Филип Шелби
Разплата (10)

9.

Люсил Паркър зави рязко надясно към паркинга пред Дорчестър Тауър на булевард Уилшър. Полицейският седан се раздруса от задействането на спирачките и се наклони наляво, когато Люсил отвори вратата и се надигна от седалката.

Със своя тридесет и две годишен стаж, петдесет и седем годишната Паркър беше сред най-опитните и най-суровите агенти на ФБР в Лос Анджелис. Всяка година новопостъпващите кандидати тръпнеха от страх да не попаднат в нейния отдел.

През 50-те и 60-те години ФБР не разполагаше със специална програма за обучение на жени агенти, още повече за чернокожи неомъжени жени. Навремето Люсил Паркър беше доволна, че я бяха приели на работа като секретарка. Всичко останало беше постигнала сама — благодарение на безсънните нощи над гражданския и наказателния кодекс, на вродената си смелост и прямота, интелигентност и решителност.

Тогава се запозна с Логан Смит. Като секретарка на директора на местното управление на ФБР, Люсил имаше достъп до всички отдели. Смит веднага оцени нейната експедитивност и умението й да се справя дори и с най-сложните ситуации, след което предложи на директора да разкрият нов щат — специално за нея. Така Люсил Паркър стана специален агент за свръзка към Отдела за борба с тероризма, със задачата да осъществява координацията на всички по-отговорни операции. На практика това означаваше тя да поеме трудната роля на мозъчен център на цялото Управление.

Директорът посрещна с радост предложението на федерален агент Смит. Но ентусиазмът му спадна, когато услужливите подчинени му докладваха, че Логан Смит не беше дочакал заповедта на шефа, за да отмъкне госпожица Паркър от стаята на секретарките и да я настани в помещението, преустроено за кабинет на новия специален агент.

 

 

Дорчестър Тауър бе внушителна сграда, оборудвана по-добре дори от петзвезден хотел. Люсил Паркър помнеше имената и лицата на всички мъже и жени от обслужващия персонал. Повика най-близко стоящия младеж и му нареди да паркира колата й. А тя се отправи с енергични стъпки към будката на портиера, кимна му мълчаливо и отвори вратата със замах.

Докато асансьорът се издигаше към осмия етаж, тя отново повтори мислено задачите си от списъка за деня. Всичко беше старателно подготвено. Люсил беше предвидила дори време за консултация с Логан, защото знаеше, че той ще я помоли за тази услуга. Рано тази сутрин той се беше завърнал от Айдахо. Последните три седмици Логан Смит беше посветил на издирването на Джон Майкъл Райт, водач на крайнодясната военизирана организация, който беше заплашил, че ще взриви Камбаната на свободата^[1], ако властите продължават да преследват привържениците на движението. Според Райт тази камбана — внушителен паметник на американската независимост — вече не символизира нищо, тъй като в Съединените щати отдавна няма свобода, нито на словото, нито на действията. Взривът трябвало да ознаменува началото на нов, апокалиптичен обрат в историята на страната. Райт лесно би могъл да бъде обявен за поредния смахнат, но за беда нещата не бяха толкова прости — неговите хора вече бяха задигнали от армейските складове цял камион с експлозиви (след като бяха убили двама часови). Екстремистката група беше потеглила към Скалистите планини в Айдахо.

Преследваха ги почти цял месец, но безуспешно, преди да се намеси Отделът за борба с тероризма. Логан Смит беше отраснал в глухите северозападни щати, затова беше напълно логично именно на него да възложат да ръководи операцията. Но през последната седмица връзката с Управлението в Лос Анджелис беше прекъсната. Дори и Паркър, която всички оценяваха като най-коравосърдечната личност сред персонала на Управлението, започна да се безпокои за съдбата на Логан. Но тогава се получи съобщение по радиостанцията: Райт бил заклещен в един каньон и дори имало шанс да го заловят жив. Отрядът на Логан искаше спешно да изпратят поне един хеликоптер подкрепление.

Забързана по коридора, Люсил погледна към часовника си. След краткия тричасов сън, Логан вече би трябвало да е в кабинета си. Бръкна в джоба си и измъкна опаковка с амфетамин. Щом стигна до дъното на коридора, тя натисна два пъти звънеца, след което изчака да отзвучи приглушената мелодия. Но вратата не се отвори. Люсил реши да отключи със своя ключ, за да не го събуди.

Влезе във вестибюла, открехна вратите на кухнята и трапезарията — от високите прозорци се разкриваше възхитителна гледка към центъра на града. И този път Люсил не издържа на изкушението да й се полюбува, макар и само за секунди. Но накрая тръсна глава и се запъти към потъналата в мрак спалня със спуснати плътни завеси.

— Така може би е по-добре.

Гласът, долетял от леглото, напомняше глас на жаба, страдаща от ларингит:

— Май има нещо твърдо върху завивките. Да не би да си опряла пистолет в гърдите ми?

— Нищо подобно.

Лежащият рязко помръдна и завивките се свлякоха на пода. Пред погледа на Люсил се изпъна дългата, костелива фигура на прекия й началник, само по бельо. На оскъдната светлина, процеждаща се през пролуката на вратата, блесна цевта на служебния му зиг зауер.

— Добро утро, Люсил.

— Добро утро, Логан. Най-добре ще е веднага да вземеш един душ.

Но той въобще не помръдна и тя продължи насмешливо:

— Хайде, ставай, не си първият гол мъж, който се е изпречвал пред погледа ми.

Логан Смит изсумтя недоволно, но все пак се измъкна от леглото. В притихналата спалня отчетливо отекна прещракването на спусъка на пистолета му. Мъжът се протегна и разтърси глава като мокро куче, изскочило от реката.

— Какво толкова спешно има?

— Първо душа! — заповяда Люсил.

Тя отиде в кухнята, за да стопли вода за чая в микровълновата печка. Предпочиташе да му поднесе чаша портокалов сок или нещо подобно, за да го ободри, но хладилникът беше празен. Е, поне беше грижливо почистен.

Когато се появи отново, Логан Смит вече беше облечен в джинси, наметнал тъмносиньо сако върху фланелката, обут в скъпи, чисто нови маратонки. Люсил реши, че вече е готов да се качи на хеликоптера. Небрежният рус перчем му придаваше по-младежки вид, отколкото на повечето мъже на четиридесет и една. Логан Смит беше загорял и отслабнал с няколко килограма след многодневното преследване на бандата на Джон Майкъл Райт из скалистите каньони. Но очите му, както и преди, гледаха зорко и изпитателно — той не пропусна да изпробва силата на погледа си върху Люсил. Това беше негов специалитет. Преди всяка нова задача, както кучето първо души следата, преди да се втурне напред, и той се мъчеше да добие предварителна информация.

Люсил пусна няколко кубчета лед, за да охлади чая, след което добави солидна доза мултивитамини, достатъчна да възстанови силите дори на състезателен кон. Той изпи чая, без да откъсва поглед от лицето й.

Люсил взе празната чаша, остави я в умивалника, върна се на масата при него, предпазливо пое дланта му в своята и тихо промълви:

— Моли… Моли е била убита, Логан.

Люсил усети как ръката му се вледени. От гърлото му се изтръгна само неясен стон. Тя стана и го поведе към всекидневната. Логан съкрушено се отпусна на дивана.

— Трябва да прочетеш това — рече Люсил и му подаде някаква папка.

Докато той прелистваше листата вътре, Люсил подготви видеокасетофона, обърна глава и го изгледа през рамо, за да провери дали чете съдържанието на папката. После постави някаква видеокасета в плеъра и се приготви да натисне копчето.

Тя отново го погледна. Той беше застинал като камък, само в очите му блестяха още сълзи, стичащи се по следите на вече засъхналите. Клепачите му потрепваха неспокойно, скривайки две свръхдалечни звезди от незнайна галактика, готови всеки миг да избухнат.

— Включи го — едва чуто прошепна Логан Смит.

Записът беше изпратен от отдел „Убийства“ към полицейското управление във Вашингтон, с кадри от местопрестъплението в училището в Джорджтаун. Предния ден в сградата на ФБР в Лос Анджелис се беше разгорял ожесточен спор — дали ще е разумно да се показва на Логан Смит пълния запис от убийството на сестра му. Надделя мнението на Люсил Паркър, която все пак го познаваше най-добре, че опитният детектив веднага щеше да открие корекциите в записа. И неминуемо ще се нахвърли с ярост върху Люсил. Най-вероятно беше Логан упорито да настоява да му покажат оригинала, за да се опита да открие някаква улика, останала незабелязана от колегите му.

Той изгледа безмълвно всички кадри, като накрая я помоли да му покаже още веднъж целия запис. Издържа до края на касетата, ала след последния кадър заклати глава, шепнейки отчаяно: „О, Моли, Моли…“.

Люсил разбра, че трябва да направи нещо, за да го извади от депресията.

— Имаш билет за полета до Вашингтон. Без междинни кацания. Поне това можем да направим за теб. От теб не се иска нищо, освен да се качиш на самолета. Уредих там да те посрещнат, на летище „Нешънъл“. Дори и костюм ще получиш…

— Костюм? За какво ми е костюм?

— За да те отведат направо в Белия дом.

— Защо?

— Моли е проникнала доста надълбоко, заради което именно е и била убита. Смъртта й е разтревожила доста влиятелни личности. Но хайде, нямаме много време! Ще ти разкажа подробности, докато пътуваме към летището.

Логан се изправи и усети как стените се завъртяха пред очите му. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, за да се съвземе. В дясната си ръка още стискаше някакъв къс хартия.

Той погледна към пликчето в дланта си, напипа хапчетата вътре и в този миг чу шепота на Люсил: „Съжалявам, Логан, толкова съжалявам…“.

Тя проследи погледа му и прочете неизказаната мъка в очите му. Люсил се приближи до шкафа с книгите, протегна ръка към оставената отгоре снимка на Моли Смит в сребърна рамка — в парадна униформа, на брега на океана. Обърна портрета и прочете посвещението на гърба: „На моето братче, който никога не се отказва да ме следи. С любов, Моли“.

Люсил измъкна снимката и внимателно я остави върху шкафа с лицевата страна надолу.

 

 

Рейчъл се събуди към един следобед, тихоокеанско поясно време. Все още скована от дългото пътуване и от съня, тя се затътри към банята. Горещият душ забарабани по гърба й и след минути успя да отпусне стегнатите й мускули по раменете и врата. Когато излезе в коридора сред облака от пара, стомахът й вече стържеше от глад.

Малкият ресторант на Оушън авеню беше само на десетина минути пеша — колкото за една кратка, но приятна разходка под полъха на свежия бриз. Вече бяха заети почти всички маси. Рейчъл се настани в едно сепаре, поръча си обяд и се загледа през прозореца. Навън, по тротоара, машинално отбеляза Рейчъл, беше пълно с туристи.

Първо й поднесоха кафето, а после омлета. Почти четвърт час тя не вдигна очи от масата. Но салфетката й внезапно падна от скута й. Когато се наведе да я вдигне, тя зърна първата страница и водещото заглавие на „Сан Франциско Кроникъл“, оставен там от предишния посетител.

Този път имаше късмет — вече бе успяла да преполови омлета, преди погледът й да попадне на колоната във вестника с последните новини от страната.

Статията за убита служителка, офицер от Военната прокуратура, беше в долния ляв ъгъл на първа страница. Погледът на Рейчъл се смрази, неспособен да се откъсне от миниатюрната фотография на Моли Смит, от онези снимки за документи, които се съхраняват в досиетата на офицерите при прессекретаря на прокуратурата.

Прочете заглавието два пъти, преди да повярва на очите си: „Убийство на майор от армията край Вашингтон“. Подзаглавието допълваше загадката: „Полицията не разполага нито с улики, нито с мотив за престъплението“.

Ръката й сякаш сама пусна вестника на пода и плахо отмести чинията с омлета. Грабна салфетката, за да почисти покривката, макар че нямаше нужда от този жест, после вдигна вестника от пода и го остави върху масата.

— Привършихте ли с обяда?

Рейчъл учудено вдигна глава. Сервитьорката се беше надвесила над нея, с каната за кафе в ръка.

— Да… да, благодаря — сепна се Рейчъл. — Къде е тоалетната?

— Право надолу, втората врата вляво.

Успя да се добере до втората врата вляво точно навреме. Облегна се на приятно хладния порцелан, задъхана и зашеметена, и наплиска лицето си със студена вода.

„Моли е мъртва. Моли е мъртва. Моли е мъртва.“

Всичко наоколо се завъртя пред погледа й. Стори й се дори, че отнякъде се разнесе приглушена молитвена мелодия. Не, не, наоколо беше съвсем тихо. Навярно се беше излъгала. Посегна към кърпите и се зае яростно да търка лицето си. Когато се умори, вдигна очи и се погледна в огледалото — оттам я гледаше лице на непозната жена.

В този миг в съзнанието й изплува коженото яке с индиански ресни по ръкавите и емблемата с червенокожия вожд на гърба. Ръката й неволно опипа ребрата отляво, там, където сърцето й биеше до пръсване, но пръстите й сами продължиха към мишницата.

„Пистолетът ми! Къде ми е пистолетът?“

Беше го оставила в най-долното чекмедже на един от шкафовете в къщата.

„Не! Сега не ми трябва. Аз съм добре. Той не дебне навън, пред ресторанта…“

Поне в това Рейчъл беше сигурна. Нали куриерът се е добрал до Моли преди… преди колко? Според статията във вестника трябва да е било преди двадесет часа. Той не може толкова бързо да пристигне тук.

Сервитьорката я изгледа учудено, когато Рейчъл се върна на масата, хвърли банкнотата до чашата с кафето, грабна вестника и изтича навън. След седем минути, задъхана, тя се прибра в къщата. Веднага завъртя двата ключа отвътре, спусна стоманената верижка и се затича към шкафа в спалнята.

По пода се разпиляха дрехите от чекмеджето — тя го дръпна силно навън и изсипа съдържанието му. Грабна пистолета и веднага провери пълнителя. Успокои се чак когато усети тежестта му в дланта си.

После се върна във всекидневната и запали двете лампи, преди да дръпне завесите. Едва тогава си позволи да се отпусне на дивана и да включи телевизора. Реши да прочете още веднъж съобщението във вестника. Погледът й обходи редовете поне шест-седем пъти. Всичко беше събрано в тези няколко реда. Но нямаше нищо, което да й помогне да се ориентира.

Погледна към телефона. Според правилника, беше длъжна веднага да се свърже с началниците си. Нищо чудно там, във Форт Белвоар да са убедени, че именно тя, Рейчъл Колинс, последна е видяла майор Моли Смит преди смъртта й.

„С изключение на убиеца.“

Съобщението в „Сан Франциско Кроникъл“ приключваше със становището на Военната прокуратура: „Нямаме коментар“. Това означаваше, че във Форт Белвоар нямат представа кой е убиецът. Още една причина да търсят под дърво и камък Рейчъл Колинс, младши военен следовател втора степен.

„Ако се обадя във Форт Белвоар, какво ще им обясня? Че Моли е правела тайно разследване относно гибелта на генерал Норт?“

Внезапно тя си спомни думите на Моли: „Не вярвах, че това… това, което се случи с Норт, има пряка връзка с военните. Но сега не съм толкова сигурна. Не зная колко нагоре се простират нишките на този заговор. Не зная кой друг е замесен“.

Рейчъл стисна главата си с две ръце и притисна пръсти към слепоочията си, за да прогони пулсиращата болка.

„… колко нагоре се простират…“

Само с тези лаконични думи Моли беше пресякла опита на Рейчъл да й помогне. Следователно, сега тя не трябваше да се свързва с отряда, който щеше да се заеме с разследването около смъртта на Моли. Нито можеше да се върне във Форт Белвоар — нали Моли подозираше, че тъкмо оттам започва веригата на заговора.

„Е, добре, но тогава… тогава какъв е изходът?“

Усети ледена тръпка да пронизва тялото й. В спомените й нахлуха откъслечни сцени от лекциите за начините на действие в критични ситуации. Първо беше длъжна да се заеме с анализа на всичко, случило се напоследък, да подреди фактите в стройна последователност, да съумее да изтласка емоциите от съзнанието си, за да не я застигне злокобната участ на Моли.

Но имаше още нещо важно, за което в никакъв случай не биваше да забравя. След смъртта на Моли Смит не само тя внезапно бе осиротяла. Някъде там, далеч оттук, се укриваха още двамата свидетели, хора невинни и треперещи от страх за живота си, изгубили единствената си връзка със света.

„Разкри ли му имената им, Моли? За бога, дали е успял да ги изкопчи от теб?“

Рейчъл си припомни лицата на Коупланд и Ъндъруд — той, доста арогантен, а тя — примирена, сломена от коварството на хората около нея. Ако куриерът е държал достатъчно дълго Моли в плен, не е изключено да е успял да изтръгне от нея имената и адресите им. Нима вече пътува към Атланта или Финикс?

„Не бива винаги да си мислиш най-лошото, хлапе.“

Това обръщение — „хлапе“ — изскочи от спомените й спонтанно, без въобще да го бе очаквала. Така я наричаше баща й, дори и след като тя вече беше достатъчно голяма, за да се отнася с нея като с невръстно момиченце.

Веднъж баща й се върна вкъщи късно през нощта, след като беше празнувал с колегите си в местния офицерски клуб. Рейчъл, тогава само на дванадесет години, едва не припадна от уплаха. Баща й внезапно се наведе над нея и политна. Тя едва успя да го задържи и да му помогне да легне на дивана, задушавана от силния мирис на уиски. Рязко отвърна глава, когато се опита да я целуне по бузата, докато бъбреше несвързаните си благодарности…

„Хлапе… Да, хлапето трябва да предприеме нещо. И то веднага!“

Точно в този миг Рейчъл си спомни, че Моли имаше сърдечни проблеми. Мозъкът й отново запулсира. Ако куриерът беше решил да я измъчва, за да узнае тайните й, може би тя е издъхнала в ръцете му, без да каже нито дума. Да, навярно точно това се бе случило — заради слабото й сърце той нищо не е успял да изтръгне от нея.

„Коупланд и Ъндъруд са в безопасност, докато не научат от журналистите за смъртта на Моли. Ако напуснат квартирите си, веднага ще привлекат нечие внимание. Ако вече не са го направили. Но аз… аз не бива да им позволя да постъпят така! Разбира се, че ще ги предупредя… ако той вече ме е изпреварил?“

Рейчъл отново се опита да анализира всичко, което й беше известно. И неизвестно. Моли би трябвало да е укрила някъде бележките си относно разследването за гибелта на генерал Норт. Но къде може да е това място?

Не в компютъра. Но тогава къде? В някакъв сейф, укрит на сигурно място? Не, това би създало доста усложнения, ако се наложи да ги премести другаде. Тогава в банков сейф? Прекалено очебийно.

Сепна я още една мисъл — всички възможни скривалища може би вече са проверени от отряда, който разследва обстоятелствата около смъртта й.

Трябваше отново да прехвърли в паметта си всичко, казано при срещите и разговорите им. Те двете бяха толкова близки… В отряда, разследващ убийството, може би няма да включат жена. А тъкмо това щеше да бъде най-важното предимство. Мъжете не са способни да схванат особеностите на женския тип мислене. Ще претърсят старателно всяко кътче в кабинета й, в апартамента й, ще преровят всички шкафове и чекмеджета. Но може би ще пропуснат нещо наглед несъществено, докато търсят само очевидните улики.

Рейчъл беше запозната с немалко от тайните на Моли, дори и с такива, за които Моли мислеше, че Рейчъл не подозира.

„Сигурно си запазила някакви бележки. Нали винаги си била стриктна и загрижена и за най-дребните неща… Навярно си ги скрила някъде, където никой няма да се сети да търси. Далеч от местата, където си съхранявала останалите тайни сведения. Следователно, най-важният въпрос сега е кое скривалище, според теб, би било достатъчно надеждно?“

Рейчъл отиде до библиотеката отляво на камината и извади от него един дебел том с твърди корици. Разгърна го и се загледа в азбучния указател отзад, за да намери страницата, която я интересуваше.

Биографът на генерал Грифин Норт беше отделил твърде малко място на семейното положение на покойния генерал, тъй като Норт беше останал ерген до последния си ден. Но нали не е бил аскет или монах. Според клюкарските колони във вашингтонските вестници, името му е било свързвано с доста видни дами — някои от които били бели, а други — чернокожи. В книгата имаше фотографии от официални вечери и приеми в посолствата. На някои от тях генералът седеше до елегантни красавици, отрупани с бижута.

Ала никъде не се виждаше Моли Смит.

Моли, която е била любовница на Норт най-малко пет години. Може би и по-дълго, но поне от толкова Рейчъл бе узнала за връзката им. Веднъж, малко преди поредното празнуване на Деня на благодарността, Рейчъл бе услужила на Моли с ключовете за къщата си в Кармел. Моли й бе обяснила, че иска да се махне за малко от Форт Белвоар. Но внезапно плановете на самата Рейчъл се бяха объркали и тя също бе заминала за Кармел. Когато пристигна, завари генерала по хавлия, седнал в шезлонга на верандата, с вестник в ръка. Рейчъл не посмя да навлезе с колата в алеята, нито призна после на Моли за неволното си разкритие. С никого не го сподели. Дори и когато по-късно стана свидетел на мъката на Моли след смъртта на генерала.

Дали Моли и генерал Норт са имали някъде свое тайно местенце, където са уреждали срещите си? Може да е било в пуста, усамотена местност. Но може и да е било в града, само че в квартал, където никой не им е обръщал внимание. Единственото съображение за избора на подобно убежище би било да се стига бързо до центъра. Защото и той, и тя бяха доста натоварени с ангажименти.

Сега вече Рейчъл знаеше къде трябва да търси следите на двамата информатори, за чиято безопасност Моли беше заплатила с живота си.