Филип Шелби
Разплата (23)

22.

Рейчъл остана до Логан Смит на задната седалка до момента, когато първата линейка изскочи с вой от дъното на алеята. Санитарите го измъкваха от патрулната кола. Тя реши да се възползва от суматохата, седна зад волана на колата на Смит, включи двигателя, заобиколи склада и излезе на Краун Виктория, където паркира зад някакъв камион. След това изтича обратно към склада и видя пристигането на пожарникарите, които веднага се втурнаха да гасят пожара. Един от пазачите на складовата зона мучеше нещо нечленоразделно, размахвайки ръце, но командирът на пожарникарите сърдито го избута назад.

Рейчъл влезе отзад в линейката и затвори вратата след себе си. Смит лежеше на носилката, а двамата санитари още бяха надвесени над него. Дръжките на носилката бяха изцапани с кръв.

— Ще оживее ли?

Единият от санитарите само изръмжа нещо и продължи работата си. Другият се обърна към нея и вторачи изцъклени очи към кръста й. Тя проследи погледа му и едва сега осъзна, че още не е свалила гранатите от колана си.

— Какво ще стане с него? — настойчиво повтори тя.

— Изгубил е много кръв. За щастие, куршумът не е засегнал каротидната артерия. Но още не мога да кажа колко зле е ранен. — Той се поколеба, преди да я запита: — Този турникет… ваше дело ли е?

Рейчъл кимна.

— А сега нека да погледна и вас.

Тя усети студеното щипане на тампона със спирт по кожата на лицето си, но дори и сега не отклони очи от носилката. На врата на Логан санитарите вече бяха поставили плътен бандаж, а на лицето му — кислородна маска. Единият санитар пристягаше каишите на носилката.

Другият я накара да се обърне, огледа я и подсвирна от изненада.

— Ухото ви…

— Зная. Голяма ли е раната?

— Изглежда, ще успеем да я закърпим. Още кърви. Куршумът е преминал може би само на милиметри от черепа ви.

Рейчъл зърна за миг отражението си в блестящия санитарен поднос от неръждаема стомана. Оказа се, че санитарят си разбираше от работата, защото доста чевръсто, с умели движения почисти раната й.

— Къде ще го откарате?

— В спешното отделения на „Сейнт Мери“.

Рейчъл поклати глава.

— Той е федерален агент. Картата е в джоба му. Трябва да го отведете в „Джон Хопкинс“.

— Нямаме право да…

— Той трябва да бъде грижливо охраняван.

Санитарят я изгледа мълчаливо, после кимна. Знаеше правилата.

— Включи сирената и карай направо към „Джон Хопкинс“ — нареди той на шофьора на линейката. — Кажи им по радиотелефона, че им караме спешен случай, от онези с код две.

Той понечи отново да се обърне към нея, но само каза:

— Хванете се здраво.

Ала за негова изненада, тя вече беше изчезнала.

 

 

Рейчъл заобиколи пожарникарите и прескочи няколко щранга. Едва не се хлъзна по мокрия паваж пред склада. Вече бяха пристигнали три коли от балтиморската полиция. Пазачът обясняваше нещо на лейтенанта. Рейчъл знаеше, че той няма да пропусне да спомене нито дума за нея.

Тя заобиколи зад ъгъла, изтича към камиона и влезе в колата на Смит, паркирана зад него. Изхлузи полото през врата си, смъкна противокуршумната жилетка, откопча колана с гранатите и прибра всичко под седалката. Линейката с писък се втурна покрай нея на път за болницата.

Раната в ухото й пулсираше от болка, но дори това не й попречи да възстанови спомена за преживения кошмар. Помнеше всичко съвсем ясно. Но като че ли едва сега осъзна, че животът на Логан Смит виси на косъм. Знаеше къде трябва да отиде и какво да направи, след като се озове там. Пред очите й непрекъснато се мержелееше силуетът на куриера — представяше си го смътно по описанието на онзи сержант, дежурен пред входа на сградата на полицията в Балтимор.

Премести се зад волана.

— Сега оставаме само двамата в играта — гласно се закани тя на своя противник, когото никога не бе виждала.

Гумите изсвистяха и поднесоха по мокрия паваж. Рейчъл настигна линейката по булевард Маккомас и се залепи след нея. Но след като излязоха на Магистрала I-95, тя грабна клетъчния телефон и натисна 001 — кода за бързо набиране на номера на Люсил Паркър.

 

 

Съдията Саймън Естърхаус седеше в кабинета си на Кукс Роу, с ламперия от тиково дърво. Звукът от телевизора беше достатъчно намален, така че можеше да чува как скърцат дъските по пода на горния етаж, докато жена му търсеше нещо из шкафовете в спалнята. Той се облегна назад в кресло, тапицирано с кожа и се загледа през високия прозорец към малката тераса и градината зад нея. Разтри брадичка. Венците му отново се бяха възпалили, макар че бе свалил протезите веднага след като се бе прибрал у дома.

Но това страдание не беше нищо в сравнение със страха, чийто пипала проникваха в мозъка му като метастази. Прословутият Инженер, когото всички смятаха за непобедим и непогрешим, този път се бе провалил. Смит и Колинс сега знаеха къде Естърхаус крие тайните си. Инженера му бе обещал да се погрижи за тях. Но нали по-рано му беше обещал да се погрижи и за Бети Ъндъруд? Докато се връщаше от Белия дом, съдията не можа да потисне кошмарното видение — Логан Смит го причаква пред дома му на Кукс Роу, размахал карта в ръка и чифт белезници в другата.

Естърхаус потръпна. Очите му зашариха из кабинета, спирайки се на грамотите, окачени в рамки по стените, почетните адреси и фотографии с видни личности — неми свидетели на бляскавата му кариера. От тях се излъчваше усещане за власт и престиж. Нищо в този кабинет не му напомняше за заплахите, обвиненията и нападките, които можеха да съсипят живота му. Досега поне беше така… Но вече можеха да го спасят само жестоките действия на един мъж, който той ненавиждаше и презираше. Естърхаус не смееше да си го признае дори пред себе си. Погледна се в огледалото и в първия миг не повярва, че това изтормозено, напрегнато лице е неговото.

— С какво се развличаш? Припомняш си славните мигове?

Памела Естърхаус стоеше облегната на рамката на вратата. Още не беше съблякла светложълтия си копринен костюм и изумруденозелената блуза, с които беше по време на закуската в Белия дом. На десния ревер на елегантния си костюм тя бе забола изящна игла със златна роза на върха и диаманти, инкрустирани в листенцата — творение на Елза Перети. Съдията си спомни къде я беше купил — от луксозния магазин на „Тифани“ в Ню Йорк, за петнадесетата годишнина от сватбата им. Тогава бяха вечеряли в „Рейнбоу Рум“… Той й бе поднесъл иглата точно преди десерта. Спомни си също как светнаха тогава очите й, но не от изненада или от възхищение, а от алчност.

— Какво искаш, Памела?

— Да спреш да се държиш така вкиснато. Досадно е. Ти целият си ужасно досаден.

— Исках само да чуя…

Тя се сепна, като видя как челюстта му увисна и ръцете му трескаво сграбчиха устройството за дистанционно управление. От телевизионния приемник се разнесе говор.

Излъчваха бюлетина с местните новини. До един от пожарникарите се изправи млада, стройна журналистка. Зад гърба й друг пожарникар поливаше със силна струя догарящия огън в ъгъла на склада. Сред дима смътно се виждаше надписа: „Складове на компания Макхенри“.

— Рано тази сутрин избухна експлозия в един от пристанищните складове — започна репортерката. — Пожарникарите правят всичко, което е по силите им, но вече съобщиха за двама пострадали.

На екрана картината се смени — включиха спешното отделение в болницата „Джон Хопкинс“. Започнаха с линейката пред входа, с разтворени врати и двама санитари, смъкващи носилка. Естърхаус ахна, когато камерата улови в едър план окървавеното лице на Логан Смит.

— Един от пострадалите вече е идентифициран като федерален агент. Състоянието му е критично. Вторият пострадал, за който се предполага, че е жена, все още не е открит.

Памела се обърна с гръб към телевизора и сграбчи съпруга си за раменете. Разтърси го силно и извика:

— Стига, Саймън! Всичко свърши! Чуваш ли? Вече нищо не те заплашва! Сега остава само да си държиш устата здраво затворена…

Саймън Естърхаус се изви, за да се освободи от ръцете й.

— Да не си обезумяла? — дрезгаво прошепна той. — Смит още е жив! А момичето…

— Смит ще умре, преди да го сложат на операционната маса! А колкото до момичето, то вероятно не се е измъкнало от онзи горящ склад. Край! Свърши! Така, както трябваше да стане още в Аризона.

Естърхаус я изгледа уплашено.

— Не ми се вярва — изохка той. — Непрекъснато си мисля как целият този кошмар едва сега започва.

Главата му се отметна от силната плесница.

— Само ако го допуснеш!

В този миг пропя мелодичният звънец на външната врата. Тя го измери с унищожителен поглед, после излезе припряно от кабинета, без да забрави да затръшне вратата зад себе си. Спря се за миг чак пред огледалото с орнаментирана рамка в преддверието. Беше по-скоро по навик, защото знаеше, че изглежда чудесно.

— Добро утро, Памела.

Инженера беше облечен съвсем семпло, както повечето обитатели на Джорджтаун в неделните дни — с маратонки, избелели джинси и широк пуловер, с емблемата на отбора на „Червенокожите“ на гърдите.

— Сам! Каква приятна изненада.

— Може би не идвам в подходящ момент.

— Не, влизай.

Той прекрачи прага и остана в преддверието. Тя затвори вратата след него. От течението полъхна ароматът на парфюма й. Той се усмихна, когато при обръщането си срещна очите й. Погледите им се кръстосаха, по-красноречиви от всякакви слова. Инженера усети топлина в слабините си.

— Това какво е? — попита Памела и посочи към жълтеникавия плик в ръката му.

— Малък подарък. Но по-специален, от тези, които не трябва да задържа при себе си.

Памела посегна към плика. Пръстите й неволно докоснаха неговите. Стори й се, че електрически ток премина между тях. Тя дръпна металната щипка, отвори плика и измъкна папката, но само наполовина. Защото знаеше какво съдържа.

Инженера хвърли многозначителен поглед към затворената врата на кабинета.

— Той видя по новините как откараха Смит в болницата — прошепна Памела. — А Рейчъл Колинс е изчезнала.

— От „Джон Хопкинс“ съобщиха, че не гарантират оцеляването на Смит. Той е в кома. Но дори и да оживее, ще бъде на системи. А колкото до Колинс, тя избяга и се сега се крие някъде. Но без това — посочи той към папката — нищо не може да докаже.

— Нима ще я оставиш да се скрие?

— Не съм казал това. Но точно сега мисля повече за Саймън. Предполагам, че е много отчаян. Познах ли?

— Да.

Инженера отвори вратата на кабинета и надникна вътре. Естърхаус седеше зад писалището, с поглед, зареян сред грамотите и снимките в рамки на отсрещната стена. Инженера тихо затвори вратата зад себе си.

— Той е много зле. Не съм сигурен дали състоянието му няма още повече да се влоши.

Памела вдигна рамене. Очите й блестяха, устните се разтвориха, гласът й одрезгавя.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Не, не можем. Мога ли да използвам банята?

— Знаеш къде е.

Инженера се изкачи по витата стълба към горния етаж. Прекоси вестибюла, застлан с дебел килим, после подмина вратата на стаята за гости и спалнята. Влезе в банята, облицована с мрамор, и се приближи до поставката, на която бяха наредени тоалетните принадлежности: четки за зъби, несесер за бръснене, афтършейв, комплект гримове и малки флакончета със скъпи одеколони. В ъгъла, зад парфюмите, стоеше ниска чаша с почистващ разтвор, в която съдията беше накиснал протезите си. Инженера измъкна от джоба си малка пластмасова туба — подобна на онези със спрей против хрема. Отвинти капачката и отброи в чашата петнадесет капки от млечнобялата течност. Завинти капачката и скри тубата в джоба си, после взе една книжна салфетка, запуши отвора на чашата, раздруса я и хвърли салфетка в тоалетната чиния. Разбира се, не забрави да пусне водата.

Памела го чакаше на най-долното стъпало. Той посочи към плика, оставен от нея на масата в преддверието до връзката с ключовете.

— Не е разумно да го държиш тук. Тези документи вече ни създадоха достатъчно главоболия.

Тя отметна глава и се изсмя — безгрижно, както само тя умееше.

 

 

— Какво искаше той от теб?

— Помоли ме да ти предам, че няма за какво да се безпокоиш.

Съдията проследи замислено как жена му коленичи пред камината и отмести решетката. Разбута с ръжена догарящите цепеници и добави намачкана хартия и подпалки, за да подсили огъня, после се обърна, грабна две дървета от кошницата в ъгъла и внимателно ги постави отгоре.

— Памела…

Тя се обърна, стиснала в ръка дългата кутия с кибритени клечки.

— Дай ми хапчетата. Моля те… Тези болки ще ме съсипят.

— Ей сега ще ти ги донеса — тихо промълви тя.

Драсна клечката и изчака пламъкът да обгърне хартията и подпалките. Огънят лумна веднага. Тя затвори решетката, отдалечи се от камината и се приближи до креслото му. Ръката й погали лицето му.

— След малко ще се върна.

Държеше обезболяващото лекарство както винаги в горния шкаф в кухнята, отляво на умивалника. За по-малко от минута тя беше готова с хапчетата и с чашата с вода. Когато се върна в кабинета, Саймън Естърхаус я чакаше в креслото си, с притворени клепачи. Памела видя как потрепериха ръцете му, когато посегна към чашата.

— Трябва да изляза — прошепна тя. — Искам да си починеш, Саймън. Само не забравяй какво ти каза президентът — да провериш внимателно всички документи, преди да се явиш пред сенатската комисия. — Тя го измери с поглед. — Не се съмнявам, че ще се справиш, скъпи.

Преди да напусне стаята, Памела се обърна и погледна назад към камината. Огънят се засилваше, подпалките вече догаряха. Под тях едва се забелязваше сгърченият, почернял плик. Вече не личеше, че е имал жълтеникав цвят. Още две-три секунди и от него щеше да остане само купчинка сива пепел.

 

 

Половин час по-късно Памела Естърхаус излезе от дома си на Кукс Роу, но в бързината въобще не обърна внимание на бежовия седан, паркиран до отсрещния тротоар.

Рейчъл проследи с поглед елегантно облечената дама, която с бързи крачки продължи към Уисконсин авеню.

Напускайки къщата, Памела всъщност улесняваше задачата на Рейчъл, която от четвърт час не откъсваше поглед от вратата на дома Естърхаус. През дръпнатите наполовина завеси зад високите прозорците беше успяла да зърне силуетите на съдията и съпругата му. Въпросът беше как да подмами Памела да напусне къщата, без съдията да се усъмни.

Рейчъл остави пистолета си на дясната седалка и го покри с одеялото, което беше открила в багажника. Първият патрон тя пазеше за куриера. Помисли си, че е доста вероятно той да позвъни на съдията след кървавата сцена в склада. Но засега нямаше признаци, че бе успял да се свърже със Саймън Естърхаус, което беше напълно логично. Рейчъл беше убедена, че е невъзможно той да е пристигнал тук преди нея. Нали на всеки убиец му е необходим поне половин час, за да скрие всичко, което го издава, за да се преобрази отново в нормален, безобиден гражданин, като всички наоколо.

„Ами ако той, също като мен, с нетърпение очаква съпругата на съдията да го остави сам в къщата…“

Тя се обърна и се огледа внимателно. През задното стъкло на седана не се виждаше нищо подозрително. Край бордюрите нямаше нито едно свободно място за паркиране. Самата тя едва бе успяла да открие пролука между колите, и то по чиста случайност — един кадилак бе потеглил точно пред нея и бе освободил място за нейния седан. Ако куриерът пристигне сега, ще трябва да остави колата си на две пресечки оттук и да продължи пеш. Затова тя оглеждаше напрегнато всички минувачи, всички без изключение. Търсеше някой, който да не прилича на разхождащ се пенсионер или на забързан студент. Не очакваше също куриерът да възприеме ролята на адвокат по анцуг и маратонки, излязъл за поредния си сутрешен крос. Нито на примерен съпруг, бързащ да се върне вкъщи, следван от кучето, теглено на дълга каишка зад гърба му.

Младата жена още обхождаше като скенер отсрещния тротоар със съсредоточен поглед, когато реши, че наблюдението няма да пострада, ако позвъни на Люсил Паркър.

— Аз съм, Рейчъл.

— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е при теб?

В гласа на Люсил прозвуча леко раздразнение, но все пак сега беше много по-добре, отколкото преди час, когато Рейчъл й съобщи за раняването на Логан.

— Добре съм. Сега съм пред къщата на Естърхаус.

— Има ли някой при него?

— Не, сам е. Съпругата му излезе преди три минути.

— Междувременно направих още една проверка. Той и неговата половинка са били поканени на закуска при президента.

— Това ще бъде последното им сядане на масата — студено отбеляза Рейчъл. — Нещо ново за Логан?

Тя чу как гласът на Люсил спадна, също както предишния път, когато Рейчъл я бе помолила за помощ — след като им бе разказала всички подробности около раняването на Логан — подробности, за които не се споменаваше в нито един телевизионен репортаж.

— Лекарите отказаха да ми съобщят нещо повече от публикуваното в официалния бюлетин. Но мисля… Вярвам, че ще оцелее. Тази сутрин споменах имената на всички светци в молитвите си.

— И аз… — прошепна Рейчъл.

— Сега ме изслушай много внимателно! Моля те, Рейчъл, не, не те моля, а ти заповядвам да си помислиш пак, и то сериозно, за това, което се каниш да направиш. Нищо на този свят не може да те застави да проникнеш с взлом в тази къща. За броени минути мога оттук да вдигна по тревога аварийния отряд на ФБР във Вашингтон. Дай ми само двадесет минути и те ще го разпердушинят. И то така, че дори мокро петно няма остане от него! Защото, в сравнение с това Страшния съд ще му се стори детска забава…

Рейчъл разбираше загрижеността на Люсил. Ако можеха да си разменят ролите, и тя би говорила по този начин.

— Има много неща, които знае само Естърхаус — рече тя. — Ако успея да го изненадам и ако съм достатъчно убедителна, може би ще вдигне бялото знаме. Но ако го поемат федералните, те първо ще се заемат да му четат правата и така нататък. Нямам намерение да си хабя времето с подобни щуротии. Защото въобще не искам да му щракна белезниците.

Рейчъл знаеше, че на Люсил отчаяно й се искаше да я попита какво си е наумила, щом като не иска да го арестува. Но очевидно Рейчъл нямаше никакво намерение да споделя плана си с нея. В момента Люсил Паркър, дори и да я бяха заставили да свидетелства под клетва, с ръка върху Библията, нямаше да признае нищо пред шефовете си от ФБР Вашингтон. Ала тя нямаше дори и най-бледа представа какво бе планирала Рейчъл Колинс.

— Ще се чувствам малко по-добре, ако продължим по някакъв начин да поддържаме връзка — добави Люсил. — И то непрекъснато.

— Също и аз.

— Тогава поне ми определи докога да чакам да ми позвъниш. На следващата секунда, ако не си ми телефонирала, ще изпратя тежката артилерия.

Рейчъл се замисли.

— Добре. Най-много тридесет минути.

— Рейчъл, това е ужасно дълъг интервал…

— Добре съм въоръжена. Не очаквам да се нахвърли върху мен. Ако пък се престори на глухоням и не успея нищо да изкопча от него, тогава веднага ще те повикам на помощ.

Мълчанието на Люсил беше красноречив признак, че не остана доволна от предложението на Рейчъл. Но в следващата минута Рейчъл си спомни за една задача, която беше останала на заден план, заради напрегнатото развитие на събитията през последните тридесет и шест часа.

— Люсил, можеш ли да проследиш заради мен един телефонен пост? Номерът му започва с код 703, което означава, че въпросният абонат се намира някъде във Вирджиния.

— Продиктувай ми номера и веднага ще се заема с него — обеща Люсил. — Но каква връзка има този номер с Естърхаус?

Рейчъл набързо й обясни как беше попаднала на номера в досието на сержант Дън. После й продиктува цифрите, учудена от самата себе си, че бе успяла да ги съхрани в паметта си, въпреки страхотното нервно напрежение през последните две денонощия.

— Досега узнах само, че телефонът е бил прекъснат. Това обяснява защо не успях да открия кой е бил абонатът. Още не мога да напипам връзката между този тайнствен абонат и съдията Естърхаус, но той може да ни заведе при човека, пред когото Дън се е отчитал. — Рейчъл погледна часовника си. — Сега по моя часовник е десет и четиридесет и пет. Дай ми половин час.

 

 

Рейчъл за пореден път огледа улицата. Бяха се струпали още автомобили, отчаяно търсещи места за паркиране. Трима шофьори едновременно заковаха спирачки, когато усетиха, че се кани да потегли — в мига, в който отново се настани зад волана. Устните им се изкривиха в нецензурни ругатни, когато им даде знак с ръка, че не бива да се надяват да им освободи своите три метра край тротоара.

Младата жена измъкна полицейския си револвер марка „Булдог“. Огледа барабана — лъщеше като чисто нова монета от едно пени. Зареди го с онези, специално обработени патрони, с половин заряд, с кухина, запълнена с отрова, които експлодираха след проникването в мишената. Те обаче имаха сериозен недостатък — не гарантираха висока точност от по-голямо разстояние. Това беше смъртоносно оръжие най-вече при стрелба по близки цели — когато се налага да стреляш от упор. Както се случва, когато проникваш като нежелан гост в нечий дом.

Рейчъл хвърли още един поглед към къщата на Естърхаус. Ръката й вече беше върху дръжката на колата, когато иззвъня клетъчният телефон в джоба й. Сигурно пак беше Люсил. Нима бе успяла толкова бързо да проследи онзи телефонен пост във Вирджиния?!

Плътен, леко дрезгав глас прошепна в ухото й:

— Очаквам те. Отдавна.