прошепвам дрезгаво. — Много се извинявам.

* * *

И така, по-лошо от това вече наистина няма как да стане. Вечерта протича по очаквания гаден начин, че и повече. И за мен има само едно разрешение на проблема, и то е да продължа да пия вино, докато не притъпя достатъчно сетивата си или докато не се тропясам. Както дойде.

Вечерята приключи и всички забравиха инцидента с камизолата. Донякъде.

Впрочем решиха да превърнат случката в семейна шега. Което е много мило от тяхна страна, но означава, че Антъни вече ще има възможността да прави мъдри забележки от рода на: „Какво ще кажете да си хапнем шоколадови бонбони? Стига, разбира се, Попи вече да не ги е изяла“. Знам, че е добре да проявя чувство за хумор при подобни подмятания, но за жалост всеки път, когато чуя подобно нещо, се дръпвам като попарена.

Сега всички седим на древните неудобни канапета в гостната и играем скрабъл. Семейство Тавиш са абсолютни маниаци на тема скрабъл. Имат си специална дъска, която се върти, изискани дървени плочици и дори тетрадка с кожена подвързия, където записват резултатите си чак от 1998 година насам. В момента водач в листата е Уонда, следвана плътно от Магнус.

Започнаха да играят и да подреждат коя от коя по-сложни думи^[6]. Антъни спечели 74 точки, Уонда 5 точки, Феликс 80 точки, а Магнус — 5 точки. Аз написах думата ЗВЕЗДА и спечелих 5 точки.

В моето семейството думата ЗВЕЗДА би била много добра дума. И резултат от пет точки би бил съвсем приличен резултат. И никой няма да бъде възнаграден със съжалителни погледи и прочистване на гърлата, за да се почувства като пълен неудачник.

Не ми се случва да мисля често за миналото си. Не си падам по отнасяне в сладки спомени. Но докато си седя тук, съсипана от провала си, свила колене и поглъщаща мухлясалите миризми у семейство Тавиш на стари книги, турски килими и огън, просто не мога да се сдържа. Само едно надникване. Само едно миниатюрно прозорче спомени. Ние в кухнята. Аз и по-малките ми братя Тоби и Том похапваме препечени филийки със сладко, подредени около дъската за скрабъл. Споменът ми нахлува съвсем отчетливо — дотолкова, че почти усещам пак вкуса на сладкото. Тоби и Том са толкова отчаяни от себе си, че са си направили допълнителни плочици с букви от хартия и са взели решение, че можеш да използваш толкова букви, колкото ни се прииска. Цялата стая е покрита с изрезки от хартия. Том се снабди с шест „И“-та, а Тоби — с десет букви „С“. И въпреки това продължават да отбелязват само по четири точки на тур, което, разбира се, накрая завършва с боричкане по земята и викове в стил: „Не е честно! Не е честно!“.

Сега усещам как в очите ми напират сълзи, които бързо преглъщам. Държа се глупаво. Даже абсурдно. Първо, това е новото ми семейство и сега аз се опитвам да се впиша сред тях. Второ, Тоби и Том са вече отдавна в колежа. Имат басови гласове, а Том дори е с брада. И никога не играем скрабъл. Даже нямам представа къде у дома е кутията. Трето…

— Попи?

— Да, да. Тъкмо обмислям…

Вече сме на втори тур. Всички са продължили сложните си думи с още по-сложни или са образували от достатъчно сложните си дълги думи по-кратки, но също толкова сложни. Феликс отиде да направи кафе, а аз вече от пет минути разбърквам плочиците и се чудя какво да напиша.

Направо нямам сили да продължа — толкова унизена се чувствам. Изобщо не трябваше да се съгласявам да играя. Сега гледам ли, гледам тъпите букви и това, което най-сетне излиза от тях, наистина е единственото възможно, което успявам да се сетя.

— ПРАСЕ — произнася буква по буква Антъни, докато подреждам плочиците си. — Имаш предвид „прасе“, като бозайника ли?

— Браво! — възкликва с престорен ентусиазъм Магнус. — Шест точки!

Нямам сили да го погледна. Въртя в ръцете си още няколко плочици, сякаш те ще ми помогнат с нещо.

— Хей, Попи! — провиква се Феликс, появяващ се откъм кухнята с поднос с кафе. — Телефонът ти в кухнята звъни. Какво написа? А, „прасе“ — когато свежда очи към дъската, устните му се разкривяват в усмивка, а Уонда му се намръщва предупредително.

Не, не мога да издържам повече!

— Ще отида да проверя кой ме е търсил, ако нямате нищо против — изричам бързо. — Може да е нещо важно.

Хуквам към кухнята, вадя телефона от чантата си и се облягам до успокояващата топлина на печката. Виждам три есемеса от Сам, започващи с „Късмет“, които е изпратил преди два часа. После, преди двайсет минути, е писал: „За една услуга“, следвано от „Там ли си?“.

И позвъняването също беше от него. Май най-добре да проверя какво става. Набирам номера му, докато междувременно обирам смръщено трохите от тортата за рождения ден.

— Страхотно! Попи, би ли ми направила една голяма услуга? — казва той в мига, в който се свързваме. — Не съм в офиса и с телефона ми става нещо, което не мога да разбера. Нищо не може да излезе, а аз трябва да изпратя имейл до Вив Амбърли. Имаш ли нещо против да го изпратиш от твоя телефон?

— А, да, Вивиан Амбърли — започвам уверено, а после се осъзнавам и спирам.

Може би не трябва да му разкривам, че съм изчела цялата кореспонденция относно Вивиан Амбърли. Тя работи в отдел „Стратегии“ и сега е подала молба за работа в друга консултантска фирма. Сам полага отчаяни усилия да я задържи, обаче нищо не става и сега се говори, че утре тя ще напусне официално.

Добре де, знам, пъхала съм си носа, където не трябва. Но щом веднъж започнеш да четеш чуждите имейли, просто не можеш да спреш. Трябва да си наясно какво е станало. Това си е направо пристрастяващо — да преглеждаш безкрайните входящи и изходящи имейли, които постепенно ти рисуват цялата картина. Обаче винаги назад. Сякаш гледаш живота на хората, но на обратно.

— Ще ти бъда много благодарен, ако й изпратиш един бърз имейл — тъкмо повтаря Сам. — От някой от моите имейл адреси. Към нейния. Нали го имаш?

Брей, аз да не съм му вече новата пиар агентка?

— Добре де, става — измънквам неохотно, като щраквам върху нейния адрес. — Какво да напиша?

— „Здрасти, Вив! Много бих искал отново да обсъдим този въпрос! Моля те, обади се да се видим утре по време, удобно за теб! Сигурен съм, че можем да постигнем споразумение. Сам.“

Пиша внимателно, като използвам свободната си от бинт ръка. После се поколебавам.

— Изпрати ли го? — пита Сам.

Палецът ми е на бутона за изпращане, но отказва да го направи.

— Ало?

— Не я наричай „Вив“! — изтърсвам накрая. — Много мрази да я наричат така. Обича да я наричат „Вивиан“.

— Какво?! — шашва се Сам. — Но как, за бога…

— Беше в един стар имейл, който трябваше да бъде препратен. Тя помоли Питър Снел да престане да я нарича „Вив“, обаче той не забеляза. Нито Джереми Атлинг. А ето че сега и ти я наричаш „Вив“!

Кратко мълчание.

— Попи — изрича накрая Сам и веднага си представям как се смръщва и тъмните му вежди се присвиват. — Да не би да четеш имейлите ми?

— Не, разбира се! — побързвам да се защитя. — Надникнах само в един-два…

— И си сигурна за тази работа с Вив?

— Абсолютно!

— Ей сега ще погледна имейла… — докато чакам, пъхвам в уста един пръст глазура от тортата, а после Сам отново заговаря: — Да, права си!

— Разбира се, че съм права!

— Окей. Можеш ли да промениш обръщението на „Вивиан“?

— Изчакай секундичка… — поправям имейла и натискам бутона за изпращане. — Готово!

— Благодаря! Тъкмо навреме! Беше много прозорливо от твоя страна. Винаги ли си толкова наблюдателна и схватлива?

О, направо постоянно! Точно затова единствената дума, която успях да измисля за скрабъл, беше „прасе“.

— Да, винаги — изричам саркастично, но не мисля, че той забелязва този нюанс в тона ми.

— Е, значи съм ти много задължен. И съжалявам, че те измъкнах от компанията. Но ситуацията наистина беше спешна.

— Не се притеснявай, разбирам — изричам търпеливо аз. — А освен това съм сигурна, че дълбоко в себе си Вивиан не иска да напуска „Уайт Глоуб“.

Опа! Това просто ми се измъкна, без да искам!

— О, така ли? Нали не беше чела имейлите ми?

— Не съм! — побързвам да добавя. — Е, добре де… Може би един-два… Достатъчно, за да си съставя необходимото впечатление.

— Впечатление, значи! — изсмива се той. — Добре тогава, Попи Уайът, какво е твоето впечатление? Поискал съм мнението на всички останали по този въпрос, та защо да не изслушам и теб? Защо нашият най-добър стратег решава да се премести в компания с по-нисък ранг от нашия, когато съм й предложил всичко, което би могла да си пожелае — по-висок пост, по-висока заплата, по-голяма известност…

— Точно в това е проблемът! — прекъсвам го озадачена. Как е възможно да не е разбрал досега истината? — Тя просто не желае нито едно от тези неща. Напрежението ужасно я изнервя, особено медийните изяви. Като например онзи път, когато е трябвало да излезе по Радио 4 без предизвестие.

В телефона ми настъпва продължителна тишина.

— Добре де, какво става тук, я ми кажи? — отсича накрая Сам. — Откъде би могла да знаеш пък точно това?

— Беше в отчета й за събитието — признавам си накрая. — Веднъж, в метрото, ми стана много скучно, а тъй като си беше прикачен файл…

— Но това не е нейният отчет! — възкликва докачено той. — Можеш да ми вярваш, че точно този документ съм го чел дума по дума и там няма нищо във връзка с медийните изяви, за които споменаваш…

— Не и в последния — примигвам притеснено. — В доклада й от преди три години — направо не мога да повярвам, че си признавам и за това. — Пък и в оригиналния си имейл до теб тя казва: „Казах ти какви са проблемите ми — не че някой обърна внимание“. И мисля, че е имала предвид точно това.

Истината е, че аз усещам необяснимо родство с тази Вивиан. И аз бих се побъркала, ако трябва да излизам да говоря по Радио 4. Всички водещи там звучат точно като Антъни и Уонда.

Пак настъпва тишина, но този път е толкова продължителна, че започвам да се питам дали Сам вече не е затворил.

— Може и да си на прав път — обажда се накрая той. — Може и да си напипала нещо!

— Е, това е просто една идея — автоматично отстъпвам аз. — Така де, може и да не съм права…

— Но защо не ми го е казала?

— Сигурно се притеснява — свивам рамене аз. — Може би си мисли, че вече е казала каквото трябва, а ти не си реагирал по никакъв начин. Затова може би смята, че е далеч по-лесно да смени работата си, отколкото да те убеди в нещо.

— Окей — въздъхва дълбоко Сам. — Много ти благодаря. Определено ще тръгна по тази следа. Радвам се, че ти позвъних и отново съжалявам, че ти прекъснах приятната вечер.

— Няма проблеми — отпускам мрачно рамене и стисвам между пръстите си още парчета от тортата. — Ако трябва да бъдем честни, радвам се, че избягах.

— Толкова ли е, зле, а? — подкача ме той. — Как мина номерът с бинта?

— Ако щеш вярвай, но в момента бинтът е най-малкият ми проблем!

— Защо, какво става?

Снишавам глас, свеждам очи към пода и изломотвам:

— Играем скрабъл. Истински кошмар!

— Скрабъл ли? — възкликва изненадано той. — Че скрабълът е много хубава игра!

— Не и когато играеш с цяло семейство гении, които изписват думи, които никога не си чувал и изобщо не разбираш. А аз написах „прасе“.

Сам избухва в смях.

— Радвам се, че поне на някого му е смешно — нацупвам се аз.

— Добре де, успокой се! — казва той, като спира да се смее. — И без това съм ти задължен. Кажи ми кои са буквите ти, а аз ще ти дам хубава дума.

— Не си ги спомням — въздъхвам. — Сега се намирам в кухнята.

— Все някои трябва да си спомниш. Хайде, опитай!

— Добре де. Имаше май „к“ и „ч“ — този разговор започва да става толкова странен, че не мога да не се изкискам тихичко.

— Хубаво. Сега върви и погледни останалите. Изпрати ми ги с есемес. А аз ще ти направя думата.

— Нали беше на някакъв семинар?

— Нищо не ми пречи да съм на семинар и едновременно с това да играя скрабъл.

Ама той сериозно ли? Та това е най-абсурдната, най-откачена идея, която някога съм чувала!

Освен това ще бъде измама.

Освен това откъде съм сигурна, че той е добър в скрабъла?

— Окей — промърморвам след няколко секунди. — Включен си!

Затварям телефона и се връщам в гостната, където дъската е родила нова група невъзможни думи. Някой дори е написал „Уг“. Това на нормален език ли е? Защото на мен ми звучи като на ескимоски.

— Всичко наред ли е, Попи? — изрича Уонда с толкова жизнерадостен тон, че веднага разбирам, че са ме обсъждали. Сигурно са казали на Магнус, че ако се ожени за мен, ще го лишат от наследство или нещо подобно.

— Прекрасно! — отговарям й със същата доза жизнерадост. — Беше един мой пациент — допълвам, като мислено се моля да ми повярват. — Понякога се налага да давам консултации по телефона, така че може и да се наложи по някое време да изпратя есемес, стига да нямате нищо против, разбира се.

Никой не ме удостоява с отговор. Всички са се привели над плочиците си и размишляват.

Слагам телефона си така, че екранът да хване цялата дъска и конкретно моите плочици. После натискам небрежно бутона на камерата.

— Просто правя семейна снимка! — изчуруликвам, когато всички вдигат глави в отговор на светкавицата. А междувременно вече изпращам снимката на Сам.

— Е, вече е твой ред, Попи — отбелязва Магнус. — Искаш ли помощ, скъпа? — допълва по-тихичко.

Знам, че се опитва да бъде мил. Но в начина, по който ме пита, има нещо, което усещам като ужилване.

— Не, благодаря. Ще се оправя — кимвам и започвам да движа напред-назад моите плочици, стараейки се да изглеждам максимално уверена.

След около минута-две поглеждам небрежно към телефона си, в случай че някой есемес не е пристигнал неочаквано. Но не виждам нищо.

Всички останали са се концентрирали било върху плочиците си, било върху дъската. Атмосферата е приглушена и напрегната, сякаш се намираме в изпитна зала. Аз разбърквам още веднъж плочиците си, сякаш им се моля да ми предложат някоя грандиозна дума. Но каквото и да правя, ситуацията си остава все така за окайване. Сещам се единствено за КЕЧ или КИЧ.

А телефонът ми продължава да мълчи. Сам сигурно се е пошегувал, когато каза, че ще ми помогне. Разбира се, че се е шегувал. Усещам как ме залива вълна от унижение. Какво ли си е помислил, когато е получил снимката на дъската за скрабъл?

— Някакви идеи, Попи? — обажда се с окуражителен тон Уонда, сякаш съм някое бавноразвиващо се дете. И внезапно започвам да се питам дали, докато бях в кухнята, Магнус не е предупредил родителите си въпреки всичко да бъдат мили с мен.

— Просто се опитвам да взема решение между няколко опции — изричам и правя опит да се усмихна ведро.

Окей. Вече трябва да го направя. Не мога повече да отлагам. Ще избера КЕЧ.

Не, КИЧ.

О, има ли някакво значение?

С натежало сърце аз започвам да поставям върху дъската буквите „к“ и „ч“. И точно в този момент в телефона ми влиза есемес.

„АНАКРЕОНТИЧЕН. Използвай Н от първата и третата дума. Така хващаш три думи и получаваш 50 точки бонус!“

О, боже!

Не мога да не се изкискам, при което Антъни ме поглежда странно.

— Извинете — побързам да кажа. — Просто… пациентът ми нещо се шегува.

Телефонът ми пак ми подава есемес.

„Думата е от литературната теория. Касае песни и стихове, които възпяват виното, любовта и веселия живот.“

— Е, каква ти е думата, Попи? — пита Антъни и наднича към плочките ми. — КИЧ ли? Е, браво на теб!

Любезността му става болезнена.

— Извинете! — изричам бързо. — Грешка. Сега, като се замисля, може би е по-добре да предложа друга дума.

И внимателно започвам да изписвам върху дъската непонятната за мен дума АНАКРЕОНТИЧЕН, обаче с най-небрежната си физиономия.

Настъпва напрегната тишина.

— Попи, скъпа — обажда се накрая Магнус, — ти наистина ли знаеш тази дума?

— Разбира се! Защо да не я зная! Отнася се за песни и стихове, които възпяват виното, любовта и веселия живот^[7]!

— Напълно вярно — кимна Уонда, ококорила широко очи.

— Абсолютно! — кимва шашнато и Феликс.

— Браво, Попи! — възкликва изведнъж Уонда, която днес записва резултатите. Като никога възторгът й е напълно искрен. — Хвана три думи, плюс петдесет точки бонус, това прави… хммм… 131 точки! Това е най-високият резултат досега!

— Сто трийсет и една точки ли? — грабва списъка с резултатите Антъни и го поглежда. — Сигурна ли си?

— Поздравления, Попи! — привежда се през масата Феликс и ми стиска ръката.

— Е, нищо особено — махвам скромно с ръка, широко усмихната. — Е, ще продължаваме ли?