Стивън Кинг
Злокобен танц (78)

17

Боже мой, вижте само, струва ми се, че слънцето вече изгрява. Танцували сме цяла нощ, като двама влюбени в стар мюзикъл на Метро Голдуин Майер. Но оркестърът вече си е събрал нотите и инструментите и е напуснал сцената. Всички останали танцьори са си тръгнали, останали сме само ние двамата и явно и на нас ни е време да вървим. Не мога да ви опиша какво удоволствие ми достави тази наша нощ заедно и ако понякога съм ви се сторил непохватен танцьор (или съм ви настъпвал по пръстите), искрено се извинявам. Чувствам се, както вероятно всички влюбени се чувстват в края на танците — уморени, но щастливи.

Докато ви изпращам до вратата, мога ли да ви кажа още нещо? Да постоим за момент тук, във вестибюла, докато разстилат килима в залата и загасят светлините. Нека да ви помогна с палтото, няма да ви отнема много време.

Подлагането под съмнение на етиката в художествените хорър произведения вероятно води към по-важен въпрос. Руснаците имат поговорка за „крясъка на бекаса“. Фразата е иронична, защото бекасът е роден вентрилоквист и ако стреляте натам, откъдето дочувате крясъка му, ще си останете гладни. „Застреляй бекаса, а не смехът му“, казват руснаците.

Да видим дали ще намерим поне един бекас някъде из тези храсталаци, огласени от птичи крясъци. Може би той се крие в тази кратка статия — достоверен факт, не измислица — взета от „Книга на списъците“ — онзи своеобразен информационен килер на авторите Уолъс и Уалечински, пълен с полезни вехтории^[1]. Докато се приготвяте да си тръгвате, помислете над това:

Загадката ма малката госпожица Никоя

На 6 юли, 1944 г., циркът „Барнум и Бейли“ изнасял представление в Хартфорд, Кънектикът, пред публика от седем хиляди души, когато избухнал пожар. 168 души били убити, 487 ранени. Сред смъртните случаи имало малко момиче на видима възраст шест години, което останало неидентифицирано. Тъй като никой не дошъл да я потърси и понеже лицето й било ненаранено, й направили снимка и я разпространили първо в района, а после из цялата страна. Минали дни, седмици, месеци, но никой, нито роднина, нито някое приятелче, никъде в Съединените щати не я разпознал. Самоличността й остава неизвестна до днес.

В моите представи порастването е свързано с формирането на напълно ограничено тунелно зрение и закърняване на въображението (но какво стана с малката госпожица Никоя, ще попитате вие — спокойно, ще се върнем на нея). Децата виждат всичко, интересуват се от всичко. Типичното изражение на бебето, което е нахранено, подсушено и будно, е едно широко ококорено любопитство: „Здравейте, приятно ми е да се запознаем, изумен съм, че съм тук“. Детето все още не е придобило маниакалните модели на поведение, които ние одобрително наричаме добри трудови навици. То все още не е възприело идеята, че правата линия е най-краткият път между две точки.

Всичко това се случва по-късно. Децата вярват в Дядо Коледа — за тях това не е нищо особено, просто поредната запаметена информация. Вярват също в Торбалан, зайчето Трикс (от рекламата на зърнените закуски), в страната Макдоналдландия (където хамбургерите растат по дърветата и умерените кражби са общоприето явление — вижте само колко симпатичен образ е Хамбуркрадецът), във феята на зъбките, която взема зъби и оставя в замяна сребърни парички… децата приемат всичко това като общоизвестни факти. Това са по-разпространените митове. Има и други, доста по-конкретни, но също толкова странни. Дядо е отишъл да живее при ангелите. Пълнежът на топката за голф е най-страшната отрова на света. Ако стъпиш на пукнатина, ще строшиш на майка си гърба. Ако минеш през храст зеленика, сянката ти ще се закачи на тръните и ще си остане да се развява там.

Промените настъпват бавно, логиката и рационалността вземат превес. Детето започва да се чуди как така Дядо Коледа може да бие звънеца си и да събира пари за благотворителност тук, в нашия квартал, и в същото време да е на Северния полюс, където да командва своите елфи? То също осъзнава, че макар да е стъпило на доста пукнатини, гърбът на майка му си остава здрав. Възрастта започва да се отразява върху детското лице. „Не бъди такова бебе!“, казва му се нетърпеливо. „Главата ти е винаги в облаците!“. И абсолютния шампион: „Няма ли най-после да пораснеш?“.

Скоро вълшебният дракон Пуф спира да се отбива по улица Черешова да види добрия си приятел Джаки Пейпър. Уенди и братята й напускат Питър Пан и неговите диви момчета, като оставят зад гърба си Вълшебния прашец и само понякога в главата им се промъква Щастлива мисъл. Но пък у Питър Пан винаги се е забелязвало нещо опасно, не мислите ли? Нещо твърде диво. Нещо в очите му, което е ни повече, ни по-малко Дионисиево.

О, боговете на детството не умират — големите деца не ги жертват, а само ги предават на по-малките си сополиви братя и сестри. Самото детство е смъртно. Както за човек, който е влюбен, любовта е тази, която отминава. И не само Пуф и Питър Пан са изоставени в стремежа да се изкара шофьорска книжка, да се получи диплома от училище и от колеж като резултат от активното обучение за придобиване на добри трудови навици. Ние всички сме отпратили Феята на зъбките (макар че може би тя ни е изоставила, когато вече не сме били в състояние да й даваме това, което търси), убили сме Дядо Коледа (само за да го съживим за собствените си деца), победили сме великана, който преследва Джак надолу по бобеното стъбло. А горкият Торбалан — смехът ни го умъртвява отново и отново, както се случва с господин Дарк в края на „Нещо зло се задава“.

Чуйте ме сега внимателно: когато сте на осемнадесет или двадесет, или двадесет и една — каквато там е възрастта, след която имате право по закон да пиете алкохол във вашия щат — да ви искат документите на влизане в бара винаги е притеснително. Трябва да ровичкате и да си търсите шофьорската книжка, или щатската алкохолна карта или дори фотокопие от акта си за раждане, само, за да си купите една проклета бира. Но десетилетие по-късно, когато с тридесетте години вече се гледате очи в очи, да ви поискат документи на влизане в бара е истинско ласкателство. Означава, че все още изглеждате не достатъчно възрастен, за да ви е позволено да пиете, изглеждате невръстен. Изглеждате млад.

Тази мисъл се загнезди в главата ми преди няколко години, докато спокойно си пийвах в един бар в Бангор. Започнах да оглеждам лицата на посетителите. Пазачът на входа ги пускаше да влизат един след друг, докато изведнъж, опа!, спря един тип с яке на Мейнския университет и му поиска документ за самоличност. Заклевам се, младежът веднага посърна. По онова време легалната граница за пиене на алкохол в Мейн беше осемнадесет години (множество катастрофи, свързани с алкохола, станаха причина законодателите да я вдигнат на двадесет години) и на мен всички влизащи през вратата ми се струваха осемнадесетгодишни. Затова отидох при пазача и го попитах как е познал, че онзи тип е бил непълнолетен. Той сви рамене. „Ами, какво да ти кажа, предимно по очите“. Седмици наред след това се взирах в лицата на възрастните и се опитвах да реша какво точно ги прави възрастни. Едно тридесетгодишно лице има здрав вид, без бръчки и е не по-едро от лицето на седемнадесетгодишен младеж. И въпреки това, очевидно е, че възрастният не е хлапе, човек просто си знае. Изглежда има някаква скрита, но несъмнено присъстваща характеристика, която ни кара да приемем, че едно лице е възрастно. Не са само дрехите и поведението, не е и фактът, че тридесетгодишният носи куфарче, а седемнадесетгодишният ученическа раница. Дори да сложите лицата им в отворите на онези панаирджийски фигури, където човек може да се снима като моряк или боксьор, пак ще познаете безпогрешно кой е младият и кой възрастният.

Постепенно се убедих, че пазачът беше прав. Всичко е в очите.

Но не нещо, което присъства в очите, а нещо, което е изчезнало.

Децата са хитри, мисълта им се усуква около ъглите. Но около осмата година, когато започва втората голяма ера на детството, криволиците започват да се изправят. Мисълта и зрението постепенно се ограничават и затварят в своеобразен тунел, докато човек се опитва да се впише в света. Накрая, като престанем да виждаме всякаква полза от страната на измислиците, ние спираме да я посещаваме… освен може би, когато за кратко пътуваме до Дисниуърлд някой февруари или март.

Въображението ни е великолепно трето око, което се носи наоколо, отделно от тялото ни. При децата това трето око се радва на отлично зрение. Но с възрастта погледът му се замъглява и ето че един ден пазачът на входа на бара ви пуска да влезете, без да ви иска картата — това е то, момчето ми, пристъпил си прага на възрастния живот. Всичко е в очите. Огледайте ги хубавичко в огледалото и ми кажете, че греша.

Работата на писателя на фантазии е да разбие стените на тунела поне за малко и да осигури една мощна увеличителна лупа за третото око. Работата на автора на художествен хорър е за кратко да ви върне в детството.

А какво да кажем за самите писатели на хорър жанра? Ако който и да било друг човек види историята за малката госпожица Никоя (казах ви, че ще се върнем на нея и ето я тук, все така неидентифицирана и все така загадъчна като момчето вълк от Париж), той ще си каже: „Боже мой, човек никога не знае…“ и ще си продължи по пътя. Един фантазист обаче ще почне да си играе с идеята съвсем по детски и ще спекулира за деца от други измерения, за двойници и за какво ли още не. За тях тази история е като детска играчка — красива, лъскава и странна. Да дръпнем това лостче и да видим какво ще се случи. Да я бутнем по пода и да видим какъв звук издава. Да я прекатурим и да видим дали необяснимо някак сама ще се изправи. Изобщо нека да имаме загадъчни дъждове от жаби и хора, които спонтанно се самозапалват, докато си стоят в креслото вкъщи; нека имаме вампири и върколаци; нека си имаме госпожица Никоя, която може би се е промъкнала през пукнатина в реалността, само за да бъде стъпкана до смърт от тълпата, панически бягаща от пожара.

И тази особеност се отразява в очите на хорър авторите. Рей Бредбъри има замечтаните очи на хлапе. Зад дебелите стъкла на очилата му, същото важи за Джак Фини. Същото може да се види и в очите на Лъвкрафт, които стряскат със своята проста мрачна откритост, особено в това тясно, превзето лице, типично за Нова Англия. Харлън Елисън, независимо, че говори като картечница (да разговаряш с Харлън понякога е като да говориш с трескав рекламен агент, поел свръхдоза стимуланти), има също такива очи. От време на време той млъква, погледът му бяга настрани към нещо, което само той вижда, и на вас ви става съвсем ясно: Харлън е по детски хитър и мисълта му току-що се е усукала около някой ъгъл. Питър Строб, който винаги се облича безупречно и внушава сериозен корпоративен успех, има съвсем същия израз в очите си. Трудно доловим израз, но несъмнено присъстващ.

„Това е най-добрият комплект електрически влакчета, с които някое момче е имало шанс да си играе някога“ обяснява Орсън Уелс за създаването на филми. Същото може да се каже за измислянето на истории и писането на книги. Това е единственият ни шанс да разбием тунела около зрението си на парчета и поне за момент да видим мечтателния пейзаж, изпълнен с чудеса и страхотии със същата магическа яснота, която помним от времето, когато като деца за първи път сме видели виенско колело да се върти безспир на фона на небето. Някъде, нечий мъртъв син участва в късния филм по телевизията. Някъде един отвратителен човек, Торбалан!, се промъква през снежната нощ с яркожълти очи. В четири сутринта момчета препускат през есенните листа покрай библиотеката на път към дома. А някъде другаде, в друг свят, докато аз пиша тук, Фродо и Сам се приближават към Мордор, където живеят сенките. Абсолютно съм сигурен.

Готови ли сте да тръгваме? Добре, само да си взема палтото.

Всъщност това не е танц на смъртта. Тук също има трето ниво. Под всичко останало, това е танц на мечтите. Начин да се събуди детето у вас, което никога не е умирало, но заспива все по-дълбоко. Ако хорър историите са репетиция за нашата смърт, техният строги етични норми утвърждават живота, добрата воля и обикновеното въображение — просто поредният път към вечността.

В своята епична поема за Стюардесата, падаща към смъртта си високо над полетата на Канзас, Джеймс Дики предлага една метафора за живота на разумния човек, който трябва да се справи, доколкото може, с идеята за своята смъртност. Ние всички пропадаме от утробата в гроба, като не помним почти нищо за едното и не знаем почти нищо за другото… ако не броим вярата. Фактът, че запазваме разсъдъка си пред тези прости, но изумителни загадки, е почти божествен. Фактът, че можем да съсредоточим мощната интуиция на въображението си върху тях и да ги разглеждаме през този телескоп на сънищата, че сме в състояние, макар и съвсем скромно, да сложим ръце в процепа, който се отваря в сърцевината на колоната на истината — това е…

… ами, това е магия, не мислите ли?

Да, мисля, че точно това ще ви дам вместо целувка за лека нощ, ще ви оставя онази дума, която децата инстинктивно почитат и която ние, възрастните, преоткриваме само в историите и в сънищата:

Магия.