Нино Ричи
Къде отиде тя (21)

Деветнадесета глава

Подготвях заминаването си, освобождавайки живота си от всичко, което преценявах като излишно. Досегашният ми живот приличаше на сенник, който за кратко бях опънал над себе си. Струваше ми се страшно необходимо да уредя толкова много неща: прехвърлих правата върху апартамента на друг наемател; разпродадох повечето от мебелите си; изнесох доста кашони, пълни с овехтели дрехи, които стояха още от времето след дипломирането ми в гимназията и още пазеха мириса на моя тогавашен живот. Предадох ги на една благотворителна организация. Купих си билет за самолета, но с възможност за връщане до една година след датата на издаването му. Този вариант ми изглеждаше някак си по-различен от досегашните ми пътувания — осигурявах си шанс за връщане, какъвто авиокомпаниите и туристическите агенции предлагаха сред другите си бонуси, за да позволяват на онези, чийто живот не бе напълно уреден или които можеха да преживеят някаква катастрофа, или да променят намеренията си, или пък да решат да отложат заминаването си, да не бъдат изгубени като клиенти.

Изненадах се колко оскъдни бяха моите притежания — това, което наистина бе мое и което имаше смисъл за мен, а не някакви жалки дреболии от ежедневието. На първо място писмата на Рита; после книгата, която имах още откакто бях дете — „Пътеводна светлина“, преразказваща Библията с много илюстрации. Помня как бях обходил цялата къща след смъртта на баща ми, за да събирам неговите вещи и накрая се озовах само с няколко дреболии: един часовник, една самобръсначка, старата му венчална халка, която и аз носих на пръста си в продължение на няколко седмици като някакъв скъпоценен талисман и после я свалих. Накрая се оказа, че всичките ми по-ценни притежания спокойно се побираха в стария ми сак, с надпис „Краун Роял“, който изтупах от прахта, полепнала по него за толкова много години. Очевидно произлизах от род, в който не държаха много на вещите, бележещи родовата принадлежност. Нямахме нито скъпоценности, нито пръстени с печати, които да ни придават достатъчно тежест в материалния свят или да са знак за минало богатство и процъфтяване и които да бъдат предавани от поколение на поколение. Замислих се за малкото ценни неща, които бях взел със себе си от Италия: сгъваемия нож, книгата „Житията на светците“, медалите на дядо ми от войните… все вещи, които бих могъл да завещая на дъщеря си или сина си, заедно с историята на всеки от тези предмети, които сега се бяха разпилели, досущ като спомените ми за тях, губещи се някъде в паметта ми. Не че тези вещи значеха толкова много за мен или пък точно обратното — че беше неприемливо ревностно да ги съхранявам.

Имах и една монета, която преди няколко години ми подари един старец от Мърси, една италианска лира, стара, отпреди войната, точно копие на онази, която бях изгубил преди това. Тя ми бе подарена от един приятел на майка ми, но се изгуби на палубата на кораба. Сега тази монета ми изглеждаше като символ на всичко, което бях изгубил или пропилял, понеже тя напълно приличаше на онази, първата, с изключение на спомените, свързани с изгубения оригинал. Но и тази, втората, също е била предавана от ръка на ръка, което ме пренасяше към реалността на определен момент, място или личност. Понякога трудно долавяме, че животът продължава да си тече, въпреки че на повърхността неговата непреходност остава невидима, въпреки че на моменти се разклаща вярата ни в него, и че за сетен път се убеждаваме в прастарата истина, че нищо не бива да се приема като дадено ни завинаги. Ала нали винаги се убеждаваме, че при опита да възкресим фрагменти от миналото, ни се разкриват само откъслеци от него, само части от картината, които почти никога — от първите мигове от оживяването на спомените — не са достоверни и въобще не дават пълна представа за света, който те трябва да изобразяват. Оставих монетата в джоба си като талисман и като белег за родовата ми принадлежност, с надеждата постепенно да поеме ролята на изгубения оригинал.

Отнесох няколко кашона с вещи за съхранение в квартирата на Елена. Сегашният й апартамент изглеждаше по-празен дори от предишния. Още щом влязох, ме обзе неприятното усещане, че това място е влажно и неуютно като пещера. Приличаше на обора ни във фермата, в който никой никога не бе живял. Не разговарях много с нея за заминаването си. Опитах се да представя хрумването си като съвсем спонтанно породено, че по време на телефонния разговор с Рита сме се договорили да се видим там. Елена май се досети, че зад всичко се крие нещо повече, отколкото бях склонен да й призная, което естествено създаде доста неловка атмосфера, докато разговаряхме.

— Не съм сигурна какво всъщност се надявате да откриете там — подметна тя.

— Не зная. Все пак нали съм роден там. Нормално е човек да пожелае да се върне към корените си. Но може би при теб тези неща стоят по-различно.

— Искаш да кажеш, защото съм осиновена? И защото ти предполагаш, че моите родители са ме захвърлили в някоя кофа за смет, така че аз не искам дори да чуя за тях.

— Не съм казал такова нещо. Само имах предвид, че…

— Не се опитвай да се оправдаваш.

Тя действително се чувстваше изоставена, затова от нея струеше толкова силна и гневна енергия. Не искаше да си признае, че е дълбоко наранена. Опасно бе да се опитвам точно сега да се сближавам с нея, след като не бях сигурен дали няма да покаже ноктите си и да ме одере в раздразнението си. Не бях наясно дали ще успея да я утеша, или още повече ще я разпаля.

— Никога не си ми говорила за твоите родители — рекох й аз. — Имам предвид истинските ти родители.

— Ами ти никога не си ме питал за тях.

— Ето, сега те питам.

Тя се засмя, но сковано, принудено.

— Стигнахме и до най-съкровените изповеди.

— Е, може и да не стигаме чак дотам — опитах се да смекча тона.

— Не. Чудесно. Не е толкова сложно и поверително, както може би си въобразяваш. Нито има някакви мрачни тайни. Те просто нито веднъж не ме потърсиха и това е всичко.

— Значи все пак си ги познавала.

— Живях с тях до петгодишна. Доколкото си спомням, баща ми вечно беше пиян и на няколко пъти ме смаза от бой. С това историята приключва.

— И тогава са те дали за осиновяване.

— Да. Е, ти сам много добре знаеш как става в подобни случаи. При мен всичко стана без излишен шум. Съмнявам се дори дали моите хора са знаели какво вършат. Те просто ме изоставиха и аз повече никога нищо не чух за тях.

— А ти никога ли не си се опитвала да ги намериш?

— Защо да си създавам още излишни тревоги? Те навярно изпитват някакви угризения. Но от друга страна, съм сигурна, че няма да останат много зарадвани, ако узнаят, че дъщеря им е станала лесбийка. И те просто ще се окажат за мен още двама души, които аз цял живот ще трябва да лъжа и от които ще трябва да се крия.

— Може би въобще няма да ти обърнат внимание.

— Че тогава какво семейство ще бъдем?

Достигнала до кулминацията на раздразнението си, бе повишила тон. Погледът й бе мрачен и прикован в една точка, сякаш не беше тя, а някой съвсем друг, може би не толкова упорит и твърдоглав. Очаквах, че след секунди ще заплаче сърцераздирателно.

— Е, аз вече трябва да тръгвам.

— Разбира се. Изпрати ми пощенска картичка.

Изпрати ме до вратата. Погледът ми машинално се насочи към килимчето отстрани, където видях зимните ботуши на Рита, оставени там при заминаването й.

— Още ли се виждаш със Сузана? — внезапно се заинтересувах аз.

— Да. Ама не много често. Само от време на време.

— О…

Тя се засмя.

— Мисля си, че ти още вярваш, че дори и лесбийките могат да живеят на семейни начала.

— В общи линии, да.

За кратко останахме сковани там, на прага, но и двамата се чувствахме безкрайно неловко. В следващия миг се пристъпихме един към друг за нещо като прощална прегръдка.

— Да се надяваме все пак, че все ще намериш това, което търсиш — пожела ми тя.

Не бях съобщил на семейството си за заминаването. Когато бях дете, едно завръщане в родния край винаги бе предмет на ритуални приготовления, едва ли не като при погребение: завърналите се трябваше да бъдат настанявани във всекидневната или кухнята вечерта преди заминаването си и през цялата тази дълга-предълга вечер да посрещат и изпращат различни просители, мъкнещи своите пликове или пакетчета с подаръци за близките им там, със заръка непременно да бъдат връчени лично на получателите. Винаги ме бе поразявало колко безрадостен е този ритуал, сякаш завръщането в родния край беше въпрос на огромен риск или на заплаха, или пък на неизказана присъда срещу онези, които оставаха тук. Веднъж ми се наложи да придружавам баща си, който отиде да се види със своя братовчед Алфредо. Татко взе със себе си един малък пакет, увит в кафява бакалска хартия и превързан с канап. Трябваше да бъде предаден на майка му, обаче в онази паметна за мен вечер той така и не дръзна да погледне чичо Алфредо в очите, докато му връчваше своето пакетче. Може би е ставало дума за някакъв дребен подарък, нищо повече навярно, шал или памучен плат като онзи, който ми бе подарила при друг случай леля Тереза; но баща ми го държеше само с три пръста, сякаш го бе срам, като че ли признаваше провала си, неспособността си да се завърне по родните места.

Оставаше по-малко от седмица преди заминаването ми, когато се обадих на леля Тереза.

— Ще пътувам — рекох й аз. — За Италия. Мисля, че е редно да знаеш.

Никога не споделих с леля си какво ме бе тласнало към това решение. Нито се вълнувах как ще реагира тя, защото знаех, че нищо не може да я заинтересува, освен нейните собствени увлечения. Понякога се държеше самодоволно, друг път сърдито, дори можеше да ми говори с циничен тон, какъвто в миналото не си спомнях. Но явно сега й въздействаше атавизмът, който бе усвоила от религиозната секта, към която се бе присъединила, така че с нея бяхме безкрайно отчуждени. В редки случаи бе способна да реагира много по-адекватно и тогава изцяло ме разбираше. Но тази промяна настъпваше само когато я спохождаше миг на просветление.

— Там няма да ти бъде лесно — предупреди ме тя. — Местните хора никога нищо не забравят.

— Зная това.

— По-добре се отбий при леля си Катерина, която живее извън селото. Тя винаги е уважавала майка ти.

Оставаха ми още няколко дни в очакване. Всичко в апартамента се ограничаваше само до пътната ми чанта и сака, пълен с дрехи, разбира се, и матрака, кухненската маса и един-единствен стол. Напоследък прекарвах дните си в четене на романи и пиене на кафе в околните кафенета. Живеех като отшелник, но в същото време се наслаждавах на живота сякаш в някакъв чужд на мене град, сякаш очаквах социален трус — революция или държавен преврат — да ме застави да се върна у дома.

Единственото, което в последния момент ме накара да се пораздвижа, бе необходимостта да се погрижа за колата си. Свързах се с един търговец на стари автомобили, чийто офис се намираше точно на отсрещния тротоар. На него му бе направило впечатление какъв голям и старомоден автомобил притежавам. Колата беше само на осем години, но вече имаше вид на антика, на автомобил, който можеш да шофираш единствено защото се стремиш към показност.

— Твърде трудно е да се возиш с такава кола в днешно време — обади се търговецът.

— Тя принадлежеше на баща ми. Самият той мъчно се оправяше с нея.

Той ми предложи за нея осемстотин долара. Не след дълго документите по прехвърлянето на колата бяха уредени и някой вече й бе намерил място насред паркинга. На предното стъкло се мъдреше надпис „Продава се“, с което бяха окончателно заличени всички следи от краткотрайното притежание на автомобила на баща ми.

След два дни, когато притежавах по-малко вещи, отколкото при пристигането си в Канада преди двадесет години, аз взех едно такси до летището и поех по пътя назад към миналото си.