Гюстав Емар
Арканзаски трапери (8)

IV
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ

Приблизително по времето, когато траперите излизаха от пещерата и отново поемаха по следите на команчите, на двадесетина мили от тях доста голяма група бели пътници спряха на брега на Великата канадска река и започнаха да се готвят за нощуване. Бяха избрали прекрасно място, където още се виждаха останките от стара индианска ловна база.

Ловците и водачите метиси бързаха да разтоварят дванадесетина мулета, ескортирани от мексикански улани.

С денковете метисите направиха кръгла ограда, запалиха огън и без да се интересуват от другите, се събраха и започнаха да си готвят вечеря.

Един двадесет и четири—двадесет и пет годишен офицер с военна стойка и тънки характерни черти почтително се приближи до покрита люлка, ескортирана от двама конници, в която бяха впрегнати две мулета.

— Ваше превъзходителство, къде бихте искали да опънем палатката на госпожицата? — запита офицерът, като си свали шапката.

— Все едно, капитан Агилар, само побързайте, племенницата ми е капнала от умора — отговори конникът от дясната страна на носилката.

Беше висок мъж, с остри, сурови черпи, с орлов поглед и косите му бяха побелели като снеговете на Чимборасо^[1]. Под военната пелерина, с която беше наметнат, се виждаше великолепната му униформа на мексикански генерал, блестяща от свилено везмо.

Капитанът се поклони, отиде при уланите и им заповяда да опънат в средата на кръга красива палатка на розови и сини черти, която беше натоварена на едно муле.

След пет минути генералът слезе от коня, учтиво подаде ръка на една млада жена, която леко скочи от носилката, и я заведе до палатката, където благодарение на капитан Агилар всичко беше приготвено, за да може тя да се чувствува възможно най-удобно при тези условия.

След генерала и племенницата му още двама души влязоха в палатката.

Единият, нисък, дебел човек, с пълно и закръглено лице, косеше тъмни очила, светла перука и униформа на военен лекар.

Възрастта му трудно можеше да се определи, но той изглеждаше на около петдесет години и се наричаше Жером — Бонифас Дюриьо. Беше французин, лекар в мексиканската армия.

Като слезе от коня, той пое извънредно внимателно един голям куфар, поставен зад седлото на коня му. Изглежда, че никога не се разделяше с него.

Второто лице беше момиче, почти дете, на петнадесет години, на вид живо и вироглаво, с чипо носле и буден поглед. Беше метиска и служеше като камериерка при племенницата на генерала. Едър негър, с величественото име Юпитер, бързо се залови да приготви вечерята с помощта на двама-трима водачи метиси.

— Е, докторе — каза усмихнато генералът на дебелия мъж, който бе седнал на куфара си и пухтеше като локомотив. — как намирате племенницата ми тази вечер?

— Сеньоритата е винаги очарователна — отвърна любезно докторът и избърса челото си. — Но горещината е ужасна.

— Е — каза генералът, — не повече от обикновено.

— Значи така ми се е сторило — отвърна лекарят. — А ти какво се хилиш, хлапе такова? — обърна се той към камериерката, която се смееше до припадък.

— Не обръщайте внимание на тази лудетина, докторе, нали знаете, че тя е дете — каза младата жена с очарователна усмивка.

— Доня Лус — продължи докторът, като свъси дебелите си вежди и изду бузи, — винаги съм твърдял, че това момиче е същински дявол и един ден ще ви изиграе някоя лоша шега, въпреки че вие се отнасяте толкова добре с нея.

— Аууу! Какъв е зъл този събирач на камъчета — начумери се метиската. Намекваше за манията на доктора.

— Хайде, хайде, тихо — рече генералът. — Днешният път беше уморителен, нали, племеннице?

— Не, не особено — отвърна очарователното момиче и едва се въздържа да не се прозине. — Вече сме почти цял месец на път и започвам да свиквам с този живот. Признавам, отначало ми беше много мъчително.

Генералът въздъхна, но не отговори. Докторът съсредоточено подреждаше растенията и камъните, събрани през деня.

Метиската се въртеше като птиче из палатката и подреждаше всичко, от което господарката й имаше нужда.

Ще се възползуваме от този миг на спокойствие, за да опишем с няколко думи младата жена.

Доня Лус де Бермудес беше дъщеря на една по-млада сестра на генерала. Тя бе очарователно дете на не повече от шестнадесет години. Големите й черни очи с тъмни вежди, контрастиращи с бялото чисто чело, бяха оградени с дълги кадифени клепки, които свенливо засенчваха блясъка им. Малката й кораловочервена уста беше украсена с бисерни зъби. Нежната кожа на лицето й бе запазила мъшеца си и напомняше зрял плод, а оплетената й на плитки синкава коса можеше да покрие цялото й тяло.

Беше съчетание от грация и съвършенство. Необразована като всички свои съотечественички, доня Лус беше весела и засмяна, всичко я забавляваше и тя познаваше само приятната страна на живота.

Под надзора на генерала тя бе възпитавана при почти манастирски условия в една обител, откъдето бе излязла, да последва генерала в пътешествието из прериите.

Каква беше целта на това пътешествие? И защо вуйчо й държеше тя да го придружава? Това не я интересува. Тя бе щастлива, че живее на открито, че вижда непрестанно нови места и че е много по-свободна отпреди. Не искаше повече и никога не задаваше излишни въпроси на вуйчо си.

Доня Лус беше щастливо дете, живееше ден за ден, доволна бе от настоящето и не мислеше за бъдещето.

Капитан Агилар влезе, последван от Юпитер, който носеше вечерята.

Камериерката Фебея бе сложила масата.

Вечерята се състоеше от консерви и печен еленов бут.

Край масата седнаха четирима — генералът, племенницата му, капитанът и докторът.

Юпитер и Фебея поднасяха ястията.

В началото разговорът беше доста вял, но когато сътрапезниците се понахраниха, доня Лус, която обичаше да закача доктора, се обърна към него.

— Добра ли беше днешната ви реколта, докторе?

— Не много добра, сеньорита.

— Е, но, струва ми се — усмихнато каза тя, — по пътя имаше достатъчно камъни и ако искахте, можехте да съберете толкова, че да натоварите цяло муле.

— Би трябвало да сте доволен от нашето пътешествие. То ви дава възможност да задоволите страстта си към всякакви там растения — обади се генералът.

— Не особено, генерале, право казано, прерията е победна на растителни видове, отколкото предполагах. Ако не се надявах да открия едно растение, чиито свойства могат да тласнат науката напред, щях да съжалявам за моята къщичка в Гваделупа, където живеех толкова тихо и спокойно.

— Охо, ние сме едва на границата на прерията — прекъсна го капитанът. — Ще видите, като навлезем по-навътре. Няма да имате време да събирате богатствата, които ще срещате на всяка крачка.

— Дано излезете прав, капитане — въздъхна лекарят. — Само да намеря растението, което търся, друго не ми трябва.

— Сигурно е много ценно растение — рече доня Лус.

— То се знае, сеньорита — извика докторът и стана, — растение, което Линей^[2] е описал и класифицирал, но никой след него не е намерил. Ако го намеря, името ми ще остане в науката, а вие питате дали е ценно!

— А за какво служи? — любопитно попита тя.

— За какво служи ли?

— Да.

— За нищо — отговори ученият.

Доня Лус избухна в сребрист смях, на чиито трели биха завидели и славеите.

— И вие наричате това растение ценно?

— Да, защото е рядко.

— А!… Ясно!

— Да се надяваме, че ще го намерите, докторе — каза генералът успокоително. — Юпитер, извикай началника на водачите.

Негърът излезе и се върна почти веднага, следван от един метис.

Той беше мъж на около четиридесет години, висок, силен, мускулест. В лицето му, което не беше грозно, имаше нещо отблъскващо. Жълтите му кривогледи очи, хлътнали в орбитите, диво блестяха. Челото му беше ниско, косите къдрави, цветът на лицето му — бакърен. В целия му вид нямаше нищо приятно. Носеше дрехи на следотърсач. Беше студен, невъзмутим, много мълчалив. Наричаха го Бърборко, прякор, прикачен му от индианците или от самите му другари на подбив.

— Заповядан, драги — каза генералът и му подаде пълна чаша, ракия, наричана мескал, по името на мястото, където се произвеждате. — Пийни!

Метисът изпразни чашата на един дъх, въпреки че тя съдържаше почти литър, изтри с ръкав мустаците си и зачака.

— Смятам да се установим за няколко дни на някое безопасно място, където ще мога спокойно да направя известни проучвания — рече генералът. — Тук мястото сигурно ли е?

Очите на водача светнаха, той впери поглед в генерала и кратко отвърна:

— Не.

— Защо?

— Много индианци и диви зверове.

— Знаеш ли някое по-добро място?

— Да.

— Далече ли е?

— Не.

— На какво разстояние?

— Четиридесет мили.

— За колко дни ще стигнем?

— За три.

— Добре. Ще ни заведеш. Утре призори тръгваме.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Лека нощ. Водачът си отиде.

— Обичам тоя Бърборко, защото разговорът с него не е отегчителен — усмихна се капитанът.

— Бих предпочел да говореше повече — каза докторът и поклати глава. — Винаги изпитвам медове ри е към много затворените хора, все ми се струва, че крият нещо.

След като излезе от палатката, водачът се върна при другарите си и оживено заговори с тях на тих глас.

Нощта беше прекрасна. Събрани пред палатката, пътешествениците разговаряха и мушеха.

Допя Лус пееше една от онези прелестни, пълни е нежност креолски мелодии.

На хоризонта се появи изведнъж червеникаво зарево, което бързо се разпространи; проехтя продължителен тътен като далечен гръм.

— Какво е това? — извика генералът и стана.

— Прерията гори — невъзмутимо отвърна Бърборко. Страшната вест, съобщена толкова спокойно, вдигна глъч в целия лагер. Трябваше веднага да избягат, ако не искаха да изгорят живи.

Един от водачите се възползува от безредието, промъкна се между денковете и изчезна в прерията, след като си размени с Бърборко няколко тайнствени знаци.