Филип Шелби
Разплата (12)

11.

Стивън Коупланд се интересуваше как може да си купи вила край Атланта. Най-много му хареса квартала Бъкхед. Искаше да приключи до обяд обиколката, придружаван от елегантната служителка от бюрото за продажба на недвижими имоти. Но те двамата така си паснаха, че не усетиха кога стана време за обяд. Да обядват заедно, беше съвсем естествено продължение на сутрешния делови оглед, преди да посетят след това следващите обекти от списъка.

Наближаваше четири следобед, когато тя най-после го замъкна до предпочитания от нея хотел — фамозния „Риц Карлтън“. Стивън се измъкна от колата й и пооправи сакото си, чиито джобове бяха порядъчно натъпкани с рекламни брошури и информация за недвижими имоти от всички категории. Тя го накара да й обещае, при това два пъти, че ще й позвъни веднага щом вземе решение за сделката.

Коупланд се усмихна в отговор на сърдечния поздрав на портиера и кимна към администратора на хотела, който не бе забравил името му. Стивън Коупланд обожаваше хотелите от веригата „Риц Карлтън“. В този хотел специално най-много му харесваше апартаментът на последния етаж, от който се откриваше приказна гледка към центъра на Атланта. И сега не пропусна да се наслади на панорамата, докато освобождаваше джобовете на сакото си от брошурите. После отвори капака на шкафа с телевизора, за да хвърли един поглед на следобедните новини по Дабълю Екс Ай Ей — местният телевизионен канал, препредаващ емисиите на Ен Би Си. Водещият започна да чете новините, докато Стивън още не беше излязъл от банята, облицована в мрамор от пода до тавана.

Тъкмо посягаше да затвори плъзгащата се врата на душкабината, когато чу съобщението от Вашингтон за поредното убийство… Стивън грабна първата хавлия, попаднала пред очите му, уви я около кръста си и притича в хола — тъкмо навреме, за да хване началото на репортажа от кореспондента във Вашингтон, посветен на бруталното убийство на жена офицер от Военната прокуратура, чийто труп бил открит в Джорджтаун, в изоставеното крило на Училището за деца на служители от дипломатическите мисии.

Очите на Коупланд зашариха диво из стаята, преди да се приковат върху телефона. Червената лампа на автоматичния секретар не мигаше, което означаваше, че днес никой не го беше търсил. Моли му беше обещала, че първото, което ще стори днес, ще бъде обаждането до тази стая, в този хотел, в този град.

В същия миг името на Моли беше изписано долу на екрана. До края на репортажа водещият непрекъснато го повтаряше, придружено с отвратителните детайли за начина, по който е била измъчвана, а накрая — и със заключението на патоанатомите след аутопсията…

Съобщението приключи със стандартната безсмислица: „Разследването продължава и компетентните власти се надяват в най-скоро време да могат да ви предоставят повече подробности по този трагичен инцидент, който…“.

Коупланд приседна на облегалката на фотьойла, грабна дистанционното и се зае трескаво да превключва каналите. Но по Си Ен Ен вече бяха приключили с новините и сега вървеше поредното шоу с въпроси и загадки, явно подбрани за малоумници.

Той моментално натисна копчето за спиране на звука и посегна към телефона. Телефонистката на хотела му обеща, че пиколото незабавно ще му донесе днешните броеве на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Ръката му трепереше така силно, че едва на третия път успя да постави слушалката върху плиткото гнездо на апарата. Изведнъж му стана много студено. Гол, той се втурна обратно към банята. Навлече плътен хавлиен халат, щедро предоставен от управата на хотела, и пристегна шнура около кръста си повече от необходимото. Не осъзнаваше, че причината за тези трескави движения е бясното препускане на десетките предположения в пламналия му мозък, преплитащи се с неясния образ на майор Смит — очите й блестяха от гняв, преди да се разделят в къта за пушачи в чакалнята на летището в Атланта. Тогава тя не беше споменала нищо, само гневният й поглед я бе издал.

Очите му отново се насочиха към екрана. Все още нищо. Течеше спортна емисия.

Моли… майор Смит, която му беше дала искрен, разумен съвет. Препоръка на професионалист. Още виждаше напрегнатия й поглед под ярката светлина на прожекторите.

„Каква полза сега от мъдрите й съвети! Да ги беше запазила за себе си. Нещастница, да се остави да я убият като куче!“

Но кой беше убиецът? Същият невидим екзекутор, от когото тя се опита да укрие следите на Стивън и Бети? Не, Коупланд, не искаше да повярва на тази версия. По телевизията споменаха за жестоко убийство, след като жертвата е била измъчвана. Не, това е някакво съвпадение… Лош, по-скоро злочест късмет. Защо от колодата карти се беше обърнало точно асото спатия?

Коупланд прехапа устни. И докато червената пелена на гнева още замъгляваше погледа му, на вратата внезапно се почука. Той скочи, завтече се и я отвори. Видя изумената физиономия на пиколото — момчето гледаше смаяно почервенялото от гняв лице на Коупланд. Подаде му вестниците, Коупланд пъхна няколко монети в шепата му и сърдито затръшна вратата, без да продума.

След няколко минути килимът в стаята беше осеян със страниците от вестниците. Настанил се с кръстосани крака върху дивана, Коупланд беше взел само страниците с двете статии, посветени на убийство на Моли Смит.

Единственото сигурно нещо беше смъртта на майор Моли Смит. Снимките го доказваха по категоричен начин. Коупланд знаеше, че ако заключението на съдебните лекари относно часа на смъртта не беше погрешна, то тя наистина не е имала време да му позвъни в Атланта. Според пресмятанията, едва ли е успяла да стигне много далеч от летище „Нешънъл“ край Вашингтон, преди да бъде отвлечена.

Коупланд нито пушеше, нито пиеше, но сега изпита непреодолима потребност от нещо отпускащо. Бети… Да, нуждаеше се от Бети. Да поговори с нея, да чуе гласа й. Трескаво се зае да пресмята колко може да бъде сега часът в Аризона според тамошното часово време. Три пъти повтори наум изчисленията, за да е сигурен, че няма да допусне грешка. Да, най-вероятно е сега тя да е още в леглото. Може би се е прибрала много уморена — нейният полет беше по-дълъг от неговия, после е пътувала с автобус поне два часа, а може и повече, ако е имало престои по пътя.

„Ами ако вече убиецът я е настигнал…“

Коупланд изтича до банята, за да повърне в тоалетната чиния. Извърна се към душа с хълцане и остана там, докато стичащата се вода най-после успя да отпусне нервните му тикове. После се наметна с още влажната хавлия и се довлече до спалнята. Приседна на ръба на леглото с поглед, втренчен в телефона.

Помнеше наизуст номера на Бети в Аризона. Но не можа да събере смелост да й позвъни — не беше сигурен кой ще му отговори, ако въобще някой вдигне слушалката.

Все пак можеше да предприеме нещо, което да го успокои — нещо практично, което Моли навярно би одобрила — ако още беше жива. Той набра номера, който тя го бе накарала да запомни наизуст. Трябваше да го набере два пъти, понеже от вълнение първия път забрави да започне с „8“ — кода за междуградски разговори от Атланта.

Един телефон в зоната, избирана с код 703, започна да звъни. Коупланд може би подозираше, но не можеше да знае със сигурност, че това е номерът на домашния телефон на Моли Смит в апартамента й във Форт Белвоар. Но не предполагаше, че всички разговори от този телефонен пост автоматично се записват от телефонната компания „Бел Атлантик“ по специалното настояване на Военната прокуратура.

Но дори и да знаеше всичко това, той нямаше откъде да научи, че към телефона в апартамента на Моли Смит е включено подслушвателно устройство. Не знаеха нито във Форт Белвоар, нито в телефонната компания. След като беше привършил с огледа на апартамента, Инженера беше отворил телефонния пост в сутерена на сградата, за да монтира устройството за електромагнитно засичане на разговорите. За да установи от кой номер е всяко външно повикване, на това устройство му бяха достатъчни само тридесет и пет секунди. При десетото позвъняване Коупланд задържа линията за двадесет и две секунди.

Можеше да изчака още, като остави линията включена, със слушалка, притиснатата към ухото си — отчаян дали въобще ще успее някога да се свърже. Обаче на единадесетия път отсреща се чу някакъв непознат глас:

— Ало?

Коупланд беше толкова изненадан, че за малко да отговори на непознатия. Но гласът беше мъжки, твърд и спокоен, а Моли му беше гарантирала, че никой друг, освен нея, не знае този номер. „Полицията е там“, помисли си Коупланд и веднага затръшна слушалката.

Цифровият часовник на телефона беше замръзнал на 33 секунди.

Следващият път, когато се осмели да погледне към часовника, беше чак след половин час. Коупланд се надигна от леглото, отиде до хладилника, извади малка бутилка със студена минерална вода и я изпи на един дъх. Моли беше мъртва. Някой се беше добрал до номера на телефона, за който тя му бе казала, че никой друг няма да знае.

Разтвори плъзгащата се врата към балкона и излезе навън в полумрака. По залез Атланта бе много красива. Коупланд си спомни за Бети. Тя беше жива, той можеше да се закълне. Интуицията му не го лъжеше. Това, което се бе случило във Вашингтон, не я засягаше.

Нито сега, нито за в бъдеще.

Тази насока на разсъждение го зарадва. Ако Моли е разкрила пред някого къде се укриват двамата информатори, той вече щеше да е мъртъв. Или поне отвлечен. Самолетите поглъщаха разстоянието между Вашингтон и Атланта само за час и петдесет минути. Всеки преследвач отдавна щеше да е пред вратата на стаята му в хотела.

Но Моли вече беше мъртва и по всяка вероятност беше отнесла в гроба тайната си за двамата информатори — за него и за Бети. Те бяха в безопасност, поне засега. Разполагаха с достатъчно време, за да преодолеят първоначалната паника, да се окопитят и да обмислят изход от ситуацията, в която се бяха озовали. Не е възможно Моли Смит да е била единствената, която е знаела за тях. Навярно някъде във Военната прокуратура се съхраняват данни. Хората, ангажирани с разследването на убийството на Моли, може би ще се натъкнат на тези данни. Те са военни следователи, опитни и сериозни специалисти…

Тези мисли не го напуснаха, докато накрая не успя да убеди сам себе си, че нито той, нито Бети имат основания за паника. Всичко ще се уреди, само трябва да изчакат няколко дни. Все едно че временно са заседнали в повреден асансьор между етажите и се налага да изчакат спасителния отряд. Помощта ще дойде, рано или късно.

Стивън Коупланд посегна към телефона и набра номера в Аризона. От другата страна на линията Бети вдигна слушалката след третото позвъняване. Гласът й, издаващ, че току-що става от леглото, му подейства успокояващо.

— Здравей, любов моя — тихо започна той.

— О, Стивън! Така ми липсваш… Отначало си помислих, че Моли се обажда. Още не ми е позвънила.

— Знам това, скъпа.

 

 

Служителят от охраната към Белия дом, който посрещна Логан Смит на летище „Дълес“, го поведе през залите на терминала и го покани да се качи в черния олдсмобил, паркиран до тротоара. Посрещачът отвори големия куфар и Логан Смит видя вътре един от костюмите си, грижливо изгладен и внимателно сгънат.

— Вашата секретарка ми препоръча да избера синия костюм. В гардероба ви намерихме още два костюма. Надявам се, че не съм сбъркал с избора.

— Ще свърши работа — успокои го Логан Смит.

Преди петнадесет години той беше купил просторна вила в Чеви Чейс, околностите на Вашингтон. Тогава си мислеше, че е направил разумна инвестиция. Наистина разумна беше, но вилата така и не се превърна в негов дом.

Служителят спусна капака на куфара и отвори задната врата на лимузината.

— Можете да се преоблечете в една от гардеробиерните на Белия дом. Разполагаме с достатъчно време.

— Не, нямаме време за губене — сряза го Логан и го изгледа недоволно.

Пътуването из столицата им отне по-малко от четири-пет минути. Смит не беше идвал във Вашингтон от времето, когато участъкът от Пенсилвания авеню, точно срещу Белия дом, беше затворен за движение и превърнат в пешеходна зона. Сега, докато оглеждаше променения пейзаж, той си повтаряше, че всичко наоколо изглежда по-приятно, по-празнично, макар поводът на посещението му да беше толкова тъжен.

Лимузината се плъзна покрай масивните колони на Източния портал и спря под колонадата пред служебния вход. Един агент от специалните служби провери документите му, след което го отведе през крилото за прислугата в тясно помещение, приличащо на стаите за почивка на учителите в гимназиите.

— Тук, на тези закачалки, оставяме шапките си — обясни му агентът от охраната. — Ако желаете, ще ви отведа до банята, до някоя от душкабините. При умивалниците има прибори за бръснене и кърпи. — Мъжът погледна часовника си. — Президентът има гост, но ми нареди да ви заведа веднага щом бъдете готов.

— След десет минути.

Смит набързо взе един душ и се избърса. Костюмът му, необличан от месеци, се оказа малко възширок, но нямаше време за колебание — агентът го чакаше в коридора.

Логан Смит не посещаваше за пръв път Белия дом — вече се бе срещал с президента два пъти, така че сега не изпитваше страхопочитанието, присъщо на групите от туристи и ученици, всекидневно обхождащи разрешените за посещения салони. Ако човек се огледаше по-внимателно, щеше да забележи тук-там следи от износване — оредели ресни по краищата на килимите, ожулена боя по корнизите и фризовете. Както навсякъде във Вашингтон, и в Белия дом имаха проблем с плъховете. Една от предишните първи дами, Барбара Буш, веднъж се натъкнала на плъх, удавен във ваната.

За изненада на Смит, агентът не го поведе към Овалния кабинет през тържествената зала, а го покани да го последва в асансьора, макар че трябваше да стигнат само до втория етаж, където бяха апартаментите на президента и първата дама. Смит и агентът се озоваха в библиотеката, в непосредствена близост до спалнята на президента. Помещението беше приятно затоплено, облицовано с ламперия от кленово дърво, пропито с аромата на стара кожа и пергамент. Всички мебели бяха доста стари, от Нова Англия, удобни, макар и леко поизносени. Президентът, само по тъмносиня жилетка, риза и светлокафяви панталони, приличаше повече на средно заможен джентълмен от Средния Запад.

— Здравей, Логан. Много съжалявам за тежката загуба.

— Благодаря ви, господин президент.

Президентът му подаде един плик, затворен, но незапечатан.

— Искам да науча мнението ти за това, което е вътре. Прочети го.

В плика Логан намери документ, само от една страница, относно формалностите около погребението на Моли, описани от командира на церемониалната военна част във Форт Майер, Арлингтън, към Трета пехотна дивизия, известна като „Старата гвардия“, уреждаща погребенията на геройски загиналите офицери.

— Ако се появят някакви проблеми или ако поискаш да направиш още нещо за нея, само ми се обади и всичко ще бъде уредено.

Смит сгъна листа и отново го постави в плика.

— Не, сър, всичко е предвидено точно така, както тя би пожелала.

Той усети върху лицето си напрегнатия, изпитателен поглед на президента.

— Съжалявам, че нарушавам траура ти, Логан, но има още неща, свързани с Моли, които трябва да узнаеш.

— Слушам, сър.

Президентът прокара ръка през косата си.

— За бога, просто не знам откъде да започна.

— Ако се отнася до причината, поради която сестра ми е била убита, моля ви, сър, кажете ми го направо, без заобикалки.

Президентът нервно потри ръце, като човек, току-що прибрал се от студа в топла стая и веднага приближил се към огъня, пламтящ в камината.

— Нека да започнем с това, в което сме напълно сигурни.

Докато го слушаше, Логан Смит си помисли, че президентът подбираше изразите си много грижливо. Нищо чудно дори да ги бе изрепетирал два-три пъти. Но Логан нямаше откъде да знае, че по-голямата част от това изказване президентът дължеше на съдията Саймън Естърхаус.

— Така че, скоро ще разкрием цялата истина около това ужасно престъпление. Знаеш, че когато се заема с нещо, винаги го довеждам до успешен край. — Президентът окуражаващо потупа Логан по рамото. — Сега трябва да се разделим, но ще оставя Саймън да ти прави компания. Той има грижата да те запознае с останалото.

— Слушам, сър — чинно отвърна Смит.

Президентът излезе от помещението и го остави сам.

Като че ли едва сега сетивата на Логан се пробудиха и той си спомни блясъка на обувките на президента, потъващи в дебелия килим, уханието на одеколона му, тихото прещракване на бравата на вратата, внезапното смаляване на помещението в мига, в който остана сам в него.

 

 

— Аз съм Саймън Естърхаус. Моля ви, приемете моите съболезнования.

Логан Смит го изгледа предпазливо. Мъжът пред него беше широкоплещест, но без излишни килограми. Очевидно костюмът му бе ушит по поръчка, защото му стоеше чудесно. Одеколонът му не беше като този на президента — вместо уханието на лавандула от Естърхаус се разнасяше някакъв по-фин аромат, макар че не успя да го разпознае.

Смит познаваше Естърхаус от Службата към специалния военен съд, създаден през 1978 година по силата на Закона за следене на агентурата на чуждите разузнавания. Към този съд бяха привличани областни прокурори от всички щати, защото трябваше да се разглеждат дела, свързани с терористични актове, в които бяха замесени както чужденци, така и граждани на САЩ. Сред съдиите Саймън Естърхаус изпъкваше със своята решителност и компетентност. Логан Смит си припомни, че нито веднъж съдията Естърхаус не беше отклонявал молби за преразглеждане на присъдите.

— Предполагам, че е истински шок за вас — започна Естърхаус.

— Познавахте ли Моли? — попита Смит.

— Всъщност… аз никога не съм се срещал с нея… Не, не я познавах.

Естърхаус веднага пристъпи към следващия пункт, защото долови гнева, надигащ се в погледа на смълчания си събеседник.

— Ние ще направим всичко възможно, за да ви преместим от Лос Анджелис, защото такова е решението на президента. Но ако се окаже, че ще работя рамо до рамо с вас, необходимо е да съм наясно със следното: готов ли сте да се нагърбите с тази тежка отговорност? Защото в противен случай ще ви бъдат възложени други задачи, които не са свързани с разследване на причините за смъртта на сестра ви.

В погледа на Логан припламнаха гневни искри, но той съумя да ги прикрие доста бързо. Съдията си каза, че точно такава реакция би трябвало да се очаква според психологическия му профил, педантично приложен към служебното досие на федерален агент. Явно този Смит беше упорит и взискателен, при това взискателен преди всичко към себе си. Очевидно нямаше да позволи някой да го измести от предстоящото разследване.

— Кажете ми с какви данни разполагаме досега — помоли Смит.

— Нищо извън това, което вече ви е известно. Но аз се надявах, че вие с Моли сте споделяли по някоя дума за следствените дела, с които е бил натоварен всеки от вас двамата. Напоследък тя е работела доста интензивно по един объркан случай. Помислих си, че не е изключено да се е консултирала с вас за някои свои предположения, хипотези, а може дори и да е търсила помощта ви.

— Очевидно не сте познавали Моли — въздъхна Логан. — Тя никога не би постъпила така. Почти не разговаряхме по служебни въпроси. — Той се поколеба за секунда. — Тя обичаше да установява дистанция между себе си и останалите, дори и да са сред най-близките й хора. Това понякога ме вбесяваше, но тя си беше с особен характер, още от дете. Твърдеше, че след като напусне кабинета си, оставя там всичките си служебни проблеми.

Естърхаус подаде на Логан Смит шест прошнуровани листа от фотокопиран ръкопис. Съдията разбра, че Логан веднага позна почерка на Моли.

— Това е единственото, което намерихме като документация по последните й разследвания. Поне засега не сме открили нищо друго.

— А къде точно го намерихте?

— В нейния банков сейф. Заедно със свидетелството й за раждане и с други важни документи. Съжалявам, но не можехме да чакаме пристигането ви, за да поискаме вашето разрешение.

Логан само кимна, облегна се на стола и започна да чете. Всички подробности издаваха характерния стил на Моли — сбит, подреден, логически последователен. Единствената особеност в този текст беше прекалената употреба на въпросителните знаци. А също и кодираното означение с господин X и госпожица Y — явно Моли беше решила да бъде крайно предпазлива. Навсякъде, където ставаше дума за двамата информатори, понятията бяха така кодирани, че читателят да не може да се досети къде работят и живеят тези хора, как са се свързали с Моли, как е решила Моли да ги използва за целите на разследването.

— Нещо говорят ли ви тези редове? Можете ли да се досетите за имената им?

— Не.

Естърхаус не беше изненадан. Имената Коупланд и Ъндъруд нито веднъж не се споменаваха в записките на Моли, защото навсякъде бяха подменени с кодовите им означения. Инженера, който пръв беше прочел тези бележки, изрично беше настоявал да бъдат изтрити от страниците, защото не искаше Логан Смит да открие информаторите. Планът му беше да повикат на помощ Логан Смит и да му дадат широки пълномощия да разследва смъртта на сестра си. Инженера очакваше Логан Смит да открие следите на Рейчъл Колинс, която пък да го отведе до скривалищата на двамата информатори. Тогава Коупланд и Ъндъруд ще станат лесни мишени и ще бъде възможно да се пристъпи към финалната фаза.

— А какво ще ми кажете за това лице? — попита съдията Естърхаус и посочи към една от страниците.

— Рейчъл? Моли я въведе в професията. Не съм се срещал с нея, но съм я виждал на снимки с Моли.

— Много ли бяха близки?

— За нея Моли беше като по-голяма сестра. Доколкото си спомням, Рейчъл е доста своенравна личност. Предполагам, че са си приличали по характер с Моли.

— Като младши военен следовател Рейчъл Колинс е била пряк помощник на майор Моли Смит, но е действала почти винаги извън кабинета й. Смятате ли, че покойната ви сестра се е доверявала на Колинс?

— Дотолкова, доколкото въобще се доверяваше на колегите си.

Логан Смит му върна листата. Не искаше повече да ги държи в ръцете си, защото разбираше, че написаното в тях може би бе довело до смъртта на Моли.

— А къде е сега Рейчъл Колинс? — попита той.

— Именно това се надявах да узная от вас — отвърна Естърхаус. — Но съм длъжен да ви информирам, че преди да ви задам този въпрос, се разпоредих да я търсят навсякъде, където има вероятност да бъде открита. Но от нея няма и следа. Тя не се обади, макар че е изключено да не е научила за гибелта на майор Смит, след като новината беше разпространена от всички медии.

— Но ако и тя е била убита?

— Не вярваме. Нека да разсъждаваме логично — убиецът е можел да скрие тялото на Моли Смит, но не го е направил. Оставил го е там, където го открихме, и то доста бързо. Ако след това е тръгнал по следите на Колинс и е успял да я убие, защо още не е открито нейното тяло?

Логан Смит беше принуден да се съгласи с логиката на съдията.

— Следователно, искате от мен да открия Рейчъл Колинс — изрече той.

— Само тя би могла да знае имената на двамата информатори. Надяваме се да се досетите за нещо, за което ние и не подозираме. Някакви подробности, за които Моли може да ви е споменавала…

— Какво предприехте, за да я откриете?

— Специален отряд от Военната прокуратура от Форт Белвоар се занимава с кредитните й карти. Имаме записи от разговорите, провеждани от кабинета на Моли Смит. Изпратихме един от най-опитните агенти в Кармел, Калифорния, където се намира къщата на Рейчъл Колинс. Но не вярваме, че ще успее да попадне на следите й.

— Звучи ми така, сякаш сте завардили всички възможни изходи.

— Не съм привърженик на крайните оценки. Зная, че убиецът на Моли Смит не разсъждава по този начин. Очевидно всичко зависи от това дали вие пръв ще откриете следите й.

Естърхаус придърпа стола си по-близо до стола на Логан Смит.

— Очаквах да науча много повече от този разговор. Но сега ми се струва, че е възможно да знаете нещо, за което дори и вие самият не си давате сметка. Ако прочетете още няколко пъти записките на Моли Смит, може би ще успеете да откриете нещо между редовете. Може би ще си спомните какво ви е споменала тя за Рейчъл Колинс, някакви третостепенни подробности, на които тогава не сте обърнали внимание. Или лични ваши наблюдения и впечатления, от които да извлечем указания къде може да се е укрила Колинс и как реагира в екстремни ситуации.

Логан Смит вече се беше опитал мислено да проследи тези нишки, но не спомена за това пред Естърхаус. Доста отдавна, още в началото на кариерата си, той беше научил една горчива, но полезна истина — висшестоящите, ако не успеят да те убедят с добро или със зло, често се улавят за всяка изпусната от теб дума, дори и най-незначителната, за да проникнат в мислите ти — ако си толкова неразумен, че да ги споделиш с тях. Освен това се стремят да използват дори и най-беглите предположения, като превръщат хипотезите в доказани факти. Но ако усилията им не бъдат възнаградени, тогава разочарованието им прераства в гняв, който се стоварва върху главите на подчинените.

— Да поговорим още за тази Колинс, господин съдия — обади се Логан Смит. — Какво още можете да ми кажете за двамата информатори? Няма ли нищо за тяхната самоличност в записките на Моли?

— Нищо. Запечатахме кабинета й във Форт Белвоар. Но вие можете да го посетите още утре, ако желаете. Може би ще успеете да откриете нещо, което се е изплъзнало от погледа ни.

Естърхаус млъкна, колебаейки се как да продължи разговора.

— Има още една причина, поради която ни е необходимо вашето съдействие за откриването на Рейчъл Колинс. Дори Моли да не е споделила с Колинс какво е успяла да разкрие във връзка със смъртта на генерал Норт, дори и да не е споменала пред нея имената на информаторите си, все пак може да е споменала нещо за тези така наречени господин X и госпожица Y. Кой знае… Не е изключено Моли Смит да е оставила някъде копие от документи, в случай, че нещата се объркат. Намерете Колинс, а ние после ще се погрижим да открием двамата информатори.

— Уведомихте ли моите началници, че се налага да се заема с тази непредвидена операция?

— Още не сме ги уведомили. Президентът иска да е напълно сигурен, че ще поемете задачата. Сега ще се свърже с Холингсуърт и ще му съобщи, че оставате на разположение на следователите от Военната прокуратура. Мога да ви обещая, че никой няма да пречи на разследването ви.

— Ще се нуждая от първо ниво на достъп.

Това беше много по-широко ниво на достъп до секретната информация от това, с което досега бе разполагал федерален агент Логан Смит — в цялата държава не повече от двеста души притежаваха подобни пълномощия.

— Президентът ще подпише необходимия документ.

— Искам също да ми бъде разрешено да докладвам само на вас, господин съдия.

Естърхаус кимна.

— Президентът вече ви обясни, че при никакви обстоятелства не може да се допусне изтичане на информация по случая. Сега, когато само ние тримата ще знаем всички детайли, ще бъде по-лесно да се опазят тайните.

— Разбира се, ще ми е нужен секретен телефонен номер, чрез който да мога да се свързвам с вас.

— Ще ви дам два — един в кабинета ми и един в дома ми.

Логан Смит се реши да зададе още един въпрос, най-важният за него:

— След като намеря Рейчъл Колинс и двамата информатори, какво да предприема, ако случайно се натъкна на убиеца…

Естърхаус отмести поглед към стената, някъде над дясното рамо на Смит.

— Тогава ще имате право да постъпите според ситуацията — предпазливо процеди той. — Очевидно имате опит в обезвреждането на опасни престъпници. Ако не ви остава друг изход, искам да кажа ако се налага да се сражавате за живота си…

Тъкмо това искаше да чуе Логан Смит. Нито веднъж повече този въпрос не беше повдигнат от двамата събеседници.

 

 

След като изпрати Логан Смит, Естърхаус се върна в президентския апартамент. Наля си едно питие от бара и се загледа през прозореца към дърветата в парка, чиито листа проблясваха, мокри от дъжда. Утре или на следващия ден ветровете щяха да оголят короните на дърветата и листата да се разпилеят по земята като умиращи души. Всяка година тази тъжна картина се повтаряше.

Съдията потръпна леко, когато уискито парна гърлото му. Вихрите вече се бяха разфучали, по-студени и по-смъртоносни от очакванията на Саймън Естърхаус. Всичко започна от решението на Инженера да открие скривалището на Моли — той беше споделил за разкритието на Саймън Естърхаус, след което му беше предложил да подправят записките на Моли, за да ги използват като примамка.

Инженера, каза си Естърхаус, беше напълно прав по този въпрос. Логан Смит веднага захапа примамката и се впусна по следите на Рейчъл Колинс и на двамата информатори. Инженера очакваше Смит да го отведе до убежището на Рейчъл и сега съдията не можеше да отрече, че и този път се бе оказал по-прозорлив от всички останали. Логан Смит печелеше двойно от това преследване — имаше възможност да докаже лоялността си към президента и същевременно да смири яростта си, като отмъсти за убийството на сестра си. Инженера предполагаше и че Смит ще направи всичко възможно да надуши следите на убиеца, което в същото време щеше да бъде изпитание за пълномощията, които му беше обещал съдията Естърхаус.

Разбира се, след като Логан Смит откриеше Рейчъл Колинс и информаторите, той и Колинс не биваше да остават живи, защото първото, с което щяха да се заловят, щеше да бъде да отмъстят за Моли Смит. Инженера трябваше да се погрижи и за тях.

Едва тогава ще мога да си отдъхна, каза си Естърхаус.

Съдията допи уискито си и внимателно остави чашата на подноса. Усещаше гърлото си стегнато. Очите му се насълзиха. Алкохолът винаги му действаше така. Но все пак му помагаше да скрие от очите на околните разкъсващите го съмнения…