Филип Шелби
Разплата (26)

25.

Отривистият плясък на куршумите във водата й напомни звука на гаснещи изгорели заряди от фойерверки. Водата погълна куршумите и омекоти скоростта им. Тя напрегна мускулите си в очакване на неизбежното, но нищо не усети. В първия миг отказа да повярва, че дори не е ранена. Повярва го едва когато пукотът от изстрелите заглъхна над повърхността на водата.

„Не, това не са специални патрони…“

За щастие, преди срещата с Памела Естърхаус пред сградата на Конгреса, Рейчъл бе сменила патроните в барабана на револвера. Ако Инженера беше изстрелял срещу нея откос от специално обработени патрони, те щяха да я разкъсат безпощадно, като шрапнели.

Рейчъл се вкопчи в ръба на каменната облицовка на басейна, с отчаяно усилие се надигна от водата и се отпусна на плочите. Сепна я бумтенето на ротора на хеликоптера. Изправи се, олюлявайки се, и тогава видя трите фигури в черно, насочили автомати към нея. Единият агент й даде знак с дулото на автомата си да залегне на тревата, веднага се метна отгоре й и я закри с тялото си. Останалите двама коленичиха и насочиха цевите на смъртоносните си оръжия към дърветата.

— Ранена ли си?

Рейчъл отвори уста, за да отговори, но тя бе пълна със стръкчета трева.

— Не ме улучи. Позволи ми да стана!

Не й разрешиха, защото и тримата бяха залегнали в очакване. Тя чу зад гърба си трополене на ботуши и викове. Пристигаше подкрепление.

— Зоната е чиста! — изкрещя властен глас.

Едва тогава тежестта се свлече от плещите й. Нечия ръка в черна ръкавица й помогна да се изправи. На сантиметри пред лицето й се изпречи якият врат на охраняващия агент. Тя го изпревари и се взря в лицето му, но зърна само очите в прорезите на черната маска.

Агентът махна с ръка към хеликоптера, увиснал над върховете на дърветата на тридесетина метра над тях.

— Готова ли си?

— Ще го пипнете ли? Избяга натам…

— Ще го открием. Обявено е общонационално издирване. Не всеки бандит получава привилегията за тревога с код единица. Няма начин да се измъкне.

Рейчъл се вгледа в напрегнатите му зеници.

— Не го познавате!

— И той не ни познава.

Рейчъл обърна глава. На няколко метра встрани лежеше Памела Естърхаус. Рейчъл се сепна и се спря тъй рязко, че агентът зад нея едва не я блъсна.

— Нищо не можем да сторим.

Рейчъл се наведе и притича към приземилия се хеликоптер. Един мъж от екипажа й протегна ръка и й помогна да се качи в кабината. Закопча й колана и я загърна с одеяло. Рейчъл усети как съдържанието на стомаха й се надига към гърлото едновременно с устремното издигане на хеликоптера.

От височината се виждаха като на длан черните фигурки на маскираните мъже, разпръснати навред из парка. Всички изходи бяха блокирани от колите на отряда за бързо реагиране. Рейчъл вдигна ръка към тавана на кабината и придърпа слушалките. Нагласи ги на ушите си и се заслуша в оживения радиообмен. Още го търсеха. Минутите се изнизваха в мъчително очакване, ала от Инженера нямаше и следа. В гърдите й неумолимо пропълзя кошмарното усещане за поражение и пустота.

Рейчъл се обърна към агента на задната седалка — оказа се същият мъжага, който я бе прикрил с тялото си долу на тревата. Той отмести слушалките от главата си.

— Трябва ми полиетиленов плик за веществени доказателства — извика Рейчъл.

Агентът измъкна малък сак изпод седалката и извади от него полиетиленов плик. Подаде го на Рейчъл и тя постави в него листата, които бе получила от Саймън Естърхаус. Мастилото се бе размазало по измокрените страници, но тя не се обезпокои — онези магьосници от лабораториите на ФБР ще възстановят всяка буква. Не се съмняваше, че завещанието на съдията ще бъде съхранено.

 

 

На хеликоптерната площадка на покрива на сградата на ФБР я очакваше медицински отряд. Агентите от специалния отряд за бързо реагиране, охраняващи площадката, разблъскаха санитарите, за да помогнат на Рейчъл да слезе и веднага я поведоха по стъпалата два етажа надолу. Тя се озова в просторна зала, а след нея в обширно помещение, обзаведено по-луксозно дори от апартаментите в най-скъпите хотели.

— Банята е там — посочи агентът надясно. — Дрехите са в този гардероб. Ще намерите нещо подходящо за вашия размер. — Той я огледа изпитателно: — Сигурна ли сте, че не ви е нужен лекар?

— Искам само да ми съобщите веднага щом го заловите. Или след като се убедите, че е мъртъв.

— Лично аз ще ви съобщя. Но сега трябва да побързате, защото директорът вече е изгубил търпение. От половин час очаква да се срещне с вас.

— Откъде е разбрал, че съм негов тип?

Агентът се ухили.

— След всичко, което съм чувал за вас, не изгарям от желание да останем насаме.

— Ще отнесете ли тези листа в лабораторията?

— Лично аз ще ги предам.

Рейчъл се втурна в банята и започна да смъква мокрите дрехи, още преди да е чула бравата да изщрака зад гърба й. Водата беше гореща, парата — гъста, а сапунът и шампоанът — от най-скъпите. Не й се искаше да излезе изпод душа, но нетърпението, което я изгаряше, я принуди най-после да спре струята.

Загърната в плътна хавлия, тя пристъпи към гардероба. Намери вътре камуфлажни комбинезони, мъжки и дамски фланелки, дори бельо, както и маратонки от различни размери. Щом се облече, Рейчъл се върна в банята и без да затваря вратата зад себе си, се зае да подсуши косата си.

На дългата маса в предното помещение, обзаведено като всекидневна, съгледа четири телефонни апарата. Веднага щом се отпусна в удобния фотьойл, тя набра номера в Лос Анджелис.

— До мен достигна слухът, че са те настанили в директорския кабинет — бяха първите думи на Люсил.

— Там ли съм попаднала?! — удиви се Рейчъл.

— Големият шеф го използва само по време на кризисни ситуации, и то когато обстоятелствата не му позволяват да напуска сградата.

— Не мога да отрека, че кабинетът е много удобен. Имаш ли някакви новини?

— Онова копеле е изчезнало като привидение. Никакви следи от него, но колегите продължават да го издирват, без да пестят усилия.

— О, Люсил, ще се скрие вдън земя…

— Не, няма да успее. Директорът на ФБР вече е уведомил президента, който, както трябваше да се очаква, е доста изненадан. Дори шокиран… Чух още, че специалните служби са вдигнати по тревога. От Белия дом са предупредили шефовете на ЦРУ да се подготвят за най-лошото. Очаква се да разпердушинят „Уандърленд Тойс“. Дори и да се опита да се измъкне, Инженера няма да стигне далече. Имаме почерка му, снимките му, цялото му досие.

Рейчъл се замисли за казаното от Люсил. След няколко секунди внезапно смени темата:

— Какво става с Логан?

Гласът на Люсил веднага омекна.

— По всичко изглежда, че ще се възстанови. Бил е на крачка от смъртта, но след операцията е започнал да се подобрява. Според лекарите, сега се нуждаел само от почивка.

Очите на Рейчъл се навлажниха и тя извърна глава.

— Толкова се радвам…

— Трябва да прекъсвам, скъпа. Вече сме към края на проклетото преследване.

Рейчъл се сепна.

— Но аз си мислех, че…

— О, да, как можах да забравя да те предупредя! Излетяхме от Лос Анджелис преди няколко часа. Да се надяваме, че ще се възстановиш напълно, преди да кацнем. Малко остава да се срещнем, Рейчъл. Така се радвам, че най-после ще мога да ти стисна ръката. И въобще…

Рейчъл задържа слушалката в ръката си дълго след като Люсил беше прекъснала връзката. Още я стискаше, когато на вратата се почука.

Мъжът, който се появи на прага, изглеждаше обезпокоен — като че ли пред него се беше изпречило рядко, екзотично животно и той не знаеше какво може да очаква от него. Беше облечен във великолепен сив костюм. Само вратовръзката му струваше цяло състояние, а обувките му бяха лъснати до блясък — почти като плътно пригладената му назад черна коса.

— Вие трябва да сте Рейчъл Колинс? — Встъпителните му думи издаваха любопитство. — Аз съм Чарлс Скинър — директорът на ФБР.

— Да, сър.

Предпазливо си стиснаха ръцете.

— Казаха ми, че сте добре. Някакви травми?

— Нищо сериозно, сър.

Скинър приседна на гърба на дивана, кръстосал ръце на гърдите си.

— Още не сме го спипали. Говоря за мъжа с прякор Инженера. Един от членовете на специалния отряд за бързо реагиране спомена, че според вас едва ли ще успеем да го настигнем.

— Много е добър. Може би най-добрият в професията. Сега съм убедена, че идеята за срещата край малкия басейн не е била на Памела Естърхаус. Сигурно е успял да й внуши да уреди тази среща точно там. Което означава, че предварително си е подготвил пътя за отстъпление, в случай че нещо се обърка. Той винаги мисли поне с дванадесет хода напред, както казват шахматистите. Не оставя нищо на сляпата случайност.

— Разговаряхте ли с Люсил Паркър?

— Да, сър. След броени минути самолетът й ще кацне във Вашингтон.

Скинър се опита да изглежда по-властен, но опитът му не беше от най-сполучливите.

— Какво си въобразява тя? Достъп от първо ниво беше разрешен само на Логан Смит, не и на нея!

— Сър, ако ми позволите да попитам, успяхте ли да разследвате връзката между Инженера и „Уандърленд Тойс“?

Лицето на директора помръкна.

— Да, разбирам, че Паркър ви е споменала за проблемите с Лангли. По дяволите, сега вече това няма значение. Всъщност, в момента вие знаете повече дори от мен за тази проклета история. След като се разделя с вас, заминавам оттук направо за Лангли. С благословията на президента ще им устроя такъв сюрприз, че ще има да ме помнят. Нищо няма да остане от техните вечни игри на шпионаж и интриги. Ще има да съжаляват за мига, в който им е хрумнала идеята за създаването на „Уандърленд Тойс“!

Директорът прекъсна гневния си изблик и се вторачи в пода.

— С Логан сме стари познати. Като си помисля какво сте направили за него, не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря.

— Ще може ли да го видя пак, сър?

— Вашето име е сред първите три в списъка на колегите, получили разрешение да го посещават. Паркър ще ви заведе в клиниката.

Скинър се спря на прага и се обърна назад.

— Ако обстоятелствата го наложат, ще можем ли да разчитаме отново на вас?

— Мисля, че ще се справя, сър.

 

 

Бил Ролинс отлично знаеше, че при достатъчно силно желание от центъра във Вашингтон до Лангли се стига само за двадесет минути. Преди половин час му беше позвънил Инженера, за да го предупреди, че директорът Скинър е тръгнал към Лангли. Бил Ролинс разполагаше само с още тридесетина скъпоценни секунди, за да проумее какъв ураган ще връхлети в кабинета му. Но опитният Ролинс, преживял не една или две кризи, не се нуждаеше от много време, за да реагира.

Секретарката му позвъни, за да докладва, че хеликоптерът от ФБР току-що се е приземил на площадката за кацане. Явно Скинър не си губеше времето, но не можеше да бъде по-бърз от суперкомпютрите на ЦРУ.

Ролинс се озърна — намираше се в кабинета на Сам Питърсън, наричан Инженера от най-близките си сътрудници, чийто крак вече никога нямаше да стъпи тук. Погледът му попадна върху миниатюрната влакова композиция. От всичкото, с което Инженера трябваше да се раздели, според Ролинс, той щеше да страда най-много за влакчетата си.

Вратата на кабинета рязко се отвори и на прага застана Скинър, ескортиран от трима федерални агенти и от един униформен сержант от охраната в сградата на ЦРУ. Единият от тримата агенти профуча покрай Ролинс, устремен към компютъра върху писалището на Инженера.

— Здравей, Бил.

— Здравей, Чарли. Бих искал да се бяхме срещнали по по-приятен повод.

Скинър се намръщи, но само го измери с преценяващ поглед. Издигнал се с много усилия от дъното на обществото в бедните предградия на Ню Йорк, пословичният с тежкия си характер Чарлс Скинър никога не бе харесвал изискано облечените сноби, към които, според него, се числеше и Робърт Ролинс.

— Ти не би трябвало сега да си тук, Бил. Тази история няма нищо общо с теб.

— Тъкмо обратно. Аз съм заместник-директор и съм задължен да следя хода на повечето операции. Много добре знаете, сър, че притежавам съответните пълномощия.

Скинър само сви рамене, после се обърна и кимна на двамата агенти. Те се заеха да изпразват съдържанието на чекмеджетата от писалището и шкафовете в големи кашони, които междувременно бяха домъкнали от стаята на секретарките.

— Спрете! Какво е това, по дяволите?

Скинър веднага се приближи към агента, застанал пред компютъра.

— Какво има?

— Длъжен бях да проверява данните, сър. Но точно когато опитах с резервна парола, за да неутрализирам персоналната парола на Сам Питърсън, неговите файлове сами започнаха да се изтриват.

На екрана примигваше злокобно само едно съобщение: „ВНИМАНИЕ! ИЗТРИВАНЕ НА ДАННИТЕ…“. Директорът се нахвърли върху Ролинс:

— Бил, прекрасно знаеш, че изпълнявам президентска заповед! Ако си решил да се подиграваш с мен, ще…

Ролинс безпомощно разпери ръце.

— Заклевам се, Чарли, че пръстът ми не се е докосвал до тази проклета машинария!

— Вече глътна всички персонални записи на Питърсън! — изкрещя агентът, облещил очи към екрана. — А сега се захвана с нещо друго. — Пръстите му бясно захвърчаха по клавишите. — Може да е вирус. Или нещо друго, поразяващо файловете в друг терминал.

— Не можеш ли да го проследиш? Или поне да го спреш?

— Ще опитам всичко, сър!

Агентът заработи светкавично, но всеки път на екрана изплуваше едно и също лаконично, вбесяващо с равнодушието си лаконично съобщение: „ДАННИТЕ ИЗТРИТИ“. Задъханият оператор яростно изруга.

— Не, никак не става! Не мога да му забраня да поглъща файловете.

Скинър отправи изпепеляващ поглед към Ролинс.

— Трябва ми снимката му, Бил. Веднага! Заедно с отпечатъците му, номерата на паспортите му, банковите му сметки, поверителното му досие. Въобще всичко за този негодник. И то незабавно!

— С радост бих ти ги предоставил, Чарли — отвърна Ролинс, — но всичко беше записано в компютъра му.

За миг Скинър си представи главата на Бил Ролинс като боксовата круша, на която беше посветил толкова много часове в младостта си. Но успя да се окопити и вместо да стовари един десен прав в брадичката му, той сграбчи най-близкия телефонен апарат.

— Говори Скинър! Тръгваме.

Гласът от другия край на линията принадлежеше на водача на отряда, изпратен на летище „Дълес“, за да обискира офисите на компанията „Уандърленд Тойс“.

— Сър, изглежда, че имаме сериозен проблем.

— Подробностите!

— Изглежда, че някой е тършувал тук. Всички блокировки са повредени. Алармената инсталация е изключена. Май всичко е извън строя. Няма оставени съобщения. Най-странното обаче е, че компютрите още работят. Това може да…

— Изключете ги! — изрева Скинър.

— Сър?

— Тогава ги счупете! На парчета! Дръпнете щепселите, пък да става каквото ще!

Скинър се извърна към Ролинс.

— Какво знаеш за „Уандърленд Тойс“?

— Много малко, по-скоро нищо. Забрави ли, че тук всеки има информация само за операциите в своя отдел?

— Какъв заместник-директор си тогава? Имал си достъп до всички архиви! Докладвали са ти списъка със задачите преди брифинга в началото на всяка нова седмица. Не може да не знаеш нищо за тази компания!

— За какво намекваш, Чарли?

— Струва ми се, че това, което унищожи файловете на Сам Питърсън, не идва от тази сграда. Някой е проникнал в „Уандърленд Тойс“. Някой, който е знаел как да се справи с алармената система. Някой, който не е проникнал там за грабеж, а за да затрие всичко ценно в проклетите компютри. Готов съм да се обзаложа, че това са именно тези хора, които търся в момента.

— Нищо не зная за това. Наистина!

Скинър отстъпи крачка назад, за да измери още веднъж Ролинс с гневен поглед, сякаш му взимаше мярка за клупа на бесилката.

— Моли се на Бога да не те хвана в лъжа, Бил. Защото първото, което сега ще проверят моите хора, са твоите файлове. Особено списъка с последните ти телефонни разговори. Ако се добера до следа, водеща към…

По лицето на Ролинс не трепна нито едно мускулче. Но нямаше как да скрие тънките струйки пот, оросили слепоочията му — гледка, която искрено зарадва Скинър.

 

 

Надеждата отново се възроди у Рейчъл, когато една жена — агент от ФБР, донесе лаптоп в кабинета. Новодошлата — специалистка по съставяне на компютърни портрети на издирвани лица — й обясни, че директорът на ФБР наредил Рейчъл веднага да състави портрет на Инженера по описание. И то без никакво протакане.

Рейчъл не загуби нито минута с излишни въпроси — нямаше време за суетене. Трябваше да си припомни сцената край малкия басейн и Инженера, изправен пред нея с револвер в ръка. На всяка цена трябваше да възстанови в паметта си образа му, като изтрие всичко останало.

Специалистката по компютърни портрети се оказа много опитна. След двадесет минути от екрана ги гледаше лице, доста сходно с физиономията на Инженера. Образът беше много по-сполучлив от скицата, изпратена от полицията в Балтимор. На Рейчъл не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че ограниченото време няма да му позволи да се дегизира до неузнаваемост.

„Не му е стигнало времето да подправи персоналните си файлове, затова е стартирал програмата за изтриване…“

— Прилича ли на оригинала?

Рейчъл кимна. В следващия миг се обърна към вратата — на прага се появи чернокожа жена на средна възраст във вълнен костюм, с шал на червени, сини и зелени райета. Щом се усмихна, Рейчъл разбра, че пред нея стои Люсил Паркър.

Люсил внимателно огледа кабинета, преди да пристъпи към Рейчъл и да я прегърне.

— Логан никога не ми беше споменавал, че си толкова млада. — Люсил я изгледа, докато Рейчъл носеше лаптопа към вратата. — Какво става тук?

— Скинър се е заел да пораздруса конкурентите от ЦРУ. Опитва се да сложи ръка на всички файлове в компютъра на Инженера. Искаше да се добере до данните от досието му, но не успя. Дори снимките му бяха изтрити.

— В Лангли винаги са се грижили за своите хора — поклати глава Люсил и протегна ръка към телефона. — Долу ме чака отряд, специално обучен за кризисни ситуации. Да видим какво ще ни съобщят по горещата линия.

Заслушана в разговора, Рейчъл забеляза как чертите на Люсил се изкривиха от гняв.

— Скинър се е насочил насам — обясни тя на Рейчъл. — В Лангли с нищо не са му помогнали и той е бесен.

— Мисля, че в този момент Инженера е на борда на някой самолет — замислено промърмори Рейчъл. — Не мога да допусна, че не е разполагал с план за бягство.

— Но за къде е отлетял?

— Не зная. Само логиката може да ни помогне. Вероятно планът за отстъпление е бил разработен доста отдавна. Разбира се, Скинър нищо не е намерил за този план в компютрите на ЦРУ, защото Инженера е успял да го изпревари. Притежавал е високо ниво на достъп до всички компютърни файлове, така че не е имал никакви затруднения.

— Нищо чудно да е имал подготвени три, дори четири фалшиви комплекта от паспорти, служебни и кредитни карти.

— Имаш ли някаква представа къде може да се скрие?

Рейчъл поклати глава.

— Ролинс трябваше да подскаже нещо на Скинър. Името на Инженера е Сам Питърсън или поне така е записан в регистрите на ЦРУ. Отговарял за тяхната програма за защита на свидетелите, с кодовото име „Лупа“. Преди години е действал в Хонконг. Повечето му агенти са били от Китай. Но после нещо се е случило и той е трябвало да напусне Югоизточна Азия.

Рейчъл се замисли. Каква ирония на съдбата!

— Задачата му е била да организира канали за укриване на бегълците от чужбина. Нямало по-добър от него. А ето че сега трябва да се погрижи за своето прикритие.

— Именно той е убил генерал Грифин Норт по настояване на Памела Естърхаус — продължи тя. — Как ти се струва това обяснение?

— Разкажи ми повече подробности — помоли я Люсил.

Рейчъл я запозна с всичко, до което се бе добрала, но наблягаше предимно на доказаните факти — ненаситната жажда на Памела Естърхаус да отмъсти на бившия си любовник, опитите й да използва Инженера като оръжие, любовта на Саймън Естърхаус като причина да защитава жена си до смърт, като фалшифицира данните от разследването на сенатската комисия относно гибелта на Норт, така че истината да не излезе на бял свят.

— Ако съдията не беше предал Стивън Коупланд и ако Стивън не беше решил да го накара да съжалява горчиво за подлата си постъпка, досега всичко щеше да е затихнало.

— Но нали на сцената се появява сержант Дън — напомни й Люсил.

— Това е може би единственият случай, когато Инженера не е действал безупречно — отговори Рейчъл. — Дън е трябвало да загине, защото той е подготвил саботажа със самолета на генерала. На всичкото отгоре бил доста приказлив. Инженера е трябвало да го отстрани тихомълком, но вместо това той решил да заложи на алчността на Дън. Анонимното обаждане до полицията в Балтимор е работа на Инженера. Знаел е, че полицаите ще притиснат сержанта до стената, той ще окаже съпротива и по всяка вероятност ще бъде застрелян. Преди да издъхне, Дън успя да изпее, че е замесен в заговора срещу Норт, но признанието му не можеше да послужи като доказателство. Ръцете на Моли обаче си оставаха вързани без бележките на съдията Естърхаус, до които се бяха добрали Коупланд и Ъндъруд.

— И така, следите те отведоха до Инженера, който е въздавал „правосъдие“ във времето, свободно от задълженията му към Лангли — довърши вместо нея Люсил.

Рейчъл кимна.

— Каквото и да е вършел в Хонконг, справял се е много добре. От онези години е придобил навици, които и досега не са му изневерили.

Люсил се приближи към прозорците от армирано стъкло и погледна към часовниковата кула на старата сграда на пощата.

— И ти си уверена, че той е взел някой самолет?

Рейчъл се доближи до нея. В далечината се виждаше следата от реактивен самолет, излитащ от летище „Дълес“.

— Нищо чудно да е излетял тъкмо с този самолет — замислено процеди тя.

— Скинър ще претърси летищата в трите щата. Дори и най-малките. По-главните, като „Дълес“, „Нешънъл“ и „Бостън Вашингтон Интернешънъл“ вече са пълни с негови агенти. Няма да му позволят да се изплъзне.

— Блокирането на летищата ще свърши работа само ако той не е променил външността си — отбеляза Рейчъл. — Ще го изпуснат, дори и да разполагат с компютърния портрет, за който ми изпратиха онази жена. Не можеш да си представиш, Люсил, колко ловък е този тип!

— Не забравяй, че сама успях да се убедя в това.

— Нали ми спомена, че е работил с китайски агенти. Може би в Хонконг се чувства като у дома. Вероятно там има свое убежище, където ще живее в азиатски комфорт, сред славните си спомени. Нищо чудно да възобнови старите си контакти.

Люсил се върна към телефона. Разговорът се оказа продължителен — цели десет минути.

— Половин дузина самолети ще излетят от „Дълес“ за Азия в следващите три часа — съобщи тя на Рейчъл. — За Токио, Тайпе, Хонконг и Банкок. Скинър нареди да ги държат под око.

— Няма да успеят да го заловят — въздъхна Рейчъл и се обърна към нея. — На всяка цена трябва да видя очите му. Ако се изпречи пред мен и го погледна в очите, ще го позная. Само така ще го заловим.

Замислена, Люсил прехапа устни.

— Скинър ми заповяда да се погрижа да не напускаш този кабинет. Да останем тук и да поговорим за твоите премеждия… Това бяха последните му нареждания.

— А според теб, Люсил, винаги ли трябва да се подчиняваме на мъжете?

 

 

Паназиатските авиолинии бяха най-новият член в многолюдното семейство на презокеанските превозвачи. Преди четири години компанията беше основана от сингапурската мафия, прочута с бездънните си сейфове. Сега, заякнала от съперничеството с гигантите в този бизнес — „Юнайтед“, „Катуей Пасифик“ и „Джапан Еърлайнс“ — компанията се радваше на внушаващия респект седемнадесетпроцентов дял от пазара. Стотици американци бързаха по-скоро да се намесят в екстензивно развиващите се азиатски пазари и Паназиатските авиолинии едва насмогваха да обслужат всички пътници, въпреки че денонощно предлагаха директни полети от летище „Дълес Интернешънъл“ до Хонконг.

В кабинета си на втория етаж, над представителствата на международните компании на летище „Дълес“, главният координатор на полетите на Паназиатските авиолинии с нетърпение изчакваше принтерът да спре да печати. Грабна трите най-горни листа от купчината и се вторачи в първия. Записани бяха триста и дванадесет пътници на борда — при всичко 364 места — разпределени в трите класи. Екипажът наброяваше четиринадесет човека. Той провери имената на пилота, на втория пилот, на бордовия инженер. Познаваше ги лично. При второто, по-грижливо изчитане на списъка той обърна внимание на две от стюардесите, които познаваше отблизо, на по-интимно ниво.

— На мен ми изглежда чисто — измънка той пред федералния агент, застанал до него.

После му връчи списъка и се взря в лицето на агента, вперил напрегнат поглед в поредицата от имена.

Главният координатор още не бе потиснал раздразнението от нахлуването на федералните агенти в кабинета му, въпреки че те се бяха опитали да го успокоят още с влизането си — нямало бомбени заплахи, нито планирани опити за отвличане на самолети. Преследвали някакъв беглец, опитващ се да се измъкне от страната. Координаторът се опита дискретно да се осведоми от колегите от другите авиокомпании и узна, че федералните навсякъде представили същата версия. Може би не лъжеха, но никой не им повярва. Според координатора, в момента само в терминала за външни полети имаше поне сто агенти — внушително число, и то само заради някакъв беглец.

— Какво означават тези цифри?

Координаторът се взря в списъка — там, където сочеше пръстът на агента — до името Дейвид Макфейдън беше отпечатан някакъв цифров код, което бе причина за недоумението на агента.

— Той работи при нас като старши стюард. Тези цифри означават, че има право на безплатно връщане в Хонконг.

— Познавате ли го?

— Разбира се. Можете да намерите името му в списъците на персонала ни.

— Все пак нека да проверим.

Координаторът сви рамене и извади от бюрото си списъците на персонала на компанията. Наистина в тях беше вписан Дейвид Макфейдън, канадец, командирован за представителството в Хонконг. Паназиатските авиолинии разширяваха дейността си в тази част на света и този факт беше обясним. На снимката се виждаше приятен наглед мъж, наближаващ четиридесетте, с червеникавокафява коса, грижливо пригладена, с мустаци със същия цвят и зелени очи.

— Това е той — уточни шефът.

Но именно тези две думи го издадоха. Федералният агент се усъмни, че шефът познава господин Макфейдън само по документите в досието му, но никога не го е виждал. И то само защото това име често е присъствало в списъците със служители на авиокомпанията, пътуващи със служебни билети. Нямаше откъде да узнае, че Дейвид Макфейдън е служител фантом, съществуващ само на хартия, включен в картотеката със съдействието на един от концерните, основатели на Паназиатските авиолинии. Всички данни за личността му бяха изпипани до съвършенство и своевременно обновявани — платежни ведомости, работни отчети, медицински прегледи. Но ако бъде запитан който и да е член от летателните екипажи, никой няма да си спомни някога да е имал нещо общо с този мистериозен Макфейдън.

— Окей — кимна агентът. — Трябва да взема този списък, за да го покажа на нашите хора в залата на долния етаж. Ако възникне някакъв проблем с пътниците, пристигащи в последните минути преди полетите, повикайте ме. Както и ако се появи някой, чието име не е включено в списъка.

Координаторът тъкмо посягаше към телефона, за да рапортува на ръководителя на полетите на Паназиатските авиолинии за Северна Америка, когато един от помощниците му подаде бележка. Зареждането на самолета за полет 66 изоставал от графика — не достигал хайвер за първа класа. Координаторът кисело измърмори нещо и вместо на ръководителя на полетите реши да се обади първо в кухнята, зареждаща излитащите самолети.

 

 

Оказа се, че и този път очакванията на Инженера се бяха оправдали — за служителите на авиокомпанията беше запазен прилично обзаведен салон. Екипажите на Паназиатските авиолинии обикновено нощуваха в наскоро открития хотел „Хайят“ — на двадесет минути пеша от летището. Ако нямаше промени в състава на екипажа в последните минути, членовете му се отправяха от хотела направо към терминала.

Инженера се огледа в огледалото, заемащо цялата стена в мъжката тоалетна. След продължителния престой под душа и ленивото бръснене се усещаше чист и освежен. Провери дали пребоядисаната му коса не вдъхва подозрение. Мустаците си оставаха сигурно прилепнали към горната му устна, въпреки парата в помещението. Добре изгладената униформа на старши стюард му прилягаше чудесно.

Мислите му още блуждаеха хаотично, когато Инженера завърши тоалета си с пристягане на вратовръзката. Досега не вярваше, че ще настъпи денят, в който ще се наложи да използва за прикритие името Дейвид Макфейдън. Пазеше го за извънредни ситуации. Никога повече нямаше да го използва. Преди да смени професията си, Инженера се бе погрижил да уреди всичко около напускането си от „Уандърленд Тойс“. Името на старши стюарда Дейвид Макфейдън ще се появява редовно във всички ведомости на Паназиатските авиолинии до края на командировката му в Хонконг. Никакво значение нямаше да окаже фактът, че старши стюард с това име нито веднъж не ще се появи в представителството на авиокомпанията за Югоизточна Азия. Като се има предвид натовареният график в офисите на компанията, едва ли някой ще разполага с излишно време за по-задълбочено проучване.

Но този път Инженера не се чувстваше комфортно. И то не защото се съмняваше в успеха на новата си самоличност. Отлично съзнаваше, че федералните агенти ще покрият плътно всички летища около Вашингтон. Не се безпокоеше и заради Ролинс. Дори и да склони да сътрудничи на директора Скинър — което оставаше под съмнение — Бил Ролинс не може да го издаде, понеже не беше запознат с плана за измъкването му от Щатите и нямаше представа за прикритието му под името Макфейдън.

Съвсем друга беше причината за неясната му тревога — може би съжаляваше, че му се наложи да прекрати операцията, която до този момент се развиваше безупречно. Едва сега осъзнаваше, че би трябвало да се позанимае много по-сериозно с военен следовател Рейчъл Колинс. Всъщност, най-добре би било, ако още в онази нощ в Балтимор беше отклонил мерника на снайпера към нейната фигура на съседния покрив. Един изстрел в главата и всички проблеми щяха да отпаднат. Останалите играчи щяха да изпълняват безропотно всичките му заповеди.

Но може би някаква част от мозъка му тръпнеше от безпокойство заради съмнението дали Рейчъл наистина е мъртва. Достатъчно беше само да прослуша вечерните новини, но този път федералните агенти явно бяха успели да се справят с любопитните репортери — никъде нито една дума не споменаха за съдбата на военен следовател Колинс.

Инженера затегна за последен път възела, опъна тъмносиньото сако и оправи емблемата на ревера си. Към джобчето на сакото беше закрепен служебен пропуск от авиокомпанията. Взе пътната чанта от пода и се насочи към чакалнята. Забавляваше го мисълта, че ще прекоси половината свят, преди да приключи нощното дежурство на федералните агенти в чакалнята. Но още повече го радваше мисълта за това, което го очакваше в Хонконг — купища пари, внушителен комплект нови паспорти, стари приятели, които щеше да потърси, когато му дойде времето.

Инженера се надяваше в един прекрасен ден Бил Ролинс да се появи в Югоизточна Азия. Ролинс умееше да оцелява и вероятно няма да пропусне да установи връзка с най-добрия си резидент, организирал най-мощната агентурна мрежа в Китай. Естествено, федералните ще претършуват „Уандърленд Тойс“ от пода до тавана, но нищо съществено няма да открият. Ръководителите и служителите в компанията са снабдени с изкусно подготвени досиета и непоклатимо алиби за всякакви извънредни обстоятелства. Колкото до досадниците, които ще проявят интерес към данните в неговия компютър, резултатът ще бъде отчайващ — нищо няма да измъкнат от изтритите файлове. Така че неговият отряд от „Уандърленд Тойс“ ще бъде готов отново да се заеме с шпионски задачи и когато му дойде времето, по страниците на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ ще се появят невинни, но изпълнени с многозначителен подтекст обяви за наемане на нови кадри.

Бъдещето изглеждаше доста обещаващо.

 

 

Люсил здраво настъпи педала за газта, решена да си пробие път по претоварената федерална магистрала. Рейчъл си каза, че първото, с което ще се захване след залавянето на Инженера, ще бъде искането към шефовете на ФБР да я включат в курса за скоростно шофиране. Пътуването до летище „Дълес“ им отне по-малко от тридесет и пет минути.

— На пода до задната седалка има полеви комплект — съобщи й Люсил. — Може да ни потрябва.

Рейчъл се наведе към задната седалка, но замря за миг, докато Люсил изпреварваше един мерцедес, след което сграбчи брезентовата торба. Вътре намери синьо яке, белезници, сълзотворен спрей и деветмилиметров зиг зауер. Рейчъл отпусна пистолета на дланта си и погледна въпросително към Люсил.

— Стандартен модел, масово използван от ФБР. Но поразява безпогрешно. Ако се озовеш наблизо, трябва да провериш дали няма някой зад гърба му.

Рейчъл нагласи ремъците към кобура на пистолета, загърна се в якето си и се облегна назад, докато Люсил продължаваше да си проправя път по претоварената магистрала. Щом застигна една полицейска кола, тя размаха картата си през прозореца и в отговор отсреща й вдигнаха палец като пожелание за успех.

— Нека да направим една тренировка, малката.

Рейчъл беше излитала няколко пъти от „Дълес“, но бе забравила какъв огромен комплекс представлява летището. Като повечето обитатели на Вашингтон, тя предпочиташе по-малкото летище „Нешънъл“, много по-близо до центъра на столицата и до Форт Белвоар.

За международните летища неделните следобеди не са време за отдих. Рейчъл долови откъслечни фрази поне на дузина езици, докато прекосяваше огромната чакалня. На два пъти се наложи да си пробива път с лакти сред струпаните туристи. Люсил й махна с ръка да се приближи към безмитния магазин. По екраните на мониторите над витрината бяха изписани данните за полетите към Азия. Изходите за тези полети бяха от зала „С“.

— Първо ще излети самолетът за Токио — отбеляза Рейчъл. — Ще стигнем до изхода преди последното повикване. После следват полетите за Банкок и Хонконг.

Люсил ускори крачка. Рейчъл забърза след нея по дългия широк тунел и после по ескалатора. През целия път Люсил оглеждаше лицата на пътниците наоколо.

Пред изхода за полета на „Джапан Еърлайнс“ имаше внушителна навалица. На гишето служителите припряно обслужваха последните пътници. Рейчъл застана зад гишето, за да огледа лицата на пасажерите, но те до един се оказаха японци. Пристигнаха стюардесите, бъбрейки оживено, докато тласкаха количките с багаж. Пилотите и останалите членове на екипажа се държаха по-сериозно. Не беше трудно да се забележат двамата представители на бялата раса от двете страни на изхода. Изглеждаха небрежни, едва ли не попаднали там по недоразумение, но ги издаваха слушалките с телесен цвят и трескаво шарещите им погледи.

Рейчъл се обърна към Люсил:

— Не ми се вярва Инженера да се опита да се промъкне през зала „С“ — сподели тя с Люсил, докато бързаха към изход 2, определен за полета към столицата на Тайланд. — Как ще се скрие сред тези азиатци?

— Видя ли нашите хора?

— Разбира се. Но и той ги е видял.

Пред погледа на Рейчъл се простираше море от непознати лица. Веднага извръщаше очи, щом пред тях се изпречваше азиатска физиономия. Не забравяше също, че колкото и да беше опитен в маскировката, Инженера не можеше да промени ръста си.

— Наближава десет — нервно прошепна Люсил.

Рейчъл погледна наляво и видя двама мъже и една жена, пристъпващи край изхода за полета до Банкок. Справяха се отлично. Следяха зорко цялата зона пред себе си, като обръщаха внимание най-вече на забързаните пътници от бялата раса и от мъжки пол. Рейчъл видя как жената, малко над тридесет години, за секунди си размени закачливи погледи с един бизнесмен, след което извърна глава към мъжете зад него.

После Рейчъл зърна още една група американски туристи, предимно възрастни хора. На реверите си носеха надписи „Фиеста в Ориента!“, под които бяха изписани имената им с печатни букви. Младата жена ги огледа внимателно. По-лесно беше Инженера да се дегизира като по-възрастен — с помощта на качествена сива перука и умело подбран грим. Можеше дори да накуцва, подпирайки се на тръстиков бастун.

— Не зная дали въобще има смисъл да оглеждаме залата — промърмори Люсил. — В тази тълпа всеки може да се укрие. Но ако продължаваме да висим тук, ще изпуснем полета за Хонконг.

Рейчъл вдигна очи към монитора на стената. Оставаха двадесет и пет минути до полет 66 на Паназиатските авиолинии. Ако побърза, ще успее да огледа набързо пътниците. Но можеше да остане тук, за да помага на Люсил.

— Искам да огледам пътниците за полет 66 — обади се Рейчъл. — Единственото, което знаем за него, е, че е живял дълго в Хонконг.

— Което означава, че ще избягва като чума директните полетите за Хонконг. Готова съм да се обзаложа, че и нашите хора разсъждават по същия начин. — В този миг улови блясъка в очите на Рейчъл. — Добре де, върви, щом така си решила. Аз ще остана тук.

Рейчъл се затича през залата. След всяка крачка се опитваше да ускори ход, подтиквана от настойчивия вътрешен глас, който не се уморяваше да повтаря: „Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“.

Внезапно пред погледа й се мерна зейналата врата на служебната зала, разрешена само за членове на екипажите. Оттам излезе един мъж — облечен в строг делови костюм, но с издайническа подутина ниско долу под левия крачол. Там обикновено ченгетата криеха резервния си пистолет.

„Чудесно! Скинър се е погрижил да покрие дори и служебните помещения.“

Останаха й двадесет метра до дъното на залата, където се издигаше единичният изход с подковообразна арка. Стотици хора се разтъпкваха наоколо. Опашката пред гишето достигаше тридесет метра. Рейчъл първо огледа чакащите пред гишето, но после й хрумна, че Инженера може да предпочете да се яви пред изхода в последния момент.

Появи се екипажа за полет 66 — трима високи мъже, изглеждаха американци, всичките загорели и добре сложени. Рейчъл побърза да се доближи до тях, но увлечена да не изостане, тя едва не връхлетя върху капитана. Той успя да я хване за ръката.

— Спокойно, не бързайте толкова. Няма да изпуснете полета.

Акцентът му безпогрешно издаваше австралийски произход — както при втория пилот и бордовия инженер. Рейчъл отстъпи крачка назад, за да се съсредоточи върху стюардите и стюардесите — девет жени, пет от които азиатки и четири бели, а сред четиримата мъже жълтата и бялата раса бяха представени по-равно. Тя ги заобиколи и видя още един федерален агент, увлечен в разговор с двамата бели стюарди, размахващ билет в ръка. Те го изслушаха внимателно и му посочиха гишето за билети. Агентът за последен път ги измери с поглед от глава до пети и учтиво им кимна. Двамата стюарди се отдалечиха към изхода.

„Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“

Обявиха първото повикване и хората се засуетиха, стиснали в ръце дръжките на чантите и саковете. Рейчъл проследи количката, отнасяща багажа на пътниците, неподлежащи на митническа проверка. Двама мъже, около двадесет и пет годишни, пристъпиха към гишето, награбили найлонови торби с емблемата на прочута марка цигари. Рейчъл ги огледа набързо и веднага отклони поглед от тях.

Струпаха се няколко майки с бебета в едната ръка, държащи по-големите си деца с другата. Бащите се усмихваха смутено, докато се опитваха да предпазят жените си от напиращи от двете страни пътници, без да изпускат дръжките на количките. Старците упорито тътреха нозе метър по метър. Рейчъл зърна блясък на метал, но бързо осъзна, че е от дръжката на една инвалидна количка — в нея седеше добре облечена дама със синкава коса, около шестдесетгодишна. Строен млад негър в летищна униформа лениво тикаше количката към изхода.

Рейчъл се отмести и в този момент чу един кънтящ властен глас, с британски акцент:

— Младежо! Хей, младежо!

Рейчъл се извърна назад и видя как жената в инвалидна количка удари с ръка служителя от Паназиатските авиолинии. Той беше с гръб към Рейчъл, но тя успя да зърне ръкавите на сакото му. Липсваха ивиците, задължителни за униформите на пилотите. Явно беше старши стюард, пристигнал в последния момент.

— Младежо!

Стюардът забави крачка, но не се обърна. На Рейчъл й стана симпатичен: „Младежът закъснява за полета си, а жената в количката му досажда с капризите си…“.

— Младежо, да не сте глух? Моля ви, откарайте ме до изхода! Не съм длъжна да минавам през митническата проверка…

Рейчъл забеляза как стюардът се поколеба за миг. Той беше в униформа. Как можеше да откаже да помогне на един безпомощен пътник?

— Разбира се, госпожо. Ако ми покажете квитанцията за багажа.

Рейчъл замръзна. Глас, смрадлив като тежко ухаещи лилии върху труп в ковчег, престорено благ като на педофил пред дете просяк. Същият глас, който беше просъскал в лицето й: „Следовател Колинс, моля ви, ще бъдете ли така любезна да ми покажете дланите си? И на двете ръце“.

Тя изчака Инженера да поеме квитанцията от ръката на жената, за да го връчи на най-близкия митничар, който веднага се зае да свери номерата от квитанцията с номерата върху етикетите на куфарите и саковете. Инженера се наведе и повдигна един от саковете. Рейчъл чу изтракването на стъкло. Навярно сакът беше пълен с бутилки алкохол…

„Сега, когато ръцете му са заети!“

С лявата си ръка Рейчъл избута пътника, застанал зад Инженера и го запрати на пода, заедно с хората от лявата му страна, докато дясната й ръка, стиснала вече дръжката, измъкваше пистолета от кобура под якето. Инженера чу вика на мъжа и шума от падането на пътниците по пода. Тогава зърна Рейчъл Колинс с пистолета в ръка, насочила дулото към гърдите му. Бутилките в сака издрънчаха, той се изви рязко и запрати сака към стената. Отекна звън от счупено стъкло, по пода потече уиски. Инженера беше докопал това, което му беше нужно — остро като нож парче, стърчащо от гърлото на бутилка, за да го опре в гърлото на старата жена в количката и да предизвика суматоха, като постави на изпитание решителността на Рейчъл. Знаеше, че тя никога нямаше да стреля в гъста тълпа. Никога.

Рейчъл трепна, когато чу как се счупиха бутилките, но ръката й не се спря. Видя как Инженера захвърли квитанцията и сграбчи счупената бутилка, видя го как се надигна на пръсти и изправи ръката си, стискаща гърлото на бутилката. Тъкмо беше започнал да я спуска към лицето на жената в количката, когато Рейчъл натисна спусъка. Един изстрел, после още един.

Ръката на Инженера подскочи нагоре. Бликналата кръв изтръгна писъци от гърлата на пътниците около Рейчъл. Хората залегнаха, запълзяха назад и за секунди тя изгуби Инженера от погледа си. Ето че отново го зърна, но сега двама непознати се изпречиха пред пистолета й. Тя изкрещя нещо, не разбра какво точно, после отново го зърна, опрян с гръб в стената, опитващ се да се задържи на крака, с безпомощно полюшкваща се лява ръка, цялата в кръв.

Погледите им мълниеносно се срещаха. Тя видя как устните му се изкривиха в гримаса. Може би искаше да й се усмихне. За последен път. Ала в следващата секунда ръката му се плъзна в джоба.

— Не го прави! — извика тя.

Той се озърна и политна напред. Дрезгавият му глас, сподавен от болката, я накара да изстине.

— А ти ще натиснеш ли спусъка?

Тръгна към нея, олюлявайки се, но по-бързо, отколкото очакваше. На петата му крачка тя стреля още веднъж. Куршумът го прониза от упор, разпръсквайки кръв, плът и парченца от костите му, и издълба дупка колкото юмрук в стената зад гърба му.