Нино Ричи
Къде отиде тя (16)

Четиринадесета глава

Два дни изтекоха, преди отново да видя Рита. Зърнах я съвсем случайно, от автомобила на баща ми, докато пътувах на запад по Колидж стрийт, покрай сградите на университетския комплекс. Веднага я познах, макар да я гледах отзад. Никак не бе трудно, защото тя и сега бе облечена със същия пуловер и със същите джинси, с които беше при разходката ни до зоологическата градина. Не можех да се отърся от усещането, че просто я заварвам там, където преди два дни тя бе слязла от колата.

Спрях до нея.

— Искаш ли да се поразходим?

За миг тя остана така сепната, сякаш въобще не можеше да ме познае.

— О. — И в следващите няколко секунди се опита да продължи пеша нагоре по улицата, с вида на човек, решил най-после да измери с крачки колко точно е разстоянието от тук до дома му. — Да, разбира се.

Но щом се настани на седалката до мен, отново се потопи в мълчание. През тези два дни, след нашата разходка с Джон, бях чакал с нетърпение да ми позвъни. Тя обаче така и не ми се обади.

— От университета ли се прибираш? — попитах я аз.

— Да. От библиотеката.

Но никакви книги не носеше със себе си.

Над нас се спускаше сивата вечер. През целия ден очаквахме да завали, защото небето беше покрито с гъсти облаци. И сега наистина заръмя, ала съвсем леко, сякаш хиляди иглички започнаха да се впиват в колата. По тротоарите хората запритичваха към най-близките входове и навеси, само някои извадиха вестници и ги разпериха над главите си, за да не се измокрят.

— Сега по-добре ли си? — заинтересува се Рита.

— Извинявай, но не те разбрах.

— Искам да кажа: нали беше болен.

— О, това ли? Да.

Вече бяхме излезли на нейната улица. Само след минута стигнахме и до нейната къща. Паркирах на тротоара. Една кола профуча край нас и вдигна пръски вода след себе си. Гумите й леко поднесоха върху влажния асфалт. После премина още един автомобил.

— Джон ми спомена, че си разстроена заради майка си. Говоря за нейното заминаване от тук.

— Да. Е… Какво да се прави? Но не е нещо кой знае колко важно.

— Значи всичко вече е уредено?

— Горе-долу, да.

— Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моята помощ? Знаеш го, нали?

— Да. Зная го.

По тесните морави пред фасадите на еднотипните къщи, подредени от двете страни на улицата, още стояха струпаните камари от миналогодишните листа, прилежно събрани в някой ъгъл на всяка тревна площ. Сега порядъчно измокрени, те блестяха под непрестанно сипещия се дъжд. Времето, листата, но най-вече мрачно оголените изкривени клони, протегнати като деформирани крайници, ми действаха ужасно потискащо, все едно че бяхме прескочили два годишни сезона и отново се бяхме озовали в средата на следващата есен. Най-ненадейно си спомних как баща ми претакаше виното в избата на нашата ферма в Мърси, като от време на време прекъсваше, за да притича до близкото котелно, онова старото, до хамбара, за да провери дали се поддържа огъня в него.

— Мисля, че всичко се обърка — заговорих аз.

— И аз така предполагам.

— Не зная какво да правя.

— Нито пък аз. Май нищо не трябва да се прави.

Стъмни се съвсем. Вътре в колата мракът ми въздействаше уютно, като одеяло, с което можеш да се загърнеш срещу хладината. Рита седеше до мен, безмълвна, неподвижна, като някакво подобие на сянка.

— Не искам да мислиш, че вината е само твоя.

— Но е трудно да избягам от тази мисъл.

— Само че аз не съм дете. И двамата направихме това, което пожелахме. Може и така да се гледа на нещата.

— Да.

— С едно изключение обаче — че беше грешка.

Така стигнахме до споразумение как да възприемаме случилото се между нас и как да живеем занапред с него. В края на краищата това не бе най-голямото препятствие, пред което бихме могли да се озовем. Далеч по-трудно бе да си измислим достатъчно разумни основания всичко това да продължи. Или да се озовем пред прага на поредица от непоносимо мъчителни изживявания. Или да се оставим на течението на житейското ежедневие.

— Спомних си за онова дърво, което растеше край хамбара във фермата на баща ти — внезапно заговори Рита за нещо толкова неочаквано. — За голямата черница. Още ли е там?

— Не зная. Но помня, че отсякохме някои дървета.

— Говоря ти за онази черница, на която ми бе сковал една къщичка.

Всъщност не беше къщичка, а по-скоро една доста грубо скована платформа от стари дъски и летви, които се търкаляха из задния двор. Бях ги подредил точно в средата на короната на дървото, където се разклоняваха най-дебелите клони и ми бе най-удобно да закрепя дъските за къщурката на моята малка сестричка. От едната страна на дебелия ствол на черницата — нарочно бях подбрал онази страна, която той по-трудно можеше да вижда откъм котелното — бях забил няколко скоби, за да служат на Рита като стъпала, та по-лесно да се покатери нагоре до къщичката си.

— Помниш ли колко често ходехме там? — попита ме Рита.

— Да, помня.

— Ти все ми напомняше да не ходя там сама. Но аз много не те слушах. Защото много ми харесваше там. Беше толкова спокойно, бях сама сред тихо шумолящите листа и сред онова ухание. Уханието на черниците. Понякога бях способна да седя там с часове.

Дъждът така и не престана. Ала кой знае защо още не бяха включени светлините на уличните лампи. В безвъзвратно сгъстяващия се мрак всичко изглеждаше забулено в тъмнината и сякаш се разтваряше в нея, за да се стопи, отмие и изчезне нанякъде. Вече и движението на автомобилите понамаля. На фона на нежното потропване на дъждовните капки остана само притихналото очарование на ранната вечер, заредена с приказни очаквания.

— Какво те накара да си спомниш всичко това? — запитах недоумяващо аз.

— Не съм сигурна. Може би дъждът. Не мога да забравя как веднъж седяхме там ние, само ние двамата. А листата бяха тъй гъсто надвесени над нас, че дори капка не капна върху главите ни. И си казах тогава, че това да си имаш твоя къща. Само твоя. Къща, в която можем да останем сухи насред дъжда.

Беше ми болно да си спомням за нея като дете, колко пъти я бях пазил и гледал, как я бях носил на ръце, но и колко пъти не се бях грижил достатъчно за нея. Всички онези случки, които ни бяха довели дотук, където бяхме сега, каквито бяхме сега. И от това всичко ставаше още по-непоносимо.

— Мисля вече да си тръгвам — сепна ме тя, прекъсвайки унеса ми.

— Къде ще ходиш?

— Не зная. Някъде. За малко поне.

— Заради онова, което се случи?

— Може би. Заради всичко.

— Ако са ти нужни пари…

— Ще се справя.

Нямаше как в тъмното да видя израза на лицето й.

Последва пауза. Но съвсем за кратко.

— Знаеш, че не можем да го направим.

Бяхме достигнали до мъртвата точка. Всички признания бяха изречени, всяка възможност беше огледана и отхвърлена.

— Вероятно ще замина с Джон — съобщи ми тя. — Казвам го просто така, колкото да го разбереш от мен, а не от някой друг.

— Разбирам.

— Така ще е по-лесно. Той планира някакво пътешествие. И ме помоли да го придружавам.

— Предполагам, че не е моя работа.

— Сигурно си мислиш, че е много странно това наше приятелство.

— Не съм аз този, който трябва да говори за това — хладно обявих аз.

— Просто така ми е по-лесно. И това е всичко, което мога да кажа.

— Естествено. Но както и да е, поне съм ти благодарен, че ми го съобщи.

Едва сега светнаха уличните лампи. След миг и светна лампата в предната стая в къщата на Рита. Очевидно Елена си беше вкъщи. И наистина след малко я видях да прекосява стаята и да подрежда вещите си върху бюрото. Достатъчно бе да изтече още една минута и щеше да ни види как с Рита седим в моята кола пред къщата. И ще започне да си задава неизбежните въпроси за нас двамата.

— Значи вече е решено? — недоверчиво попитах аз. — Ще заминаваш?

— До голяма степен е така.

— Кога?

— След няколко седмици. По-точно, след като приключа с изпитите от лятната сесия.

— А Елена знае ли?

— Ще й кажа, разбира се. Може би тя ще предпочете да се премести в някоя по-малка и по-евтина квартира, докато не се върна.

— И кога ще стане това?

— Предполагам, че в края на лятото.

— Добре. Всичко е наред. Защото аз мога да се погрижа за наема.

— Не си длъжен да правиш това.

— Всичко е наред. Вече ти го казах, нали?

— Може би тя ще си намери някоя съквартирантка или ще уреди нещо.

— Естествено.

Но ние вече разговаряхме само колкото да убием времето. В един миг тя все трябваше да излезе от колата и тогава вече действително нямаше да има какво повече да си кажем.

— Може би ще е по-добре, ако не се виждаме до заминаването ми — обади се тя.

— Щом така мислиш…

— Не зная вече какво да мисля.

Ръката й в момента бе отпусната на седалката между нас като деликатна плетеница от сенки и кости.

— Май вече трябва да вървя.

Не смеехме дори да се погледнем.

— Добре.

И тогава тя се показа навън, под дъжда, леко се приведе, затича се, за да изчезне след малко през вратата, без дори да погледне назад.

 

 

Времето продължаваше да е все тъй студено и влажно. Априлско време, все още ненапълно освободено от оковите на зимата. Това неволно ми напомни за първия ми зимен месец тук, в Канада, когато бях затворен в къщата заедно с Рита, тогава още съвсем малко бебе. С нас беше само братовчедката на баща ми, пристигнала тук, за да се грижи за Рита. По това време баща ми работеше нощна смяна, а през деня спеше, така че ние изнасяхме Рита в кошчето й на верандата, за да не го буди с плача си, макар че там вятърът все блъскаше прозорците, а студът се прокрадваше през всяка цепнатина.

Бях приключил със занятията си в университета за този семестър, но още имах да оформям последните есета. Затова се задържах в апартамента и се опитвах да работя, въпреки че умът ми, неспособен да роди никаква нова мисъл, напомняше по-скоро на разума на някакво извънземно създание, което не принадлежи на този свят. В тази безизходица нищо друго не можах да измисля, освен да си взема един евтин черно-бял телевизор на старо от една градинска разпродажба надолу по улицата и да зяпам по цял ден все същите сапунени сериали, с които бях свикнал като дете. Имаше някаква привлекателна невинност в тях, която ми действаше като успокояващ болките балсам. Телевизионният свят, представян в тези сериали, изпълнени с домашен уют и скромни сцени от живота в бедняшките предградия, като че ли наистина помагаше на човек да не изгуби докрай вярата си в живота, да избегне пълното разпадане на всичко, което го заобикаля.

И тогава, в един най-обикновен ден, съвсем неочаквано ми позвъни Елена.

— Бих искала да знаеш какво става тук — започна тя.

— Не разбирам за какво говориш.

— Глупости. Много добре знаеш, че Рита ще заминава.

— Да, спомена ми нещо такова.

— Да не би да е някаква тайна?

— Не.

Пауза.

— Слушай, аз още не съм наясно какво всъщност става между вас. И това вероятно не е моя работа. Но си мисля, че заслужавам поне нещо да ми каже открито. А да измъкнеш дума от устата на Рита тези дни е все едно да й пилиш зъбите.

— Тя просто иска да попътува за малко. С Джон.

— А ти не мислиш ли, че това е малко странно?

— Ами то е точно това, което тя иска да направи.

— Добре. Чудесно. Но междувременно аз също се оказвам замесена във всичко, нали? Като например по въпроса за апартамента.

— Казах на Рита, че ще й плащам наема, докато я няма.

— Само че тя не ми представи нещата точно по същия начин.

— И какво ти каза?

— Нещо за това, че повече няма от никого да взима пари. Че аз трябва да се погрижа за себе си и най-после да си намеря самостоятелна квартира. Ако това е желанието й, чудесно. Точно това бих искала да знам.

— Не съм казвал това. Казах й само, че ще платя разноските.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

Още една пауза.

— Господи. Всичко се обърка толкова внезапно. Не мога да се ориентирам. Може би всичко е свързано с майчето.

— Аз пък си мисля, че вие, момичета, отдавна трябваше да сте наясно с това.

— Да. Добре. Но чакай да се замисля за минута. Ти как би реагирал, ако най-ненадейно останеш без дом?

— Тя не ти ли остави някакви пари?

— Да. Не. Не знам. Може би ще се сдобие с пари, след като продаде къщата^[1]. Междувременно Рита реши, че това ще стане след като се изнесе и се установи някъде другаде.

Накрая останах с подозрението, че Рита всъщност през цялото време е била доста по-загрижена за своето финансово състояние, отколкото ми е позволявала да разбера. Въпросът за парите представяше в съвършено друга светлина всичко, което се бе случило. Аз бях злоупотребил с нейното доверие. Тя беше, до известна степен поне, под мое попечителство. Аз бях нейното семейство. Не можеше да възникват някакви чувства между нас, без да се засегнат тези неясни отсенки на зависимост и властване. Цял живот се бях старал да постигна изграждането на здравословни, почтени отношения между нас, или поне в границите на нормалното, ала ето че сега се оказа само въпрос на седмици или дори дни, или само часове всичко да бъде съсипано.

Реших да й изпратя чек, за да й помогна да се справи с разходите. След дълго обмисляне се спрях на сума, която се равняваше приблизително на половината от парите, с които разполагах в банковата си сметка. Опитах се да съчиня придружително писмо, но не знаех какво точно да й напиша в него. Замислих се за писмата, които бях свикнал да й пиша от Африка и в които внимателно преценявах на какво точно да наблегна. Напрежението, което съществуваше тогава между нас, ме караше да търся как най-точно да изразя чувствата си, както и да представям различията между това, което ние с Рита си споделяхме, и това, което не смеехме да разкрием. Ала сега, след това, което се бе случило между нас, като че ли вече нямаше смисъл да се говори за каквото и да било, освен да се изреждат извинения, да се споделят бленувания, да се сипят патетични молби. Накрая реших да прикрепя само една съвсем кратка бележка:

„Това не е подарък, нито заем, а само част от твоето наследство. Надявам се да ти помогне за известно време да бъдеш по-независима от мен или от който и да е друг.“

Изпратих чека по пощата и зачаках. Дните бавно се нижеха, но парите все още си стояха непокътнати в банковата ми сметка. След една седмица се оказа, че изтеглянето на сумата бе извършено. Очаквах да изпитам облекчение при тази новина, но вместо това останах с впечатлението, че все едно съм лишен от нещо, което винаги е било мое. Или може би онова, което дотогава бе наше, общо, сега бе разделено на нейна и на моя част. Или може би просто бе прекъсната последната връзка между нас: тя беше поела по своя път.

 

 

Един следобед, към края на април, я видях, докато пресичаше кръстовището на Спедайна и Колидж стрийт. Беше се случил още един студен ден след няколко по-топли дни, та заради това тя пак беше облечена в старото си синьо палто. Видях Рита в момента, когато излизаше от банката на ъгъла. Тя се огледа на прага в двете посоки, сякаш се стараеше да избегне някакъв преследвач, след което продължи в южна посока, надолу по Спедайна. Реших да я последвам, но без да се изравнявам с нея. При Болдуин тя зави към пазара и аз трябваше да изчакам светофара. Все пак успях да я видя да завива още веднъж, надолу по Кензингтън, след което леко настъпих педала за газта и стигнах навреме, за да видя как Рита влезе в едно кафене в края на пазара.

Това беше едно от по-приличните места сред пазара, донякъде напомнящо за европейските кафенета, с големи прозорци по фасадата, които позволяваха лесно да се надникне вътре. Започнах да я наблюдавам, след като заех удобна позиция до една сергия за зеленчуци на отсрещния тротоар. Тя се настани край маса за двама точно до прозореца, с което много ме улесни. Извади някакъв роман от чантата си, после и пакет цигари, което ме изненада, понеже не знаех, че пуши редовно, като изключим редките случаи, когато взимаше по някоя цигара от мен или от Елена. Дойде една келнерка, за да й вземе поръчката и след малко се върна с чаша кафе. После, в продължение на няколко минути, Рита само четеше и пушеше, докато пиеше кафето си. Във вазата на масата имаше едно жълто лале, което й придаваше вид на млада жена, служеща за модел на някой художник: жена, четяща край прозореца на едно кафене.

В кафенето влезе мъж с изпоцапано палто. Насочи се към масата на Рита. Тя му се усмихна като на стар познат, размени няколко думи с него и му подаде една цигара от пакета си. Продължи да го гледа, докато той с треперещи пръсти се опитваше да драсне кибритената клечка и да запали цигарата, а накрая бръкна в чантата си, извади портмонето си и дискретно сложи в шепата му няколко монети.

Допи си кафето и излезе. Спря се на ъгъла и пак се огледа нервно в двете посоки, след което влезе в един двуетажен магазин. Това също беше от съмнителните места в града, където постоянно висяха невдъхващи доверие улични търговци. Тук често се струпваха емигранти от Ямайка и от другите карибски острови, за да предлагат дрога на минувачите, но тайно, шепнешком, сякаш зад вратата спи някое бебе, което се страхуват да не събудят. Спрях се до входа, но не посмях да вляза вътре. След няколко минути Рита излезе, с напъхани в джобовете на палтото си ръце. Пак се огледа и почти веднага изчезна зад ъгъла, но този път в посоката, водеща към Спедайна.

Отново я последвах. Но сега беше съвсем различно, защото не познавах тези улици, защото никога не ми се бе налагало да идвам тук и защото в този момент Рита се бе преобразила в непозната, със свои тайни, със своите може би не съвсем прилични постъпки. Но и аз имаше за какво да се притеснявам, след като нахълтвах неканен в нейното лично пространство, в руслото на нейния живот, до който тя явно досега не ме бе допускала. Толкова различна ми се струваше сега, че ми се искаше да стана невидим, ако тя внезапно реши да се обърне назад. Искаше ми се в мен да види само някакъв безличен непознат, с когото никога не е имала нищо общо, след което да продължи нататък по пътя си. Искаше ми се да мога да се слея с околните минувачи, с нищо да не се отличавам от тях.

Тя се върна на Колидж стрийт. Тъкмо тогава пристигна трамваят от източната посока и тя веднага се качи в него. Аз обаче успях да спра едно такси, за да я проследя с него. Отначало таксиджията не разбра какво искам от него, но после възприе поръчката ми като някаква игра и с радост се включи в нея. На спирката при Йонг стрийт заедно с многобройната тълпа пътници слезе и тя. За миг си помислих, че ще продължи нататък по улицата към квартирата на Джон, само че тя кривна към една сграда с вид на административен център в по-далечния ъгъл. Влязох след нея във фоайето, за да прочета списъка на офисите в сградата. Видях изписани много фирми: вътре имаше офиси на някаква автомобилна асоциация, на едно архитектурно бюро, на няколко адвокатски кантори и дори на една медицинска клиника. Последното веднага ми подсказа, че не бе изключено Рита да е бременна, че ще се заредят срещи с доктори, процедури, лъжи, докато някакво чудовищно създание бавно расте в утробата й. Не знаех какво може да се окаже по-лошо за нея: да понася сама целия този товар или да го сподели с мен и признавайки своите безчестия, да потърси при мен спасение от своя ужас.

Зачаках. Всичко трябваше да се изживее, всяка последица — да се понесе. Дори и висенето пред тази сграда в студената сенчеста улица. Сякаш се бях озовал в някаква предварително режисирана история, в която всичко е изчислено така, че да се стигне именно до този момент. След минута или след десет Рита ще се появи и аз или ще се изправя пред нея, или ще се скрия нейде наблизо. Тогава ние или ще стигнем до ново взаимно разбирателство, или пак ще останем оковани в недозрелите си емоции. И във всеки един миг нашата история ще трябва да се решава, ще трябва да ни тласка напред. Може би и двамата бяхме в плен на някакъв вид тирания, при която никога нищо не се решава и никога не се стига до момент, в който да можем да си кажем: отсега нататък ще правим нещата различно.

На отсрещната страна на улицата от своята количка един уличен търговец предлагаше печени кестени. Посивял, с престилка и шапка, с блуждаещ поглед, може би трепереше от внезапно връхлетялата ни, неочаквана за тази част от пролетта, студена вълна. Неволно си спомних за друг такъв продавач на печени кестени, който някога бях видял в Италия, със същото състарено лице и с криви зъби. Доколкото си спомнях, това бе на пристанището в Неапол, откъдето майка ми и аз се качихме на парахода за Канада. През всички изминали години този спомен бе останал запечатан в паметта ми като стара снимка, завряна да пожълтява в някое чекмедже. Какво можеше да означава това сега, каква полза можех да имам от този спомен? Този миг много отдавна бе отминал, но въпреки всичко бе останал запечатан в паметта ми, сякаш все още имаше някаква стойност за мен.

Рита най-после излезе от сградата. Аз вече не се опитвах да се крия и ако тя се беше обърнала дори само на сантиметър, непременно щеше да ме види. Обаче тя се насочи направо към стъпалата, водещи надолу към станцията на метрото. В това време на ъгъла спря следващият трамвай и Рита изчезна от погледа ми сред навалицата. Десетки хора се устремиха надолу към перона на метростанцията. Набързо платих на шофьора на таксито и също се понесох надолу. За съжаление, две влакчета в противоположни посоки потеглиха почти едновременно. След още няколко минути слизащите пътници очистиха перона и аз разбрах, че я бях изгубил.