Стивън Кинг
Злокобен танц (35)

4

Можем да подхванем обсъждането на „истинските“ страхове откъде ли не, но какво пък, нека започнем с нещо по-нетипично: хорър филмите като икономически кошмар.

Литературата е пълна с плашещи финансови истории, макар че повечето нямат много общо със свръхестественото. Хрумват ми „Катастрофата от ’79-та“, а също „Финансови вълци“, „Корпоративен поглед“ и чудесният роман на Франк Норис „Мактийг“. Аз обаче искам да разгледам само един филм в тази светлина: „Амитивилски ужас“. Възможно е да има и други, но мисля, че този пример ще е достатъчен да илюстрира още една идея — хорър филмите са изключително гъвкави, приспособяват се отлично, безкрайно полезни са и авторите им могат да използват ужаса като лост, с който да насилят вратата или като шперц, с който елегантно да превъртят ключалката. Ето защо този жанр може да отключи почти всеки страх, скрит зад тази врата, и „Амитивилски ужас“ отлично го демонстрира.

В някое затънтено кътче на Америка може и да е останал някой, който да не знае, че този филм, с участието на Джеймс Бролин и Марго Кидър, се предполага да е вдъхновен от истинска история (предадена в едноименната книга на покойния Джей Ансън). Казвам, че се предполага, защото след излизането на книгата доста хора я обявиха за измама и тези възражения бяха подновени след излизането на филма, почти единодушно сразен от критиката. Независимо от отрицателната критика обаче „Амитивилски ужас“ безметежно се превърна в един от най-печелившите филми за 1979 г.

Ако не възразявате, няма да вземам страна по спора дали историята е по действителни събития или не, въпреки че си имам мнение. За целите на този текст няма никакво значение дали домът на семейство Лъц наистина е бил обитаван от духове или всичко е било измама. В крайна сметка всички филми са измислени, дори онези вдъхновени от реални събития. Чудесната екранизация „Лукова нива“ на книгата на Джоузеф Уамбо започва със семпъл надпис: „Това е една истинска история“. Обаче това не е вярно — филмът е измислица и като се има предвид избраното изразно средство, това няма как да се избегне. Ние знаем, че полицай на име Иън Кембъл наистина е бил убит в онова поле, засято с лук, и че партньорът му, Карл Хетинджър наистина е избягал след това. Ако имаме съмнения, винаги можем да проверим в местната библиотека, втренчени в студения екран на машина за прожектиране на микрофилми. Можем да разгледаме полицейските снимки на тялото на Кембъл, можем да говорим със свидетелите. Но знаем също, че никакви камери не са работели усърдно, когато онези двама дребни хулигани са видели сметката на Кембъл, нито пък камера е била насочена към Хетинджър, когато е почнал да задига от супермаркета разни стоки, скрити под дрехите му. Киното произвежда измислици като вторичен продукт, както врящата вода произвежда пара, а хорър филмите — изкуство.

Ако обсъждахме книгата „Амитивилски ужас“ (спокойно, няма да го правим), щеше да е важно да решим дали говорим за художествено или документално произведение. Но за филмите това не важи — там всичко е на ужким.

И така, нека приемем, че „Амитивилски ужас“ е просто история, без значение истинска или измислена. Като повечето хорър истории тя е проста и директна. Семейство Лъц, млада двойка с две-три деца (от първия брак на Кати Лъц) си купуват къща в град Амитивил. Преди да я купят, в същия дом млад мъж е избил цялото си семейство под давление на някакви гласове. Поради тази причина къщата се продава съвсем евтино. Скоро обаче новите собственици откриват, че и половината на тази цена пак би била твърде висока, защото къщата е обитавана от духове. Проявите им включват черна слуз, която се надига от тоалетните (и преди веселбата да е приключила, ще се просмуква също през стените и стълбите), стая, пълна с насекоми, люлеещ се стол, който се люшка от само себе си и нещо в мазето, което кара кучето да дълбае неуморно до стената. Рамката на прозорец се затръшва върху пръстите на малкото момче. Малкото момиче се сдобива с невидим приятел, който изглежда е съвсем реален. В три сутринта зад стъклото на прозореца се виждат пламтящи очи и прочее, и прочее.

От гледна точка на зрителите най-лошото в цялата история е, че съпругът (Джеймс Бролин) явно разлюбва жена си и развива пълноценна връзка с брадвата. При това ни се натрапва неизбежното заключение, че се кани да разсича не само дърва.

Не говори добре за един автор да цитира собствените си писания, но аз въпреки това ще го направя. В края на 1979 г. написах рецензия за този филм за списание Ролинг Стоун и сега ми се струва, че тя беше ненужно критична. Нарекох историята глупава, което не е лъжа. Нарекох я простовата и прозрачна и тя е тъкмо такава (Дейвид Шут, филмов критик за Бостън Финикс, с пълно право нарече филма „Амитивилска глупост“), но при все това пропуснах същността на проблема и като дългогодишен почитател на ужасите трябваше да го осъзная. Глупава, простовата и прозрачна са също идеалните определения за историята за Куката, но това не я прави по-малка класика в своя жанр. В действителност, тези думи вероятно най-добре биха обяснили защо се е превърнала в класика поначало.

Като махнем подробностите (повръщащата монахиня; Род Стийгър, безсрамно преиграващ в ролята на свещеника, който явно едва сега открива съществуването на дявола след четиридесет години на църковна служба, и Марго Кидър — каква класа — която прави упражненията си по бански и с един дълъг бял чорап), „Амитивилски ужас“ е идеален пример за история, която да се разказва около лагерния огън. Разказвачът трябва само да следи загадъчните събития в разказа му да следват в точната си последователност, така че неловкото напрежение постепенно да порасне до истински страх. Ако той постигне тази своя цел, историята сама ще свърши всичко останало — точно както хлябът ще бухне, ако маята се добави в подходящия момент и всички продукти са с нужната температура.

Мисля, че не бях осъзнал колко добре филмът си върши работата, докато не го гледах втори път в едно малко кино в западен Мейн. По време на прожекцията почти не се чуваха подвиквания или кикот… но не се чуваха и много писъци. Публиката изглежда не просто гледаше филма, а го изучаваше. Зрителите седяха в някаква задълбочена тишина и поглъщаха историята. Когато лампите светнаха в края, забелязах, че публиката е по-възрастна от обичайното за хорър филмите. За себе си прецених, че средната им възраст беше около тридесет и осем — четиридесет и две години. Лицата им бяха озарени, очите блеснали, на тръгване те оживено обсъждаха филма помежду си. Тъкмо тази реакция — която ми се стори странна предвид качеството на филма — ме накара да се замисля, че вероятно трябва да преосмисля собственото си мнение за него.

Тук трябва да се отбележат две неща. Първо, „Амитивилски ужас“ позволява на хората да се докоснат до неизвестното по прост, неусложнен начин. Това го прави ефективен, колкото всички предходни „заигравки“ с окултното от рода на: олелията около хипнозата и прераждането, последвала издирването на Брайди Мърфи^[1]; истерията около летящите чинии през петдесетте, шестдесетте и седемдесетте; „Живот след живота“ на Реймънд Муди^[2] и живия интерес към такива необичайни таланти като телепатия, ясновидство и разните цветущи фантасмагории на Кастанедовия Дон Хуан. Простотата може да не придава особена артистична стойност, но често има най-силно въздействие върху умове, чието въображение е ограничено или закърняло от твърде рядка употреба. „Амитивилски ужас“ е най-елементарната история за призраци, а призраците са нещо, което дори най-скучният ум е регистрирал, дори да е било само около лагерния огън в детството.

Преди да мина към второто нещо за отбелязване тук (и обещавам да не ви досаждам още дълго с „Амитивилски ужас“), нека се запознаем с откъси от рецензията на един хорър филм от 1974 г., „Фаза 4“. „Фаза 4“ беше скромна продукция на Парамаунт с участието на Найджъл Давънпорт и Майкъл Мърфи. Историята се върти около мравките, които решават да превземат света, след като внезапно поумняват в резултат на една вълна силна слънчева радиация. Идеята вероятно е заимствана от краткия роман на Пол Андерсън „Мозъчна вълна“ в комбинация с филма от 1954 г. „Те!“. И „Те!“, и „Фаза 4“ споделят един и същ пустинен пейзаж, макар че „Те!“ се прехвърля в канавките на Лос Анджелис за голямата си кулминация. Трябва също да се добави, че ако и да споделят идентична обстановка, двата филма не биха могли да бъдат по-различни по тон и настроение. Рецензията на „Фаза 4“, която искам да цитирам, е написана от Пол Ройн и публикувана в „Замъкът на Франкенщайн“, брой 24.

Окуражително е, че Сол Бас, изобретателният художник, създал началната заставка на три от най-великите трилъри на Хичкок, сам се е заел да режисира трилъри. Първата му продукция, „Фаза 4“, е смесица от петдесетарска фантастика и оцеляване след екологична катастрофа, типично за седемдесетте. (…) Разказът невинаги се подчинява на логиката и последователността, но въпреки това „Фаза 4“ е неподправено напрегнат филм. Истинско удоволствие е да гледаме Давънпорт, чието хладно отчуждение се стопява малко по малко, докато мелодичният му британски акцент остава непокътнат. (…) Визията на Бас е тъкмо толкова изтънчена, колкото човек би могъл да очаква, ако и доста бледа, доминирана от зелен и кехлибарен цвят.

Тъкмо такава задълбочена рецензия човек можеше да очаква от „Замъкът на Франкенщайн“, едно от по-добрите списания за чудовища, което, уви, не просъществува дълго. Главното, което ни казва тази рецензия, е, че „Фаза 4“ е един филм, директно противоположен на „Амитивилски ужас“. Ами че мравките на Бас дори не са гигантски, просто малки мизерници, които решават да работят заедно. Филмът не донесе кой знае каква печалба и аз успях да го гледам едва през 1976 г. в двойна прожекция, където допълваше главен филм с много по-лошо качество.

Ако човек е истински почитател на хорър жанра, той се превръща в познавач, както да речем любителят на балет развива усет за дълбочината и материята на жанра. Слухът се изостря, както и погледът, и тренираното ухо винаги долавя финото качество. Съществуват чаши от фин кристал Уотърфорд, които звънкат деликатно, независимо колко са плътни на вид, а има и груби стъклени стакани. Можете да пиете шампанско Дом Периньон и от двете чаши, но приятели мои, разликата се усеща.

Та исках да кажа, че „Фаза 4“ не пожъна особен успех, защото за повечето зрители, които не са истински фенове и за които отхвърлянето на скептицизма е трудна работа, филмът не предлага кой знае какво. Няма големи драматични моменти, както когато Линда Блеър повръща прословутата грахова супа върху Макс фон Сюдов в „Екзорсистът“ или Джеймс Бролин, който сънува, че посича цялото си семейство с брадва в „Амитивилски ужас“. Но, както посочва и Ройн, човек, научен да разпознава ценните образци в този жанр (които са крайно оскъдни, но то пък в коя ли област истински добрите неща са в изобилие?), ще открие, че „Фаза 4“ е истинско бижу. Деликатният звън на кристал е налице и се усеща във всеки детайл — в музикалния фон, злокобните безмълвни пустинни пейзажи, раздвижената камера на Бас и тихия, ненатрапчив глас на разказвача Майкъл Мърфи. Ухото долавя кристалния звън… и сърцето откликва.

Целта на цялото това отклонение беше, за да кажа следното: обратното твърдение също е вярно. Ухото, свикнало с финия звук на камерен струнен оркестър да речем, вероятно в първия момент ще възприеме кънтри музиката като пълна какофония, но това не променя факта, че кънтри музика има своите достойнства. Това, което се опитвам да кажа, е, че кино любителите и особено почитателите на хорър жанра може твърде лесно да пропуснат по-грубия чар на филм като „Амитивилски ужас“, след като са се разглезили с продукции от типа на „Отвращение“, „Свърталище на духове“, „451 по Фаренхайт“ (който може да ви прилича на научна фантастика, но е най-големият кошмар за един заклет читател) или „Фаза 4“. За любителите на хорър жанра важи същото правило, както за яденето на чипс и прочее вредни храни (идея, която ще разгледаме по-подробно в следващата глава). Засега ще кажа само, че феновете отричат апетита си за този тип храна на своя отговорност. Когато аз чуя, че нюйоркската публика осмива някой филм на ужасите, моментално се изстрелвам да го гледам. В повечето случаи се разочаровам, но понякога откривам великолепен образец на чиста кънтри музика, хапвам си изобилно пържено пиле и се развълнувам толкова, че напълно омесвам метафорите, както го направих току-що.

Всичко това ни води до истинската причина за успеха на „Амитивилски ужас“: подтекстът на филма е икономическата криза и режисьорът Стюарт Розенбърг експлоатира темата по всички направления. Като се има предвид обстановката в страната — осемнадесет процента инфлация, скочила до небето ипотечна лихва, бензин, който се продава по долар и четиридесет за галон — „Амитивилски ужас“, както и „Екзорсистът“, не би могъл да се появи в по-добър момент.

Това се вижда най-ясно в единствения истински драматичен момент във филма — малък слънчев лъч, който пробива за кратко надвиснали облаци на посредствеността. Семейство Лъц се готви за сватбата на малкия брат на Кати Лъц (който изглежда на не повече от седемнадесет). Споменатата сцена, разбира се, се случва в Лошата Къща. Оказва се, че братът е изгубил парите, предвидени за плащане на кетъринга — хиляда и петстотин долара — и съвсем разбираемо е обзет от паника и срам.

Бролин го успокоява, че ще му напише чек за тази сума, а по-късно понася и гнева на ядосания ресторантьор, който изрично е настоявал да му се плати в брой. Двамата се разбират след един приглушен спор в банята, докато отвън гостите вилнеят. След сватбата Лъц преобръща цялата всекидневна на Лошата Къща в търсене на изгубените пари, които вече са станали неговите изгубени пари и са единственият начин да осигури покритие на написания чек. Чекът на Бролин може да не е бил съвсем безполезен, но в хлътналите му, потъмнели очи, се чете, че и той като безхаберния младоженец не е могъл да си позволи да отдели тези пари. Това е мъж на ръба на финансова катастрофа. Намира единствената следа от парите под дивана — банков бандерол с отпечатана сумата 500 долара. Бандеролът си стои на мокета съвсем празен и сякаш го предизвиква. „Къде са?“, крещи Бролин и гласът му трепери от гняв, безпомощност и страх. Тъкмо в този момент чуваме искрящия звън на Уотърфордски кристал или, ако предпочитате другата метафора, чуваме една деликатна музикална фраза, вмъкната във филм, който иначе е истинска какофония.

Всичко най-добро в „Амитивилски ужас“ е събрано в тази сцена. Тя демонстрира най-осезаемия и най-малко свръхестествен ефект на Лошата Къща върху семейство Лъц — малко по малко, тя ги разорява. Със същия успех подзаглавието на филма можеше да е „Ужасът на смаляващата се банкова сметка“. Това са по-прозаичните последици от обстоятелствата, при които почват повечето истории за призрачни къщи: „Къщата се продава за жълти стотинки“, казва агентът на недвижимо имущество, „разправят, че била обитавана от духове.“

Е, семейство Лъц наистина са купили къщата си на безценица (в един друг кратък ценен момент Кати казва на съпруга си, че ще бъде първата в голямото си католическо семейство, която ще притежава собствен дом, всички роднини живеели под наем), но в крайна сметка тя им излиза през носа. Прозорци се трошат, черна слуз покрива стените, стълбите към мазето рухват… дотам, че в един момент аз се тревожех не дали семейството ще се измъкне живо от къщата, а дали имат добра застраховка.

Това е филм за всяка жена, която някога е ридала заради запушената тоалетна или заради разпростиращите се мокри петна по тавана; за всеки мъж, който е размразявал поддалите под тежестта на леда улуци; за всяко дете, което си е прищипвало пръстите на прозорец или врата и е било убедено, че прозорецът или вратата са зли и го мразят. Като цяло, „Амитивилски ужас“, не е особено силен хорър филм. Е, то и бирата не е силна, но можеш да се напиеш с нея.

„Представяш ли си какви сметки плащат“, простена една жена, седнала зад мен в киното, но аз подозирам, че е мислила за собствените си сметки. Както се казва, от пръдня боя не става, но Розенбърг успява да докара доста добър цвят. Според мен основната причина за огромния успех на „Амитивилски ужас“ е скритата под призрачната повърхност история за пълното финансово разоряване на едно семейство.

Сериозно, помислите за сметките.