Нино Ричи
Къде отиде тя (28)

Двадесет и шеста глава

Джон бе този от нас, който се нагърби с тягостната задача да заговори пръв. Точно сега не можех да го възприемам по друг начин, освен през булото на моите подозрения: все трябваше да се намери някакъв знак, някакъв издайнически признак, някакъв жест дори, потрепване на мускул или лицев нерв, който да ми подскаже истината, който да го изобличи.

— Хм, каква изненада. — Протегна ми ръка, неловко и все пак с доза искрена радост, че отново се виждаме. — Рита ми спомена, че може би ще те намерим тук.

Нищо във вида му не ми помогна да се ориентирам. Е, може би имаше нещо съмнително в начина, по който присвиваше веждите си, но аз дори и на самия себе си не се доверявах много, знаейки на какви трикове бе способно подсъзнанието ми. След последната ни среща си беше пуснал брада, сивееща като косата му; това ми се стори като своего рода камуфлаж, тъй като оставаха единствено очите му, в които можех да надзъртам, за да разбера нещо повече за него. Но дори и в тях не успях да прочета нещо, което да ми даде повод да се усъмня.

— Как намерихте това място? — запитах го аз.

— А, да. — Все пак изглеждаше леко смутен. — Ами просто се разхождахме и така стигнахме до тук.

Както и друг път бях забелязал, в смущението му се долавяше някакъв опит за самооправдание и по този начин той успяваше да предотврати всичките ми опити да го поразпитам или да му задам някой неудобен въпрос, сякаш се опасяваше да не докосна болното му място.

— От Рим ли пристигате?

— Всъщност — уточни той, — спряхме за два дни в Кампобасо.

Останах неприятно изненадан, че са били толкова наблизо, а не са си направили труда да ме потърсят. Нямаше как да разбера дали действително са възнамерявали да ми се обадят.

— Можете да слезете с мен до селото.

— Да, разбира се.

Рита остана настрани от нас двамата. Залязващото слънце се бе скрило зад нея, като при слънчево затъмнение, но я озаряваше много красиво, като че ли бе надарена със златист ореол.

— От тук може да се види, ето там долу, Вале дел Соле.

— О, така ли? — възкликна тя. — Е, ние не бяхме сигурни къде точно се намира.

И тя, и аз бяхме леко озадачени от ненадейната ни среща на билото на този обрасъл с планински треви хълм.

— Имам къща долу. Старата къща на дядо ми. Можете да останете при мен, ако желаете.

Отклони поглед към Джон, сякаш търсеше неговото позволение.

— Ами ние имаме резервация в хотела за тази вечер — обясни ми тя.

— Е, тогава можете да дойдете утре на гости и да останете в къщата.

— Ако мислиш, че ще се намери стая за нас.

За миг и двамата замряхме, все така неуверени какво трябва да решим.

— Пеша ли се изкачи до тук? — попита ме Джон.

— Да.

— Тогава ще те свалим с колата.

Стигнахме до селото почти по мръкнало. Рита седеше на задната седалка, притиснала лице към прозореца, за да се взира навън. Улиците бяха съвсем пусти и селото изглеждаше доста неприветливо, дори мрачно, толкова бе тъмно и притихнало. Само едно куче се разлая след нас и ни подгони за няколко метра, след което подви опашка и се върна обратно.

— Коя е къщата? — попита ме Джон.

Би трябвало да я знае, ако той бе онзи. Но аз вече му бях дал знак с махване на ръка, защото ми бе дошло до гуша от моите собствени подозрения и не можех да понеса мисълта точно сега да го изпитвам. Това, че бе до мен от плът и кръв, някак си го правеше да изглежда по-безвреден в очите ми, а подозренията, които имах, започваха да ми се струват безкрайно досадни.

— Онази там, в края на улицата.

В мрака къщата едва се забелязваше, още повече че беше доста отдалечена от последната лампа по улицата.

— Тук ли си отраснал? — попита Рита.

— Да.

Досега бяхме разменили само няколко фрази.

— Можете да останете за вечеря — предложих им аз.

В тъмното нямаше как да видя изражението й.

— Май ще трябва веднага да потегляме обратно.

— Но все пак можете да дойдете утре.

— Ако си сигурен, че всичко ще е наред.

Пристигнаха на следващия ден по пладне. Междувременно се бях погрижил за настаняването им в къщата на дядо, бях взел две походни легла и ленени чаршафи от Марта и Луиза. За двама мои приятели от Канада, така им обясних, понеже не знаех как другояче да ги представя. Когато колата им спря отвън пред къщата, се изплаших, че не е правилно да ги водя тук, че нищо от това няма смисъл.

Ала Джон вече сваляше торбите с хранителни продукти от багажника.

— Взехме нещо за храна — обясни ми той, с интонация, в която се криеше съмнение, сякаш искаше да получи благоволението ми, за да го приема в дома си.

Къщата сякаш се промени с появата на Джон и Рита: някъде изчезна лъхът на старост, нейде се изпокриха призраците от миналото, побягнали веднага щом двамата започнаха да разопаковат багажа си. Все едно че някаква магия бе развалена. Първо им показах стаите — настаних Джон в една от стаите на долния етаж, а Рита трябваше да се настани на горния, в стаята до моята. Рита и аз се спряхме до вратата, загледани в стаята.

— В къщата за съжаление няма баня — обясних й аз. — Ще трябва да ползваш банята в къщата на леля, нагоре по улицата.

— Добре. Всичко е наред.

Стаята беше празна, с изключение на походното легло, което бях донесъл за нея, един стар люлеещ се стол и едно малко буре вместо нощна масичка. Върху бурето бях оставил стъклено шише, в което бяха натопени няколко диви цветя.

— Има хубава гледка от балкона — казах й аз.

Тя отиде до балкона и разтвори вратата. Едва сега, за пръв път от пристигането й, се осмелих да я загледам, докато тя прекосяваше стаята с гръб към мен.

— Не те ли измъчва това? — попита ме тя. — Да се завърнеш тук?

— Не много. Или поне чак толкова, колкото си мислех.

Опитах се да отгатна какво я вълнува в този миг, докато я изпивах с поглед, вперен в извивките на гърба й, в падащата върху раменете й коса, докато си мислех за начина, по който се държеше. Но дори и сега продължавахме да говорим помежду си като безлични същества — нито тя виждаше моето лице, нито аз нейното, явно не смеехме да се погледнем в очите.

— Ами ти? — попитах я на свой ред. — Как са нещата при теб?

— О, все същото, бих казала. Не е чак толкова зле.

Останахме по местата си — аз до вратата, тя на балкона, сякаш някаква невидима сила ни удържаше там, строго съблюдавайки благоприлична дистанция. Оттук ясно чувах как Джон шета на долния етаж, как прошумоляваха кесиите с хранителните продукти.

— Май е време да приготвя нещо за обяд — обадих се аз.

— Разбира се. Само след минута ще сляза долу.

Обаче Джон ме бе изпреварил, бе започнал да приготвя обяда, ровейки из тенджерите, които бях домъкнал от кухнята на Марта. Дори бе сложил да се загрее водата за спагетите.

— Има ли някакви проблеми? — попита ме той.

— Не. Никакви проблеми няма.

Трудно ми бе да преценя какво му бе известно за отношенията ни с Рита — но сигурно донякъде се досещаше, ако, разбира се, Рита не му бе признала нещо, заради странната енергия, която се обменяше между нея и мен. Не можех да се отърся от усещането, че той съзнателно се въздържа от каквато и да е намеса в отношенията ни, едва ли не като жест на доверие. Или в замяна на това да не посягам към неговите собствени тайни.

— Кухнята не е много обзаведена — казах извинително.

— Все ще се справим някак си.

Седнахме да се храним. Те бяха донесли всичко за спагетите, дори и някакъв сос в бутилка, както и малко сирене, една маруля и други зеленчуци за салатата. Джон действаше с неоспоримо умение като човек, който отдавна е свикнал да си готви сам. Спомних си за неговия апартамент, за безпорядъка там, за всичките признаци, че е обитаван от мъж.

— Не успяхме да поговорим за вашето пътуване — заговорих аз.

— Е, може би ще е по-добре да изчакаме Рита да слезе, за да може и тя да разказва.

— С нея всичко ли е наред?

Не успях да прикрия напрежението в интонацията си.

— Да, разбира се. — Произнесе го с тон, в който нямаше и отсянка на чувство за вина, но все пак не ми прозвуча напълно убедително. — Е, може би е малко смутена.

— За какво може да се смущава?

— О, за бъдещето си и така нататък. Но това е нормално за нейната възраст.

Когато Рита слезе при нас, беше се преоблякла с джинси и с един от своите размъкнати пуловери с дълги ръкави, който явно през цялото пътуване е бил натъпкан на дъното на багажа й като ненужна вещ. Тези дрехи внезапно й придаваха по-домашен вид, приличаше на селско момиче, което е отказало да се нагласи в най-хубавите си одежди за неделната служба в църквата.

— Видях от балкона, че отстрани има някаква пристройка. Стори ми се като още един етаж към къщата — съобщи ми тя.

— Това е оборът.

— О, така ли?

Не можех да си спомня дали й бях споменавал за разположението на всичко в къщата. И все пак нейният въпрос не ми се стори съвсем невинен.

— Сега е празен — добавих. — Но мога да ти го покажа, след като се наобядваме.

Джон дойде с нас, когато излязохме навън. За малко си повярвах, че ей сега ще започне да ми разказва, но само на мен, а не и на Рита, че от много време се е опитвал да измисли как без думи да ми подскаже, че да, той е бил онзи. Тримата се изправихме до най-долното стъпало и ми се стори, че въздухът натежа от напрежение, като че още в следващия миг вратата на обора щеше да се открехне и отвътре да изскочи много по-младото превъплъщение на Джон.

— Мама имаше навика често да работи тук, отзад — промълвих аз. — В тази градина. А сега за нея се грижи братовчедка ни Марта.

Отворих вратата на обора и оттам веднага ни лъхна на спарено. Рита и аз влязохме вътре. За миг останахме сами сред полумрака във вътрешността на обора.

— Тук държаха животните — обясних й аз. — Няколко свине, няколко овце. След училище ме натирваха да извеждам овцете към ливадите по околните баири.

Кой знае защо съзнанието ми се фокусираше само върху такива прости, банални подробности, все върху неща, за които можех да говоря напълно уверено. Всички останали спомени — открехнатата врата, двете очи, надничащи отвътре и най-вече това, че тук може би Рита е била зачената, ми се струваха безкрайно невероятни, за да се се случили някога.

— Помниш ли какво е било, преди да се върнеш тук? — Рита внезапно ми зададе неочакван въпрос. — Искам да кажа, наистина ли всичко си спомняш?

— Понякога, да. Но май само донякъде.

Върнахме се до вратата. Едва сега успях да забележа, че Луиза ни следи от своя балкон. Нещо в нея, може би скованата й поза, смътно ми подсказа, че наблюдението й е започнало преди доста време.

— Значи това са твоите приятели — обади се Луиза от балкона, без да отделя поглед от Рита.

— Да. Току-що пристигнаха.

— Говорят ли италиански?

— Не.

Погледът й се отклони към Джон, но после пак се върна към Рита. За кратко надвисна тягостна тишина.

— Някой път трябва да ги доведеш на гости — напомни ми тя накрая.

— Добре. Може би утре.

Поехме нагоре по стъпалата. Рита се извърна, за да погледне назад, ала Луиза вече я нямаше на балкона.

— Доста по-различно звучи гласът ти на италиански — отбеляза тя.

— Как така различно?

— Не зная. Но така, сякаш принадлежиш на това място.

Трябваше да се отбия до Марта, за да й кажа, че ще ни трябва банята й. Марта току-що бе прибрала масата след обяда и се задоволи само да отправи един забързан, преценяващ поглед към Джон и Рита, след което продължи да се занимава със своята работа, сякаш вече ги бе класифицирала и подредила там, където трябва, според своята подредба на нещата.

— Те са ми приятели от Канада — обясних й аз.

— Приятели ли? Щом така казваш.

Беше безсмислено да очакваме от Марта да демонстрира някакво гостоприемство. Дори леля Лучия, както винаги седнала пред телевизора си, с нищо не показа че се интересува от тях.

— Понякога ще се нуждаят от банята — казах аз.

— Тогава нека я ползват.

Изведох ги навън. За съжаление, успяха да забележат неприязънта на Марта. Не можеше да се измисли по-неблагоприятен начин да се запознаят с хората от селото, да не говорим за своеволното поведение на Марта, макар че тя често се оказваше права в преценките си за хората.

— Марта е малко странна — опитах се да им обясня. — Но не й обръщайте внимание.

Но всички се почувствахме неудобно заради хладния й прием.

Продължихме надолу по улицата към площада. Заради горещината по пладне селото бе изпаднало в сънна летаргия и ни се стори напълно замряло под палещите лъчи на слънцето. Дочуваше се само бръмченето на мухите и шумоленето от прибягващите гущерчета, осмелили се да излязат на припек изпод сенките на рушащите се изоставени къщи. Минахме покрай двама селяни, но те се свиха стеснително при вида на новите непознати, само ни кимнаха и промърмориха някакви неразбираеми поздрави, след което побързаха да се отдалечат. Но една от жените, с които се бях срещнал още първата сутрин в къщата на Марта — онази едрата, Мария — ни забеляза, макар че беше силно прегърбена.

— О, американеца! Кои са тези чужденци, които си ни довел?

Преди да успея да измисля как да отклоня обяснението, тя ни поведе към кухнята си, като размаха толкова енергично ръце, че нямаше как да не склоним пред поканата й. На бърза ръка ни настани около масата и без да ни изпуска от погледа си, свари кафе и да ни поднесе от домашните си сладки.

— Тя ти е годеница, нали? — започна да ме подпитва.

— Не, не. Само приятелка.

Не след дълго и друга жена се появи на прага на къщата. Тя също изгледа преценяващо Рита и Джон, сякаш Мария ги беше довела на сгледа. Накрая в кухнята се набутаха повече от половин дузина жени от махалата, по-едри или по-дребни, някои на средна възраст, но други съвсем стари.

— Те му били само приятели — обясняваше Марта на всеки новопристигнал. — От Канада. Макар че на мен поне мъжът повече ми прилича на германец.

— Така ли? — учуди се една от жените и се извърна към Джон. — Германец?

Джон се изчерви.

— Да, да, германец съм — призна той.

— Нищо лошо им няма на германците — подметна една от другите лелки. — Хората все говорят какво ли не за тях, и то все заради войната, ама аз ще ви река, че винаги съм ви уважавала вас, германците. Знаеш ли кои бяха най-лоши? Канадците! Истина е, те бяха най-лошите!

След като се разбра, че Джон поназнайва малко италиански, някои от жените се опитаха да го въвлекат в разговора си. Но скоро си пролича, че вниманието им всъщност бе насочено в съвсем друга насока. Очевидно те се интересуваха най-силно от Рита, която през цялото време остана мълчалива, ала видимо напрегната, особено когато погледите на жените падаха все върху нея. Те, разбира се, ме отрупаха с въпроси за нея, откъде е, каква ми се пада, сякаш много добре си знаеха, че през цялото време ги лъжа, но въпреки това извличаха удоволствие от моите отговори. И като че ли най-важното за тях сега бе, че можеха да я огледат толкова отблизо.

— Толкова е красива — промълви една от тях. — С тези очи.

Тогава се възцари някаква по-особена атмосфера, израз на по-специално и почтително отношение. Сякаш Рита бе дошла тук, носеща със себе си някаква тайна, някакво мистериозно познание, което им се искаше да сподели с тях.

— Те навярно са отгатнали коя си — казах й аз, когато отново излязохме навън. Това бе единственото разумно обяснение за тяхното възхищение от Рита — те явно търсеха в нея прилики с майка ни и особено искаха да разберат дали е предала на дъщеря си искрица от своя дух.

— Много бе странен — замислено отбеляза Рита, — начинът, по който ме гледаха.

— А пък на мен ми се стори, че те донякъде се страхуваха от теб.

Вниманието, което й бяха засвидетелствали жените, като че ли я бе променило по някакъв необясним начин — внезапно тя престана да бъде чужда тук. Със своя пуловер с дълги ръкави и с черната си коса тя се вписваше чудесно в сенките и камъните наоколо.

— Мисля, че постепенно започвам да разбирам, какво й е било на нея — каза ми Рита. — Говоря за нашата майка. Да живее в място като това. Да бъде непрекъснато наблюдавана.

Джон почти не проговори. През цялото време, докато бяхме на гости на Мария, той жадуваше само за едно: час по-скоро да се махне оттам или да стане невидим и може би затова се държеше с жените толкова резервирано, че можеше да бъде оценен като невъзпитан.

— Не знаех, че говориш италиански — казах му аз.

— Всъщност знам само няколко думи. От времето на моята младост.

— Учил ли си италиански?

— Не. Не. Научавах по нещо от тук от там. Но това беше преди толкова много години.

Двамата прекараха остатъка от деня, като си почиваха в къщата на дядо. Джон се настани да чете на балкона пред стаята си, а Рита се зае да пере, като използва голямото корито, в което аз се бях къпал като дете. После простря дрехите да съхнат на двора. От балкона на кухнята видях как Луиза излезе от тяхната врата с дъска за търкане на прането, за да я предложи на Рита.

— Благодаря ти. Grazie.

— Имаме и пералня — добави Луиза на своя скован английски. — С нея се пере по-добре.

— Не, не, всичко е наред. Хубаво е да постоят на това силно слънце.

— Да.

По-късно вечерта, след като се разходихме из селото и Рита и Джон си легнаха, аз се отбих в къщата на Луиза, но техните ми казаха да я потърся около площада, където наистина я намерих.

— Значи сестра ти най-после дойде — заговори ме тя.

— Значи всички вече знаят.

— Ти имаш право да не им казваш, защото това не е тяхна работа.

— Но нали вече всички знаят.

— Е, не ги ли знаеш какви са? Само повтарят, че очите я издавали. Защото били сини.

— Какво толкова особено има в това?

— Ами просто разправят, че всичко това било, защото майка ти изпила синка, когато била бременна със сестра ти. Такива едни глупости.

— Нищо не разбрах.

— И преди тук жените са използвали синка, когато са искали да се отърват от някое нежелано дете.

— Ама това е смешно.

— Само ти казвам какво си мислят тукашните хора.

— Ама това не е нещо, което майка ми би направила. Това никак не й подхожда.

— Е, така се говори. Пък и ти тогава си бил малък, така че откъде би могъл да знаеш?

Поехме по главната улица обратно към домовете си. Тук-там през прозорците се виждаха светлини, най-вече синкавата светлина от телевизорите, както и отблясъците от огнищата, около които хората се събираха.

— Ами за мъжа? — попитах я аз. — Какво говорят хората за него?

— Не зная.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Е, една от жените спомена, че й заприличал на един мъж, когото тя била виждала на телевизора. В един от онези филми за войната.

Неусетно стигнахме до вратата на нейната къща.

— Значи ти и сестра ти сте много близки — промърмори тя.

— Да. Много.

— Забелязах го. Даже отначало си помислих, че ти е приятелка. И дори те ревнувах от нея.

— Аха.

Тя се засмя.

— Бедният Виторио. Все си мислиш, че ти залагам някаква примамка, за да те накарам да останеш завинаги тук.

Ала аз не знаех какво да й отговоря.

Като влязох в къщата, забелязах, че светлината в стаята на Рита още не бе изгасена. За миг останах до затворената врата и дори чух как тя отгърна страницата на книгата, която четеше. Чух и скърцането на пружините на походното легло. Можех да вляза при нея и да я заваря там, върху тясното легло, с едва очертаващо се тяло под завивките. След малко, докато стоях все така замрял, я чух да става, да прави няколко крачки по каменните плочи на пода, сякаш бе усетила, че някой дебне зад вратата. Пристъпи отвътре към вратата и ми се стори, че долавям дишането й. Като че ли се поколеба за миг на прага. Или се колебаеше дали да вземе едно съдбоносно решение. Но после се чу само изщракването на ключа за осветлението и шума от стъпките обратно към леглото й в мрака.