Нино Ричи
Къде отиде тя (17)

Петнадесета глава

Няколко дни по-късно разбрах от Елена, че Джон и Рита са заминали. По телефона гласът на Елена прозвуча сухо, раздразнено и доста сдържано.

— Предполагам, че сте разговаряли, преди да замине — започна тя.

— Не. — Част от нея явно жадуваше да ме изкара виновен за случилото се. — Да не би да ми казваш, че са заминали?

— Ти ми кажи. Всичко, което зная, е единствено това, че са взели някакъв автобус за Ню Йорк, откъдето щели да продължат с евтин чартърен полет в туристическата класа. Честно казано, всичко това вече започва да ми лази по нервите.

— Не е чак толкова странно, колкото ти изглежда на пръв поглед.

— С мъж, който е с четиридесет години по-стар от нея?

— Те са само приятели.

— Да, бе. Е, добре, така да бъде. Ти всъщност колко добре го познаваш?

— Че защо? Да не би около него да има нещо по-особено?

— Не е това, което си мислиш. — Едва сега тонът й малко се смекчи. — Той наистина изглежда приятен или поне така ми се струва. Нали знаеш, държи се бащински и така нататък. Но аз съм донякъде озадачена от всичко това.

Споделяше по своя завидно прям, напълно откровен начин, но едновременно с това ставаше все по-ясно колко слаб е контактът между нея и мен. А доскоро бях напълно уверен, че след заминаването на Рита могат да изминат няколко месеца, без ние с Елена да разговаряме или да се срещаме.

— Трябва да намина, за да ти оставя чека за наема — напомних аз.

— Не се безпокой. Тя остави достатъчно пари за покриване на всички свои разходи. Мисля, че разполага с доста средства.

— О, така ли?

— Не се дръж като задник. Много добре зная, че ти си й ги дал.

Не знаех как да реагирам.

— Май че беше точно така.

Последва неловка пауза.

— Виж какво, извинявай, че се отклоних — отново заговори тя. — Може би наистина трябва да прескочиш до тук, но когато не съм толкова вкисната. Както и да е, тогава бихме могли да си поговорим и за някои други неща.

Накрая се разбрахме и аз приех поканата да й гостувам на следващата вечер. Когато пристигнах при Елена, заварих край кухненската маса приятелката й Сузана, пред празна чаша за кафе и препълнен с фасове пепелник.

— Подочух, че сестричката ти май е излетяла от кафеза — промърмори тя вместо поздрав.

— Така изглежда.

Тя ме удостои само с пресилена, леко тъжна усмивка.

— На твое място не бих се безпокоила. Тя вече е голямо момиче или поне така ми изглежда.

Надигна се да си тръгва. На вратата двете с Елена се спряха, за да си поговорят още малко. Очаквах на сбогуване да си разменят прегръдки или целувки, но Сузана просто протегна ръка, за да стисне Елена за рамото.

— Ще ти се обадя — обеща й тя.

Целият апартамент сякаш издаваше намерението на обитателите си в най-скоро време да го напуснат. Не помнех никога досега тези стени да са били тъй оголени, а мебелировката — да е изглеждала толкова овехтяла и занемарена. Като че това тук никога не е било дом на две момичета, а само място за временно пребиваване — просто четири стени и един покрив.

Елена ми предложи да се преместим във вътрешния двор. Това ми осигури възможността да прекося стаята на Рита, оставена в спретнат вид, в някаква стерилна готовност и състояние на очакване като провинциалните гостни стаи, в които не само че никой никога не живее, но и толкова рядко биват прекрачвани техните прагове. Дори завивките бяха опънати по ъглите, а всички повърхности бяха старателно почистени. На една от стените бе залепен плакат от „Роки Хорор Пикчър Шоу“^[1], като само долният ръб се бе подгънал лекичко в единия си ъгъл, понеже тиксото там се бе отлепило.

— Още ли не си се чувала с нея? — полюбопитствах аз.

— Не. Още не. Но аз доста често излизам.

Сега Елена ми звучеше по-спокойно, отколкото преди това в разговора ни по телефона.

— Може би тя си въобразява, че няма да е достатъчно бунтарско, ако трябва всяка вечер да се обажда на някого.

Патиото или вътрешният двор представляваше доста скромно пространство, застлано с малки кафеникави павета, все още опасно хлъзгави заради тънкия слой вледенен скреж като последен спомен от зимата. Елена бе подредила там няколко овехтели шезлонга, очевидно домъкнати от някоя градинска разпродажба в квартала, както и една малка масичка, порядъчно обгорена отгоре от цигарите на нейните приятелки. Но със затоплянето на времето това дворче най-после започна да потвърждава думите на хазяина на къщата, който бе споменал колко е приятно да се оттеглиш тук на спокойствие още когато Рита и Елена бяха дошли за първия оглед на имота. Покрай оградите се виждаха няколко реда лалета, а зад тях тъкмо бе разцъфтял един храст, носещ странното име форзиция.

Елена обаче предпочете да приседне направо върху едно от стъпалата, вместо да се настани на шезлонга до мен.

— И така, днес най-после успях да си намеря работа — каза ми тя. — Сервитьорка. Можеш ли да го повярваш?

— И доволна ли си да работиш това?

— Защо питаш? — учуди се тя. — Само не ми казвай, че се каниш и мен да издържаш!

Извади цигарите си и ми предложи една, но аз й отказах.

— Знам, че цялата история с парите въобще не е моя работа — продължи тя. — Но трябва да признаеш, че все пак е малко странно. Искам да кажа, че ти сигурно си дал немалко пари.

— Не съм сигурен какво точно се опитваш да ми кажеш.

— Говоря по принцип…

— Тя се нуждае от пари. А аз само й помагам.

— Но нали може да си намери работа. Или да вземе студентски заем. Или каквото и да е там. Дори и ти не си позволяваш да похабиш цялото си лято само за да разглеждаш туристически забележителности някъде по света.

— Има и други фактори.

— Искаш да кажеш: наследството от баща ти.

Останах изненадан, че Рита е споделила с нея за наследството.

— Донякъде и това.

Тя като че бе решила да се заяжда с мен, сякаш парите, които давах на Рита, бяха вид заплащане на някаква услуга от нейна страна.

— Е, както обичам сама да си повтарям, това въобще не е моя работа. Но просто ме дразни начинът, по който използваш цялата тази ситуация около завещанието, сякаш си някакъв щедър дарител, някакъв добронамерен и крайно добродушен дядка.

Сега вече се ядосах. Тя съсипа всичко, като направи това, което за мен бе толкова искрено, да изглежда егоистично и коварно.

— Не си спомням да си възразявала, когато самата ти имаше полза от всичко това.

— Наистина бе така. — В интонацията й се прокрадна помирителна нотка, която не бях очаквал. — Може би аз съм тази, която всъщност има проблеми. Но като оставим това настрана, не мога да проумея защо ти за толкова много години отсъстваше като призрак от нейния живот, а сега изведнъж се завърна и веднага се превърна в незаменима фигура. Ще ти кажа какво най-много ме озадачава: това се случи в онзи ден, в който отидохме на онзи остров, където щяхме да наемаме една къща. Тогава ти спомена, че ние двете нямаме нищо, но ти можеш да купиш къща там.

Замислих се за онзи ден на острова, за слънцето и за снега, за уютната къщичка с огнището и антикварните мебели, която бяхме открили там. Но нашите версии за този ден изведнъж се оказаха съвсем различни, въпреки че в дъното на всичко се коренеше един и същи инстинкт, един и същи копнеж към нещо по-добро.

— Не беше точно така.

— Може би не. Може би аз съм само една кучка. — Смукна за последно от цигарата си и я пусна долу, за да стъпче бавно угарката с токчето си. — Също както стана, когато купих онзи диван само за да те подразня. Тогава Рита беше готова да ме убие.

Трудно бе да не й се признае, че поне е последователна. Дори злобата й винаги запазваше някакви смътни морални ограничения, макар че всичко се подчиняваше просто на най-важния за нея принцип: тя винаги бе ненавиждала фалша във всичките му форми и маскировки.

— Както и да е — въздъхна Елена, но без да ме удостои с поглед. — Съмнявам се дали ще й помогне много, след като си остава толкова зависима от теб. Защото поне за едно нещо й е доста трудно да бъде докрай честна пред теб.

— За какво трябва да бъде честна пред мен?

— Ами например за това, че доста е закъсала с изпитите. И за това, че от доста време е зарязала половината от дисциплините, на които се беше записала. Голям късмет ще извади, ако успее да вземе изпитите за втория семестър.

Сърцето ми замря. Прониза ме усещането, че се бяха сбъднали най-лошите ми опасения. Те бяха толкова неприятни, че досега дори не смеех да си ги призная, макар че се бях натъквал на няколко доказателства, които до едно загърбвах.

— Не знаех за това — смотолевих аз.

— Е, никак не ми е приятно, че именно аз се оказах тази, която ти го съобщава.

— Но тя винаги досега учеше усърдно. Или поне на мен така ми изглеждаше.

— Точно така. Както и в онези вечери, за които всички си мислехме, че тя не излиза от библиотеката.

— А къде е ходила?

— Ти ми кажи. Някъде навън. Някъде наоколо.

— Може би е прекарвала времето си при Джон — предположих аз.

— Съмнявам се. Помня как веднъж я попитах къде живее, но тя не знаеше.

Трудно ми бе да си представя Рита като личност, често отсъстваща от местата, в които би трябвало да се намира, забулена в някаква мрачина. И никак не ми бе приятно да мисля за всички онези въпроси, които никога не й бях задавал. И за това колко малко всъщност знаех за нейния живот. Може би изобщо нищо не знаех. Замислих се как я бях проследил до пазара, колко по-различна изглеждаше Рита там, как нейната самотна фигура наподобяваше на някакво твърдо, макар и нерадостно ядро на нейната личност, докато всичко останало в нея бе трудно забележимо.

— Кога започна всичко? — попитах Елена. — Проблемите с учението и така нататък.

— Не мога да кажа, че положението е чак толкова зле. Но определено всичко тръгна зле, откакто баща ни умря. Оттогава тя започна да става все по-странна.

— Тя пък ми каза, че той ти изглеждал донякъде перверзен.

— Какво?

— Каза още, че си го споделила с някоя от твоите приятелки. И за това, че той ви осиновил само защото сте били момичета. За начина, по който понякога имал навика да ви гледа.

— Тя ти каза, че аз съм казала това?

— А не си ли?

— Не. Разбира се, че не съм.

Сега в интонацията й се долавяше доста осезаемо напрежение, само че не можах да определя дали бе гняв или стремеж към самооправдание.

— И защо й е било необходимо да лъже за всичко това? — продължавах да недоумявам аз.

— Нямам представа.

— Значи ти настояваш, че тя си е измислила всичко?

— Не зная. Може би е резултат от обучението й по творческо слушане. Пък и не се случва за пръв път.

— Някак си не ми звучи типично за нея.

— Ако искаш цялата истина, ще ти призная, че според мен тя е била тази, която винаги се е навъртала около него. Искам да кажа, че никога не проумя достатъчно добре защо е било нужно на някой от тях двамата да си създават толкова много грижи с отглеждане на момиче като нея.

Възможността Рита да бе изопачавала всичко случващо се в дома на семейство Амхърст и това да се е дължало на някакви нейни прикрити намерения сега започна да ми се струва като неоспорима истина. Припомних си как тя пристигна при мен в деня след смъртта на господин Амхърст и се разплака в прегръдките ми; всичко последвало — ако трябваше да бъда напълно честен пред себе си — бе свързано с това мъчително за нея преживяване.

— Само че ти така представяш нещата, като че ли тя е била безкрайно объркана — отбелязах аз.

— А ти не би ли бил, ако си на нейно място? Замисли се за живота, който е водила. В края на краищата нейното съществуване не можеше да се нарече лесно и идилично.

— Тя изглеждаше като човек, който успява да се справи с всички трудности.

— Да, добре, но приеми, че някои хора предпочитат просто да прикриват преживяванията си по-добре от другите.

Замълчахме. Елена си запали още една цигара, оставайки все така напрегната и изнервена. Навярно не й беше лесно да представя Рита в такава светлина.

— Слушай — отново заговори тя, — вероятно всичко се дължи на някакво неразбиране, това е всичко. Тя не е костелив орех или нещо подобно, ако си мислиш това за нея. Нито е злодей. Тя е просто, не зная как да кажа…, различна. Трябва да си спомниш в какви настроения е изпадала още като дете, когато е заминавала нанякъде. Това е нещо, с което тя винаги е трябвало да се бори. Сякаш се страхува, че светът не държи на нея или поне нещо от този сорт.

Свечери се. Мракът се спусна около нас, смекчен от светлината на уличните лампи. Една от тях, която беше точно над храстовидната форзиция в дъното на вътрешния двор, я осветяваше, при което нейните жълти цветове изглеждаха като някаква невиждана рядкост, сякаш излъчваха своя собствена светлина. Като че ли храстът за кратко ни беше пренесъл в някакво приказно царство, за да ни удостои с вълшебното си присъствие.

— Обади ми се, когато разбереш нещо за нея — казах й аз.

Отсъствието на Рита вече започваше да ми изглежда невъзвратимо, тя все повече се превръщаше в нещо недостижимо за мен, беше толкова безкрайно далеч, че дори не можеше да бъде призована обратно. Като се прибрах у дома, започнах да издирвам писмата, които ми бе писала, докато бях в Африка — те ми напомниха за пакета с обгорели писма, на които се бях натъкнал случайно сред останките от бюрото на баща ми, след като онзи пожар опустоши фермата. Писмата, които през годините майка ми му е изпращала от Италия, докато той е живял сам в Канада. Когато ги намерих, почти нищо не можех да разчета, понеже в запазените откъслеци от редовете се споменаваха единствено отделни събития, останалото бяха само късчета смачкана хартия, надраскани с избеляло мастило, които бяха свидетелства за някои факти от миналото, без обаче да изясняват най-важното около тях. Писмата от Рита, които пазех, както си бяха привързани с панделката, се намираха на дъното на най-долното чекмедже — също както баща ми бе скътал писмата от майка ми в своето бюро. Може би един и същи импулс бе направлявал и него, и мен, с надеждата да съхраним нещо толкова неопределено, нещо толкова смътно, продължавайки да се опитваме да проумеем напълно цялата истина. А запазените стари писма бяха може би утеха, пред страха, да не загубим истината завинаги.

Сред писмата на Рита имаше една нейна фотография, която ми беше изпратила — снимка от училище, с размер точно колкото да се побере в мъжки портфейл, на която тя бе снимана още съвсем млада, с младежки пъпки. На гърба на фотографията бе надраскан надпис „Последната ми снимка!“. Очевидно тя е била изрязана от някакъв училищен албум, от онези, които се правят след всеки клас, за да се показват после на семейството и на роднините. Единият ъгъл на фотографията бе леко подвит и с късче хартия с друг цвят, вероятно е бил залепен с общ фото ъгъл към съседната снимка. Мислех си какво ли е било запечатано на съседните снимки в албума на класа и кой ли някъде по света се чуди къде се е дянала липсващата снимка от ученическия му албум. Или пък, чисто и просто, е натикал албума от гимназията в някое забутано чекмедже да събира прах заедно с други партакеши. Или може би самата Рита е скрила албума със снимките някъде, след като е извадила само своята фотография — и затова се виждаше в ъгълчето това късче с друг цвят, защото тя просто не е била достатъчно внимателна при отлепването от съседната снимка, съсредоточена единствено в тази задача, в тази отделна употреба на иначе съвсем типовата й фотография. Може би дори си е казала: тази ще бъде за моя брат в Африка, после си е повтаряла мислено фразата, наблягайки на значението на двете най-обикновени думи „моя брат“, както и на думата семейство, а накрая е напъхала снимката в плика и го е надписала, както се привързва кораб с въже, за да остане някъде здраво закотвен.