Гюстав Емар
Арканзаски трапери (17)

XIII
ЛОВ НА ПЧЕЛИ

Едва слънцето се бе показало на хоризонта, генералът, чийто кон бе вече оседлан, излезе от тръстиковата хижа, в която спеше, и се приготви за път. Когато слагаше крак на стремето, една малка ръка вдигна завесата на палатката и доня Лус се появи.

— Охо, вече си станала — усмихна се генералът. — още по-добре, мило дете. Поне ще мога да те целуна преди тръгване; може би това ще ми донесе щастие — добави той с глуха въздишка.

— Вие няма да тръгнете така, вуйчо — отговори тя и му подаде челото си за целувка.

— Защо, мила госпожице? — запита той весело.

— Защото съм ви приготвила нещо и искам да хапнете, преди да се качите на коня. Няма да ми откажете, нали, мили вуйчо? — каза тя с усмивка ма галено дете, която тъй радва старците.

— Разбира се, че няма да откажа, мое дете, при условие, че закуската, която тъй мило ми предлагаш, няма да се забави. Много бързам.

— Само няколко минути! — отвърна тя и се прибра в палатката.

— Добре тогава, съгласен съм — каза той и тръгна след нея.

Младото момиче запляска радостно с ръце. След миг закуската бе готова и двамата седнаха на масата.

Докато сипваше на вуйчо си и внимаваше нищо да не му липсва, доня Лус го наблюдаваше под око и изглеждаше толкова смутена, че накрая генералът я запита, като я гледаше изпитателно:

— Я кажи, сигурно си решила да ме молиш за нещо, Лусита. Нали знаеш, че нищо не мога да ти откажа.

— Вярно е, вуйчо. Но този път се страхувам, че мъчно ще успея да ви убедя.

— А, значи е нещо сериозно? — весело запита генералът.

— Напротив, мили вуйчо, но въпреки това се страхувам, че ще ми откажете.

— Говори, мое дете — отвърна старият воин разчувствуван, — говори без страх. Когато ми кажеш всичко, тогава ще ти отговоря.

— Е, добре, вуйчо — изчерви се доня Лус и продължи с решителен го: — Трябва да ви призная, че никак не ми е приятно да стой в лагера.

— Разбирам те много добре, мое дете, но какво мога да направя?

— Всичко.

— Как така?

— Вижте, вуйчо! Ако и вие стояхте тук, нямаше да има значение. Щяхте да бъдете при мене.

— Много мило е това, което ми казваш, но ти знаеш, че не мога да бъда постоянно тук, тъй като отсъствувам всяка сутрин.

— Да, точно това е пречката.

— Наистина.

— Но ако вие поискате, тя може лесно да бъде превъзмогната.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм.

— Не виждам как може да стане това. Освен ако реша да не излизам и да стоя при тебе.

— О, има начин всичко да се уреди.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, вуйчо.

— Я гледай, я гледай, и какъв е този начин, миличка?

— Няма да ми се сърдите, нали, вуйчо?

— Глупавичка! Сърдил ли съм ти се някога?

— Вярно, вие сте толкова добър.

— Хайде, говори, малка хитрушо!

— Е, добре, вуйчо, този начин е…

— Този начин е…?

— Да ме вземате със себе си всяка сутрин.

— Охохо! — сви вежди генералът. — Знаеш ли какво искаш, мило дете?

— Но, вуйчо, нещо съвсем естествено, струва ми се. Генералът не отговори. Беше се замислил. Доня Лус следеше с тревога лицето му.

След няколко мига той вдигна глава.

— Всъщност — промълви той — така може би е по-добре. Наистина ли ще ти бъде приятно да идваш с мене? — зашита той, вперил поглед в лицето й.

— О, мили вуйчо, вие сте толкова добър!

— Е добре, приготви се; отсега нататък ще ме придружаваш в моите утринни разходки.

Доня Лус скочи, целуна вуйчо си развълнувано и нареди да оседлаят коня й.

Четвърт час по-късно младото момиче и генералът, предшествувани от Бърборко и следвани от двама улани, напуснаха лагера и навлязоха в гората.

— В коя посока искате да отидем днес, генерале? — запита водачът.

— Заведете ни до трал е реките хижи, за които ни споменахте вчера.

Водачът се поклони в знак на покорство. Малкият отряд вървеше бавно и трудно по едва очертана пътека, на всяка крачка канете се заплитаха е лиани или се препъваха в корени на дърветата, подаващи се от земята.

Доня Лус беше щастлива. Може би при тези разходки щеше да срещне Честно сърце.

Бърборко, който вървеше няколко крачки напред, изведнъж нададе вик.

— Е, какво толкова необикновено става, Бърборко, та се решавате да си отворите устата — запита генералът.

— Пчели, господарю!

— Как пчели? Нима има пчели по тези места?

— Да, отскоро.

— Как отскоро?

— Точно така. Нали знаете, че пчелите са пренесени в Америка от белите?

— Вярно. Но как ще има пчели тук?

— Много просто. Пчелите са предните постове на белите. С нахлуването на белите във вътрешността на Америка пчелите отлитат напред, за да им очертаят пътя и да посочат обезлесените места. Появяването им в някоя необитаема област винаги предвещава пристигането на колония пионери или скватери.

— Колко странно! — промълви генералът. — Сигурен ли сте в това, което казвате?

— О, разбира се, господарю. Това е известно на всички индианци. И те никога не се мамят: оттеглят се, щом видят, че пристигат пчели.

— Много чудно наистина!

— Медът им сигурно е много вкусен — каза доня Лус.

— Чудесен, сеньорита, ако искате, много лесно ще ви извадим мед.

— Съгласни сме — каза генералът.

Водачът сложи върху храстите примамка за пчели и след малко забеляза с острия си поглед, че няколко насекоми вече се вият над гъстака. Направи знак на следващите го да спрат.

Пчелите накацаха върху примамката, опитаха я от всички страни и след като се запасиха, се издигнаха високо във въздуха и бързо като куршуми полетяха в права линия.

Водачът проследи внимателно посоката, в която пчелите отлетяха, даде знак на генерала и на останалите да го последват. След това препусна, прескачайки преплетените корени, падналите дървета, храстите, без да сваля поглед от небето. По този начин след едночасова изтощителна гонитба успяха да открият кошера в хралупата на едно изсъхнало абаносово дърво. Със силно жужене пчелите нахлуха в него през един отвор на повече от осемдесет стъпки над земята.

Водачът предупреди спътниците си да стоят по-далеч, за да не ги засегне падащото дърво или гневът на пчелите, и със секира започна да сече дървото. Пчелите не изглеждаха никак уплашени от ударите на секирата и продължаваха да влизат и излизат от естествения си кошер. Даже силното пращене, което предвещаваше падането на стеблото, не ги отклони от работата им. Най-после дървото се сгромоляса с трясък, разцепи се и разкри цялото богатство, събрано от пчелната колония.

Водачът грабна сноп суха трева, която бе приготвил, и я запали, за да се предпази от пчелите. Но те никого не нападнаха, не търсеха отмъщение. Бедните животинчета бяха зашеметени, летяха около разрушеното си владение и само се чудеха каква е тази катастрофа.

Водачът и уланите се заеха да извадят питите с лъжици и ножове и да ги сложат в мехове. Медът в едни пити беше тъмнокафяв и явно по-отдавнашен, в други — чисто бял, а в трети съвсем бистър.

Докато всички бързаха да приберат най-хубавите пити, от всички точки на хоризонта запрелитаха безброй рояци пчели, нахълтаха в разчупените пити и обираха меда, докато бившите собственички на кошера, изтощени и замаяни, наблюдаваха разграбването на имуществото си, без ни най-малък опит да спасят поне част от него.

Слисването на пчелите от кошера, които пристигаха след катастрофата, бе неописуемо. Те идваха натоварени, кръжаха над мястото на старото дърво, чудеха се, че е пусто, най-после, изглежда, разбираха бедата и отлитаха на рояци по съседните клони, откъдето сякаш наблюдаваха разрушеното си огнище и оплакваха унищоженото си владение.

Доня Лус се развълнува от скръбта на бедните пчелички.

— Ах, колко съжалявам — каза тя, — че пожелах мед. Колко нещастници заради моето лакомство!

— Да тръгваме — усмихна се генералът. — Нека им оставим тези няколко пити.

— Е — сви рамене водачът, — ако ги оставим, зверовете веднага ще ги унищожат.

— Какви зверове? — запита генералът.

— Ами белки, опосуми и най-вече мечките.

— Мечките ли? — възкликна доня Лус.

— Да, сеньорита! Те най-ловко откриват хралупа с мед и го изваждат.

— Значи обичат мед? — запита с любопитство момичето.

— Не само го обичат, луди са за мед, сеньорита — отговори водачът, който сега изглеждаше не толкова мрачен. — Толкова са лакоми за мед, че в продължение на седмици гризат някое дърво, за да направят в него отвор, широк, колкото да вкарат лапите си, и тогава отмъкват всичко — и меда, и пчелите, без да подбират.

— А сега — рече генералът — да продължим пътя си и да отидем при траперите.

— Скоро ще стигнем — отвърна водачът, — на няколко крачки пред нас е Великата канадска река, а траперите са по протежение на притоците й.

Малкият отряд потегли.

Историята с пчелите направи тягостно впечатление на доня Лус и тя не успяваше да прикрие тъгата си. Участта на тези кротки и трудолюбиви животинки, нападнати и пръснати само заради една прищявка, я опечали и тя се умисли.

Генералът забеляза мъката й.

— Мило дете, — кротко каза той, — какво става с теб? Не си весела, както на тръгване. На какво се дължи тази рязка промяна?

— О, вуйчо, не се тревожете. Аз съм като всички момичета: не много разумна и донякъде странна. Този лов, вместо да ми достави удоволствие, ме натъжи, не мога да се освободя от това чувство.

— Щастливо дете си ти, миличка — въздъхна генералът, — щом една толкова незначителна причина още може да те натъжава. Дай боже, дълго да останеш такава и никога да не те сполетят по-големи, истински страдания!

— Нима мога да бъда нещастна при вас, вуйчо?

— Уви, дете, кой знае дали още дълго ще бдя над тебе!

— Не говорете така, вуйчо. Надявам се, че още много години ще живеем заедно.

Генералът само въздъхна.

— Вуйчо — поде след известно време доня Лус, — не намирате ли, че в тази безкрайна и величествена природа около нас има някаква тайнствена сила, която облагородява мислите, възвишава душата и прави човека по-добър? Колко трябва да са щастливи хората, които живеят сред тази безгранична самота!

Генералът я погледна изненадано.

— Откъде ти идват такива мисли наум, мило дете? — запита той.

— Сама не знам, вуйчо — смутено отвърна тя. — Аз съм невежо, момиче, прекарало краткия си живот тихо и спокойно под вашето крило. И все пак има мигове, когато ми се струва, че ще бъда безкрайно щастлива, ако мога да живея в тази огромна пустош.

Изненадан и очарован от непринудената откровеност на племенницата си, генералът се готвеше да й отговори, когато водачът се приближи, направи знак на всички да млъкнат и тихо каза:

— Човек!…