Нино Ричи
Къде отиде тя (35)

Тридесет и трета глава

През августовските ваканции Рим бе наполовина обезлюдял или поне така го заварих аз, когато пристигнах там. Ресторантчетата и магазинчетата по пресечките бяха затворени и туристите напразно се лутаха от врата на врата, но за тяхно огорчение всички заведения и магазини бяха със спуснати кепенци. Върнах взетата под наем кола на търговеца на коли в Трастевере и си взех стая за една нощ в същия хотел, където бях отседнал при пристигането си от Канада. На рецепцията ме прие един прошарен и намръщен възрастен мъж. Попитах за предишния му колега, по-точно за този млад портиер, с когото се бях сближил при престоя си на идване. Той ми отговори, че онзи е напуснал.

— Не го биваше много в занаята, между другото — добави той накрая.

— На мен ми се видя съвсем приличен.

Мъжът само сви рамене, в знак че с нищо не може да ми помогне, колкото и да бях завладян от идеята да се срещна с неговия предшественик.

Дадоха ми стая на втория етаж, като и сега вонята от боклука в задния двор преобладаваше сред миризмите, разнасящите се в августовската жега. Останах за дълго в стаята неподвижен, прикован в един овехтял фотьойл, метнал пътната чанта и сака направо върху леглото. Макар че беше необяснимо, останах странно развълнуван заради отсъствието на младия служител пред главния вход, във фоайето или поне на хотелската рецепция. Може би той просто ми вдъхваше оптимизъм, защото изглеждаше невинен или поне така ми се струваше. Но когато се опитах да си припомня как изглежда, не успях да си представя лицето му.

Билетът ми за връщане до Торонто бе още валиден. Но дори само мисълта да потърся подходящ полет, да си резервирам билет, дори мисълта да се докосна до жълто-кафявия телефон, оставен на нощната масичка до леглото ми, ме изпълваше с безкрайна досада. Сякаш се бе повредил механизмът, който задвижваше тялото ми. Механизмът, от който зависеше всичко в моя живот, сега бе започнал да буксува, да скърца, да дращи, преди окончателно да спре. Не можех да си представя как наново ще се кача в самолета, за да прекося пак огромния океан, как ще сляза от същия този самолет на другия бряг на същия този океан и какви усилия ще ми коства отново да подкарам толкова безрадостния си живот.

Рита и Джон може би се бяха прибрали или пък все още бяха в Лондон, за да уреждат пътуването си. Нямах никакви сведения от тях, нито знаех кой бе приятелят на Джон, къде работеше, как можех да се свържа с него. Не преставах да се укорявам, че така лекомислено ги изпуснах, че им позволих да си тръгнат, макар че не можех да измисля какво точно бих могъл да предприема, за да осуетя намеренията им. За друго решение просто не можех да се сетя. Но мисълта за Рита, по-точно за това дали все още е от тази страна на океана и дали ще възобнови предишния си начин на живот, се оказа единственият повод за моята последна и отчаяна надежда.

Когато се отпуснах на стола, проникващата откъм вратата на балкона светлина започна да помръква, макар че откъм горната част на дълбокия кладенец, на какъвто ми приличаше вътрешният двор на хотела, все още се отразяваше лек отблясък от бледосиньото небе. Излязох на улицата, за да мога да съзерцавам по-голяма част от небето, но се оказа, че високите сгради наоколо го засенчват. И тук нямаше изход за мен. След малко стигнах до някакво открито пространство, откъдето се виждаше повече небе, но небосводът вече бе започнал да почернява, а уличните лампи — светнаха. На стъпалата пред фонтана някакви улични музиканти свиреха стари парчета на Бийтълс. Ако се съдеше по русите им коси и северняшките им физиономии, може би бяха немци или скандинавци, пък и в пеенето им се долавяше чуждестранен акцент. Млади туристи с раници и сгънати на рула постелки се бяха струпали около тях, насядали по турски направо върху плочите или по стъпалата около фонтана. Всички имаха доста разпуснат вид и създаваха впечатление, че са членове на мародерстваща банда, която се е промъкнала в големия град, след като коренните му обитатели са го напуснали. Повечето пушеха и се смееха, припявайки заедно с музикантите, ала в гласовете им не се долавяха радостни нотки, а само чувство за изоставеност и безнадеждност.

Продължих да се разхождам и така накрая се озовах на площада пред гарата. Влизаха и излизаха стотици хора. Циганки, понесли на ръце деца с неизмити лица, се тъпчеха на опашките пред касите за билети, за да просят милостиня. На голямото табло с разписанието на влаковете бе написано, че в полунощ има влак за Париж, с прехвърляне по-нататък на ферибота през Ламанша за Лондон. Това поне можеше да ми послужи като някакво направление, като идея да се махна от Рим, от потискащото му изобилие на древна история и от мъчителната горещина. Върнах се в хотела и седнах на стола в стаята, за да изпуша една след друга няколко цигари, опитвайки се да потисна неприятната смрад, идваща от двора. Накрая взех решение и се заех да приготвям багажа си, като изхвърлих всичко ненужно, а останалото събрах само в сака, понеже побираше повече от пътната чанта. Слязох долу на рецепцията. Служителят гледаше черно-белия екран на един малък телевизор.

— Тръгвате ли си?

— Да.

Той сви рамене.

— Както предпочитате. Но първо трябва да си платите за престоя през тази нощ.

Когато се качих във вагона, влакът се оказа ужасяващо претъпкан. Въпреки трудно поносимата жега хората бяха изпълнили докрай дори коридорите. Застанах, притиснат от всички страни, до закритата със завеса врата на едно от купетата, като стисках сака между краката си. Нямаше място за багажа в нито едно от купетата, нито пък бе възможно да се изтегли някоя от резервните седалки, от онези, сгъваемите. Влакът вече доста закъсняваше с потеглянето си от гарата. Изтекоха десет минути, после петнадесет, а ние бяхме наблъскани като сардели и горещината ставаше все по-непоносима. Всички пътници негодуваха, отвред се разнасяха гневни крясъци. Но след като измина половин час, а ние още не бяхме потеглили, влакът странно притихна. Някой припадна в купето, оказа се една млада жена, та се наложи спешно да я свалим на перона. Няма да забравя как се втурна тълпата към освободеното от нея място в купето. Най-после се разнесе съскането от освобождаването на спирачките и сред надвисналата неестествена тишина композицията помръдна, за да потегли сред грозните железопътни депа към замрелите в нощта предградия на Рим.

 

 

Чак когато стигнахме Флоренция, се освободиха няколко места в коридора и стана възможно да се спуснат сгъваемите седалки или поне да се седне по на широко на пода. Хората се настаняваха кой както може, като се подпираха на куфарите или раниците си. Вагонът се изпълни с изпаренията от човешките тела, най-вече с миризмата на пот. Извоювах си малко пространство на пода и само клюмах от време на време, преди да ме пробуди отново поредният тласък, разтърсващ цялата композиция. Това неизменно предизвикваше пристъп на паника, понеже бях напълно неориентиран къде се намираме. Коремът мъчително ми се бе свил на топка, така че отдавна бях престанал да се интересувам докъде сме стигнали по маршрута.

По едно време — помня само, че беше някъде посред нощ — влакът започна силно да се клати и да забавя скоростта си. На мен обаче толкова ми се спеше, че продължавах да дремя въпреки непрекъснатото спиране и повторно потегляне, сред силното съскане на пара и виковете на железничарите, слезли край релсите. По-късно, на зазоряване, пак спряхме без видима причина. Измина час, после два, а ние още чакахме — неизвестно какво. Никакъв град не се виждаше наблизо, само поле с редки храсти; във въздуха се долавяше мирис на море, но то не се виждаше през прозорците. Хората започнаха да негодуват заради незапомненото закъснение, да се поразмърдват, да се тълпят пред тоалетните, измъчени от провирането покрай толкова много тела в тесните коридори. Когато най-после потеглихме, изтекоха само двадесетина минути преди следващото спиране. Това мъчение продължи и през следващите часове, докато влакът късно следобед най-сетне се добра до Генуа, закъснял с много часове. Железничарите съобщиха, че тук влакът трябва да се изпразни, защото не можел да продължи нататък. На перона хората висяха край багажите си, изглеждаха изоставени сякаш бяха пътници без билети.

До вечерта нямаше друг влак за Париж. Реших да взема следобедния влак за Лион — стори ми се важно да продължавам да се движа, колкото можеше, както можеше, само и само не изпадам в безнадеждно униние. Във влака, за щастие, се намери едно празно купе, така че имах възможността да се настаня на едното от местата край прозореца. Изтегнах се на седалката. Цялото ми тяло бе схванато от умората, от неудобните пози при висенето в коридора на предишния влак. Но след малко вратата на купето се открехна и един старец с изпомачкано ленено сако си навря главата.

— Свободно ли е? — попита на италиански той.

— Да — отвърнах му аз, също на италиански.

Заедно с него в купето нахлу доста неприятна миризма на някаква силна спиртна напитка и на застояла пот, както става, след като не си се къпал няколко дни подред. Лицето му бе червендалесто, с изпъкнали вени и пъпки — неоспорим признак за алкохолизъм, съчетан с живот на открито. Той се сви на мястото до вратата като беглец, опасяващ се преследването срещу него да не започне още в следващата минута.

— Италианец ли си? — заинтересува се той.

— Не. Канадец съм.

— Хм.

И с подчертана неохота се извърна от мен, за да втренчи поглед нататък по коридора.

Влакът постепенно започна да се пълни. Надойдоха още пътници и неколцина надникнаха в нашето купе, но като виждаха стареца, веднага продължаваха към следващите купета. Накрая на вратата се появи и кондукторът. Може би някой го беше предупредил.

— Имам си билет — обясни му старецът, с доста разтревожен, оправдателен тон. — Нищо не можеш ми направи сега, щото си имам билет, нали?

И бръкна с мазолестата си ръка в джоба, за да извади билета, като в суматохата обърна хастара навън. Кондукторът го изгледа, без да продума, вероятно за да прецени какво да предприеме, а накрая му върна проверения билет и продължи към съседното купе. Старецът набърже се извърна към мен, сякаш търсеше съюзник в мое лице, но после изведнъж си спомни, че бях чужденец, след което тихомълком се сви в своя ъгъл и пак се загледа в коридора.

Влакът най-после потегли. Старецът измъкна от овехтялата си омазнена торба малко хляб и сирене, след което дойде редът и на бутилката с вино. Предложи ми да го опитам, но аз му отказах. Той обаче прие отказа ми с нескрито задоволство. Опита се все пак да завърже някакъв разговор с мен, като отначало бъбреше ужасно неразбираемо, но постепенно — като се досети, че трудно схващам какво се опитва да ми каже — заговори по-бавно, като за сметка на това засили жестикулирането си. Не се умори да повтаря сцената с кондуктора отпреди малко, видимо доволен от себе си, че е успял да парира намерението на кондуктора да го пропъди от купето:

— Видя ли го само каква физиономия направи? Ама те нищо не могат да ми сторят, нали? Имам си билет и толкоз. Ама не ти ли хареса как онзи тип на бърза ръка се изниза от купето, а?

Отворих прозореца, ала неприятната миризма, внесена от моя неканен спътник, продължаваше да изпълва купето. Все ми се струваше, че тази смрад блика чак от стомаха му, докато бърбори неуморно, без нито за миг да затвори уста. Беше някаква отблъскваща смесица от дъх на ракия и на нещо загнило, може би от развалените му зъби. Веднага ме осведоми, че пътува за някакъв празник в Торино, където — охотно поясни той — бил много подходящ моментът за просията, понеже хората по време на такива пищни празници се чувствали гузни, че живеят охолно, докато другите едва преживявали, та проявявали незапомнена щедрост и на драго сърце развързвали кесиите си.

— Нищо по-различно няма в това да си просяк. Занаят като всеки друг. Само трябва да налучкаш най-хитрия начин да се ползваш от всичките си предимства.

И докато пресушаваше бутилката, той ставаше все по-словоохотлив, но редеше все по-несвързани фрази. Аз се задоволявах само да го слушам, като от време на време леко кимах или промърморвах нещо неясно, важното бе да се поднася с одобрителен тон, макар че всъщност исках единствено да бъда оставен сам, на спокойствие, за да се опитам най-сетне да се наспя. Но той отново и отново се връщаше към темата за своята незначителна победа над кондуктора — май тя наистина имаше емблематично значение за него, сякаш през целия си живот се бе борил само за да брани елементарното си човешко достойнство. Но това никак не ми помагаше да открия нещо в него, което да спечели симпатиите ми; нищо, което да оправдае в моите очи неговата безпътица и поквара.

— Знаеш ли, веднъж убих един фашист — внезапно си спомни той. — Беше към края на войната. Беше един от онези, фашистите. Не че имаше значение за мен, щото работата беше само да го ограбя. Но слушай сега какво ти говоря, де, работата бе в туй, че аз вече виждах къде ще му излезе краят, накъде вървяха нещата, туй искам да ти река. Нали цялата цака е туй, че само трябва да налучкаш най-хитрия начин да се ползваш от всичките си предимства. Никой нямаше да ме преследва за това. Щото те тогава ги бесеха фашистите по площадите.

Прилоша ми. Грабнах сака си и изскочих от купето, макар че пияният старец надали забеляза излизането ми. Преместих се в съседния вагон, само и само за да се отърва от него. Успях да си намеря място в едно от купетата за пушачи, но сякаш още усещах неговата воня, заседнала на гърлото ми. Може би се бях заразил някак си от него. Нали и моето тяло бе мръсно като неговото, вонящо на пот от няколко дни. Затова ли другите в купето побързаха да отвърнат глави от мен, щом влязох вътре при тях? Опитах се да подремна, ала не успях, понеже не можех да се отърва от образа на пияния старец. Все едно че още виждах мътното в очите му, издаващо само наглост, себичност, пълна липса на всичко човешко или поне на най-важното за всеки човек, когато дръзнем да оголим душите си.

Заклюмах едва след като прекосихме френската граница. Когато пак се събудих, наоколо отново се стелеше само непрогледен мрак. Влакът бе спрял и стихнал. Купето се оказа напълно опразнено. Отново изпаднах в паника, но този път беше още по-зле, понеже главата ми се въртеше, докато отчаяно се опитвах да поставя всичко на мястото му, да проумея къде съм се озовал. Може би бяхме спрели на някаква гара, но защо никакви светлини не се виждаха, както е по всички гари; защо не се виждаха никакви табели и други знаци — значи никаква гара не е това, а само мрак и тишина. Успях да различа през прозореца очертанията на някакъв друг влак на съседния коловоз, също тъй потънал в мрак и съвсем притихнал. Може би е достигнал крайното си предназначение и сега е спрял тук, за да потегли чак на следващия ден. Засрамих се, че бях изпаднал в толкова глупаво положение, че така се бях занемарил, че да стигна дотам, та никой наоколо да не ми обърне внимание и поне да ме събуди, за да ми каже, че най-после сме пристигнали. Измъкнах се в коридора, добрах се до вратата на вагона и с мъка я отворих. Тогава видях навън още влакове, застинали в мрачната нощ, но имаше и многобройни празни коловози. Чак тогава в далечината нещо просветна и си казах, че навярно именно там ще е гарата. Скочих от вагона, понесъл сака в ръка, и се затътрих покрай голите релси към светлината.

 

 

Едва през следващата нощ стигнах до Лондон. Там заварих дъжд, пък и морето беше доста бурно, докато фериботът преплава Ламанша. Когато влакът най-после навлезе в предградията на Лондон, здрачът постепенно се сгъсти. Струваше ми се, че бяха изтекли не дни, а седмици, откакто нито се бях къпал, нито се бях хранил като хората, а само пътувах с различни влакове, които ме люшкаха от гара до гара. Затова напредвах тъй забързано между почернелите от сажди блокове край железопътната линия и бях толкова объркан, сякаш бях стигнал до края на света.

Спрях се чак когато излязох от гарата, изплашен да не рухна от преумора на паважа. Това явно бе краят. Нямаше повече накъде да се върви. Не можех да си спомня какъв инстинкт ме бе довел дотук. Нима си бях въобразявал, че Рита може да се появи пред очите ми в този изцяло анонимен свят, където никой никого не познаваше? Или пък просто имах нужда да се добера до някое място, откъдето по-нататък нямаше накъде да продължа. Където щях да съм сигурен, че това вече е краят.

Някой се появи пред мен, изплувал досущ като призрак от мъглата. Беше висок и широкоплещест мъж, облечен с мушама. Очите му примигваха зад очилата. Заприлича ми на ненадейно изникнало изпод земята привидение, на фантом, когото бях призовал от сънищата си.

— Търсите ли хотел?

Цялата работа приключи с това, че аз го последвах през потъналите в мъгла улици до една по-тиха пресечка, на която се издигаха градски къщи в стил „Крал Джордж“. Навсякъде по протежението на тази скромна улица бяха окачени дискретни табели, указващи, че тук се намира цяла редица от малки хотели. Макар че още нямаше единадесет вечерта, улицата вече бе напълно опустяла. Със същия успех бихме могли да си представим, че се намираме в някое по-елегантно и изискано тихо предградие, но илюзията се разваляше от окаяния вид на околните сгради, до една с олющени фасади и с издайнически купчини смет до стъпалата пред входа. Непознатият се опитваше да поддържа някакъв вял разговор, но явно не беше напълно уверен, че е спечелил вниманието ми.

— Ако желаете, имаме и стаи със самостоятелна баня, но това, естествено, струва малко по-скъпо.

Хотелът, в който ме въведе, ме посрещна с неприятна миризма на застояло, както мирише в домове, в които отглеждат домашни животни. След тясното преддверие влязохме във фоайето, също доста тясно. Мебелировката в коридорите бе оскъдна и поовехтяла, а стените бяха окичени с невзрачни фотографии и евтини рисунки, предимно пейзажи. Мъжът взе книгата за регистрация на гостите и се приведе, за да препише данните от паспорта ми.

— Името е италианско, нали?

— Да.

— Съпругата ми е италианка. Ще се срещнете с нея на сутринта.

Взех стая със самостоятелна баня. Той ме поведе по тясната стълба към една малка, влажна стая на втория етаж.

Прозорецът беше закрит от червени велурени завеси, а покрай стената бе опънато тясно легло, застлано с дебело одеяло. Над леглото висеше сантиментален акварел с Дева Мария и младенеца.

Подаде ми ключа.

— Да ви очакваме ли утре за закуската?

Въпросът му ме свари неподготвен.

— Не. Но ви благодаря.

Банята се оказа много тясна и съответно задушна. Подът беше с голи дъски, доста поизтъркани и обезцветени, а като стъпих върху тях, ми се стори, че ще се разклатят от по-силен натиск. Вътре имаше само една къса вана с подпори, боядисана в кафяво. От крана й непрекъснато капеше вода. Заради малката й дължина бяха успели да я натикат между тоалетното казанче и тръбата за вентилация. Над нея, на триъгълна лавица, бе монтиран електрически бойлер. Протегнах ръка и натиснах черния ключ за бойлера. Веднага светна червената лампичка и бойлерът започна да шуми.

Водата скоро щеше да се затопли. Отидох до прозореца на стаята и дръпнах завесата, но мъглата навън не позволяваше да се вижда надалеч. Все пак забелязах неясните заради мъглата очертания на две таксита, които се прокраднаха по улицата долу, за да се разминават, черни и масивни, преди да изчезнат в противоположни посоки.

Приседнах в края на леглото. И от тук можех да чуя капещия кран над ваната. Поканването сега ми се стори още по-забързано, може би леко ускорено или пък — кой знае защо — неравномерно. Останах заслушан, приковал поглед върху цветята по тапетите, сякаш и те някак влияеха върху ритъма на капенето. Тапетите бяха с толкова засукани и несиметрични мотиви, че розите им приличаха по-скоро на някакви други цветя, чието име за нищо на света не бих могъл да назова. Около розите се виждаха и по-дребни извити фигурки, някакви миниатюрни подобия на женски рокли и забрадки, но очите ме заболяха от взирането във всички детайли.

Като в просъница посегнах към комплекта с ножчетата за бръснене в несесера. Те бяха от стария модел, с остриета по двата ръба, каквито сега почти не се използват. Имах ги още от завръщането си от Африка. Като че ли си ги бях пазил за някаква по-специална цел, та те си стояха от години непокътнати в несесера. Едва сега се налагаше да ги извадя. Бях ги зърнал по случайност, мимоходом при това, докато опаковах багажа, напускайки Вале дел Соле, макар че идеята да ги използвам вече се бе оформила в някое от най-потайните кътчета на съзнанието ми. Това, което ми бе необходимо, бе само да стигна до логичния финал, тъй като всички останали възможности се бяха оказали изчерпани.

Поставих пакетчето с ножчетата в мрежестата поставка за сапуна, която висеше над ваната. После запуших ваната и изпробвах водата. Беше топла, но не можеше да се каже, че е гореща. Тъкмо както я исках.

Съблякох се, докато ваната бавно се пълнеше. Необяснимо защо се погрижих най-старателно да сгъна дрехите си, преди да ги опаковам отново в сака. Когато свърших, отново приседнах на ръба на леглото да чакам, макар че бях гол и кожата ми настръхна заради хладната хотелска стая. Все пак се почувствах добре, като смъкнах от гърба си дрехите, вмирисани на пот след няколкодневното пътуване. Прокарах длани нагоре и надолу по бедрата си, после и по-надолу по прасците, за да усетя мускулите си, за да напипам костите си, за да доловя топлината на пулсиращата си кръв. Това беше моето тяло: в един момент осъзнах съвършено ясно какво означаваше да имаш тяло, какво чудо и каква поробваща обвързаност е това и колко е странно, все пак. Още дълго изследвах повърхността на кожата си, очертанията на кокалчета на пръстите си и линиите по дланите си, космите и бенките по гърдите и ръцете си. Това тяло го бях носил толкова много години и въпреки това не ми беше докрай познато — можеше да бъде онова странно нещо, което да се измие в морето, онова странно нещо, на което съвсем безцелно му израстват крайници, онова странно нещо, което можеше да изчезне в някоя ниша от времето, без никой да разбере.

Чу се шум от пляскане на вода: веднага станах, отворих вратата на банята и се вцепених, като видях какво количество вода се лее наоколо заради преливането на ваната. Приличаше на обръч от изкривено стъкло. Беше ми нужен още миг, за да осъзная станалото и да се досетя, че защитният клапан против препълване явно е запушен и веднага трябва да източа водата. Втурнах се да издърпам запушалката от дъното на ваната, за да се източи поне част от водата в канала. По пода слоят вода за щастие се оказа по-тънък, отколкото ми се стори в първия миг, пък и скоро се оттече, като остави сиви петна вода.

От вратата на банята отново огледах хотелската стая, сака на пода, картината над леглото. Може би за пръв път осъзнах какво всъщност се готвя да направя. Трябваше само да следвам поредицата от събития и да изчакам после всичко да свърши от само себе си. Стоях там, все така гол. Мисълта ми бе съсредоточена единствено в това, че трябва да се справя, че трябва да събера сили да доведа започнатото до края, че трябва да впрегна цялата си енергия, за да приключа. Нищо не ме вълнуваше повече, сякаш целият този въпрос изведнъж се смали до скромните размери на неприятно домашно задължение, което — нямаше как — трябваше да бъде свършено, колкото и да бе тягостно. И следваше да бъде извършено без колебание, защото нямаше какво повече да му мисля. След като го бях пожелал, следваше просто да го изпълня. Обърнах се, стъпих във ваната и бавно се отпуснах в нея. Водата се надигна, изместена от тялото ми, и отново стигна почти до ръба на ваната. Водата беше топла, макар че в първия миг, докато се потапях, ми се стори хладка. Но след като привикнах, се оставих да ме обгърне като втора кожа.

Посегнах към пакета с ножчета за бръснене, който бях оставил в поставката за сапуна. Пакетчето вече се бе намокрило, понеже водата бе стигнала чак до него, затова картонената опаковка се разпадна в ръцете ми. Вътре самите ножчета се оказаха прилепнали едно о друго заради мокротата. Докато се опитвах да освободя най-горното, си порязах палеца и инстинктивно го напъхах в устата си, за да изсмуча кръвта от раната.

Задържах едната от китките си леко потопена и я рязнах с ножчето, силно, ала не напречно, а надлъжно, както бях чувал, че било правилно да се прави. При вида на рукналата кръв сърцето ми застина — в първия миг дори ми причерня, докато трябваше само да изпадна в паника от безумно учестените удари на сърцето ми. Склопих клепачи и душата ми възвърна спокойствието си, макар и само донякъде. Нямах сили отново да преживея подобен миг на неописуема паника, да гледам как кръвта блика в такт с тласъците на сърцето ми. Затова така се изместих във ваната, че да не виждам дълбокия срез на артериите върху едната си китка, самозалъгвайки се, че той е достатъчно чист и дълбок, та няма да се наложи повече да се намесвам.

Лежах със затворени очи, потопен до шия, по гръб във ваната, докато не чух водата отново да прелива над ръба. Обзе ме усещане, че нещо започва да се оттегля от мен, макар че не точно от самия мен, а само от будната ми част. В края на краищата какво значение имаше какво ще се случи след това. Чувах покапването на крана в краката си, усещах дори най-лекото поклащане на водната повърхност при падането на всяка капка. Капенето сякаш ми послужи, за да синхронизирам дишането и ударите на сърцето си. Капенето предизвикваше леки трептения в съзнанието ми, които плъзваха по повърхността на мислите ми, преди да замрат. Чувствах се, както преди да се потопя в дълбок сън, като че ли се завръщах у дома. Там ще ме чакат млади девойки със скромни престилки и забрадки, ще ми приготвят постеля от рози, маргаритки и нарциси и ако мога само да се добера дотам, ще мога да им се насладя.

Капенето ставаше все по-слабо и по-бавно, в такт с ритъма на моите видения, като всеки звук бе съпровождан от дълъг, ленив интервал на пълна тишина, който заплашваше да се проточи до безкрайност. Ходът на времето се забави до точката на пълното спиране: можех да дишам, но можех и да не дишам повече, нямаше никакво значение. Някой ще дойде, разбира се, все някога, за да седне на ръба на ваната, за да ме дари с утешителна дума, с някакви ободряващи слова. Вече чувах как се тропаше на вратата, как викаха името ми — спри водата! — закрещя той, а пък аз му отвърнах, че веднъж вече съм умирал по този начин, че моето тяло вече е било погребано на дъното на океана.

Озовах се в пещера. В топъл тъмен басейн. Една по една техните престилки и забрадки изпопадаха нейде и те пристъпиха в басейна до мен. Държаха ме във водата и загалиха прасците ми, после и бедрата ми. И Луиза беше сред тях, и Рита, и още някоя, трета, макар че не успях да я различа. Исках да протегна ръка, да я прокарам по гладките извивки на гърдите й, на бузата й. На входа на пещерата се издигаха три грубо издялани бели стълба от пода до тавана.

Отново се разтропаха отвън. Но сега явно бяха двама, понеже чувах два гласа — женски и мъжки. От адски силното думкане щяха да счупят прозореца и мъглата щеше да нахълта вътре. Но аз исках единствено да се унеса в непробуден сън, да се насладя на тези последни прекрасни мигове, преди будилникът да престане с отброяването на времето и да започне да звъни като побеснял, та да дойде време за ставане. Баща ми щеше да ме чака на полето — много километри фасул трябваше да бъдат окопани, пък и доматите също, и ние двамата трябваше да се бъхтим над тях заедно, докато се смеем и си разменяме по някоя закачка, преди да спрем и да отдъхнем в десет за къшей домашен хляб и къс сирене. Всичко това и още много повече ни очакваше.

Някой се извиси над мен.

„Боже мой! — простена той — Боже мой…“, но аз вече не можех да го видя, защото тогава банята, лицето и гласът на човека над мен се изплъзнаха нанякъде и всичко потъна в мрак.

 

 

„Сподели с мен твоите мечти“ — би могла да ми каже тя и аз щях да ги споделя, защото сънувах, че й пиша писмо и в него се съдържа всичко. Това бе, което исках: да задържа всеки нюанс, всяка надежда, всяко ухание, всяко късче от небето, макар всеки ред, който изписах ми се струваше неверен в мига, в който се материализираше върху белия лист.

Понякога се пробуждах посред нощ и тогава един сън или пък остатъците от всичките видения, преплетени в паметта ми, се разбъркваха. Това ме караше да си представям, че отново съм се озовал някъде в миналото, че отново съм дете и в някоя лятна сутрин се събуждам в леглото на майка си; или пък съм в ъгловия си апартамент в Торонто, за да се вслушвам в тракането на трамвая или пък в гласовете на последните минувачи, отекващи прекалено силно в късните часове на нощта. Винаги бяха необходими усилия, за да може съзнанието ми да продължава — въпреки всички смущения — да поддържа илюзията, да работи в синхрон със свистенето на вятъра навън, който блъскаше клоните върху покрива. Съзнанието ми трябваше да поддържа илюзията въпреки усойните, пропити с пот чаршафи, сякаш мозъкът ми работеше не толкова да съзира нещата такива, каквито са, а просто да им придава някакъв смисъл. Да ги намества в това, което е възприето за редно. По този начин времето, което прекарвах сега тук, за да записвам всичките тези слова, като че ли се разделяше единствено между будуването и сънуването, като цялото ми усилие се свеждаше най-вече до това да опазвам илюзията непокътната. С изключение на активността на паметта ми нямаше никакъв друг знак за окончателно пробуждане, за достигане до истината за нещата, а само сънища, само блянове, само малката стая, в която съзнанието ми се опитваше да се побере, без изход навън към действителността.

Отидох да се изкъпя на един плаж в Кения, която посетих по време на престоя си в Нигерия. В този най-отдалечен край на континента имаше само малко пясък и храсти. Седнал на верандата, преглеждах писмени работи в квартирата, която бях наел над една бакалница в единствения град на острова. Квартирата имаше изглед към пристанището, където всеки ден чернокожи мъже разтоварваха шлепове, тежко натоварени с мангови трупи от трите по крайбрежието. Веднъж, докато си седях на верандата, се опитах да опиша заминаването ми от Вале дел Соле. Внезапно си спомних за дъжда тогава: как го чух да започва още по зазоряване. Спомнях си всяка подробност от този ден, но се смутих, че почти бях забравил за дъжда, когато вдигнах очи от написаното, за да се полюбувам на изпотените докери и видях как слънцето залива с лъчите си пристанището, за миг не успях да обхвана значението на това, което съзерцавах, толкова силно чувствата ми се оказаха запленени от ароматите на дъжда, за който си спомних. Като се замислих отново за тази сцена, малко късно се досетих, че нещо бях забравил: на фотографията ни с мама, която Марта бе запазила и която Марта твърдеше, че е направена в същия ден, не се забелязваха никакви признаци да е валял дъжд. Или може би снимката е била направена по друго време. Но оставаше фактът, че тази истинска история е била завинаги загубена за мен, че не мога сега, нито пък когато и да е, да си спомня за този миг без никакъв дъжд, който е бил запечатан на старата фотография. Може би винаги се намират такива моменти, за които не си даваме сметка, които в нищо не се вместват като историята на самия живот. Докато се стремим към истината, в същия момент се намесват поне още една дузина различни версии за нещата, които могат да бъдат потиснати, за да предоставят предимство само на една-единствена.

Когато за пръв път пристигнах тук — след двуседмичния си престой в една лондонска болница — си мислех, че е станала някаква ужасна грешка, че просто са сбъркали, изпращайки ме тук анонимен. Моята анонимност пусна корени, вероятно защото именно против нея трябваше да се боря, докато се опитвах да се върна към предишния си живот. Едва след като изтече цял месец, бях в състояние, което ми позволяваше да пиша на Рита, а после трябваше да измине още един месец, преди тя да ми отговори: междувременно тя отново посещаваше лекциите си в университета и като че ли бе успяла да се впише в нормалното русло на своя живот, макар че вече не живеела с Елена. В писмото си тя не беше многословна, само споменаваше, че е получила някакви пари от своята осиновителка и че все някак си се справя с разходите. А после, почти към края, мимоходом добавяше, че Джон се е завърнал окончателно в своята родина Германия. Имаше нещо в нейната сдържаност по този въпрос, което интуитивно ми подсказваше, че тя е знаела всичко, при това от самото начало, независимо по какъв начин то е станало нейно достояние, така че е съумяла да го преглътне. Аз в крайна сметка не знаех какви изводи си е направила и навярно никога нямаше да узная, понеже тя поставяше прагове, които никога не можех да прекрача. Тя се бе примирила с неговото заминаване, тъй като през цялото време е гледала на себе си просто като някакъв дар за него. За самия Джон пък знаех още по-малко: той всъщност бе най-тъмният елемент в цялата история, който вероятно никога нямаше да бъде осветлен докрай. Може би нашите пътища отново щяха да се пресекат и тогава нещата между нас щяха да бъдат различни. Или пък той завинаги щеше да си остане нещо недовършено, с което и аз, и Рита трябваше да се примирим. Джон никога нямаше да бъде разбран докрай от нас.

След първото писмо получих от Рита още две писма, в отговор на моето второ писмо. В тях все още се долавяше някаква интимност, но вече бе ясно, че пътищата ни все повече се раздалечават, сякаш отново навличахме собствените си кожи, отървавайки се един от друг. Скоро щеше да бъде трудно да си представим степента на близост, до която някога бяхме достигнали, а кой знае — можеше дори да стигнем дотам, че да не понасяме даже самата мисъл за нея. Нищо не споделих с нея за преживелиците си в Лондон; тя пък от своя страна въобще не ме попита защо съм се бавил толкова дълго там, защо сега съм тук и докога ще остана, макар че и този въпрос се нареди сред многото други неизречени, от които може би най-важният бе: какво следва от сега нататък. Или какъв ще й бъда, когато се завърна. Междувременно се заех да уреждам своите работи, вмествах ги една след друга в нещо като поредица, която накрая току-виж би успяла да ме върне обратно към света на нормалните хора, макар че винаги оставаха такива неща, при това вероятно най-важните, които не проумявах напълно и които оставаха така вкопчени в мен, че всяка моя фибра се съпротивляваше срещу предателското намерение на мозъка ми да ги облича в думи. Човешкият език понякога изглежда доста сурово средство, толкова опасно, че е спорно дали си е струвало да бъде изобретяван, тъй като може да прикрива не по-малко, отколкото може да разкрива. Ние като че ли не се напреднали кой знае колко повече от онези получовеци, полуживотни отпреди милион години, с техните племенни огньове и грубо издялани каменни късове; макар че всички в края на краищата се стремим само да налучкаме своя собствен път, за да се опазим, когато около нас се спуска непрогледен мрак.

Лунната светлина на това място, където се бях установил, имаше въздействие подобно на наркотик: заради лунните лъчи всичко изглеждаше не това, което бе. Всичко бе дестилирано до своята същност, но и преобразено, сякаш във всеки момент щеше да бъде разкрита някаква голяма тайна. Една вечер, докато се взирах от верандата към полуострова, на който имаше само пясък и храсталаци, където рибарите опъваха своите мрежи да съхнат, забелязах — и то благодарение само на струящото лунно сияние — как дузина рибарски лодки са изтеглени до брега.

На брега лумнаха първите езици от голям огън. Около него се струпаха може би стотина рибари. Дребните им посребрени от лунните лъчи силуети, отчетливо се забелязваха на фона на притихналата тъмна гора. А щом пламъците се надигнаха по-нависоко, над водата отекнаха ударите на барабаните. Последва ги искрено звучащият хор от мъжки гласове, който припяваше проникновено като за молитва. След това малките рибарски лодки една по една, озарени от още пламтящия огън, започнаха да се отдалечават от брега, за да навлязат в морето, осветено от Луната като че ли бе ден. Доста време бе потребно, за да се отдели и последната лодка от брега, но накрая морето се изпълни с тях като тъмна линия, стелеща се чак до хоризонта, като някаква невиждана флотилия, окъпана в лунната светлина, странна като нашепвана посред нощ легенда за отвъдното.

По-късно този епизод придоби неясните очертания на нещо, за което не можеш да си сигурен дали действително се е случило, и се колебаеш да го разказваш заради страха да не бъде опровергано от действителността. Но една нощ сънувах странен сън: вървях по някаква планинска пътечка, а зад мен овчарите се бяха струпали на поляната край стадата си. Понеже нощта се спускаше, бяха разпънали навеси и свиреха своята музика. Аз, въпреки припадащия мрак, упорито продължавах да крача все напред, с онова особено усещане за лекота, което само планината може да ти дари, усещане, че още малко и след ей този завой пред теб ще се разкрие невиждана гледка на нещо съвършено ново и невъобразимо. Пътеката, по която крачех, не беше нито много равна, нито много стръмна, а мрачината наоколо не беше от най-черните и най-непрогледните, но все бе заплашителна. В мелодията, долитаща от стана на овчарите, бяха втъкани древни, примитивни звуци, сякаш тази мелодия бе наситена с безбрежна тъга, бавно заглъхваща в простора. После, докато продължавах да крача, видях как в долината под мен започнаха да припламват дребни светлинки — огньове като онези, които нашите хора в детството ми палеха на Бъдни вечер. Те бяха като скромни послания, които си предавахме един на друг из разпилените сред долината селца и махали. Отначало огньовете бяха съвсем малко, но се добавяха нови и нови по цялата дължина на долината като таен шифър, като безмълвни покани за единение. Аз стоях замрял на склона, докато долината под нозете ми просветваше от тези светлинки, вече пламтяха може би към десет хиляди, за да изпращат искрите си сред нощта само миг, преди да замрат, сякаш подканващи към сбогуване.