Филип Шелби
Разплата (7)

6.

Инженера всъщност не беше изгубил следите на Моли Смит. Нейните информатори бяха постъпили твърде аматьорски, като бяха издали местонахождението й.

Предположи, че след като е узнала за изчезването на касетата със записа, Моли Смит ще се отправи към Управлението на Отряда за бързо реагиране в Балтимор. Следователно, тъкмо там трябваше да я причака. Но въпреки това, Инженера реши да следва Моли и Рейчъл до Александрия, а после да проследи таксито, отвеждащо Моли обратно към Форт Белвоар — съвсем лесна задача за професионалист като него. Просто ще следи неотстъпно всяка крачка на Моли Смит и тя сама ще го отведе до адресите, където се укриват нейните информатори. По-късно ще състави оптимален план за елиминирането им.

Но и на този план не бе съдено да се осъществи, защото Моли се отправи към летището, без да спира някъде по пътя. Което можеше да означава само едно — или нейните информатори се укриват някъде наблизо, или…

Да, тук нещо не беше наред. Инженера го усети веднага щом зърна изражението на Моли в залата за заминаващи пътници на „Нешънъл“. Логично беше нейните информатори да бъдат нащрек, разтревожени, панически озъртащи се, очакващи час по-скоро да се измъкнат от града. Редно беше също да пристигнат на летището сами, без охрана. Резервациите им би трябвало да са уредени предварително и да са снабдени с всичко необходимо за евакуирането им — билети, пари, резервни паспорти и така нататък. Най-накрая Инженера осъзна грешката си — при тези обстоятелства Моли в никакъв случай нямаше да се приближи към своите информатори, за да не ги издаде. По-скоро ще се нагърби с ролята на мишена, чието единствено предназначение ще бъде да отвлича вниманието на евентуалните преследвачи.

Инженера се отказа от намерението си да търси информаторите — щеше да бъде прекалено наивно, тъй като наоколо гъмжеше от стотици пътници и изпращачи. Освен това не разполагаше нито с описанията им, нито дори с приблизителни характеристики. Така че нямаше друг изход, освен да продължи да наблюдава майор Моли Смит.

Точно това направи и не след дълго усилията му се увенчаха с успех — той забеляза сред тълпата Рейчъл Колинс, младши военния следовател втора степен. Инженера веднага я позна и мълчаливо одобри предпазливостта на младата жена — тя се държеше на безопасна дистанция от Моли Смит. Веднага изостави наблюдението на Моли и се зае изцяло със следенето на Рейчъл — с надеждата, че по-младата и по-неопитна служителка ще издаде с нещо намеренията на Моли Смит. Ала Рейчъл с нищо не подсказа какво е замислила майор Смит — просто се отдалечи по коридора към терминала и след по-малко от две минути вече беше заела мястото си в салона на самолета.

Но на него му беше достатъчен фактът, че в същия самолет пътуваше и Моли Смит. Той изчака търпеливо отделянето на внушителното туловище от подвижния ръкав и изтеглянето на самолета към стартова позиция на пистата. Избра точно този момент да се втурне към стюардесата, която броеше бордните карти на пасажерите. Постара се да изглежда сериозен и искрено разтревожен. Обясни й задъхано, че е забравил да изпрати някакво много важно съобщение на сестра си, госпожица Моли Смит, на която вчера спешно се наложило да замине и нямала време да му се обади. След секунди стюардесата вече му обясняваше делово, че госпожица Смит ще лети през Атланта до Финикс с полет 1066, след което ще продължи към Лос Анджелис, но вече с полет номер 1410.

Инженера й благодари сърдечно и побърза да напусне терминала. Насочи се към офисите на компаниите за чартърни полети. След тридесет минути той вече беше на борда на „Гълфстрийм III“ — самолет, доста по-малък от боинга на Моли, но с мощни реактивни двигатели. Представителят на компанията, а след него и пилотът на самолета, които го взеха за важна клечка от някое холивудско студио, се заклеха, че преди полунощ ще бъдат в Лос Анджелис.

Веднага след излитането, зарадван и изпълнен с благодарност, Инженера им кимна сърдечно, след което се подкрепи с чаша бренди и побърза да затвори очи.

 

 

Сънят му се отрази добре. Сега, отпочинал и напълно спокоен, Инженера се връщаше във Вашингтон, в салона за първа класа. Убиваше времето с четене на „Майстора и Маргарита“ от Булгаков. Но все още не му даваше покой въпросът какъв маршрут ще избере Моли Смит на връщане.

Самолетът се приземи във Вашингтон в 6 часа и 5 минути. Утрото се оказа дъждовно и мрачно. Инженера си проби път през навалицата от пътници, очакващи транзитните полети. Той знаеше, че вчера Моли беше пристигнала с такси на летището, но Рейчъл беше оставила своя служебен седан на паркинга, в зоната за краткотрайно паркиране. Така че сега той беше готов да се обзаложи, че Моли държи в някой от джобовете си резервния ключ на седана.

Оказа се, че и този път е познал. Връзката с ключовете се полюшваше на левия й показалец. Двата ключа се поклащаха едва-едва, докато тя чакаше под навеса на автобусната спирка. Инженера знаеше, че ако беше по-топло, Моли би поела пеша към паркинга. Именно по време на тази разходка би било най-удобно за него да я отвлече. Но днес, заради снега, тя беше принудена да изчака служебния микробус.

Най-после микробусът се появи на завоя — тъмнозелен, ловко маневриращ сред оживения трафик. Инженера застана зад нея малко преди тя да прекрачи локвата от разтопен сняг, изпратена с намръщени погледи от измокрените граждани, чакащи редовния автобус от градската линия. На предното стъкло на микробуса ясно се виждаше знакът, забраняващ достъпа на неупълномощени лица.

— Моля, показвайте служебните си карти… Вашата карта, госпожо — подвикна й шофьорът.

Инженера видя колко бързо Моли му подаде служебната си карта. Очевидно я беше извадила от чантата си, още преди микробусът да се приближи към спирката.

— Окей. Следващият…

Шофьорът затвори вратите. Непрозрачните отвън прозорци и дъждът, примесен със сняг, бяха причината вътре да цари полумрак като в гробница.

— Вашата служебна карта, господине?

— Извинете. Сега ще я извадя.

Но вместо нея извади колт, 22-ри калибър, със заглушител. В лявото слепоочие на шофьора цъфна дупка, не по-голяма от ловна сачма.

Шумът от изстрела едва се чу, макар Инженера да очакваше, че ще привлече вниманието на Моли, чийто слух вероятно беше достатъчно обигран на тренировъчното стрелбище. Така и стана. Но понеже беше прекалено изтощена от пътуването, тя не успя да реагира достатъчно бързо. Юмрукът на Инженера улучи челюстта й и тя се стовари върху стоманения стелаж за багажа и мигновено изгуби съзнание.

Инженера избута трупа на шофьора на пода, намести се зад волана и предпазливо потегли по натоварената магистрала. Спря микробуса едва когато стигна до седана с военна маркировка. Чак тогава измъкна връзката с ключовете от пръста на Моли, отвори багажника и напъха в него трупа на шофьора.

Върна се в микробуса, за да завърже ръцете й с въже, а после облепи устата и очите й с лейкопласта, който откри в аптечката. Пипаше чевръсто, но същевременно извънредно внимателно — очакваше го доста дълъг маршрут, без възможност за никакво спиране.

 

 

На другия край на континента, в наетия под наем форд мустанг Рейчъл Колинс пътуваше на север по Федерална магистрала номер 101. Преди да се премести на Източното крайбрежие, на нея често й се налагаше да пресича границата между Северна и Южна Калифорния. Още не беше забравила къде бяха любимите места за засади с радари на патрулите от пътната полиция — сега, в един през нощта, пътят беше чист и безопасен, затова си позволи да вдигне до сто и шестдесет километра в час.

Измина шестстотинте километра до Кармел за малко повече от четири часа. През целия път слушаше разсеяно местните радиостанции. Оказа се, че още помнеше честотите им. Рейчъл се беше насочила към дома или поне към това, което някога беше неин дом. Изпитваше смесени чувства — беше щастлива, изпълнена с радостно очакване, но същевременно примесено с горчивина и раздразнение. Получи се доста интересен коктейл. Ползата от него беше, че нито за миг не й позволи да задреме на волана.

Щом отби от Магистрала 101, Рейчъл се насочи нагоре към хълмовете, надвиснали над океана, за да пресече крайбрежната магистрала и да навлезе в тънещите в мрак стръмни улички на Кармел.

Една патрулна полицейска кола я засече на Оушън авеню и не я изпусна чак до Фрейзър. Рейчъл спря пред къщата, излезе от колата, обърна се назад и видя как припламна цигарата на водача в полицейския автомобил. Нямаше светлини на предната веранда. Отключи вратата и протегна ръка, за да напипа ключа за осветлението. После се върна на верандата, застана под лампата и махна с ръка на полицая в автомобила, който се отдалечи безшумно, но чак след като я огледа внимателно на светлината.

Къщата принадлежеше на майка й. След дългогодишно скитане сред артистичните поселища по крайбрежието, Пени Колинс най-после се бе върнала в родния Кармел. Двете спални й бяха предостатъчни — едната тя преустрои в ателие, за да се занимава със своите фигурки от цветно стъкло. Рейчъл вече беше постъпила във Военната прокуратура и двете поддържаха връзка единствено с писма. Иначе Рейчъл рядко посещаваше майка си. Никой не можеше да разубеди Пени, че дъщеря й беше постъпила подло с нея, избирайки военната кариера, като че не й стигаха собствените й проблеми и усещането за провален живот. Всъщност, Рейчъл научаваше много повече за постиженията на майка си не от писмата й, а от витрините на скъпите бутици по Оушън авеню. Веднъж се престраши да влезе в един от тях и да попита продавача имат ли от прословутите статуетки на майка й. Остана доста изненадана и дори изпита гордост, когато мъжът зад щанда заговори с възторг за творбите „Пени К.“ — така я знаеха в артистичната общност. Почти във всяко от разкошните имения по склоновете над Пебъл Бийч можело да се намерят нейни работи. Търсели ги колекционерите от цяла Калифорния, та чак до Сан Франциско.

Рейчъл изтръпна от ужас, когато научи, че госпожа Пени К. била неизлечимо болна от рак — тайна, която тя навярно беше решила да скрие от дъщеря си и да я отнесе в гроба.

Къщата леко миришеше на влага, дори на плесен. Рейчъл отвори клапата на отдушника над камината, стъкна цепениците и подпалките, след което драсна кибритена клечка. После отиде в банята да се измие, след което домъкна от леглото в спалнята стария юрган. Сгуши се на ъгловия диван, загледана в пламъците. Заспа неусетно, без да разбере, че огнените езици се бяха пренесли в сънищата й.

 

 

Моли помръдна, преди да дойде в съзнание в студеното тъмно помещение. Когато зрението й постепенно се адаптира, тя откри, че може да вижда. Всичко наоколо тънеше в лека мъгла.

Усети някаква опора зад гърба си. Нещо като маса, покрита с дебела и гладка изкуствена материя.

„Нима това е хирургическа маса?“

Ръцете й бяха опънати настрани, а краката й — разтворени, притиснати върху масата.

Китките и глезените й бяха завързани с дебело въже, което за щастие, поне не беше много кораво. И не беше пристегнато докрай, така че й оставяше малко свобода на движение. Но съвсем малко.

„Какво е това въже? Да не е кабел с гумена изолация?“

Обувките й бяха свалени, но усещаше познатия допир на дрехите си по кожата. Не беше изнасилена — доколкото можа да прецени, лежаща завързана върху масата, все още не успяла да се окопити докрай.

Но в същия миг я прониза нетърпима болка. В долната челюст. Езикът й предпазливо опипа венеца — липсваха три от долните й кътници. Костта под венеца пулсираше болезнено. Тя притвори очи, омаломощена от болката. И си спомни юмрука, вдигнат срещу лицето, удара, от който главата й се бе отметнала назад… и хрущенето на изкъртените й зъби.

Припомни си юмрукът, но не и лицето зад него. Ала Моли знаеше кой можеше да бъде — само куриерът. Сега най-важното за него беше дали бе успяла да зърне физиономията му.

— Шофьорът на микробуса е мъртъв.

Изрече думите, може би само за да чуе собствения си глас. Оказа се леко издрезгавял заради пресъхналото й гърло. Но това, което не очакваше, беше отговорът, долетял някъде отзад, над главата й:

— Да. Мъртъв е.

Тя извъртя глава надясно и едва тогава го видя — седнал в удобно кресло, с някаква книга в скута си. Лицето му беше скрито зад блестяща маска, в сребристо и зелено, изящно изрисувана, покриваща цялото му лице — носа, скулите и дори очите.

Той се надигна и Моли видя, че беше облечен в черно поло и тъмносини панталони. Не успя да забележи някакви отличителни знаци — брадавици, бенки или белези по брадичката и врата. Нямаше часовник на китката си, нито пръстени по ръцете си. Нищо, което да може да бъде запомнено, за да бъде използвано по-късно за разпознаването му.

Изглежда, че той веднага схвана какво целеше тя с огледа. Но гласът му остана спокоен, дори леко загрижен, като на пастор, повел паството си на пикник в чест на църковен празник.

— Добре. Успя да ме огледаш. И разбра, че не откри нищо забележително, нали? Така че вече можем да приключим. — Непознатият додаде след кратка пауза: — Ако те интересува каква е тази маска, поне по този въпрос мога да задоволя любопитството ти. Маската е венецианска. Не знам дали си присъствала на зимен карнавал във Венеция. Забележително зрелище. Можеш да ми имаш доверие.

Инженера дръпна завесата от бял плат, окачена на ролки към паравана от неръждаема стомана. Моли видя, че зад завесата е скрита количка със санитарен поднос, върху който грижливо бяха подредени няколко спринцовки и ампули с плътни гумени запушалки.

В този миг я сепна миризмата, която се излъчваше от него, въпреки плътното поло, вдигнато до адамовата му ябълка. Тя познаваше отнякъде този аромат, помнеше колко й беше скъп навремето… Но не и излъчван от този мъж. И тогава я осени прозрението — в залата, където заседаваше сенатската комисия! Същият парфюм я бе облъхнал тогава… Малко преди да излезе в коридора…

— Можеш да ме наричаш просто Джим, Моли.

Той повдигна чантата, нейната чанта, така че тя да може да я види.

— Изглеждаш забележително добре за жена, която на два пъти е прекосила за едно денонощие цялата страна. Но след като не си възнамерявала да спираш никъде, за къде се бе запътила, всъщност?

Моли дори и не искаше да мисли, че той през цялото време е дебнел всяка нейна стъпка. Не искаше да слуша какво точно й говори. По-важното беше как изговаря фразите. Търсеше нещо индивидуално, неповторимо в интонацията му — следи от акцент, фъфлене или някакъв друг говорен дефект. Обаче гласът на Джим звучеше гладко и плавно като на коментаторите по телевизията.

— Тук е пълно с безинтересни дреболии — изрече той, докато ровеше в чантата й. — Освен това.

Измъкна отвътре синя метална кутийка и я разклати така, че Моли чу как вътре хапчетата издрънчаха. С другата си ръка непознатият размаха някаква кафява папка. Моли не успя веднага да се досети, че в такива папки се съхраняваха медицинските картони на всички членове на Военната прокуратура.

— Според данните от последните ти прегледи, някъде преди една година, тогава ти въобще не си се нуждаела от лекарства. Какво се промени оттогава, Моли?

— Мигрена… — едва чуто прошепна тя.

— Аха… Истинска напаст, признавам. И докторът ти предписа кафергот?

— Не. Имитрекс.

Инженера се замисли.

— Да-а. Разбирам, че сега не си в настроение за разговор.

Моли с тревога проследи движенията на ръката му. Той изсипа съдържанието на кутийката в дланта си. Нямаше съмнение, че вече е проверил какви са тези хапчета. Липсваше името на производителя — беше нанесен само фармацевтичният сериен номер. Ако той е имал време да извърши проверка, сигурно е разбрал, че го бе излъгала.

Мъжът, който се представи с името Джим, остави кутийката с хапчетата върху санитарния поднос и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Е, Моли, какво ще кажеш да започваме? Зная за Дън. Зная и за информаторите. Зная дори и за младшия военен следовател Рейчъл Колинс. Дън вече е мъртъв и това е добре. Но това, което не е добре, е, че информаторите все още са живи. Трябва да ми помогнеш да го уредя. Не е зле да започнем с имената им и с адресите на убежищата им.

— Ти ли уби Норт? Дън ли беше твоят агент?

Инженера въздъхна уморено.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя още в началото. Налага се да проведем еднопосочен разговор, както му казват специалистите по комуникации. Или казано по-просто, въпросите ще задавам само аз. За теб остават отговорите.

— След което ще ме ликвидираш!

— Не е задължително. Нали не си видяла лицето ми. Не знаеш нищо за мен. Естествено, ще бъда принуден да те задържа тук, докато приключа нещата. И ако сега се опиташ да ме излъжеш, ще се върна и ще бъдем принудени двамата с теб да започнем всичко отначало…

— Къде се намираме? — прекъсна го Моли.

— Ако се надигнеш, макар и малко, ще успееш да се огледаш и да разбереш къде си попаднала. Моля, нали си мой гост.

Моли притвори очи. Искаше й се да престане тази непоносима болка в челюстта, причинена от удара му. Надигна се с усилие, доколкото й позволяваше въжето, пристегнато около китките й.

Джим се отмести и тя видя зад гърба му висока стена, облицована с бял мрамор. По цялата й дължина бяха опънати лавици с подредени върху тях бутилки вино. Стори й се, че бяха стотици. Но прекаленото напрягане на мускулите я измори и тя се отпусна безпомощно.

— Не е зле за първи опит — похвали я Инженера. — Но ако искаш да постигнеш нещо, трябва да си в по-добра форма.

— Изба за вино… — прошепна тя.

— Казват, че тук имало повече от три хиляди бутилки. Може би, преди да те оставя сама, ще отпуша една бутилка специално за теб. Просто така, за да не скучаеш, докато ме няма.

Тази идея му се стори толкова забавна, че той се засмя. Моли се огледа с надеждата, че ще успее да забележи нещо, което ще й помогне да открие мястото по-късно. Може би онзи ъгъл, със зелените петна по пода. Или онази маса там, покрита с нещо като зебло, с оставените върху нея бели латексови ръкавици.

Но в този миг неочаквано прозрение блесна в съзнанието й. Имаше ли надежда някога да се измъкне жива от това подземие? Или тук ще намери смъртта си? Колко ли щеше да се наложи да чака? Защо си бе направил труда да се добере до медицинския й картон? И как беше успял да го измъкне? Какво лекарство ще сложи в спринцовката?

— Може би ще одобриш избора ми, ако ти предложа „Корто-Шарлеман“.

— Извинявай, но не разбрах…

— Ще ти оставя една бутилка „Корто-Шарлеман“. — Той отново се засмя, възгордян от хрумването си. — Но при едно условие: ако си много, много послушна.

Надигна се, приближи се до нея, смъкна панталоните й и с внимателен жест изви коляното й. Тя усети хлад по кожата си, когато той изми със спирт вдлъбнатината отзад.

Смъртта сякаш се усмихна на Моли, нашепвайки й, че е в сигурните ръце на професионалист. Той явно знаеше много добре, че следата от проникването на иглата на спринцовката в тази зона доста трудно се открива при аутопсия.

Мъжът вече държеше спринцовката в дясната си ръка, а ампулата — в лявата, като леко я разклащаше. Моли видя как иглата проби гумената запушалка, видя как буталото бавно, но неумолимо се изтегля нагоре.

— Нямам време за изтезания, а освен това подобни методи понякога не дават задоволителни резултати — обясни той. — Така че, налага се да прибегнем до помощта на тази специална смес — мое изобретение. Съдържа амфетамини, натриев пентотал с висока степен на чистота и още една-две съставки, но тях вече не мога да ти спомена, защото са професионална тайна.

Когато чу обясненията му, Моли се вцепени от ужас. Трескавите й мисли бяха изпълнени с несекващата болка в челюстта, с вида на иглата на спринцовката, приближаваща се като жило към крака й, с думите му… Защо й обещаваше, че повече няма да й причинява страдания?

Неочаквано тя си спомни за Лос Анджелис, за телефонните кабини на летището, за мъжа на фотографията. Сякаш още усещаше монетите, които бе стискала в дланта си. Защо не ги беше използвала тогава? Дрън-дрън… И гласът от другия край на линията… Гласът, който никога повече нямаше да чуе.

Смъртоносният коктейл вече проникваше в кръвта й, нахлуващ из вените й като приливна вълна. Джим продължаваше да й говори нещо с нежен глас, май че я увещаваше да не плаче. Защото две едри сълзи се отрониха изпод клепачите й и се плъзнаха надолу по страните й. Той бързо измъкна от джоба си кърпа, наведе се над нея и ги избърса.

Питаше я за информаторите, споменаваше и името на Рейчъл. Моли отвори уста, но думите отказваха да излизат. Преглътна мъчително, усетила соления привкус на кръвта. Видя как Джим рязко се изправи. Но не можа да зърне върха на езика си, изскочил от устните, голям колкото нокътя на палеца й.

Задави се. Вече виждаше кръвта, бликаща между треперещите й устни. Опита се пак да преглътне, ала не успя. Коктейлът от спринцовката кипеше в артериите й, устремен към сърцето, за да го напомпа и пръсне.

Последното, което Моли Смит видя — преди черната пелена завинаги да се спусне пред очите й — беше ужасът, изписан върху лицето му, примесен с недоумение. Стори й се, че чува смеха, надигащ се в гърдите й, дори за миг повярва, че не сънува — радостна, че беше успяла да го измами миг преди смъртта да я отнесе.

 

 

Училището за децата на служителите от дипломатическия корпус в Джорджтаун беше основано през 1938 година. Сега, почти шестдесет години по-късно, канадският посланик вдигна голям шум, когато узна, че още не е отстранена старата мазилка, съдържаща азбестови влакна — заради старата противопожарна технология на строителство. Никой не успя да разубеди посланика, че може да има друга причина за астматичните пристъпи на сина му (ученик в това училище). Резултатът беше поредица от гневни статии в пресата.

Най-после училището беше затворено и дългоочакваният ремонт започна. Очакваше се да приключи преди началото на следващата учебна година, през есента. Ала закъсненията в доставките на някои материали и особено непредвидената от никого стачка на превозвачите провали графика на строителите. Така че сега една трета от сградата, източното крило, остана запечатана и недостъпна за учениците.

Запечатана, но не и недостъпна за Шон Флин, осемгодишният син на първия секретар на ирландското посолство. Майката на Шон беше останала в Белфаст и момчето, за разлика от съучениците си, разполагаше с повече свободно време, за да скита из опразнените помещения с изпокъртена мазилка. Строителните компании в Америка не бяха толкова стриктни като например тези в Англия, където всяка порутена сграда се обявяваше като опасна за живота. На малкия Шон изоставената химическа лаборатория изглеждаше като командна кабина на извънземен космически кораб — с разнебитен покрив, с купчини отломъци от мазилка и бетон по пода, с показващите се по стените летви под изпопадалия хоросан. Само тук Шон можеше да остане на спокойствие, скрит от всички, за да смукне набързо от цигарата и да пофантазира на воля как лети в космоса, увлечен в преследването на зли чуждоземни същества.

Отекна звънецът за края на междучасието. Шон моментално хвърли цигарата на мръсния под и я стъпка. Огледа се и едва сега видя, че нещо тук не беше както преди. Вратата на стария хладилник, използван някога за съхраняване на стъклениците с реактивите, беше леко открехната. Съвсем малко, но момчето отлично си спомняше, че досега бе била плътно затворена.

Шон беше гледал много телевизионни сериали, в които хлапета използват изоставени хладилници като скривалища, но след като се напъхат лекомислено в тях, тежката врата се захлопва зад гърба им и те остават завинаги заключени в тях, защото никой не може да чуе писъците им. Върховно!

Масивната стоманена верига, стягаща скобата на стената и ръкохватката на вратата на хладилника, доскоро беше заключена с голям жълт катинар. Но сега катинарът беше свален, а веригата висеше до пода. Вратата на хладилника не беше затворена.

Шон винаги беше гледал на лабораторията като на свое убежище, недостъпно за останалите. С никого не беше споделил за откритието си. Винаги когато се прокрадваше насам, внимаваше някой да не го проследи. Не искаше никой да узнае за тайната му. Но ето че някой друг е бил тук. Някой от строителите може би?

Той се огледа предпазливо. Всичко останало си беше на мястото. Защо строителите ще се интересуват само от хладилника?

Трябваше да провери какво има в него.

Шон си проправи път през празните, покрити с прах шкафове и лабораторни маси. Пристъпи внимателно, привел глава. Изведнъж съгледа следи от стъпки по прашния под. Веднага се насочи по тях, без въобще да му хрумне, че унищожава ценни улики.

Първото, което го озадачи, беше отвратителната воня като от развалени яйца. Притисна длан към носа си и се извърна настрани, за да си поеме дъх. Щом се добра до масивната врата на високия хладилник, той я побутна с ръка. Очакваше да не се помръдне, ала за негова изненада, тя изскърца и се оттласна към близкия шкаф. След това се върна обратно, но не можа да се затвори, защото й попречи човешка ръка, внезапно изскочила от вътрешността на хладилника.

Шон остана вцепенен за секунди, парализиран от страх. Отвътре се показа рамо. След това и най-ужасното — главата. Безжизненото тяло се строполи на мръсния под в краката му и червата му сякаш се обърнаха. Ужасеното момче леко извика и усети топла урина да се стича по бедрата му. Едва тогава му проблесна, че може да тича. И да крещи с все сила.