Филип Шелби
Разплата (20)

19.

Запитването с гриф „Свръхспешно“ от ФБР Лос Анджелис беше обработено много бързо от операторите в централата на ФАА.

Искането за помощ, изпратено от Люсил Паркър, веднага бе прехвърлено във Вашингтон към дежурния директор по въпросите на сигурността. Той беше ветеран в професията, с повече от четиринадесетгодишен стаж и можеше да натиска бутоните на пулта дори и на сън. Незабавно поиска сведения от Атланта и Финикс. Диспечерите по контрола на въздушния трафик зарязаха всичко останало, за да се концентрират само върху информацията, ненадейно поискана от техния директор. Линиите между трите града останаха включени, защото диспечерите не губеха нито секунда в излишни проверки. Всеки от тях беше обучаван за действия в аварийни ситуации. Повечето от членовете на дежурните отряди още помнеха многобройните заплахи от терористи, акциите за спасяване на заложници или за откриване на бомби в самолети. Между столиците на различните щати съществуваше необявено съперничество — досега най-доброто време бяха постигнали хората от Денвър. Но тази нощ рекордът беше надминат — Атланта докладва, че е готова със списъците на пътниците от гражданските полети и от частните самолети с направление „Скай Харбър“, преди да изтече дванадесетата минута от получаването на заповедта. На хората от Финикс им бяха потребни още тридесет секунди, за да проверят и потвърдят информацията от столицата на Джорджия.

В кабинета си на седемнадесетия етаж на сградата на ФБР Лос Анджелис Люсил Паркър беше заета с подреждането на фотокопията върху старомодното си, внушително по размери писалище. Както винаги, действаше методично, което й помагаше да пести време.

Тя реши да се концентрира главно върху полетите на частните компании. Имаше два реактивни самолета: първият принадлежеше на международна пивоварна корпорация, а вторият — на мултинационален аграрен концерн. Следваха още три летателни апарата, които не бяха корпоративна собственост: импресарио от звукозаписна компания превозваше най-нашумялата си рокзвезда за концерта във Финикс, примадона от фестивалите за кънтри музика бързаше да пристигне в Аризона, за да уреди третия си развод и накрая оставаше частният самолет на прочут медиен магнат, който преди години беше основал първата национална новинарска телевизионна мрежа.

Люсил провери много грижливо списъците с имената на пътниците, но не откри нищо тревожно. После отново се свърза с бюрото на ФАА в Атланта и ги помоли да й изпратят файловете с данните за всички пилоти и членове на обслужващия персонал. Получи ги след двадесетина минути. Кадровите и личностните характеристики на летците и стюардесите се оказаха чисти.

Люсил още веднъж прегледа всичките материали, само за да е напълно уверена, че нищо не е пропуснала. После се облегна назад и се вгледа в купа с хартии, оставяйки подсъзнанието си да се рее свободно сред най-незначителните на пръв поглед детайли. Но тревожните камбани в подсъзнанието й не откликнаха нито за миг дори.

Накрая, когато се свърза с Логан, за да му докладва за резултата, тя беше напълно убедена, че убиецът на Стивън Коупланд не лети тази нощ към Финикс или поне няма да пристигне по въздуха в столицата на щата Аризона. Но това, което не знаеше и дори не подозираше, беше фактът, че вече бе допусната грешка, и то решаваща, но не в самата информация, а в начина на оформянето на заявката за получаването на тази информация. Логан Смит беше поискал пълни данни за всички полети от летище „Хартсфийлд Интернешънъл“ в Атланта до „Скай Харбър“ във Финикс. Именно това съобщение беше препредадено от Люсил до диспечерите в Атланта, които концентрираха вниманието си изцяло върху двете отправни точки на картата: Атланта и Финикс, без да поглеждат към базата на ВВС в Лейкланд, на тридесет и шест километра от Финикс. Диспечерите разсъждаваха, при това напълно обосновано, че са получили задача да проследят самолет, който се е насочил към гражданско летище. Тъй като в спешния факс на ФБР въобще не се споменаваше за базите на военните, на дежурните тази нощ в Атланта въобще не им хрумна да включат в рапорта си до ФБР Лос Анджелис данните за реактивния „Гълфстрийм-IV“, който наскоро бе излетял с направление за кацане: Лейкланд, Аризона.

Оставаха само четиридесет минути от полета до Лейкланд. Авиодиспечерите от контингента на ВВС умело направляваха турбореактивния „Гълфстрийм-IV“, което позволи на Инженера да поспи малко повече от два часа. След като се събуди, той се свърза по радиоканала с командира на базата на ВВС, за да се увери, че е потвърдено разрешение за кацане.

Инженера отдавна се познаваше с този офицер. Последната им среща беше преди шест месеца в пустинята Невада, в зоната около базата Грум Лейк, която въобще не беше означена на картите, предназначени за цивилни лица. Тогава те обхождаха подземните бункери, сред рафтовете със супермодерно военно снаряжение, пред което въображението на авторите на романи с научнофантастични сюжети бледнееше. Разговаряха най-вече за бъдещите операции в държавите от Далечния Изток. Командирът на базата не възрази, когато Инженера му съобщи, че ще посети Лейкланд по път, само за час или два, преди да се прибере в другата база — в Грум Лейк. Тъй като всички комуникации между самолета и наземния персонал в кулата се кодираха през скрамблери, Инженера не се безпокоеше, че досадните авиодиспечери от гражданската авиация ще прехванат неговия радиообмен.

Инженера завърши разговора си с полковника — командир на базата в Грум Лейк — като не забрави да му благодари за вежливото посрещане, след което се отправи към багажното отделение в задната част на самолета. Всъщност, той нямаше никакви грижи около багажа и облеклото. В гълфстрийма имаше внушителен запас от всякакво оръжие, боеприпаси, камуфлажни дрехи — с една дума всичко, необходимо за самостоятелно действащи агенти във вражеския тил, независимо от географските ширини — от арктическата тундра до знойните тропици. Инженера провери екипировката, избра си това, което му трябваше и беше напълно оборудван, когато пилотът започна спускането.

„Гълфстрийм-IV“ премина покрай ескадрилата от изтребители F-18, готови за участие в поредното нощно учение, и спря до малкия хангар, не много далеч от кулата за управление на полетите. Инженера се показа от люка с малък сак в ръка, огледа се и закрачи към полковника, който го чакаше, изправен до личния си автомобил — джип чероки с гражданска регистрация, но със стикерите на ВВС на предното стъкло. В хладната нощ сред смълчаната пустиня двамата офицери се поздравиха сдържано. Полковникът не запита посетителя защо му бе притрябвало цивилно превозно средство. Въобще не му хрумна да прояви любопитство относно намеренията на Инженера по време на краткия му престой във Финикс. Само седна на седалката до водача на патрулната кола от военната полиция, която потегли след джипа, за да го съпроводи до границите на базата. Последното, което полковникът видя на светлината на фаровете, беше ръката на Инженера, вдигната през отворения прозорец за поздрав, и габаритите на джипа, които бавно угаснаха сред мрака на пустинята Соноран.

 

 

Инженера зави към магистралата. Поддържаше умерена скорост, защото нямаше защо да бърза, нито пък искаше да привлича вниманието на пътните патрули от полицията на Аризона. Макар че полицаите нямаше да го глобят, след като забележат стикерите на военновъздушните сили, все пак беше доста досадно да губи време за проверка на документите на водача и на джипа.

Той насочи своя чероки на югозапад, покрай спящите, добре оградени комуни, които продължаваха да никнат като зловредни гъби около Финикс. Прекоси няколко площада с магазини около тях, после жилищните квартали в покрайнините на града, а накрая профуча край една бензиностанция, ярко осветена, особено табелата с работно време. Беше спуснал прозореца откъм лявата си ръка, за да се порадва на освежаващия полъх на вятър, долитащ от пустинята, който му напомняше за други, далечни места, където беше още по-топло и сухо. Най-после съзря надписите по крайпътните стълбове, подсказващи за следващите три отбивки от магистралата. На втората той включи мигача и подкара джипа с елегантен завой. Далеч напред, в долината под хълма, тук-там мигаха светлините на Кеърфрий.

 

 

Тримата широкоплещести мъжаги, наскачали от търбуха на хеликоптера „Бел Рейнджър“ по пистата на „Скай Харбър“, приличаха на заможни туристи, търсачи на всевъзможни приключения под открито небе. Скъпите им кубинки с дебели подметки и плътните им спортни якета с безброй джобове по тях моментално събраха завистливите погледи на охраната на летището. Командващият офицер, който пристъпи напред, за да ги посрещне, остана удивен от снаряжението им — широки раници с алуминиеви рамки, под тях леки спални чували и подложки от пресована гума, както и дълги дървени сандъци с месингов обков, криещи, по негово мнение, фантастично скъпи ловни пушки с оптически мерници.

Командирът на охраната въздъхна и си каза, че за богатите е в реда на нещата да си бъбрят разпалено, да си разменят шеги по адрес на някой си Боб — техен колега, останал в Лос Анджелис, защото жена му не го пуснала да ловува в мъжка компания, а вместо това го помъкнала след себе си на Хаваите. Мимоходом тримата новодошли, с вид на преуспяващи бизнесмени, споменаха имената на престижни курорти в Айдахо и Аляска. След което се увлякоха в спор — колко били дълги рогата на онази дългорога планинска коза, която един от тях бил гръмнал миналата година около водопадите в Скалистите планини.

Офицерът се почувства поласкан, когато на тях им потрябва неговото мнение относно времето за път до Седона — първата спирка по маршрута, начертан на картата им. Освен това се заинтересуваха къде най-близо може да похапнат добре. Той се впечатли още повече, щом видя шевролета комби, от моделите специални поръчки, който ги очакваше на южния паркинг. Принадлежал на техен тукашен приятел, който се запилял някъде извън щата по своя бизнес, обясниха тримата веселяци.

Но с това поводите за удивление на офицера, командващ охраната на „Скай Харбър“, не се изчерпиха. Въпреки едрите си фигури, те стъпваха много леко, чевръсто, уверено и безшумно — особено това, последното, съвсем го изнерви. Офицерът се осмели да ги попита с какво си запълват дните в Лос Анджелис. Единият от ловците се ухили и му размаха отворения си портфейл. Докато ровеше, за да връчи на офицера визитната си картичка, офицерът съзря вътре свидетелство за управление на автомобил, издадено от щата Калифорния, заедно със служебна карта от компанията „Локхийд“. Върху визитката се мъдреше фирмения знак на „Локхийд“, над редовете, уточняващи, че приносителят е вицепрезидент на компанията по научните разработки.

Преди водачът да подкара шевролета, офицерът им пожела лек път и наслука. Остана загледан зад колата, която чезнеше по посоката, водеща към изходната магистрала. Едва когато се прибра в кабинета си, той се досети, че въобще не ги беше попитал накъде ще се отправят и какъв дивеч ще преследват.

 

 

Тримата мъже от тактическото поделение на ФБР, предрешени като ловци, решили да прекарат уикенда край Финикс, напуснаха града и продължиха на север по междущатската магистрала. После завиха към Кеърфрий и се озоваха пред наскоро асфалтиран третостепенен път, с две платна, който се спускаше надолу.

По цялата долина и по околните склонове бяха пръснати светлини, примигващи в оранжево. Шевролетът с тримата мъже премина покрай двуметрови каменни стени, отделящи съседните имоти, обитавани от комуни. Към всяко владение имаше по една малка кула над оградата, точно до главния вход. С едри букви върху каменните огради бяха изписани имената им: „Пустинен ястреб“, „Небесен вятър“, „Облагородена пустиня“. Срещаха се обаче и изоставени комуни, зад чиито стени вече нямаше нищо, освен пустите ливади с пръснатите по тях ръждясали автомобилни каравани.

Зад оградите на по-новите комуни имаше добре поддържани сгради, чиито прозорци бяха залети от светлина, а моравите пред терасите — грижливо поддържани.

— Тук някъде трябваше да завием — промърмори шофьорът. — Но накъде — наляво или надясно?

Мъжът на съседната седалка до него измъкна картата от жабката на таблото, разстла я на коленете си, светна с фенерчето, взря се в плетеницата от шосета и отсече:

— Надясно.

Следващите две комуни се оказаха отдавна изоставени. После се появи висока тухлена къща, а след нея — в дъното на шосето преди завоя — сякаш от земята изникна модерна, остъклена сграда. На втория етаж светеха лампите.

— Тук трябва да е — реши шофьорът.

Мъжът до него провери адреса от листа в джоба си с табелата, окачена на бетонния стълб до ъгъла на оградата.

— Да, тук е — кимна той.

Шофьорът намали скоростта и шевролетът запълзя едва-едва. От двете страни на постройката бяха пръснати строителни машини, сред които се открояваха два булдозера. Но пътят свършваше дотук — напред имаше само извивка за обръщане на автомобилите. Водачът не можеше да паркира шевролета пред фасадата на къщата, защото рискуваше да привлече вниманието на обитателите й. Наложи да спре колата на стотина метра преди къщата.

Мъжът с картата на коленете посочи назад към самотната тухлена къща:

— По-добре ще е да се върнем назад. Тук е много осветено, освен това, преброих седем коли, паркирани зад постройката.

Той се обърна назад към третия от групата, на задната седалка, който беше радистът.

— Какво ще кажеш?

— Може би най-безопасно е да спрем до тухлената къща — кимна той.

Шофьорът подкара колата на заден ход към тухлената къща. В това време радистът се надигна и отвори капака в покрива на шевролета. После разкопча раницата си и измъкна оттам портативна антена. Сглоби я без излишно суетене и я закрепи с алуминиевите скоби към триножника. Във втората раница се намираше приемо-предавателя. Радистът нахлузи слушалките на ушите си, отмести леко антената и нагласи параболоида точно с оста към осветените прозорци на къщата в дъното на пътя. След това се зае с настройката на честотния обхват и на интензивността на сигнала.

Първите уловени звуци се оказаха напълно неразбираеми, напомнящи писукане на пиленца в инкубатор. Но след настройката на филтрите постепенно започнаха да се долавят все по-отчетливо различни гласове. По-късно техниците в лабораторията щяха да имат грижата да изчистят шумовете, наслоени върху записа, но сега радистът нямаше време за обработка на сигналите. Той слушаше напрегнато диалога между мъжкия и женския глас. След малко охканията и виковете заглъхнаха.

— Там има мъж и жена — съобщи той на колегите си. — В интимна ситуация. Сега вече можеш да се свържеш със Смит и да му докладваш, че обектът е в обсега ни.

 

 

Членовете на тактическата група бяха убедени, че имаха само един проблем, за който трябваше да намерят решение — дистанцията между къщата и подслушвателната антена. И тримата бяха спокойни, защото притежаваха достатъчно опит и бяха отстранявали много по-тежки препятствия.

Но се лъжеха. Имаше още един проблем.

Тримата бяха забелязали строителните и земекопните машини, паркирани безразборно по безлюдната площадка, но повече не им обърнаха внимание. Машините изглеждаха като естествено допълнение към пейзажа, сред каменните блокове и струпаната отзад пръст от изкопите. Ако точно в този миг поне на един от тримата мъже му бе хрумнало да се обърне и да погледне назад, щеше да забележи прокрадващият се отзад джип чероки и операцията може би нямаше да протече така драматично. Но в тази минута вниманието на тримата ловци беше обсебено от избора на място за паркиране и на позиция за скрито следене на обекта. Затова избраха като прикритие един масивен грейдер, с висока кабина и дълъг корпус.

Инженера вече се спускаше с джипа по наклона по посока на къщата, когато забеляза стоп фаровете на шевролета. Веднага изви волана, за да скрие джипа зад широката лопата на най-близкия булдозер, но спря малко встрани, за да може да надзърта иззад корпуса на булдозера към шосето. Измъкна от жабката инфрачервения прибор за нощно гледане, наподобяващ бинокъл. С негова помощ успя да огледа паркирания шевролет. Остана впечатлен от антената и останалото оборудване на отряда от ФБР, дори промърмори, че този път федералните агенти са се престарали с подготовката за следене и подслушване.

Инженера излезе от джипа и се затича, ниско приведен, към ъгъла на къщата. За щастие, почвата под краката му беше суха, но неотъпкана, така че прибежките му не предизвикаха никакъв шум. Той използва дълбоките коловози, останали от тежките високи гуми на земекопните машини, както и изкопите за бъдещия водопровод. При това придвижване приборът за нощно гледане не беше много полезен. Но най-важното беше да не изкълчи глезена си или да не се спъне и да навехне коляно.

Той се приближи до каменната стена, опасваща терена зад къщата. Вятърът беше стихнал и той долови миризмата на хлорираната вода в басейна отзад, смесваща се с уханието на пресния торф от градината. Може би по-рано тази вечер са се включили автоматичните пръскачки за оросяване на лехите с цветя.

Лесно преодоля стената и скочи сред хлъзгавата трева, само че се плъзна напред като кънкьор по замръзнало езеро. Най-после се добра до навеса. Там се спря и изтърка в чимовете калта от подметките си.

През онези фатални и последни деветдесет секунди, миг преди да издъхне, Стивън Коупланд в страха си бе избъбрил всичко, което знаеше за укритието на Бети Ъндъруд — не само адреса, но дори и такива подробности като това, че къщата е наскоро построена и усамотена. Инженера си бе направил труда да провери в регистрите, но знаеше, че притежателите още не бяха поръчали доставка на алармена система. За всеки случай той огледа внимателно външните стени и врати — никъде нямаше следи от проводници. Това обаче не успокои опитният професионалист. Реши да обиколи и постройките в двора. Оказа се, че таблото с бутоните за настройка на алармената система е скрит под стрехата на невзрачната барака в дъното на двора. Той вдигна предпазливо капака на таблото и видя емблемата на фирмата „Гардсман Хоум Протекшън Сървис“, специализирана по охрана на недвижими имоти. Но не видя кабелни връзки към главното табло на охранителната система.

Инженера знаеше, че къщата има само два етажа, което го улесни при обмислянето на плана за проникване. При такива къщи спалните почти винаги се намират на втория етаж. Това му позволяваше да преодолее катинарите на задните врати и да проникне незабелязано откъм гаража, залепен към къщата.

Вътре беше доста хладно, почти студено. Инженера пристъпи към вратата, водеща през коридора към трапезарията на партера. Но веднага се спря, за да се вслуша в шумовете на къщата. Долови само глухо бръмчене на хладилник и леко тиктакане на стенен часовник. Във въздуха ухаеше на някакво ястие. Стори му се, че беше китайска кухня. Дъските по пода бяха чисти, наскоро остъргвани, затова от тях се разнасяше миризмата на чам. Не усети мирис на домашно животно. Преди да умре, Коупланд нищо не бе споменал за куче или котка в къщата на Бети Ъндъруд, макар че във Вашингтон тя беше имала котка в апартамента си. Инженера беше проучили дори и тази подробност.

Стаите на партера бяха с високи прозорци, през които проникваха лунните лъчи, осветявайки новия килим. Инженера си напомни, че на всяка цена трябва да избягва приближаването към прозорците, след което започна да се прокрадва към стъпалата, водещи към горния етаж. На горната площадка отнякъде падаше светло петно, а и шумовете бяха по-различни от тези на партера. Той надникна зад ъгъла на коридора и видя, че петното е от светлия лъч от съвсем леко открехнатата врата на втората спалня. Заслуша се и се усмихна безмълвно. Паникьосаният Стивън Коупланд дори му беше признал чувствата си към Бети Ъндъруд. Да, тя наистина беше тук, но в този момент се мяташе върху матрака с някой друг. Непредвидената в плана поява на още една жертва беше като допълнително предизвикателство за професионализма му. Инженера знаеше, че дебнещите отвън копои от ФБР са съсредоточили цялото си внимание върху тази спалня — единствената стая в цялата къща, която в момента беше осветена. Всяко необичайно движение ще ги принуди да изскочат от шевролета. Той се спря, за да измисли как да стигне до леглото, без да привлече вниманието на тримата агенти в колата, паркирана отвън.

Инженера най-после взе решение и се наведе. Остана така, притиснал длани към тесния килим, опънат по стъпалата. Оказа се, че предвиждането му се оправда — беше възнаграден за остроумното си хрумване с едва чуто проскърцване на дъските. Още при първия оглед беше преценил, че дограмата в къщата е нова и следователно, още неизсъхнала. Което означаваше, че няма да попадне на издайнически скърцаща или хлопаща дъска. Ако обектът заспи, той ще може да си позволи риска да се изкачи бързо по стъпалата, после да се втурне в спалнята. Но сега предпочете друго решение — доста по-надеждно. И по-неочаквано. И много по-зрелищно.

На долния етаж имаше няколко камини: в трапезарията, във всекидневната, в кабинета и в кухнята. Камините бяха газови — това му подсказаха издайническите сини пламъчета, намигващи му изпод керамичните накрайници за закрепване на дървените цепеници. Инженера обходи стаите, за да угаси пламъците във всички камини, след което отвори докрай кранчетата за газта. След това се пресегна към таблото на стената във всекидневната, откъдето се регулираше температурата на помещенията. Изключи климатичната инсталация. Нямаше логика в това вентилационните шахти да засмучат газта и да я изхвърлят навън в атмосферата. После отвори вратата към килера до кухнята. Там се зае с манипулациите върху газопровода, захранващ сушилнята за чинии и газовия бойлер над умивалника.

След шест минути се върна в подножието на стъпалата. Първите два тънки пакета с пластичен експлозив той лепна към стената до килера, а следващите два напъха под дъската на второто стъпало. Малко над пътеката опъна тънка корда, от онази, която рибарите обожаваха, защото почти не се забелязваше, когато висеше от въдиците. Уви края й около пружината на детонатора, след което свърза клемите му към изводите на шестволтовата батерия. Според сценария, щом Бети Ъндъруд и любовникът й се наситят на креватната гимнастика, поне единият от двойката непременно ще надуши миризмата на газ. Ще се втурне надолу по стъпалата да провери какво става на партера, със замъглена глава и забавени реакции от среднощните забавления. Но няма да светне лампата над първото стъпало — Инженера, естествено, се беше погрижил и за този важен детайл. Слизащият ще трябва да се задоволи само с лампата на горната площадка. В полумрака няма да забележи кордата, опъната на второто стъпало от долу нагоре. Ще се спъне в нея, веригата между батерията и детонатора ще се затвори и експлозивът ще избухне — с достатъчна мощ, за да ампутира моментално двата долни крайника на слизащия. Газовата експлозия ще довърши останалото.

Инженера още веднъж мислено повтори поредицата от събития, докато се изтегляше по обратния път към кухнята, а после през коридора и гаража навън към оградата и джипа зад нея. Според изчисленията му, на двамата любовници им оставаха още двадесет минути. Ако поради някаква причина експлозията не избухне, според него това ще бъде сигурен признак, че онези двамата, изтощени от страстните ласки, са заспали непробудно и въобще не са усетили мириса на газта. Или поне на никой от двамата не му е потрябвало да слезе по стъпалата на долния етаж. Тогава той ще бъде принуден да ги събуди по телефона.

 

 

— Обадиха се от тактическото поделение на ФБР.

Рейчъл предпазливо се надигна на лакът. В съня си се беше отместила и сега едва не изохка — вратът й се беше схванал. Обгърна го с другата си ръка и започна да разтрива вратните си жили, стегнати като морски възли.

Младата жена се беше събудила преди няколко минути, но отначало само бе гледала как Смит се движи наоколо, как събира разпръснатите листа и размества саковете и чантите на задните седалки. Предпазливите му движения й подсказаха, че той се стреми да не издава шум, за да не я събуди. Деликатността му беше затрогваща. Когато й се стори, че беше чакала достатъчно, тя се изкашля леко, за да го предупреди, че е вече будна.

Сега той седеше до нея, замислен, опрял лакти на коленете си, с глава, отпусната на дланите. Ярката светлина задълбочаваше сенките под очите му и бръчките по челото. Беше спал малко, ако въобще беше заспивал, но понасяше стоически умората, както грешникът — своето наказание. В очите му, които можеха да излъчват толкова много нежност и симпатия, сега — въпреки изтощението — тлееше недоугаснал пламък. Той не си позволяваше да се отпусне, да отдъхне, макар че все още съумяваше да обуздава подтика към отмъщение.

Рейчъл се надигна и завъртя глава, както правеха атлетите преди старта, за да намали напрежението в ставите си. Зърна някакъв проблясък навън през люка, после се заредиха още пробягващи светлинки и тя се досети, че самолетът беше започнал да се снишава.

— Какви са последните новини от тактическото поделение? — попита тя.

— Очаквам връзка с Люсил от Лос Анджелис. Но зная, че вече са открили къщата на Бети Ъндъруд и сега са там, направили са засада.

Рейчъл рязко се наведе напред. Малко оставаше да си сблъскат челата.

— Тя е вътре в къщата? Те сигурни ли са в това?

— Тя е там, но при нея има още някой.

Рейчъл долови колебанието в тона му. Може би за пръв път виждаше Логан Смит толкова смутен.

— Поканила е някакъв мъж в леглото си. От тактическата група съобщиха, че двамата били… доста разпалени. — Смит я изгледа с недоумение: — Имаш ли представа кой може да е?

Рейчъл поклати глава.

— Тук нещо не ми вдъхва доверие. Говоря за този любовник, появил се така неочаквано. Не забравяй, че Бети би трябвало още да е изплашена от смъртта на Моли. Пък и Коупланд й се обаждаше най-редовно. Той беше… как да го кажа… донякъде вманиачен на тема проверки и контрол. Според мен, той неминуемо щеше да се усъмни, ако беше надушил, че Бети се опитва да го лъже и да му изневерява. Освен това със сигурност мога да потвърдя, че тя с нетърпение очакваше деня, когато отново щяха да се съберат със Стивън.

Пилотът включи хидравликата за спускането на трите колесника.

— Както и да е — примирено измърмори Смит. — Засега знаем само, че тя е там и че има някой до нея.

Когато самолетът се приземи, Рейчъл още не беше напуснала дамската тоалетна. За да се задържи, при първия тласък тя се хвана за металната скоба над мивката. Младата жена беше напълно готова за слизане, със сака в ръка, когато двигателите замлъкнаха.

Долу на пистата ги очакваше директорът на клона на ФБР във Финикс. На двадесет метра за него се виждаше колата, която той беше докарал, за да я предостави на неочакваните си гости от Атланта. Той поздрави сърдечно Смит, но Рейчъл не пропусна да забележи, че зад вежливото поведение той се опитваше да прикрие огорчението си. За шефовете на ФБР Финикс не беше тайна, че на тяхната територия се разиграваше нещо сериозно, но те не бяха сред поканените.

Смит не представи Рейчъл на непознатия, а само й даде знак с ръка да се погрижи за багажа. Смит още разговаряше с колегата от Финикс, когато тя реши, че нищо не й пречи да пообиколи наоколо, колкото да се раздвижи след продължителния полет. След това намести нещата на Смит в багажника на колата, остави до тях своя сак и се приближи към двамата мъже.

— Бързо се справи с товаренето — отбеляза Смит, щом се настани зад волана.

— Колегите от тактическото ще проникнат ли в къщата, за да измъкнат Бети Ъндъруд оттам?

— Мисля, че това не се предвижда в плановете им. Защо питаш?

— Нещо тази ситуация не ми харесва. Тя не би трябвало да е в леглото с любовник…

— Искаш да я заловят на местопрестъплението? Да я уличат в изневяра?

— Не. Искам само едно — Бети да оцелее.

— Отрядът на тактическото поделение е съставен само от доказани професионалисти. Всеки, който се опита да проникне в къщата, ще трябва да се справи първо с тях, така че предложението ти не се приема.

Думите й се изплъзнаха сякаш неволно от устата й, преди да успее да ги спре:

— Като че ли ми се иска той да се опита да проникне в тази охранявана крепост…

 

 

Смит насочи колата към междущатската магистрала и натисна педала за газта. Рейчъл се досети, че по всяка вероятност шефът на ФБР Аризона беше предупредил местната пътна полиция да не спира тяхната кола, въпреки че Логан Смит нарушаваше всички ограничения за движението. Той посегна към радиопредавателя и се свърза с водача на тактическата група, който му докладва, че засега всичко при тях е тихо и спокойно. Смит му обеща, че до четиридесет минути ще се присъедини към тях.

Рейчъл слушаше нервно накъсания диалог по радиоканала. Очакваше Смит, след като приключи радиосеанса, да се обърне към нея с укоризнен поглед и с думи от рода на: „Видя ли? Нали ти казвах, че…“.

Но за нейна изненада той подхвана съвсем друга тема:

— Ти ми спомена, че досието на сержант Дън било много важно за разследването. Защо мислиш така?

Рейчъл му обясни какво беше открила в биографията на Дън. Не пропусна да му припомни, че според Моли разследването трябвало да започне с ровене в миналото на сержант Дън. Най-важната улика срещу Дън, освен предсмъртното му самопризнание, бил фактът, че е бил опитен авиомеханик и на всичкото отгоре известно време е служил като личен шофьор на генерал Норт.

— Обаче никъде не се споменава — възрази й Смит, — че Дън е работил като механик по поддръжката на самолет С-12, с какъвто е летял Норт в последния ден от живота си.

— Не. Такива данни няма. Обаче съвпаденията са прекалено очебийни. Искам да кажа, защо му е потрябвало на сержант Дън да иска отпуск, за да го изхаби после като шофьор на колата на някой генерал?

— По нечия заповед ли е бил командирован или се е ангажирал доброволно?

— По този въпрос в досието му нищо не се споменава. И какво е станало с водача, редовно зачислен към колата на Норт? Попаднах на рапорт на военната полиция, в който се споменава, че този шофьор е пострадал при пътнотранспортна злополука. Но това може да не е било случайност.

— За да се освободи място, на което да изпратят Дън? Не е изключено.

— Струва ми се, че сме длъжни да проверим водача на генералския автомобил. Любопитно е какво е станало после с него.

— Мисля, че имаш право.

Рейчъл погледна към светещия часовник на таблото. Нямаше представа къде се намират, но ако се съдеше по изтеклото време вече би трябвало да са близо до Кеърфрий.

— Не ми каза какво ще искаш от мен, след като приберем Бети Ъндъруд.

— Същото, което беше започнала да правиш за Коупланд — обясни й Смит. — Да възстановиш доверието й в нас. Само ти знаеш как точно се е държала Моли с нея. Предполагам, че Ъндъруд ще оцени това. Ако се отпусне пред теб, може би по-късно ще склони да поговори и с мен.

— Доколкото мога да преценявам, ти държиш много да говориш с нея.

— Зависи от това, което би могла да ми съобщи.

С женския си усет Рейчъл долови, че Логан Смит не иска повече да се задълбочават в тази тема.

— Когато я приберем, какво ще стане с нейния любовник, който и да се окаже той?

— Ще го връчим на колегите от тактическата група, докато ние се изтегляме с Ъндъруд. Ако се окаже, че не е замесен в играта…

Рейчъл не се нуждаеше от повече пояснения. Очевидно Ромеото за дълго ще запомни тази любовна нощ.

Смит отново посегна към радиопредавателя, за да напомни на тричленния отряд в Кеърфрий, че закъсняват за емисията с три-четири минути. Има ли нещо ново, което той трябва да знае? Веднага долетя отрицателен отговор. Улицата пред колата беше безлюдна и притихнала. С изключение на тухлената къща с бръшлян по старомодната фасада. Водачът на тактическата група реши, че шумът на приближаващата кола ще бъде удобно прикритие за напредването им към съседната къща, в която бяха Ъндъруд и любовникът й. Смит му нареди да се приготви за нахлуване в къщата.

— Ще използват ли газови гранати? — попита го Рейчъл.

— Според сведенията, които получих от теб, Бети Ъндъруд няма да окаже съпротива. Но нали нищо не знаем за нейния интимен партньор.

Колата стигна до края на пътя. Къщата на Бети, с осветени прозорци, от които долиташе някаква музика, стоеше сред изкопания терен наоколо като златен зъб в устатата на стара вещица.

— Никой не те попита с какви данни разполагаш за куриера — припомни му Рейчъл.

— Люсил се досети да ме попита още по време на полета. Тогава ти спеше. Проверихме списъците на всички пътници от всички полети между Атланта и Финикс. Всички са редовни, както пътниците, така и екипажите.

— Ами ако той е взел билет за Тусон или Флагстаф, а после се е изхитрил да слезе във Финикс, в последната минута преди излитането?

— Тогава наистина ще се окажем в доста трудно положение.

— Ами ако го обявим за особено опасен престъпник?

— Това ще стане, ако извърши още нещо, което да ни даде право да го обявим за всеобщо издирване. Ще го задържат веднага, щом стъпи на пистата, независимо на кое летище.

Те се приближиха към шевролета на тактическата група — познаха го отдалеч по антената, стърчаща от покрива. Смит помоли Рейчъл да спусне десния прозорец, наведе се пред нея и тихо обясни на водача на тройката да заеме позиция по-назад. Рейчъл остави прозореца спуснат, когато колата потегли към края на уличката. Водачът на групата докладва, че преди две минути на втория етаж на къщата светнали лампите. И още светели. Сега светна още една лампа, но по-слаба, може би в хола или в банята.

— Някой ходи на втория етаж — прошепна Рейчъл.

— Тогава и ние ще се размърдаме.

Стоп фаровете на седана още светеха, когато се отвори задната врата на шевролета. Рейчъл видя как тримата мъже се измъкнаха, в плътно прилепнали черни костюми, с черни боти, потъващи в меката почва, с черни качулки, на които бяха нагласили свръхлеките слушалки за фиброоптична връзка. Качулките прикриваха лицата им изцяло, като оставяха открити само очите и носа. На задната седалка беше струпан куп спортни дрехи. Двама от тройката държаха в ръце автомати със заглушители, а третият — снайпер с оптичен мерник за нощна стрелба. Всеки от мъжете имаше на колана си по три гранати и един нож. Смит разговаряше с тях, без да използва имена: двамата с автомата бяха Боло Едно и Две, а снайперистът — Боло Три. Очертаваше се нахлуване като по учебник — първият ще заобиколи зад къщата, за да влезе откъм гаража; вторият ще пресече вътрешния двор, за да проникне през високите френски прозорци в трапезарията и после в кухнята. Третият — снайперистът — ще заеме позиция в някоя по-висока точка, например върху кабината на мощния булдозер, паркиран на моравата зад съседната къща. Снайперистът вече беше огледал зоната и бе уверил Смит, че оттам ще държи под прицел всекидневната, трапезарията и прозорците на спалнята на горния етаж. Освен това ще може да просне на земята още с първия куршум всеки, който ще се опита да избяга през предната врата. Логан Смит му напомни, че ако се стигне до престрелка, желателно е само да рани нападателя, вместо да го убива още с първия изстрел.

— А ние какво ще правим? — попита го Рейчъл, докато гледаше след тримата мъже, които буквално пред очите й се стопиха в мрака.

Смит отново надяна слушалките, с тих глас произнесе няколко фрази по микрофона, след което ги смъкна от главата си. Изглеждаше доволен от резултата от проверката.

— След четиридесет и пет секунди ще заемат позиции — обясни й той. — Дотогава ние трябва да сме пред входната врата.

Смит включи радиото в колата и започна да сменя честотата, докато най-после намери някаква радиостанция, излъчваща само рокмузика. Той подаде на Рейчъл своя клетъчен телефон и посочи с кимване към съседната къща с бръшлян по фасадата.

— Ще използваме това, което може да ни предложи ситуацията. Ъндъруд и нейният приятел сигурно спят. Но те ще се събудят, ако чуят или видят какво празненство има в съседната къща. Ще позвъни телефонът им. Съседите ще ги поканят да се присъединят към тяхното среднощно парти. Поводът ще бъде да им донесат лед, защото техният се е свършил. Ти ще й се обадиш. Ще й се извиниш, че ги безпокоиш посред нощ, но нали никъде наоколо не може да се намери лед за уискито… Така нейният партньор, който и да е той, няма да се разтревожи, щом тя му обясни, че й се налага да слезе до кухнята на долния етаж.

— Където аз ще чакам в засада.

— Да, но заедно с мен.

— А какво ще стане с любовника?

— Ще го измъкнем бързо навън, ще го заставим да мълчи, след което ще влезем вътре. Предполагам, че това е по-добър сценарий, отколкото да го изведем под дулото на пистолета.

Смит я изгледа тревожно.

— Ще се справиш ли?

Рейчъл кимна и го подкани:

— Хайде! По-добре е още сега да тръгнеш.

Тя го проследи с поглед, докато фигурата му се смали в дъното на глухата уличка. Смит внимателно подбираше сенчестите места. Когато стигна до алеята към гаража пред къщата, Рейчъл набра по телефона номера на Бети Ъндъруд, чу първото позвъняване и завъртя потенциометъра на радиоприемника в колата. Оттам гръмна оглушителния рев на „Ролинг Стоунс“, разкъсвани от симпатии по дявола.

— Ало?

В гласа долови нотка на любопитство, без следа от раздразнение.

— Бети? Бети Ъндъруд?

— Кой се обажда? Какъв е този шум там?

— Бети…

— Вие не сте ли от съседната къща?

Рейчъл мигновено съобрази какво да промени в плана.

— Да. Сега само ме изслушай. Много, адски много съжалявам, че те безпокоя. Да, да, зная, че е късно, но проклетият хладилник нещо се повреди и останахме без лед. Мога ли да прескоча до теб и да ми дадеш малко лед от твоя?

Рейчъл чу как отзад се надигна някакъв мъжки глас. После жената отново се обади:

— Кени, това са онези, от съседната къща. Искат малко лед.

— Кажи им, че ще си го получат само ако ни подарят малко от бирата си. Шел, чуваш ли ме? Само да не е от блудкавото светло пиво „Амстел“.

„Коя беше тази Шел?“

 

 

Инженера беше паркирал джипа след завоя. Тази позиция му позволяваше да вижда всичко в долината. С прибора за нощно виждане беше засякъл глухата уличка, на която се намираше къщата на Ъндъруд. Сега търпеливо чакаше резултата от труда си. Но вместо това навред цареше пълна тишина. Той въздъхна примирено. Газта от камините вече е образувала плътен слой — истинско газово одеяло, ниско над пода на партера — но може би миризмата още не е стигнала до спалните на горния етаж. Налагаше се да ускори събитията.

Инженера набра номера на Бети Ъндъруд.

Оказа се, че номерът дава заето.

Инженера изскочи от джипа и насочи прибора за нощно виждане към уличката. Той успя да преброи шест коли пред съседната къща. Чудесно. Ето го шевролета на федералните. Но другата… Стори му се, че вижда някакъв силует зад волана… и в следващия миг се досети, че този някой не може да е никой друг, освен военен следовател Рейчъл Колинс. Вероятно с клетъчен телефон, притиснат към ухото.

Инженера отметна глава назад и се разсмя гръмко, толкова силно, че ехото отекна оглушително в мрачната скала зад гърба му. Той още чуваше тътена му, когато влизаше в джипа.

 

 

„Коя беше тази Шел?“

Рейчъл изтича по пътеката и изкрещя към Смит:

— Бети не е там! Това не е Бети!

Тя стигна доста близо до него и видя как той се извърна рязко към нея, преди кракът му да стъпи върху първото от двете стъпала пред входа. Тя стъпи на алеята към гаража и силно размаха ръце, когато Логан се вторачи в нея, с лице, изкривено от гняв.

— Какво правиш, по дяволите?

— Не е тя! — задъхано отговори Рейчъл. — Жената вътре…

Експлозията я блъсна в гърдите като стоманен юмрук. Рейчъл запомни само удивлението в очите на Смит, миг преди тялото му да прелети като ракета над нея, с размахани ръце и крака. Главата й се удари тежко в тревата на моравата зад алеята. Взривната вълна я запокити като перце срещу еднометровата тухлена стена, разделяща двора от уличката.

Пръстите на Рейчъл сграбчиха влажния торф, когато тя се надигна в опит да запълзи. После дойде ред на втората експлозия и тя усети как отплува нанякъде, безпаметна, олекнала и безгрижна.