Стивън Кинг
Злокобен танц (29)

2

Първата ми среща с истинско хорър произведение беше една адаптация на „Марс е раят“ на Рей Бредбъри, излъчена в „Измерение Х“ около 1951 г., което означава, че съм бил към четиригодишен. Помолих за разрешение да слушам предаването, но майка ми отказа, защото щяло да стане твърде късно, пък и било прекалено стресиращо за едно дете.

При друг случай майка ми беше разказала как сестра й едва не си прерязала вените по време на онази злополучна адаптация на „Война на световете“. Леля ми изобщо не действала прибързано. По-късно обяснила, че гледала навън през прозореца на банята и нямала намерение да направи разрезите, докато не види смъртоносните марсиански кораби да се задават на хоризонта. Предполагам може да се каже, че за леля ми предаването на Уелс се оказало твърде стресиращо. Думите на майка ми ме следват през годините като тягостен сън, който сякаш никога не свършва: „Твърде стресиращо… стресиращо… стресиращо…“.

Промъкнах се до вратата и слушах, въпреки забраната, и тя се оказа права — колкото си искаш се стресирах.

Космически пътешественици кацат на Марс. Само дето това изобщо не прилича на Марс, а изглежда точно като добрия стар Грийнтаун, Илинойс, и обитателите му са най-близките приятели и роднини на космонавтите. Майките им са там, любимите им, старият полицай Кланси, началната учителка госпожица Хенрис. На Марс Лу Гериг все още забива бейзболната топка далеч над оградата за отбора на Янките.

Марс е раят, решават космическите пътешественици. Местните приемат земния екипаж в домовете си, където гостите спят безметежно, заситени с хамбургери и наденички, и с маминия ябълков пай. Само един сред тях подозира кръвосмразяващата истина и се оказва прав. И още как! Но дори и той се отърсва от заблудите си твърде късно… защото през нощта познатите обични лица започват да се топят, да се разтичат и да се променят. Любвеобилните мъдри очи се превръщат в катранени ями, пълни с убийствена омраза. Розовобузестите лица на баба и дядо се издължават и пребледняват. Носът се превръщат в набръчкан хобот, устата — в зейнала паст. Нощта се изпълва с промъкващи се страхотии, с безнадеждни писъци и късно осъзнат ужас, защото Марс изобщо не е рай, а адско обиталище на омраза, заблуда и смърт.

Онази нощ не си спах в леглото. Останах да спя на прага на вратата, където осезаемата разумна светлина на лампата в банята осветяваше лицето ми. Такава беше силата на радиото в своя апогей. Сянката, уверяваха ни в началото на всеки епизод, има „силата да замъглява човешкия ум“. Струва ми се странно, че когато става дума за художествената измислица в медиите, тъкмо телевизията и киното успяват да замъглят онази част от ума ни, където се подвизава въображението, и го правят чрез диктатурата на визуалната художествена реалност.

Ако приемете, че въображението, това е създание на ума, притежаващо стотици възможни форми (представете си например, че Лари Талбот е обречен да се превръща не само в създание, подобно на вълк при всяка пълна луна, а в цяла поредица зверове, от въркоакула, до въркобълха), тогава една от тези форми ще е разбеснялата се горила, опасен звяр, неподлежащ на контрол.

Ако това ви се струва твърде мелодраматично, помислете за децата си или за децата на ваши близки (изобщо не се занимавайте със собственото си детство, дори да си спомняте някои събития с известна точност, спомените за емоционалното състояние в детството ви ще са напълно погрешни), които просто не са в състояние да изключат светлината в коридора или да слязат в мазето, или да си вземат палтото от дрешника, защото са чули или видели нещо, което ги е изплашило — и дори не е нужно да е било филм или телевизионно предаване. Вече споменах страховитата вечерна двойка, а Джон Д. Макдоналд разказва как синът му седмици наред изпитвал ужас от нещо, наречено „Зеления косач“. Накрая Макдоналд и жена му открили за какво става дума — по време на вечеря, техен гост бил споменал Мрачния косач, но синът им не чул добре^[1]. По-късно Макдоналд използвал „зеления косач“ за заглавие на една от историите си за Травис Макджий.

Едно дете може да се изплаши от какво ли не, затова възрастните са приели, че да се тревожат твърде много за това, би застрашило всяка възможна връзка с децата им. Човек започва да се чувства като войник, попаднал сред минно поле. При това има още един фактор, който усложнява ситуацията — понякога ние умишлено плашим децата си. Някой ден, предупреждаваме ги ние, пред вас може да спре черна кола и непознат мъж да ви предложи бонбони и да ви повози. Този човек е Лош (ще рече Торбалан) и ако някога го видите, вие никога, никога, никога…

Или: хайде, вместо да оставим това зъбче за Феята на зъбките, Джийни, да го пуснем в тази бутилка кола. До утре зъбчето ще е изчезнало, защото колата ще го е разяла. Така че следващият път, като ти се намира четвърт долар и се чудиш какво да си купиш…

Или: децата, които си играят с огъня, подмокрят леглото, така че недей…

Или вечният фаворит: не лапай това нещо, не знаеш къде е било.

Повечето деца се справят със страховете си доста добре… в повечето случаи. Формите, танцуващи във въображението им, са толкова разнообразни, толкова безкрайно различни, че горилата изскача от колодата само от време на време. Освен да се тревожат за това, което се крие в дрешника или под леглото, те са заети да си се представят като пожарникари и полицаи (въображението в ролята на Идеалния Благороден Рицар), като майки и медицински сестри, супер герои от всякакъв вид, като собствените си родители — облечени във вехтите им дрехи на тавана и кикотещи се пред старото огледало, което им показва бъдещето по най-безобиден начин. На децата им се налага да изпитват широка гама емоции — всичко от любов до скука, да ги изпробват като обувки.

И все пак, понякога горилата се измъква на свобода. Децата разбират, че тази форма на тяхното въображение трябва да се държи под ключ („Това е само филм, нали? Не може да се случи наистина?“… или както Джудит Виорст пише в една от своите великолепни детски книжки: „Мама казва, че няма призраци, вампири и зомбита… обаче…“). По принцип обаче преградите в детския ум са доста по-паянтови от тези на възрастните. Не вярвам, че съществуват хора без въображение (макар да съм се убедил, че има такива, на които им липсва всякакво чувство за хумор), но понякога изглежда точно така, защото някои хора изграждат не просто клетка за горилата, а същински банков сейф с все секретните ключалки.

Веднъж споменах в едно интервю, че повечето големи писатели имат любознателен детски израз на лицата си и това важи с двойна сила за авторите на фантазии. Това вероятно е най-забележимо на лицето на Рей Бредбъри, който все още изглежда като момчето, което е бил в Илинойс, независимо, че е прехвърлил шестдесетте и има прошарена коса и дебели очила. Робърт Блох все още има лицето на шестокласника майтапчия, клоуна на класа, ако щете, въпреки че също е над шестдесетте (колко точно над не смея да предположа, за да не насъска Норман Бейтс^[2] по мене). Това е лицето на момчето, което се скатава на задния чин — поне, докато учителят не му нареди да седне най-отпред, а това не отнема много време — и скрибуца с длани по повърхността на чина си. Харлън Елисън има лицето на жилаво градско хлапе, достатъчно уверено в себе си, та да проявява великодушие в повечето случаи, но напълно способно да ви разкатае фамилията, ако нещо му се отваряте.

Това изражение, което се опитвам да опиша (или по-скоро да илюстрирам, защото точното описание е невъзможно), вероятно е най-ясно отпечатано на лицето на Исаак Башевис Сингер, който, макар да е обявен за „нормален“ литературен автор от критиката, е отделил една съществена част от кариерата си за изброяването и класифицирането на дяволи, ангели, демони и дибуци^[3]. Вземете някоя книга на Сингер и хубавичко разгледайте снимката му (като свършите със снимката, нищо не пречи да прочетете и самата книга, нали?). Вярно, на пръв поглед ще видите старческо лице, но то е само на повърхността и отдолу съвсем ясно прозира момчешката физиономия. Особено в очите му — млади и ясни.

Една от причините за тези „младолики“ физиономии, вероятно е фактът, че авторите на фантазии много си харесват горилата и никога не са си давали труд да укрепват клетката й. Затова част от тях така и не завършват архивирането на въображението, което е неотменна част от порастването и придобиването на ограничения светоглед, абсолютно задължителен за всеки уважаващ себе си възрастен. Един от парадоксите на хорър жанра и фантазията като цяло е, че авторите приличат на мързеливите прасенца, които си построили къщи от слама и клонки. Но вместо да си научат урока и да си построят новата къща от тухли като разумния си по-голям брат (завинаги запечатан в съзнанието ми с инженерската шапка, която носеше във версията на Дисни) писателите отново и отново си строят паянтови сламени колиби. Защото по някакъв побъркан начин на тях им харесва, когато големия лош вълк дойде и ги издуха, точно както им харесва, когато горилата се измъкне от клетката си.

Повечето хора не пишат фантазии, разбира се, но почти всички разбират, че от време на време им е нужно да подхранят въображението си. Ясно им е, че въображението се нужда от доза фантазия, както тялото се нуждае от витамини или йодирана сол за избягване на проблеми с щитовидната жлеза. Фантазията е солта на ума.

По-рано говорих за отхвърляне на скептицизма — класическото определение на Колридж за онова, което се очаква от читателя, потърсил гореща доза фантазия в някой разказ, роман или поема. С други думи, читателят трябва да се съгласи от време на време да пуска горилата на воля. А когато види ципа на гърба й, тя бързо ще се прибере обратно в клетката си. Докато човек закръгли четиридесет, тя вече е прекарала в тази клетка доста време. Толкова дълго, че може да не й се иска да излезе. Понякога може да се наложи да я сръчкате. Но може и да откаже да се появи.

Разглеждана по този начин, художествената реалност се превръща в нещо, което е безкрайно трудно да се манипулира. Разбира се, филмите го постигат, ако не беше така, обемът на тази книга щеше да е с около една трета по-малък. Като пропуска визуалната част, радиото развива един изключителен инструмент (но и потенциално опасен, както ясно демонстрират масовите вълнения след излъчването на „Война на световете“^[4]) за отваряне ключалката на клетката, в която се крие горилата. Независимо от носталгията, която изпитваме по радиото обаче няма как да се върнем назад и да пресъздадем творческия потенциал на радио ужаса. Тази конкретна ключалка е размазана отдавна от простия факт, че, за добро или зло, ние вече очакваме да ни сервират достоверни на вид картини, като част от художествената реалност. Дали ни харесва или не, това няма да се промени.