Стивън Кинг
Злокобен танц (57)

6

„Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри не подлежи на лесно категоризиране или анализ и, поне засега, не се поддава на екранизиране, независимо, че са писани няколко варианта на сценарий, включително един от самия Бредбъри. Този роман, публикуван за първи път през 1962 г. и моментално заклеймен от критиците и в научнофантастичния, и във фантазийния жанр^[1], вече е преиздаван двадесетина пъти. При все това, той не е нито най-успешната му книга, нито най-популярната. „Марсиански хроники“, „451 по Фаренхайт“ и „Вино от глухарчета“ вероятно имат по-големи продажби и определено са по-познати за широката четяща публика. Аз обаче вярвам, че „Нещо зло се задава“, мрачно поетична необикновена история, случваща се в полуреалистичния полумитичен град Грийн Таун, щата Илинойс, е вероятно най-добрата творба на Бредбъри — сенчест наследник на разказваческата традиция, която ни е предоставила историите за Пол Баниън и неговия син бик Бейб, Пекос Бил и Дейви Крокет. Книгата не е идеална. На моменти Бредбъри изпада в изключително многословие, характерно за доста от творбите му през седемдесетте. Някои откъси са самоподражателни и неприятно пресилени. Но това е само малка част от цялата творба. Като цяло Бредбъри развива историята си смело, красиво и елегантно.

Вероятно си струва да напомним, че Теодор Драйзър, автор на „Сестра Кери“ и „Американска трагедия“, както и Бредбъри, на моменти е бил собственият си най-голям враг. Предимно защото никога не е знаел кога да спре. Веднъж дядо ми, абсолютно отчаян от мен, ми каза „Като отвориш уста, Стиви, си бълваш всичката карантия“. Тогава не знаех какво да му отговоря, но ако сега беше жив, можех да му кажа, че това е така, защото, като порасна искам да стана като Теодор Драйзър. Е, Драйзър е бил великолепен писател и Бредбъри изглежда е фентъзи версията на Драйзър, въпреки, че неговият стил и изказ са по-добри и подходът му е по-лек. Въпреки това, двамата са поразително сходни.

От отрицателната страна на нещата, двамата имат склонност не толкова да пишат по дадена тема, колкото да я прегазват като булдозери и веднъж щом са я изравнили със земята, да я млатят, докато изчезнат всякакви признаци на живот. От положителната страна, Драйзър и Бредбъри са американски натуралисти от по-мрачния спектър и по някакъв сбъркан начин обрамчват Шъруд Андерсън, най-знаменитият американски натуралист. И двамата пишат за типични американци, които живеят в сърцето на страната (макар че героите на Драйзър се местят в града, а героите на Бредбъри си остават вкъщи), и двамата пишат за невинност, трагично изгубена с натрупания опит (макар че хората на Драйзър обикновено се пречупват, а хората на Бредбъри остават себе си, макар и променени), и двамата говорят с гласове, които са неподправено, стряскащо американски. И двамата водят повествование на ясен, чист английски език, който звучи неформално, но почти напълно избягва идиомите — в редките случаи, когато Бредбъри използва жаргон, това звучи толкова необичайно, че почти може да мине за вулгарно. Техните гласове са без съмнение американски гласове.

Най-лесната за откриване разлика между двамата, а вероятно и най-важната, е, че Драйзър е наричан реалист, а Бредбъри пише фантазии. Което е по-лошо, издателят на Бредбъри неуморно настоява да го нарича „Най-великият жив световен писател на научна фантастика“ (което звучи като някое от уродливите създания в пътуващите карнавали, за които той пише толкова често), при положение, че творите на Бредбъри, ако изобщо могат да минат за фантастика, то е само по име. Дори в своите космически истории той не се интересува от двигателя, работещ с отрицателни йони или преобразователи на относителност. Имаме ракети, казва ни той в онези няколко истории, които влизат в Марсианските хроники. Ето, Р като Ракета и К като Космос. Това е всичко, което ви трябва да знаете, така че това е всичко, което ще ви кажа.

Към това аз бих добавил — ако ви интересува как биха работили ракетите в нашето евентуално бъдеще, обърнете се към Лари Нивън или Робът Хайнлайн; ако искате литература — истории, както ги нарича Джак Фини — описваща какво ни очаква в бъдеще, тогава Рей Бредбъри е вашият писател или може би Кърт Вонегът. Какво движи ракетите е тема от популярната механика. Писателят се вълнува от движещите сили на хората.

След всичко казано, няма как да говорим за „Нещо зло се задава“, което със сигурност не е научна фантастика, без да сложим творчеството на Бредбъри в известна перспектива. От самото начало най-добрите му творби са фантазиите. А най-добрите му фантазии, са неговите страшни истории. Както вече споменавах, най-доброто от ранните произведения на Бредбъри е обединено във великолепната колекция на Аркам Хаус „Мрачен карнавал“. Това издание никак не е лесно за намиране, то е като „Дъблинчани“ на американската фентъзи литература. Много разкази, първоначално излезли в „Мрачен карнавал“, могат да се намерят в по-късната колекция „Октомврийска земя“, която все още е в печат. Там са включени такива класически ужасии на Рей Бредбъри като „Бурканът“, „Тълпата“ и незабравимият „Малки убийци“. Други истории на Бредбъри, излезли през четиридесетте, са били толкова ужасяващи, че самият им автор сега се отрича от тях (някои са били превърни в комикси с разрешението на младия Бредбъри и отпечатани в „Страховитата крипта“). Сред тях е историята за погребалния агент, който извършва отвратителни, но учудващо морални извращения върху клиентите си. Например, когато трима стари приятели, които страшно са обичали да клюкарстват и злословят, умират заедно при злополука, погребалният агент отрязва главите им и ги заравя заедно с устата на всеки, допряна до ухото на съседа, така че да си шушукат необезпокоявано цяла вечност.

Относно начина, по който собственият му живот е повлиял върху написването на „Нещо зло се задава“, Бредбъри казва:

[„Нещо зло се задава“] обобщава всичко в живота ми свързано с любовта към Лон Чейни и магическите и гротескни герои, които той въплъщаваше във филмите си от двадесетте години. Майка ми ме заведе да гледам „Гърбушкото“ през 1923 г., когато бях на три години. Филмът завинаги остави своя отпечатък върху мен. „Фантомът на операта“ гледах, когато бях на шест. Същото нещо. „На изток от Занзибар“, когато бях почти на осем. Магьосник се превръща в скелет пред чернокожото местно население! Изумително! Същото се случи и с „Нечестивата троица“! Чейни превзе целия ми живот. Преди още да навърша осем години, вече бях страстен филмов почитател. Станах истински магьосник, след като на девет години гледах представлението на мага Блекстоун в моя роден град Уокиган, в горен Илинойс. Когато бях на дванадесет, в града пристигна Мистър Електрико и неговият пътуващ електрически стол, част от атракциите в Карнавала на Братя Дил. Твърдеше, че това е истинското му име. Аз го опознах добре. Двамата седяхме на брега на езерото и нищехме философии… неговите бяха дребни, моите грандиозно преувеличени за бъдещето и за магията. Няколко пъти след това си писахме. Той живееше в Кайро, Илинойс, и твърдеше, че е бивш презвитериански пастор. Ще ми се да помнех първото му име, но писмата ни отдавна са изгубени, макар че все още помня дребните трикове, на които ме научи. Изобщо, магията, магьосниците, Чейни и библиотеките изпълваха живота ми. За мен библиотеките са истинската люлка на Вселената. Прекарвах повече време в нашата градска библиотека, отколкото у дома. Особено ми харесваше нощем да се промъквам тихо между рафтовете с книги. Всичко това влезе в „Нещо зло“, което започна като разказ, публикуван в „Странни истории“ под името „Черно виенско колело“ през месец май, 1948 г. и после продължи да расте.

Бредбъри публикува фентъзи през цялата си кариера и макар сп. „Християнски Научен Монитор“ да нарече „Нещо зло се задава“ — „кошмарна алегория“, Бредбъри обикновено се задоволява с алегории само в своята научна фантастика. Във фантазиите си той обръща много повече внимание на темата, характерите и символите… и онази изумителна възбуда, която обзема писателя на фентъзи, когато натисне газта до края, стисне здраво волана и подкара камионетката си директно в тъмната нощ на нереалното.

Ето как го описва Бредбъри:

„Черното виенско колело“ се превърна във филмов сценарий през 1958 г., когато гледах „Покана за танц“ на Джийн Кели. Толкова ми се прииска да работя с него, че веднага се прибрах вкъщи, набързо довърших една груба чернова на „Мрачен карнавал“ (заглавието, което бях избрал тогава) и тичешком му го занесох вкъщи. Кели откачи, каза, че лично ще режисира филма, отиде в Европа да търси пари, така и не намери, върна се обезкуражен, върна ми коментар на сценария — някъде около осем страници — и ми пожела късмет. Аз си казах майната му и в следващите две години, къде по-активно, къде не толкова, се заех да напиша „Нещо зло се задава“. По пътя успях да кажа кажи-речи всичко, което някога съм искал да кажа за моята млада личност, за моето отношение към онова ужасяващо нещо, Живота, и онази другата страхотия, Смъртта, и за вълнението, което вдъхват двете.

Но най-важно от всичко, с тази книга аз извърших акт на чиста обич, без дори да го осъзнавам. Написах възхвала на баща си. Открих какво съм направил една нощ през 1965 г., няколко години след публикуването на романа. Не можех да спя, обикалях библиотеката си, открих книгата, наслуки препрочетох някои откъси и се разплаках. Баща ми завинаги беше вложен в книгата, като бащата от историята! Щеше ми се да е доживял да се прочете като мой герой и да изпита гордост от смелостта си, каквато изпитваше неговият любящ син.

Дори докато пиша сега, отново съм трогнат от изблика на радост и мъка, който ме обзе, когато открих баща си там, завинаги (поне за мен) запечатан в текста и просто прекрасен.

Не знам какво друго да кажа. Всяка минута от процеса по писането на книгата за мен беше удоволствие. Почивах си по шест месеца между отделните чернови на текста. Не вършех нищо насила. Оставях подсъзнанието си да ми подава, каквото и когато реши.

Тази книга ми е любима сред всичко, което съм писал. Ще я обичам с всички герои в нея — татко и Мистър Електрико, и Уил и Джим — двете половини на моята собствена изтощена и постоянно изкушавана личност — до последния си ден.

Вероятно първото нещо, което забелязваме в „Нещо зло се задава“ са тъкмо тези две половини, на които се разделя Бредбъри. Уил Холоуей, доброто момче (всъщност, те и двамата са добри, но приятелят на Уил, Джим, се отклонява от правия път за известно време), е роден на тридесети октомври, минута преди полунощ. Джим Найтшейд е роден две минути по-късно… една минута след полунощ, сутринта на Вси Светии. Уил е чисто Аполониева личност, разумен, винаги с подготвен план, приемащ (като цяло) статуквото и нормите. Джим Найтшейд, както се разбира и от името му^[2], е Дионисиевата половина, емоционално, понякога нихилистично създание, готов да руши или да се изплюе в лицето на дявола, само за да види, дали слюнката ще зацвърчи по бузата на Мрачния господар. Когато в началото на фантастичната история на Бредбъри в града пристига продавач на гръмоотводи („едва изпреварил бурята“) и казва на момчетата, че къщата на Джим ще бъде ударена от мълния, Уил се опитва да убеди Джим да издигне гръмоотвода. Реакцията на Джим е: „Защо да разваляме веселбата?“

Символичното значение на момента на раждане на двете момчета е преувеличен, груб и очевиден. Същото се отнася и за продавача на гръмоотводи, който с пристигането си предвещава лоши събития. Но на Бредбъри му се разминава, най-вече заради чистата му дързост. Неговите карти с архетипни образи са огромни, като онези колоди за бридж.

В тази история на Бредбъри, древен карнавал, подходящо наречен Демоничното сенчесто шоу на Кугър и Дарк, пристига в Грийн Таун, като носи страдание и страх, маскирани като удоволствие и изумление. Уил Холоуей и Джим Найтшейд, а по-късно и бащата на Уил, Чарлз — откриват истината за този конкретен карнавал. Постепенно историята се концентрира върху битката за душата на Джим. Би било погрешно да наречем тази история алегория. Правилното й определение е хорър история с поука, подобно на всички ония комикси, които я предхождат. Това, което се случва с Уил и Джим, не е много по-различно от приключенията на Пинокио на Острова на удоволствията, където момчетата, които се поддават на най-първичните си желания (като пушене на пури и игра на билярд) биват превръщани в магарета. Като пише тук за плътските изкушения — не само сексуални желания, но плътското в най-широкия му спектър — Бредбъри позволява на плътските удоволствия да се развихрят като татуираните илюстрации, покриващи тялото на господин Дарк^[3].

Това, което спасява романа на Бредбъри от съдбата на обикновена „кошмарна алегория“ или простовата приказна история, е великолепно овладяния усет за история и стил. Стилът на Бредбъри, който толкова ме привличаше като младеж, сега ми се струва доста сладникав. Но това не намалява силата на неговото въздействие. Ето един от по-сладникавите откъси:

А Уил? Е, той е последната праскова, увиснала най-високо на лятното дърво. Има такива момчета — просълзяваш се, щом минат край теб. Виждаш, че са добри, усещаш, че са добри, и наистина са добри. О, случва им се да пикаят от моста или да задигнат от магазина някоя евтина острилка, не е там работата. Просто, разбираш ли, като ги видиш на улицата, разбираш какви ще бъдат през целия си живот; ще получават удари, болки, рани, синини и винаги ще се чудят защо, защо става така? Как може да се случва на тях?^[4]

А ето и един, който е съвсем на място:

Риданията на един цял живот бяха събрани в [свирката на този влак] от други нощи в други задрямали години; воят на кучета, които сънуват луната, подухването на речностудени ветрове под вратите през януари, от което ти спира кръвта, плач на хиляда пожарникарски сирени, или още по-лошо — отминалите късчета дъх, протестите на милиарди мъртви или умиращи хора, които не желаят да бъдат мъртви, техните стонове и въздишки, избухнали над земята.

Леле, тая влакова свирка! Казвам ви само!

По-ясно от всяка друга книга, разгледана тук, „Нещо зло се задава“ очертава разликите между Аполониевия и Дионисиевия начин на живот. Карнавалът на Бредбъри, който се промъква в града и издига постройките си в три през нощта (Фицджералдовата тъмна нощ на душата, ако щете), е символ на всичко ненормално, мутирало, чудовищно… Дионисиево. Винаги съм се чудил, дали децата не харесват вампирите толкова много, само защото те будуват цяла нощ и спят през деня (вампирите никога не пропускат късните страшни филми по телевизията, защото са на училище на следващия ден). По същия начин знаем, че част от притегателната сила на карнавала за Джим и Уил (о да, Уил също усеща притеглянето му, макар и не толкова силно; даже бащата на Уил не може да устои на смъртоносната му като на сирена песен), е в това, че няма вечерен час, няма правила и разпоредби, няма досадно, скучно провинциално ежедневие, няма „яж си зеленчуците, помисли за гладуващите хора в Китай“, няма училище. Карнавалът е хаос, той е магически преносима забранена зона, пътуваща в пространството и дори във времето със своя товар от чудаци и великолепни атракции.

Момчетата от своя страна (да, и Джим също) представляват точно обратното. Те са нормални, без мутации, без грам чудовищност. Те живеят живота си по правилата на белия свят, Уил съзнателно, Джим нетърпеливо. И точно затова карнавалът ги иска. Същността на злото, казва Бредбъри, е необходимостта да се поквари онзи деликатен преход от невинност към съзряване, през който всички деца минават. В непреклонния морален свят, сътворен от Бредбъри, чудаците от карнавала имат външност, която отразява присъщите им пороци. Господин Кугър, който е живял хиляди години, плаща за тъмния си извратен живот, като се превръща в Нещо още по-древно, толкова древно, че почти не можем да го проумеем, поддържано живо от постоянния приток на електричество. Човекът-скелет си плаща задето скъпернически пести чувствата си; Дебеланата — за физическата си и емоционална лакомия; Прашната вещица за клюкарското си вмешателство в чуждите работи. Карнавалът е постъпил с всички тях, както онзи погребален агент от краткия разказ на Бредбъри постъпваше с жертвите си след смъртта им.

От Аполониевата си гледна точка книгата ни призовава да си припомним и преоценим фактите и митовете от нашето собствено детство, по-точно от детството в малкия американски град. Пишейки в полупоетичен стил, който идеално пасва на темата, Бредбъри преразглежда тези детски въпроси и стига до заключението, че само децата са в състояние да се справят с митовете, страховете и вълненията на детството. В един негов разказ от средата на петдесетте, „Детската площадка“, един човек, който чудодейно се връща в детството си, се оказва захвърлен в свят на налудничав ужас, който в крайна сметка се оказва само една детска площадка със своя пясъчник и хлъзгавата си пързалка.

В „Нещо зло се задава“ Бредбъри свързва този мотив за американското провинциално детство с повечето от идеите на новата американска готика, които ние вече разгледахме донякъде. Уил и Джим като цяло са добре, като цяло са Аполониеви създания, които изживяват детските си години без особени тревоги и са свикнали да възприемат света от своя нисък ръст. Но когато учителката им, госпожица Фоли — първата от Грийнтаунските жертви на карнавала — се връща в детството си, тя попада в свят на безкраен, ненакърнен ужас, доста подобен на усещането, сполетяло героя от „Детската площадка“. Момчетата откриват госпожица Фоли — или това, в което се е превърнала — под едно дърво.

… и клекнало там едно малко момиченце закриваше лицето си с шепи и плачеше, сякаш градът бе изчезнал заедно с всички хора, а то самото се бе изгубило в някаква страшна гора.

А Джим най-сетне се приближи неохотно, спря до ръба на сянката и попита:

— Коя е?

— Не знам — каза Уил, но усети как в очите му напират сълзи, защото една част от него вече се досещаше.

— Не е Джени Холдридж, нали?

— Не.

— Джейн Франклин?

— Не. — Устата му беше безчувствена като от упойка, езикът му едва се превърташе зад изтръпналите устни. — Не…

(…)

— Някой трябва да ми помогне… някой трябва да помогне на нея… — плачеше детето като за мъртвец, — някой трябва да й помогне… никой не иска… никой не помага… ако не на мен, помогнете на нея… страшно… страшно…

Карнавалната атракция, на която се дължи този злополучен трик, би се понравила на Нарцис и на Елинор Ванс: госпожица Фоли се е оказала уловена в огледалния лабиринт, пленена от собственото си отражение. Четиридесет или петдесет години са отнети от живота й и тя е пропаднала обратно в детството си… точно както си е пожелала. Изглежда дори не й е хрумнало, че може да се превърне в безименно момиченце, плачещо под едно дърво.

Джим и Уил едва успяват да избегнат същата участ и дори успяват да спасят госпожица Фоли при първото й влизане в лабиринта. Става ясно, че не самият лабиринт, а въртележката е постигнала това магическо връщане във времето. Огледалата само показват на посетителите онова време от живота им, което те биха искали да преживеят отново, а въртележката довършва започнатото. Въртележката може да добави по една година към възрастта ви за всяка обиколка, която правите напред или да ви подмлади с една година, за всяка обиколка на обратно. Въртележката е великолепната метафора на Бредбъри за различните преходи в живота и фактът, че неговата въртележка е тъмна, в тон с особения карнавал, при положение че за много от нас това е най-яркият детски спомен, предизвиква някои съвсем различни, трудни асоциации. Гледката на невинната въртележка с нейните подскачащи кончета, осветена в такива мрачни тонове, ни напомня, че, ако животът прилича на въртележка, то всяка изминала година изглежда досущ като предходната; може би също ни кара да осъзнаем колко нереална е тази въртележка, колко бързо минава времето ни на нея и как онзи бронзов пръстен, към който постоянно и безрезултатно се протягаме, остава умишлено, дразнещо извън нашия обхват^[5].

В контекста на новата американска готика огледалният лабиринт очевидно е капанът, мястото, където прекаленото, почти морбидно взиране в себе си, убеждава госпожица Фоли да пристъпи отвъд границата на нормалното. В света на Бредбъри — света на Демоничното сенчесто шоу на Кугър и Дарк — нямате избор: първо сте уловени в нарцистичното огледало, а после се озовавате на опасна въртележка, която ви отвежда назад в безумното минало или напред, в безумното бъдеще. Шърли Джаксън използва средствата на американската готика, за да разгледа героите си, поставени под изключително психологическо — или дори окултно — напрежение. Питър Строб ги използва, за да разгледа влиянието на едно зло минало върху настоящето. Ан Ривърс Сидънс използва същите средства, за да разгледа социалните норми и натиск. На Бредбъри средствата на американската готика му служат, за да осъществи своето морално осъждане. Като описва ужаса и скръбта на госпожица Фоли след завръщането й в така желаното детство, Бредбъри до голяма степен неутрализира заплашващия да удави историята лепкаво-сладникав сантиментален наплив. Което според мен само усилва неговото морално осъждане. Независимо от някои картини в повествованието, които по-скоро заплашват да ни задушат, отколкото да ни извисят, неговата гледна точка остава съвсем ясна.

Което не означава, че Бредбъри не превръща детството в романтичен мит — напротив, точно това прави. Детството е мит за повечето от нас. Мислим си, че помним какво ни се е случвало като деца, но не е така. Причината за това е проста — тогава сме били луди. Като поглеждаме назад в онази бездна на безумието от гледната точка на възрастни, които са не толкова безумни, а по-скоро невротични, ние се опитваме да си обясним неща, в които няма никаква логика, да придадем значение на напълно незначителни неща и да си припомним мотиви за действията си, каквито просто не са съществували. Тъкмо от тук започва процесът на митологизиране на детството^[6].

Вместо да се противопостави на това мощно течение (както са постъпили Голдинг и Хюз), Бредбъри го използва в „Нещо зло се задава“, като смесва мита за детството с мита за бащата-мечта, тук изобразен чрез бащата на Уил, Чарлз Холоуей… и, ако вярваме на думите на самия Бредбъри, подплатен от личността на един електротехник от Илинойс, който по съвместителство е и баща на Рей Бредбъри. Холоуей е библиотекар със свои собствени мечти, запазил достатъчно от момчето в себе си, за да разбира Уил и Джим, но е и достатъчно възрастен, за да осигури в крайна сметка онова, което момчетата не могат да си набавят сами — онази последна съставка в нашето възприятие на Аполониевата моралност, нормалност и подреденост: най-обикновена отговорност.

Детството е онова време, настоява Бредбъри, когато все още можеш да вярваш в неща, за които знаеш, че не са възможни:

— Така или иначе не е вярно — изпъшка Уил. — Панаирите не идват толкова късно. Пълна глупост и тъпотия. Че кой ще го посети?

— Аз.

Джим стоеше спокойно в тъмното.

Аз, помисли си Уил и видя как проблясва ножът на гилотината, как египетските огледала разпъват акордеони от светлина, а Дяволът с кожа от сяра пие спокойно лава все едно е зелен китайски чай.

Те просто имат вяра. Сърцата им все още са в състояние да се наложат над разума. Все още са убедени, че ще могат да продадат достатъчно опаковки поздравителни картички или кутийки с крем за ръце, за да си купят колело или стерео; че онази играчка от рекламата наистина изпълнява всички онези функции, които показват по телевизията и „може да се сглоби за минути с най-обикновени инструменти“; че страшният филм, прожектиран в киното, ще е точно толкова чудовищен и вълнуващ, колкото обещават плакатите отвън. Но всичко е наред — в света на Бредбъри митът се оказва по-силен от реалността, а сърцето редовно взема надмощие над главата. Уил и Джим ни се разкриват не като огорчените, мръсни, изплашени момчета от „Повелителя на мухите“, а като създания, изградени почти изцяло от мита, мечтата за детството, която в ръцете на Бредбъри става по-достоверна от действителността.

През обедните и следобедните часове те изпробваха с крясъци половината въртележки, мятаха топки по мръсни бутилки от мляко, стреляха по евтини кукли и печелеха чинии, душеха, ослушваха се, оглеждаха есенната тълпа, тъпчеща посипаните със стърготини треви.

Откъде са се сдобили със средства, за да прекарат цял ден на панаира? Повечето деца в подобна ситуация трябва да си броят дребните и да агонизират докато изберат за кои атракции да ги дадат. Джим и Уил очевидно ги минават всичките. И отново, в това няма нищо нередно — те са нашите представители в забравената страна на детството и техните очевидно неизчерпаеми финансови резерви (и непогрешимият им мерник при събаряне на пирамидите от стъклени бутилки) се приемат със задоволство и почти никакво разумно съмнение. Вярваме им, както някога сме вярвали, че Гранд Каньон е бил прокопан от Пекос Бил един ден, когато Бил се прибирал твърде уморен и вместо да носи кирката и лопатата си на рамо, ги влачел след себе си. Децата изпитват истински ужас, но тези митологични деца имат уникалната способност да се наслаждават на своя ужас. „И двамата спряха, за да усетят със задоволство бумтящите си сърца“, разказва ни Бредбъри.

Кугър и Дарк от своя страна се превръщат в митично зло, като заплашват децата не като истински престъпници или изобщо някакви реалистични злодеи. Кугър прилича на Стария Пю, завърнал се от Острова на съкровищата, чиято слепота е заменена с чудовищна лавина от години, която се стоварва върху него, когато въртележката излиза от контрол. Когато той просъсква на Уил и Джим: „Къссссичък… тъжен живот… за вас двамата!“, ние усещаме същата вълнуваща тръпка, както когато Черният знак за първи път е връчен в странноприемницата Адмирал Бенбоу.

Тяхната криеница от пратениците на карнавала, които ги издирват в града под претекст, че изнасят безплатно представление, се превръща в идеалното обобщение на този похват на Бредбъри, детството да се припомня като мит. Онова детство, което може да е съществувало за кратки моменти между протяжните скучни периоди, изпълнени с досадни задължения като носене на дърва, миене на чинии, изхвърляне на боклука, грижи за по-малки братя и сестри (вероятно е от значение за цялата идея на детството-мечта, че самите Джим и Уил са все още само деца).

Бяха се крили в стари гаражи, бяха се крили в стари хамбари, бяха се крили на най-високите дървета, които можеха да изкатерят, но ги налегна скука и скуката беше по-лоша от страха, затова слязоха и отидоха да се явят пред полицейския шеф, поговориха си чудесно с него и това им осигури двайсет минути пълна безопасност в участъка, после Уил предложи да обиколят църквите, и те се изкатериха на всички камбанарии в града и подплашиха безброй гълъби (…) Ала и там скуката ги догони, втръсна им от еднообразие и бяха готови едва ли не да се предадат на панаира просто за да се намират на работа, когато за тяхно щастие слънцето залезе.

Единственият ефективен контрапункт на децата-мечта на Бредбъри, е Чарлз Холоуей, бащата-мечта. В неговия образ откриваме привлекателни характеристики, каквито само фантазията, с нейното могъща митотворческа способност може да ни осигури. Има три неща, свързани с него, които мисля, че си струва да се споменат.

Първо, Чарлз Холоуей разбира мита на детството, който двете момчета изживяват — за всички нас, които с възрастта сме се отчуждили с известно огорчение от родителите си, защото сме смятали, че не разбират младостта ни, Бредбъри е предоставил портрет на такъв родител, какъвто сме мислили, че заслужаваме. Неговите реакции много рядко може да се наблюдават у истински родител. Неговият родителски инстинкт очевидно е свръхестествено изострен. Още в началото той вижда момчетата, които се прибират тичешком, след като са видели пристигането на карнавала и тихо произнася имената им… но нищо повече. Не го споменава и пред Уил по-късно, макар двете момчета да са били навън в три часа сутринта. Той изобщо не се тревожи, че в този късен час момчетата може да са си търсили наркотици или да са ограбвали някоя старица, или да са се задявали с гаджетата си. Знае, че по време на нощната си разходка те са вършили чисто момчешки дела, както на момчетата често им се случва, и затова не им казва нищо.

Второ, Чарлз Холоуей разбира детството съвсем заслужено, защото той самият все още изживява този мит. Ако вярваме на психологическите тестове, приятелството между бащи и синове е трудно, но на повечето бащи струва ми се им се ще да се сприятелят със синовете си и почти няма синове, които да не са се надявали баща им да им е пръв приятел. Когато Чарлз Холоуей открива, че всяко от момчетата е заковало по стената под прозореца си стъпала, прикрити под бръшляна, за да могат да се измъкват и прибират у дома след вечерния час, той не настоява стъпалата да бъдат откъртени. Вместо това приема вестта с одобрителен смях и настоява тези своеобразни стълби да се използват само, когато е абсолютно необходимо. Когато страдащият Уил казва на баща си, че никой няма да им повярва, ако се опитат да обяснят какво действително се е случило в къщата на госпожица Фоли, където злият племенник Робърт (който всъщност е драстично подмладеният господин Кугър) ги е натопил за кражбата, Холоуей простичко отговаря: „Аз ще повярвам“. Ще повярва, защото той е просто едно от момчетата и усетът за изумителното още е жив у него. По-късно, докато рови из джобовете си, Чарлз Холоуей заприличва на един възрастен Том Сойер:

Бащата на Уил се изправи, натъпка лулата с тютюн, порови из джобовете си за кибрит, извади очукана устна хармоника, джобно ножче, развалена запалка и бележник, в който все се канеше да записва велики мисли, но така и не успяваше да го стори…

В джобовете му явно има всичко освен мъртъв плъх и връв, на която да го люшка.

Трето, Чарлз Холоуей е бащата-мечта, защото, въпреки всичко, той е отговорен. Само за миг той може да превключи от ролята на дете, към ролята на възрастен. Той доказва своята отговорност чрез едно съвсем просто действие — когато господин Дарк пита, Холоуей му казва името си.

— Желая ви приятен ден, сър!

Не, тате! — помисли си Уил.

Илюстрованият човек се върна назад.

— Името ви, сър? — прямо попита той.

Не му казвай! — помисли си Уил.

Бащата на Уил се поколеба за момент, извади пурата от устата си, изтръска пепелта и тихо отвърна:

— Холоуей. Работя в библиотеката. Наминете някой път.

— Непременно, мистър Холоуей. Ще намина.

(…)

[Холоуей] гледаше с изненада и самия себе си, приемайки изненадата, новата цел, съставена наполовина от отчаяние и наполовина от безметежност, след като подвигът вече беше извършен. Нека никой не пита защо бе казал истинското си име; той сам не би могъл да изпробва и предаде истинската му тежест.

Не е ли най-вероятно да е дал истинското си име, защото момчетата не могат? Той трябва да ги представлява и го прави великолепно. А когато тъмните желания на Джим най-после го отвеждат към гибел, тъкмо Холоуей се явява на помощ, като първо унищожава страховитата Прашна вещица, после самият господин Дарк, а накрая повежда борбата за самия живот и душа на Джим.

Може би „Нещо зло се задава“ все пак не е най-добрата творба на Бредбъри — мисля, че романът като формат винаги го е затруднявал — но митичните й аспекти толкова добре пасват на неговата мечтателна, полупоетична проза, че книгата успешно се превръща в една от онези забележителни детски истории (като „Силен вятър в Ямайка“ на Хюз, „Островът на съкровищата“ на Стивънсън, „Шоколадовата война“ на Кормиър и „Децата на Цуга“ на Томас Уилямс например), които възрастните трябва да разлистват от време на време, не само, за да ги четат на децата си, но и за да си припомнят сами ярките възприятия и тъмните мечти на детството. В началото на книгата си Бредбъри е поставил цитат от Йейтс: „Човек е влюбен в онова, що чезне“. Следват още няколко цитата, но тази една фраза според мен е достатъчна. Все пак, нека дам на самия Бредбъри последната дума относно една от забележителностите на Грийн Таун, привлякла вниманието на създадените от него момчета-мечта:

Като свой надгробен камък бих искал да взема онзи великолепен въртящ се пилон с изрисуваната спирала, изправен пред градската бръснарница, и да го пусна да се върти в полунощ, за да ви посрещне, ако тъкмо тогава се случи да навестите гроба ми. Представете си го само, стария бръснарски пилон, ярко осветен, с лентите си, които загадъчно се спускат от нищото и се изгубват отново и отново в пълна мистерия. И ако се случи да посетите гроба ми, оставете някоя ябълка за призраците.

Ябълка… или може би мъртъв плъх и връв, на която да се люшка.