Филип Шелби
Разплата (27)

Епилог

Всичко се изясни, преди да са изтекли двадесет и четири часа след кървавата сцена на летище „Дълес“.

Трупът беше идентифициран като принадлежащ на Дейвид Макфейдън, канадски гражданин, с постоянен адрес в Хонконг, старши стюард към Паназиатските авиолинии през последните пет години. От авиокомпанията веднага предадоха служебното досие и медицинския картон на господин Макфейдън, за да докажат, че е бил образцов служител. Но при аутопсията му бе открит мозъчен тумор с размери на орех. От архивите изровиха подобен случай — Ричард Спек — серийният убиец на медицински сестри в Чикаго — беше страдал от подобно заболяване. След грижливи изследвания бяха доказани както приликите в мозъчните симптоми, така и аналогия в поведението на двамата престъпници.

Колкото до възрастната дама в инвалидната количка, взета за малко от Макфейдън за заложник, тя се оказа агент на ФБР под прикритие, изпратена на летището заедно с отряда за залавянето на Инженера. Но поради паниката, предизвикана от стрелбата, свидетелските показания за нея бяха смътни и противоречиви.

Медиите не свързаха инцидента на летището с убийството на Памела Естърхаус — висш служител от Министерството на правосъдието. Но източници, близки до Сената потвърдиха, че председателката на Комисията по федералната програма за защита на свидетелите се е намирала в сградата на Конгреса, когато узнала за смъртта на съпруга си, съдията Саймън Естърхаус. По пътя към болницата Памела Естърхаус била нападната от крадци. Имало признаци, че е оказала съпротива, но нападателите били безмилостни. Когато открили трупа й, липсвали парите и скъпоценностите й, включително и венчалната й халка.

Трагедията на съпругата, нападната и убита точно когато е бързала за последната среща с умиращия си съпруг, беше представена в медиите като достойна за перото на Шекспир. По ирония на съдбата смъртта на Саймън Естърхаус остана на заден план — описаха я като естествена кончина, причинена от сърдечен удар. На набързо свиканата пресконференция президентът заяви, че е шокиран и потънал в скръб от загубата на „две толкова способни и изцяло посветени на благото на страната благородни личности, чийто принос за благото на родината ще се помни дълго“. Президентът отклони въпроса за заместника на Саймън Естърхаус като кандидат за овакантеното кресло във Върховния съд.

Рейчъл научи всичко това, заедно с още много подробности по операцията, в лазарета във Форт Белвоар. Откараха я с хеликоптер веднага след прекратяването на стрелбата. От изхода към подвижния ръкав изскочиха като че ли изпод земята седем агенти секунди след първия изстрел на Рейчъл. Веднага я взеха на мушка, но Люсил се хвърли към тях с вика: „Наша е! Тя е от нашите!“. Ако не беше се намесила Люсил, два или три откоса щяха да пронижат Рейчъл в следващите секунди. Люсил я измъкна през изхода към пистата, където ги очакваше хеликоптер с емблемата на ФБР. Във Форт Белвоар двама военни полицаи посрещнаха Рейчъл и веднага я отведоха в лазарета.

— Ранена ли сте, следовател Колинс?

Рейчъл още не можеше да се окопити. Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае, че пред нея е застанал генерал-майор Ричард Холингсуърт. Шестдесет и две годишен, той изглеждаше твърд като кремък, но се носеха слухове, че е готов на всичко, за да защитава хората си. Генералът й се стори уморен, като човек, който е спал само два-три часа. Ако можеше да се говори за някакъв негов недостатък, то това беше единствено стремежът му на всяка цена да стига до истината при всеки случай, разследван от подчинените му. Съдейки по това, което преди малко беше узнала от телевизионните новини, Рейчъл реши, че за нея няма друго спасение, освен да разкрие цялата истина пред генерала.

— Добре съм, сър. Извинете ме.

— Докторите прегледаха ли те?

— Да, сър.

Лекарите й бяха дали успокоителни. След като изми следите от кръвта, прахта и барута, Рейчъл изгълта хапчетата. Поне засега те премахнаха кошмарите й, макар че още на следващата сутрин щеше да се събуди, плувнала в пот след мъчителен сън.

— Сигурно си чула какво говорят федералните — рече намръщеният Холингсуърт. Очите му святкаха застрашително зад очилата с рамки от неръждаема стомана.

— Чух какво казаха по новините, сър.

— Винаги пеят една и съща песен. Знаеш, че всичко това е пълен боклук. — Изразът на лицето му малко се смекчи. — Но ти знаеш много повече за тази история, нали?

— Готова съм да напиша подробен рапорт, сър.

Холингсуърт й подаде своята писалка заедно с кожения бележник, оставен на бюрото пред него, след което се облегна назад, с ръце зад тила. Рейчъл проследи погледа му, обхождащ кабинета. Никога не беше стъпвала тук. Каза си, че обстановката е по-скоро спартанска, също като обитателя на кабинета.

— Изглежда, че никой не иска от теб да напишеш този рапорт, Колинс. От ФБР не се обадиха, а от Пентагона получих само преди един час следното съобщение: „Тъй като военните не са замесени нито в инцидента на летище «Дълес», нито в смъртта на Памела и Саймън Естърхаус, рапорт по случая не се изисква“.

Той се замисли и добави:

— Пазят си задниците като зениците на очите си, така ли се получава?

— Не, сър. С изключение на…

— Какво?

— Всички по-важни фигури в тази афера са мъртви. Нито един не остана, който да предложи своя версия или да оспори моята. Така че, ако напиша рапорт, от него няма да има полза, сър.

— Нима искаш да оставиш всичко това да приключи просто така?

— Ще направя това, което ми заповядате, сър. Но ми се струва, че с този рапорт нищо няма да постигнем. Освен едно — вие ще узнаете какво точно се случи.

Холингсуърт се замисли. Ако приеме рапорта й, няма да устои на съблазънта да го прочете. Генералът притежаваше достатъчно опит, за да знае, че за някои събития е по-разумно да не задълбава и да ги остави да отшумят. Очевидно следовател Колинс беше или по-мъдра за годините си, или прекалено изплашена от последиците. Генералът не можа да определи кое от двете беше по-вярно.

— Колинс, защо не зарежем тази история?

Рейчъл си бе задавала този въпрос много пъти. Изненада се само от собствения си тих глас. Може би отдавна беше готова за подобно споразумение.

— Исках само последната дума да бъде наша, сър. Само това исках. Само това има значение за мен.

Това беше отговорът, който очакваше генерал-майор Ричард Холингсуърт. Отговорът, който го зарадва. Той се наведе над писалището си.

— Ако помислиш малко, какво би решила — ще го убиеш ли още веднъж, ако съдбата ти го изпрати?

Рейчъл разбра, че Холингсуърт знаеше много повече, отколкото показваше — явно някой му бе докладвал за престрелката на летището. Пред очите й отново изплува последната сцена, когато зениците на Инженера угаснаха завинаги.

— Да, сър. Ще го убия. Заради Моли.

Холингсуърт кимна. Той разбираше този език, с недоизказани мисли, с неписани правила, скътан в сърцето на всеки воин. Някои по-изискани личности биха го нарекли „удовлетворение“, обаче за генерал Холингсуърт това беше само едно — справедливо отмъщение.

Генералът се надигна от креслото и Рейчъл се изправи.

— За днес си освободена от задължения, Рейчъл — с внимание й каза той. — Ще се срещнем на гробището.

Рейчъл се прибра във временната си квартира. Премери новата си униформа — стоеше й безупречно. След четвърт час вече пътуваше с колата по Пенсгейт авеню към военното гробище Арлингтън.

Церемониалната военна част, заедно с представителите на „Старата гвардия“, вече се бяха събрали край гранитната плоча. Присъстваха също шестима морски пехотинци, придържащи краищата на знамето, почетен караул от седем стрелци и един тръбач, за да изсвири сигнала за почест. Рейчъл огледа безкрайните редици от смълчани белокаменни кръстове и си спомни, че за последен път ги бе видяла от прозореца на самолета. Тогава й се сториха като нежни цветни пъпки. От въздуха гледката беше много по-поносима.

Ковчегът беше обгърнат с националния флаг. До него бяха подредени празни столове в две редици, а в края се издигаше купчинка пръст, скрита под зелена мушама. Рейчъл се приближи до нея, леко докосна черната влажна земя, след което погали знамето.

— Да бъде от Бога благословена и завинаги да остане в душите ни като…

Тя отметна глава назад и зарея поглед в бездънната синева на небето, за да възпре напиращите сълзи. Пред замъгления й поглед изплува спомена от последната им среща, при която Моли се бе засмяла на някаква шега — двете тогава бяха на крайната маса до парапета на терасата, в онзи уютен ресторант край брега на Потомак. Бяха си поръчали раци. Разчупваха ги с ръце… Внезапно я сепна загрижен мъжки глас, долетял някъде иззад гърба й:

— Рейчъл…

Логан Смит стоеше само на два метра от нея, с ръце в джобовете на шлифера си. Високата яка на полото скриваше бандажа около врата му, по-дебел откъм лявото рамо. Застаналата до него, Люсил пристъпи към Рейчъл, прегърна я сърдечно, а после двете жени се отдръпнаха встрани.

Рейчъл се доближи и докосна лицето му с ръка. Още беше болезнено пребледнял. Но очите му отново блестяха, като че ли очакваше Моли да възкръсне и той да я прегърне.

Логан изви глава към Рейчъл, но по-бавно и предпазливо от друг път. На нея този миг й се стори безкрайно дълъг. Той се приведе, пое дланта й в своята и я поведе, придържайки я нежно, към редицата столове. Седнаха един до друг, с преплетени пръсти, заслушани в песента на вятъра, играещ сред смълчаните белокаменни кръстове.