Нино Ричи
Къде отиде тя (26)

Двадесет и четвърта глава

На следващия ден ме поканиха на вечеря Луиза и родителите й от къщата, в съседство с дядовата. От детството си пазех смътен спомен за техния дом като за някакъв окаян коптор, като за смрадливо място, вечно пренаселено с дечурлига с немити лица; ала сега — вероятно благодарение на намесата или по-скоро на парите на нейните братя и сестри, които вече не живееха тук — мястото изглеждаше напълно обновено и преустроено в крак с модата. Още от входа ме посрещна добре изглеждащ коридор, застлан с мраморни плочи, просторен хол, последван от тънеща в полумрак гостна (очевидно използвана само при по-специални случаи) и удивително чиста кухня, претъпкана с най-съвременно кухненско оборудване. Родителите на Луиза, дребни и изгърбени от работата и годините, се суетяха около печката, докато самата Луиза привършваше сервирането на вечерята на масата в ъгъла и сякаш се опитваше да се скрие сред прекалено модерното обзавеждане на къщата.

— Твоят дядо винаги беше толкова добър с нас — заговори баща й. — Както и майка ти. Тя неизменно ни помагаше за гледането на децата или каквото там се налагаше.

По време на вечерята разбрах, че Луиза била приятелка с Мария, дъщерята на леля Катерина. Тя ми предложи на следващия ден да ме заведе до фермата на леля. И така на сутринта, още преди осем, тя почука на вратата ми, облечена в същата ефирна лятна рокля, която носеше, когато я срещнах за пръв път. Роклята й придаваше още по-младежки вид, отколкото бе типично за нейните двадесетина години, може би защото в нея тя изглеждаше незащитена подобно на скъпоценност, чиято истинска стойност още можеше да оцени.

— Аз им се обадих, преди да тръгнем — рече ми тя. — Ще можем да останем там за обяд.

— Но твоите родители няма ли да възразяват?

— Че защо да възразяват?

За фермата на леля си знаех само, че се намира някъде в околностите, отвъд Кастилучи, което в моите детски представи означаваше, че става дума за нещо едва ли не на края на света. Не си спомнях да съм ходил там като малък, понеже повечето от срещите ми с хората от бащиния ми род се осъществяваха главно в къщата на дядо ми по бащина линия в самото Кастилучи. Така че аз и досега си живеех с представата за някакво много примитивно и глухо място, както всички ние гледахме на селцата и махалите в околностите на Вале дел Соле. На другия ден с Луиза се качихме в колата и потеглихме по шосето, водещо към Кастилучи, но след няколко километра трябваше да отбием по един неравен черен път, виещ се високо над долината, която постепенно се отдалечаваше от нас на юг. Ние продължавахме направо към високите планини, разположени на север, към Абруцо. От двете страни на пътя често се виждаха добре уредени ферми, макар и разположени доста надалеч една от друга, по-спретнати и по-съвременно изглеждащи, отколкото очаквах да видя, с малки дворчета отпред, осеяни с цветя, с рози покрай фасадите на вилите. Надолу, към долината, се жълтееха нивята със зреещото жито.

Фермата на леля ми се оказа кацнала най-отгоре, на билото на хълма. Последните няколко десетки метра изкачихме по твърде стръмна отсечка от пътя, който тук, само в края си, бе бетониран вероятно заради опасния наклон. Самата къща, дълга и тясна като жилищата на индианците, които бях виждал в Америка, имаше някак си недовършен вид, може би понеже тук-там мазилката не беше довършена, пък и накрая бе останала една самотно издадена стена, съградена сякаш за някаква бъдеща стая, която така и не е била построена. Когато спряхме в малкия преден двор, настъпи небивало оживление — първо се разлаяха кучетата, после се разкудкудякаха и побягнаха кокошките, сетне се захлопаха врати и наизлязоха дечурлига, жени по престилки, сякаш не беше къща, а едно малко село.

За пръв път от завръщането си в Италия ми предстоеше среща с мои роднини по бащина линия. Докато ме поздравяваха с добре дошъл, хората изглеждаха доста стеснителни и благопристойни. Всички ми се струваха като издялани — с едни и същи пестеливи пропорции, съсухрени и смалени, така че сред тях аз стърчах като някакъв недодялан гигант. Децата веднага се скупчиха край полите на майките си; две от тях — момченце и момиченце, красиви, синеоки и русокоси, имаха вид на появили се от някоя приказка, дотолкова се отличаваха от всички останали наоколо. Те ме зяпаха мълчаливо, като че бях пришълец от друга планета.

От най-крайната врата на къщата изскочи леля Катерина, все още слаба и кльощава като някоя ученичка.

— Веднага те познах — зарадва ми се тя, с просълзени очи. Протегна ръка и леко ме пипна по бузата, за да се увери, че не сънува. — Толкова приличаш на баща си. Все едно че отново го виждам. Беше на твоите години, когато замина за Америка.

Опитах се да си представя каква роля може да е играл в нейния живот, този млад мъж, нейният брат. След като е заминал, тя никога повече не го бе видяла.

— Хайде, влизай, де. Сигурно вече си огладнял.

Луиза потърси своята приятелка Мария, а в своята част от голямата къща, която се намираше в другия край на двора, леля ми поднесе закуска в кухнята. От куките по тавана висяха дълги връзки с лук и големи парчета месо за сушене. На печката в тенджерата къкреше нещо. В ъгъла, полускрит в сянката, беше приклекнал един старец, надвесен на легена, за да оскубе едно пиле. Това бе мъжът на леля ми — Николо. Косата му вече беше напълно побеляла, а лицето му — още по-червендалесто и сбръчкано, отколкото го помнех от последната ни среща преди толкова много години. Изчака десетина минути, без дори да ме погледне, съсредоточен само в работата си.

— Ето че най-после се върна — заговори той най-накрая.

— Да.

— Е, няма да те отпратим. Тук не се прани така.

— Кой казва, че ще го отпратим? — веднага настръхна леля ми Катерина.

Ала той се престори, че не я чу.

— Говоря за това, което се случи с майка ти там долу, във вашата къща. Тукашните хора не забравят такива неща.

— За бога, Николо, че той самият какво общо има с всичко?

— Просто казвам.

Отново се надвеси с пилето над легена. Като че се опитваше да преглътне някаква обида, която не можеше съвсем ясно да определи.

— По-добре не му обръщай много внимание — кимна ми леля Катерина. — От много пиене на вино главата му започна да се замъглява.

Поднесе ми хляб и осолена шунка, нарязана на тънки резени. Чичо Николо, може би заради вкиснатото си настроение, не остана доволен от закуската.

— Трябваше да му дадеш от другото. Това ще му дойде много сухо — промърмори той.

— Сама ли си я правила? — попитах аз.

— А, какво? О, да. Да.

— Много е вкусна.

— Ами цели шест месеца я суших. Не можеш намери като нея в цяла Америка.

— Да, чудесна е.

— Да. Бива си я.

Той притегли стола си малко по-близо до масата, за да си вземе от хляба и шунката.

— За обяд извади от другата — нареди й той. — Щом и тази хареса, ще видиш какво ще каже за другата.

После се поразходих наоколо заедно с леля Катерина. Огледахме постройките в двора. Тя ми показа шопарите в кочината в ъгъла, груби, приличащи на глигани, гледани заради същата шунка, с която ме нагости. После прекосихме пътя, за да стигнем до издадена скала, опасно надвиснала над долината на реката. По поляната наоколо имаха кошери, от които тя ми се похвали, че вадели много мед. През цялото време леля Катерина все крачеше припряно, забързано, тъй като се опасяваше да не връхлети буря, което много ме учуди, защото небето над нас беше съвсем ясно, заляно от ослепителната слънчева светлина.

— Зная, че не ти е лесно сега — отново ме заговори тя. — Заради баща ти. Той винаги си е бил такъв един, особен, настроенията му непрекъснато се сменяха, та понякога ставаше съвсем неразбираем. Много ме болеше за него.

— Бяхте ли близки, докато е живял тук?

— Близки ли? — засмя се тя. — Понякога му удрях по някой шамар, ако за това ме питаш.

Когато най-сетне стигнахме до кошерите, вятърът внезапно се усили и на хоризонта започнаха да се трупат ниско надвиснали облаци. Кошерите бяха подредени приблизително в полукръг, близо до склона, за да бъдат защитени от най-силните пристъпи на планинските ветрове и стихии. Около тях жужаха стотици пчели, очевидно заети с трескава дейност. Макар да беше опасно уязвима заради жилещите насекоми, Леля Катерина се приближи до един кошер, внимателно повдигна капака му и извади една по една рамките отвътре, за да изгребе меда от тях. Лицето й се набръчка от усилието да се съсредоточи и да не допусне някоя грешка, след като се намесваше така грубо в живота на пчелите.

— Не се ли страхуваш от тях? — полюбопитствах аз.

— Какво би помогнало, ако се боя от пчелите? — отвърна ми тя.

Щом свърши, облаците вече се бяха струпали точно над главите ни. Забързано се устремихме към къщата, като през целия обратен път ни духаше толкова силен вятър, че за малко щеше да ни отвее. Леля Катерина се приведе и с една ръка подхвана края на полата си. Веднага се пресегнах и грабнах от другата й ръка кошницата, в която носеше бурканите с меда, но сега леля олекна още повече и едва се крепеше на нозете си срещу непрестанните яростни пориви на вятъра. След минута само полата й се изду като балон и за малко стихията да я отвее.

Дъждът започна да се сипе, много преди да се доберем запъхтени до пътя. Отначало ни заудряха първите, най-тежките капки, след което ни връхлетя сякаш градушка от камъни. Настъпи истински ад, докато падаше лятната градушка.

— Боже мой! — провикна се леля Катерина, повдигна полата си още повече и се втурна да бяга. От другата страна на пътя имаше някакъв паянтов заслон, където се скрихме. Леля Катерина влезе първа вътре и веднага ме повика при себе си.

— Не си бил целия този път от Америка дотук, за да умреш от някаква градушка!

Но се оказа, че най-лошото тепърва предстои: по тънкия ламаринен покрив на заслона забарабаниха ледени буци колкото топки за голф. Недалеч от заслона житото в околните ниви почти изцяло полегна под напора на вятъра, сякаш го тъпкаха зли духове, яхнали невидими, буйни коне.

— Най-зле е за лозята — промърмори леля ми. — Останалите посеви ще се възстановят.

След градушката, която трая само няколко минути, последва незапомнен от мен порой. Леля Катерина се отдръпна навътре в заслона, отпусна се на пейката до стената и загърна по-плътно шала върху раменете си. После измъкна отнякъде една сбръчкана ябълка и ми я подаде.

— Не, благодаря.

— Тогава аз ще я изям — рече тя и отхапа.

Седнахме да изчакаме дъждът да престане. По пътеката пред заслона се оформиха дълбоки вади, надолу по които шумно се спускаха потоци.

Леля ми посочи с ръка към леещия се дъжд.

— Точно там, надолу по хълма, се роди ти. Ей там, където са онези дървета. Още помня, че раждането ти закъсня с цели три седмици.

Не бях сигурен за какво ми говори.

— Аз си мислех, че съм роден в Кастилучи.

— Не, тук беше, много добре го помня. Наистина имахме място долу в града, ама тук, сред този пущинак, дядо ти изгради фермата. Тогава все едно че беше на края на света. А пък бедната ти майка, чакаше този миг ден след ден, без никаква акушерка на километри наоколо, защото се случи по жътва, в най-усилното време. А дядо ти хич и не си направи труда да я върне в града.

Загледах се през дъжда към дърветата, които тя ми посочи — дотам да имаше най-много два километра надолу по склона на хълма. Не се виждаха никакви пътища, нито дори електропроводи, а само поле и обрасли с храсталаци по синорите пасища.

— Там още можеш да видиш старата къща — добави леля. — Или поне туй, що е останало от нея. Мога да река на Мария и Луиза да те заведат дотам след обяда.

Отхапа за последен път от ябълката и захвърли огризката сред дъжда.

— А те погаждаха ли се? — попитах. — Майка ми и баща ми?

— О, нали сам знаеш как беше. Тогава не мислехме много за тези неща, не беше така, както го знаят младите днес. Никак не им беше леко да живеят в този пущинак, пък и дядо ти беше особен. А после загубиха и бебето. Но ти сигурно не знаеш това.

— Какво бебе?

— Преди теб имаха момиченце, Марина. Една вечер тримата се прибирали с велосипеда на баща ти от събора в града и се ударили в един крайпътен камък, та изпопадали на пътя. Мислехме си, че нищо й няма, освен една лека драскотина на тила. Никой дори и не помисли да викаме доктор и разни такива. Само че вечерта детето заспа и вече никога не се събуди. Баща ти не можа да го преживее. Всичко, което се случи после с майка ти и с другото момиче — Рита сте го кръстили, нали така — беше само част от същата история или поне на мен тъй ми се чини. Вече едвам се търпяха двамата. Между тях завинаги остана това бебе, за да им напомня.

Дъждът вече стихваше. Над планините, далеч на изток, се появи сребристосиня ивица. И колкото повече гледах натам, толкова по-широка ставаше тя. Преди напълно да престане, дъждът съвсем се укроти. На фона на струящата кехлибарена слънчева светлина всичко наоколо изглеждаше като някаква загадка, като някакво небесно откровение.

Още се опитвах да наместя ненадейното откритие за живота на родителите си в своите представи.

— Не знаех нищо за това — признах й аз.

— Ето, виждаш ли какви работи са ставали — въздъхна леля Катерина. — Цял живот може да си мислиш за нещата по един начин, но накрая изведнъж се оказва, че са били доста по-различни.

 

 

Луиза някак си успя, тайно от мен, че и от всички останали, да се разбере с братовчедка ми Мария, така че само тя — Луиза — да ме придружи надолу до старата къща на дядо. Тръгнахме след обяда, като се спуснахме по същата пътека, която с леля Катерина бяхме огледали от високото. Само че пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото ми се бе сторила, макар че на места прекосяваше и по-равни участъци като пасища и лозя. Луиза ме улови за ръка, за да не се подхлъзне надолу по стръмното по лепкавата кал на пътеката, образувала се след проливния дъжд. Днес бе с мокасини, които не й бяха особено полезни в калта. Много по-полезни биха били онези високи обувки с дебели подметки, с които бе обута, когато я видях за пръв път.

На обяд се събрахме доста хора, повече от дузина. Насядахме край масата, изнесена от домакините в двора на открито. Чичо Николо, след като изпи доста чаши с вино, започна да се държи покровителствено и сякаш се стараеше да ме предпази от това другите да не отправят към мен същите обвинения, с които той ме посрещна сутринта, когато влязох в къщата.

— Никой не може да ти държи сметка за това, което се е случило. Нито да говори срещу баща ти. Всичко е заради майка ти, защото всичко започна от нея. Винаги съм твърдял това.

Получи се доста неудобна пауза. Видях как Луиза ме изгледа смутено.

— Или говоря нещо, дето не е вярно? Кажи ми де.

Старата ферма на дядо ми по бащина линия се намираше почти по средата на пътя, спускащ се надолу към долината. Беше сгушена до склона на хълма, така че когато се добрахме най-сетне до нея, ни се стори прикрита сред дърветата и храсталаците сякаш зад камуфлаж. До нея имаше малка външна постройка, която вероятно бе още обитавана от някого, понеже изглеждаше по-запазена, пък и вратата й бе заключена с катинар. Но самата къща със срутените си стени и изпопадалите си мертеци наподобяваше окаяна развалина, достойна за свърталище на призраци. Е, поне на приземния етаж имаше признаци, че това тук някога е било нечий дом. Виждаше се къде е било огнището, виждаха се и някакви грубовати лавици, заковани към една от по-запазените стени. От втория етаж бе останала само една полусрутена стена с празна рамка от прозорец на нея, който гледаше към обраслия с храсталаци стръмен склон насреща.

— Доколкото си спомням, баба ти напуснала това място веднага след смъртта на мъжа си — заговори Луиза. — И оттогава заживели в града.

От къщата в града имах спомени — за разположението на стаите, за гозбите и огнището, за гледките от прозорците. Обаче за това място тук нищо не помнех. Явно е останало като тъмно петно в съзнанието ми, като място, което може би е съществувало, но аз не съм посещавал.

Излязохме в малкия вътрешен двор и открихме обрасли с плевели останки от каменна тераса. Луиза се защура из руините. Зад това, което може би някога е било кухнята, видяхме изнесен бюфет от избеляло заради дъждовете и ветровете дърво. Луиза се опита да разтвори вратичката на едно от големите чекмеджета. Вратата поддаде. Вътре видяхме част от някаква икона и една глинена ваза с нащърбено гърло — липсващото парче се търкаляше до нея. Вазата като че ли през всичките тези години бе чакала нечии ръце да я докоснат. Луиза я извади, остави я на плота и допря парчето към счупеното място — веднага лепна, при това съвсем точно. Тогава Луиза откъсна едно диворастящо цвете и го забучи във вазата.

— Ето, сега е като в някой дом — рече ми тя.

Отидохме до каменната пейка, вградена от едната страна на малката външна постройка. Седнахме под сянката на високия дъб. От пейката се откриваше приятен за окото изглед към фасадата на къщата. Може би тъкмо това е било мястото, където моята майка е седяла през лятото, за да пази детето си, играещо на поляната.

— Сигурно ти е странно, като си мислиш, че си роден тук — сепна ме Луиза. — В една от тези стаи.

От вятъра и дъжда рано сутринта въздухът сега бе толкова свеж, толкова прекрасен, ухаещ на пролет, носещ топлина. Цялата местност — заслонената от толкова много дървета долина, склоновете и реката най-долу, пръстенът от синеещи се планини в далечината — всичко това ми приличаше на детско кошче, предназначено да скъта само това място, тази порутена къща, тази падаща на петна светлина. Лек ветрец зашумя из долината и за миг животът от миналото, безвъзвратно отминал, внезапно ми се стори напълно възможен и реален: представих си как баща ми работи на полето, а майка ми приготвя обяда.

Луиза взе камък и лениво го запрати по един гущер, запълзял право към нас.

— След толкова много години в Америка вероятно се чувстваш странно, като чужденец. Там сигурно всичко е по-различно.

— Може и така да се каже. С изключение на това, че сега съм тук и вече не знам къде се чувствам повече като чужденец.

— Може би не е толкова различно за онези от нас, които са останали тук — отбеляза Луиза.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Просто си мисля за историите от миналото, които разказват хората, мисля си за всичко преживяно толкова отдавна, когато им харесвало да живеят така. Дори и в къща като тази. Изглежда така, сякаш е била обитавана преди хиляди години.

— Понякога имам чувството, че съм като някой от онези, които са решили да останат тук — ние все още излизаме на полето, за да се грижим за нашите маслини и лозя, но всичко вече е по-различно. Нещата вече не са такива, каквито са били.

За кратко потънахме в мълчание. После за миг и на двамата ни се стори, че изпитваме неудобство, с което не можехме да се справим.

— Ако искаш — Луиза първа наруши мълчанието, — можем да слезем до реката. Там има едно място, което искам да ти покажа.

— Какво е това място?

— Просто едно по-особено място. Тайно място.

Пътеката надолу бе стръмна и камениста. Заобикаляше покрай овощните градини и каменистите нивички, завардени тук-там със струпани като стени камъни, по които, когато се приближавахме, се стрелкаха десетки гущери. По едно време Луиза се затича напред, извика ми да я последвам и само сред минута изчезна от погледа ми, защото пътеката криволичеше много. След това я мярнах надолу по склона, но после задълго не я виждах. Наложи се да ускоря крачка, но пътеката стана още по-трудна за бърз ход, защото бе чакълеста и с много завои.

Завих за пореден път и едва не връхлетях върху нея, както бе седнала да почива върху един голям камък след завоя.

— Виж се само! — рече ми тя. — Зачервен си като цвекло.

Беше си вдигнала полата над коленете и си правеше вятър, за да се охлади. Усетих внезапна тръпка да ме пронизва целия, като я гледах така разголена. Всичко ми се стори някак си странно познато — пътечката, изгарящата топлина, младото момиче, което ме очакваше зад завоя.

— Имаш вид на човек, видял призрак — каза ми Луиза.

— Изплаших се, че съм те изгубил.

Тя се засмя.

— Хайде тогава да те държа под ръка.

Пъхна ръката си в моята и ме поведе напред. За щастие, сега теренът беше по-равен, а пътеката започна да се разширява. Когато най-после стигнахме до реката, придошла и помътняла след тазсутрешния порой, започнах да си спомням: вече бях идвал тук преди. Бяхме минавали покрай същите тези скали, покрай които сега Луиза ме водеше, макар че се оказаха много по-малки, отколкото ги виждах в спомените си. Бяхме следвали подобна пътека, но откъм другия бряг. Луиза продължи да ме води напред и все напред, покрай тясното пространство между руслото на реката и скалистия склон. Накрая се добрахме и до пещерата. От нея изтичаше тънко ручейче, колкото да засвидетелства, че вътре има скрит извор.

— Това е топъл извор — обясни ми Луиза. — Когато бяхме малки, двете с Мария често идвахме тук.

Вътре, близо до входа, слънчевата светлина хвърляше неясни полусенки, преди да се потопим окончателно в мрака, царуващ вътре в пещерата. От стените лъхаше някакъв странен дъх и се усещаше зловонна влага. Още по-нататък беше изворът — малък кипящ вир, целият покрит с мехури, които проблясваха смътно в мрака.

— Майка ми също имаше навика да идва тук — казах й аз.

— И те е водила със себе си?

— Само веднъж. Мисля, че тук е водила и любовника си.

Произнесох това съвсем спонтанно, въобще без да се замислям как може да споделям с нея нещо толкова интимно. Но Луиза с нищо не показа, че се е смутила.

— Какво те кара да мислиш така? — попита ме тя.

— Не зная. — Още си спомнях, че тогава намерих нещо тук, зад една от скалите. Но сега нямаше никакви скали, нямаше ги и назъбените дребни камъни, които се бяха запечатали в спомените ми. — Може би заради поведението й тогава или пък заради нещо друго, не мога да си спомня.

— Мога да твърдя, че не е била първата. Хората са водили любовниците си тук от години. Или може би от векове.

— Да си слушала някога някой да ти е говорил за него? — попитах я аз. — За любовника на майка ми?

— Мисля, че е бил чужденец. Някой, който е минал от тук. Поне така са ми казвали моите родители.

— А нещо повече да са ти разказвали?

— Не. Само това.

— Може би са знаели повече, отколкото са споделяли с теб?

— Може би. Но не ми се вярва. Те са прости хора, от онези, които не задават много въпроси.

Тя влезе в пещерата и свали мокасините си, за да потопи единия си крак във вира.

— Затова ли дойде тук? — замислено изрече тя. — За да откриеш кой е бил той?

— Може би. Но вече не съм сигурен.

— Ако искаш, мога да ти помогна.

— Не, не е необходимо.

Тя пристъпи още по-напред, наведе се и загреба с шепи топлата вода, за да изплакне лицето и врата си. От мястото, където бях застанал, недалеч от входа на пещерата, тя едва се виждаше като неясен силует, като сивкава сянка на все по-тъмния фон на пещерата.

— А сестра ти? — сепна ме гласът на Луиза. — И тя ли иска да узнае кой е бил той?

— Не съм сигурен. Но предполагам, че да.

— Говори се, че била отгледана от чужди хора.

— Истина е. Но това стана, когато поотрасна.

— Трябва да е било трудно за нея. Без майка, без баща.

Гласът й се промени още по-странно, защото отекваше във влажните стени. В мрака ми се струваше, че говори самата пещера, че тя търси отговорите.

— Мисля, че в крайна сметка ще се оправи сама.

Вече въобще не я виждах. Спусна се тишина, после дочух прошумоляване на дрехи, последва пауза, след което се чу плясък и шум от потапянето на нещо във водата. Отново изпитвах неясната уплаха, че съм я изгубил, че се е стопила като призрак. Стана ми безкрайно неудобно, сякаш нещо ме бе докоснало, почти осезаемо, за да изчезне после отново. Тя изплува след броени секунди. Разбрах го по шума от плискаща се вода по камъните край вира. После отново чух шумоленето на дрехите й, а накрая тя се появи от мрака като привидение, с капеща от косите й вода, с плътно прилепнали по тялото й дрехи. В този миг, когато още не се виждаше ясно сред дрезгавата сивота, ми се стори, че един образ от миналото се е насложил върху нейния в настоящето, както се наслагват два негатива.

— Е, надявам се, че не си ме видял — изрече тя през смях. — Макар че вероятно си виждал много жени съвсем голи.

Почти се бе стъмнило, когато се изкатерихме обратно до къщата. Внезапно застудя. Добре, че леля Катерина бе запалила огъня в огнището, та Луиза и аз веднага претеглихме столовете си по-близо до него, за да се постоплим.

— Мисля, че сте слизали долу до горещия извор — промърмори леля Катерина и измери Луиза с многозначителен, подозрителен поглед. Иначе май всички тук ме поощряваха да съм заедно с Луиза. Не можех да преценя дали това приемане на ставащото, това тактично одобрение на чувствеността на младите е някаква нова мода, дали нещата са се променили толкова радикално през годините, докато не съм живял тук, или винаги са си били такива, прикрити под булото на примитивното селско пуританство.

Леля Катерина настоя да остана и за вечерята. По-късно, беше малко преди да си тръгна, Луиза ме заведе до едно малко възвишение над къщата, откъдето ми изброи едно по едно имената на всички села и градчета, чието светлини блещукаха далеч долу в долината, сред заобикалящите ни смълчани, тънещи в мрак хълмове. Сякаш ми ги предлагаше, сякаш ми ги връщаше обратно. Всяко име отекваше като ехо сред моите детски спомени, всяко име ми припомняше разни истории и образи, всяко име беше символ, част от някаква по-голяма драма, която ежедневно се разиграва в планините, оформящи този величествен амфитеатър.

— Щастлив ли си в Америка? — заинтересува се Луиза.

— Защо питаш?

— Не зная. Понякога изглеждаш толкова сериозен.

— Щях ли да бъда по-щастлив, ако бях останал тук.

Тя пак се засмя.

— Може би.

Откъм къщата долиташе приглушеният шум на разговорите, които се водеха там. Оранжевата светлина от прозореца припламваше като отблясък от огъня. Около нас се простираха планини, които изглеждаха необятни като грамадни сивеещи се сенки в мрака, а под тях се бяха сгушили селцата, подредени по склоновете като в редица от факелна процесия. Мракът, с който се бореха, изглеждаше древен и непреодолим. Беше същият мрак, който е господствал тук от столетия, от хилядолетия, заради който хората са се скупчвали край огнищата си, заради който са бързали да се приберат по домовете си.

Луиза се приближи толкова близо до мен, че можех да усетя топлината, излъчвана от тялото й.

— Това място е още в кръвта ти — промълви тя. — Мога да го усетя.

А блещукащите в далечината светлинки, като че ли примигваха одобрително, в съгласие с нея.