Нино Ричи
Къде отиде тя (31)

Двадесет и девета глава

Джон успя да уреди двамата да се измъкнем навън след вечеря, без да предизвика подозренията на Рита. Само й обясни, че ще излезем да изпием по чаша като израз на приятелството помежду ни. Навън още бе светло, небето се озаряваше от златистите лъчи на залязващото слънце, което вече се спускаше зад планините. Едно петнисто селско куче за кратко ни проследи по пътя към селския площад.

— Рита ми спомена, че си я завел в родното си село — заговорих аз.

— Да.

— Замислих се за твоето семейство. Какво се е случило с роднините ти?

— Войната погуби някои от тях — обясни ми той. — Предполагам, че повечето от останалите вече са умрели.

— Не си ли бил близък с тях?

— Германците не са като италианците. — Усмихна се пресилено, опитвайки се да смекчи впечатлението от мрачния си тон. — Ние се придържаме към по-други правила на поведение.

Кръчмата беше празна, с изключение на младия мъж зад тезгяха. За него си спомних, че е внук на стария, вече починал собственик, който държеше кръчмата, когато аз бях дете. Поръчахме си две бири и се настанихме на терасата, гледаща към площада. Дърветата по склона над ресторанта още оставаха озарени от последните слънчеви лъчи и бяха обагрени в оранжево и червено от гаснещата светлина. Сигурно същите тези дървета са се издигали тук и когато съм бил малък. Сигурно и тогава така са се обагряли преди всеки залез, защото не са се променили много или защото… толкова много са се променили.

— Намери ли това, което търсеше тук? — попита ме ненадейно Джон.

В интонацията му се долавяше някаква тъга.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто така мисля. Да се завърнеш отново в родния си край. Човек винаги се оглежда за нещо.

— Да. Не… Всъщност не зная.

Донесоха ни бутилките с бира и те останаха да стърчат на масата като опори, по които да се ориентираме и които да ни послужат като повод за срещата ни — сега ние бяхме просто двама мъже, седнали да изпият заедно по една-две бири.

— Рита може би ти е разказвала какво се случи с нашата майка — подметнах аз.

— Не много.

— Има някои неща, които така и не ми се изясниха. Останаха в мен някои въпроси, ненамерили своите отговори.

— Тогава си бил много малък, така че това е естествено. Не си можел всичко да разбираш.

— Да, така е.

— Но сега може би си попаднал на хора, които не ти разказват тъкмо това, което би искал да чуеш. Така ли е?

— Донякъде е така.

Той наля от бирата си в чашата бавно, оставяйки пяната да се надигне над ръба на чашата.

— Свързано е също и с бащата на Рита — добави той. — Мисля, че това би трябвало да е един от въпросите, които те вълнуват.

— Да. Точно така.

Светлината бавно започна да се отдръпва от площада, докато слънцето все по-упорито потъваше на хоризонта зад планините. Откъм далечния край на улицата, вече обгърнат в сянка, един стар земеделец се връщаше от нивата си.

— Мисля, че може да е бил германец — изрекох аз най-сетне. — Искам да кажа: бащата на Рита.

Джон обаче не ме погледна.

— Така ли говорят хората? Че бил германец?

— Не.

— Ама ти така си мислиш.

— Да.

— Защо?

— Не зная. Просто съм запомнил това-онова.

— Разбирам.

Имах чувството, че истината в моите подозрения ще зависи някак си от способността ми да ги защитя пред Джон.

— Германците са били тук през войната — заявих аз. — Двама от тях са пренощували в нашата къща.

— Но това е било много години, преди Рита да се роди.

— Зная. Но може би един от тях се е върнал обратно. Заради майка ми.

— Аха. Защото бил влюбен в нея, така си мислиш, нали?

— Отчасти, да.

— Но са изминали толкова много години.

— Той обаче може да е бил способен да я чака много дълго. Може би е имал семейство в родината си, при което се е прибрал след края на войната, но после отново е напуснал. Дори предполагам, че е бил издирван тук, вероятно от властите. Но е възможно да го е издирвало и семейството му.

Устните му до този момент бяха оставили бирата недокосната и пяната й постепенно спадаше.

— Какво семейство? — попита ме той.

— Това не мога да зная. Вероятно жена. Може би и деца.

Сега вече като че ли бяхме стигнали до болезнено интимен момент.

— И какво се е случило с тях? — отново ме попита той.

— Възможно е да се е стигнало до някакъв трагичен завършек. Нещо, от което той е избягал. Или пък просто ги е зарязал.

— Разбирам.

Сега в тона му се долавяше нотка на примирение. Звучеше сразен от моята логика. И тъкмо заради това се реших да задам въпросите си още по-директно.

— Възможно ли е да е станало точно така? — замислено изрекох аз.

— Да, възможно е.

— Само че не изглеждаш много убеден.

— Не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.

— Предполагам, че наистина не трябва.

— Но все пак би искал да узнаеш истината.

— Да.

— Но е възможно истината да не се окаже толкова интригуваща.

— Това не е най-важното сега.

Светлината почти изчезна и Джон избледняваше постепенно като сянка пред очите ми. От вътрешността на кръчмата заедно с бледосиньото сияние на телевизионния екран долетя шумът от някакъв мач.

— А след това? — отново поде разговора Джон. — Какво е станало след това с този мъж?

— Не зная. Може да е заминал за Канада, надявайки се да се срещне там с майка ми. — Но тя умря.

— Тогава това е бил краят на тяхната връзка. И краят на цялата история.

— Може би.

Той погледна към площада.

— Искаш да го намериш, този мъж — заключи той. — За това ли дойде тук?

— Не съм сигурен… Какво искаш да кажеш с това?

— Заради себе си ли го вършиш? Или заради Рита?

— Заради нас двамата.

— Но ако го намериш, какво ще представлява сега той за теб? Един злодей. Някой, който е съсипал живота на майка ти. И на Рита… Понеже просто е бил този, който я е изоставил, който нищо не е свършил. Ако всичко, което наговори, се потвърди, тогава той ще се окаже двоен злодей — някой, който е изоставил едно семейство и е съсипал второ семейство, като причината за това може би не е била друга освен неговата суета или преследването на егоистична наслада.

— Все пак не това е най-важното сега.

— А какво е най-важното?

— Да се разбере истината.

Сега се намръщи. Сведе поглед към ръцете си.

— Съжалявам — изрече накрая. — Не зная какво да те посъветвам.

Младежът, който досега стоеше зад тезгяха на кръчмата, излезе и включи осветлението на терасата. Бледа жълтеникава светлина обля всичко наоколо и му придаде червеникавокафяв оттенък подобно на образите от старите фотографии. Сякаш тази маса и тези столове бяха само спомени за онези, които са били тук преди толкова много години. Та нали тъкмо на тази тераса, край маса като тази, върху столове като тези, бях заварил дядо си и стария Антонио ди Лучи в онзи ден, в който от вратата на обора беше надникнал един непознат, със сини или сиви очи. Именно този непознат, който можеше да ми каже нещо повече за това, което сега толкова силно ме вълнуваше. Какво значение имаше сега онова, което може би се е случило тогава, след като е промито след изтеклите оттогава години, както всичко на този свят избледнява и отминава.

— По време на войната — започна Джон, — понякога се случваше така, че всичко се объркваше и ставаше много трудно да се преживява. Например моето родно село… оказа се, че се намира край железопътната линия, водеща към Дахау. След войната местните хора се кълняха, че нищо не са видели, че нищо не знаели, макар че истината, разбира се, е много по-сложна. Но как да принудиш хората да признаят това, как да приемат, че са били чудовища? Понякога истината е такава, че е твърде трудно да бъде обяснена. Далеч по-лесно е нищо да не се споменава.

— Но това не е правилно — възразих му аз.

— Да, може би не е правилно. В крайна сметка това бе една от причините, които ме подтикнаха окончателно да напусна Германия, това упорито мълчание. Често си мисля за децата, които са се родили след войната. Които са напълно невинни. Може би за тях тази тишина е по-добрият вариант. Или пък щеше да е по-добре въобще да не се бяха раждали, за да не бъдат обременени с греховете на своите родители, с това, което те са извършили или не са извършили. Така че това вероятно е най-доброто решение за търсенето на Рита и нейния баща. За нея ще е най-хубаво да си остане освободена от бремето, свързано с неговото минало или с лъжите, които той евентуално би й наговорил.

Искаше от мен доверие, но ми предлагаше и основанието, заради което да му откажа.

— Той може да е бил всякакъв, този мъж — замислено процедих аз. — Ако съдя по това, което току-що ми обясни. Би могъл да е бил и истински злодей.

— Да. Може би. Или може да е бил просто един най-обикновен човек. Да не е бил герой. Някой, който не желае да дава повече обяснения за миналото си. В живота на всеки от нас може да се открият подобни събития, които за другите ще останат завинаги неразбираеми. Дори може би и в твоя живот.

Извърна се към мен и ме изгледа. Внезапно ми стана ясно, че знае за нас с Рита. Може би не с всички подробности, нито какво точно е станало, но достатъчно, за да усеща, че нещо се е случило, че е бил прекрачен някакъв праг. Имах чувството, че той не толкова се старае да контрира моите подозрения, като противопоставя моята тайна срещу своята, а по-скоро се опитва да спечели доверието ми, да ме убеди да не продължавам да настоявам за този разпит.

Останахме смълчани край масата. По улицата към кръчмата се зададоха двама старци. Щом изкачиха стъпалата до терасата, те ни поздравиха, след което преди да влязат вътре, се увлякоха в разговор.

— Никога не си обяснявал откъде знаеш италиански — припомних му аз, след като двамата непознати изчезнаха от терасата.

Джон улови погледа ми, сякаш се стараеше да разбере намеренията ми.

— Служих тук през войната — призна той накрая. — Също като онзи твой войник.

Можех да продължавам да го разпитвам, но можех и да престана. Имах чувството, че той щеше да ми отговори на всеки въпрос, стига да го изложа правдиво и убедително и че в крайна сметка щях да успея да го преобразя в ролята, с която той не желаеше да се нагърбва. Или може би щеше да стане и да изчезне, както бе направил преди двадесет години.

— Рита сигурно вече се тревожи за нас — измърморих аз.

Тръгнахме към къщи. Вече се бе свечерило и уличните лампи хвърляха своята жълтеникава светлина по тясната улица. Застудя, при това много. От прозорците на някои къщи, покрай които минахме, се виждаше заревото на огъня в огнищата.

— Може би вече трябва да си тръгнем — припомни ми Джон.

— Да.

— Или искаш още да постоиш тук?

— Мисля, че ми се иска да остана още малко. Всъщност не съм сигурен.

Сега той ми се стори по-странен, дори непознат — сега, след като нещата се поуталожиха — този мъж, който бе променил завинаги хода на моя живот, ала за когото дори и сега почти нищо не знаех. Не бях сигурен какъв точно пакт бяхме сключили, не бях сигурен, доколко той ще опази своята тайна или доколко аз имам намерение да го направя.

Когато стигнахме до къщата, на втория етаж още светеше. Спряхме се пред външната врата.

— Знаеш, че аз никога не бих я наранил — заговори Джон. — Мисля, че поне това ти е ясно.

— Да.

Но вече не бях сигурен дали бях постъпил правилно, нито бях уверен кой бе този мъж, на когото бях позволил да бъде толкова много с Рита, нито знаех дали мога още да му се доверявам, след като може би бе създал толкова много усложнения.