Гюстав Емар
Арканзаски трапери (36)

XII
ВОЕННА ХИТРОСТ

След като направи предложението си на траперите, главатарят на пиратите забърза към скривалището си. Но той познаваше живота в прериите и не се съмняваше, че враговете му го следят отдалеч. Затова приложи всичките си хитрини, за да ги заблуди. Правеше безброй завои, непрекъснато се връщаше на старите си следи, и, както се казва, правеше десет крачки назад, за да напредне само с една.

Тези безкрайни предпазни мерки го забавиха извънредно много. Стигна до реката, чиито води миеха входа на пещерата, и хвърли последен поглед наоколо си, за да се убеди, че ничие вражеско око не наблюдава движенията му.

Всичко беше спокойно и той се канеше да спусне във водата прикрития с листа сал, когато лек шум в храстите привлече вниманието му. Пиратът трепна, бързо измъкна един пистолет от колана си и решително се приближи към мястото, откъдето идваше тревожният шум. Един човек, наведен над земята, с лопатка в ръце, изкореняваше треви и растения. Пиратът се усмихна и прибра пистолета. Бе познал доктора, който упорито се бе отдал на обичайната си страст. Увлечен в работата си, ученият не бе забелязал пирата.

След като го наблюдава известно време с насмешка, Уактено понечи да си върви, но една мисъл го осени. Той се приближи до доктора и сложи тежката си ръка на рамото му. При това грубо докосване бедният доктор подскочи уплашено и изпусна на земята и тревите, и лопатката.

— Хей, човече — извика капитанът подигравателно. — какво ви е прихванало, та все ровите така земята денонощно?

— Как? — отвърна докторът. — Какво искате да кажете?

— Много просто, не виждате ли, че наближава полунощ?

— Вярно — простодушно отговори докторът, — но луната е толкова красива!…

— Че я взехте за слънце, така ли? — изсмя се пиратът. После продължи сериозно: — Но не е там въпросът. Разправят, че макар да не сте с всичкия си, вие сте опитен лекар…

— Аз съм дал доказателства за това, господине — отвърна докторът, засегнат от думите му.

— Много добре. Вие сте човекът, който сега ми трябва. Ученият се поклони неохотно. Явно беше, че това внимание ни най-малко не го ласкае.

— Какво желаете — запита той, — да не сте болен?

— Аз не, слава богу, но един от вашите приятели, който е мой пленник, и затова трябва да ме последвате.

— Как така? — опита се да се възпротиви докторът.

— Никакви възражения, тръгвайте след мене или ще ви пръсна главата. Впрочем бъдете спокоен, нищо не застрашава живота ви. Хората ми ще ви окажат уважението, на което имате право като учен.

Тъй като всякаква съпротива беше излишна, докторът се съгласи и дори за миг бегла усмивка заигра по устните му, която пиратът не забеляза. Иначе щеше да се позамисли.

Пиратът даде път на учения и двамата стигнаха до реката. В мига, когато тръгваха от мястото, където бяха водили този разговор, клоните на един гъсталак се разтвориха предпазливо и оттам се подаде бръсната глава, от върха на която падаше назад само дълъг перчем със забодено в него перо, после едно тяло и накрая — целият човек: Орлова глава като ягуар се спусна по следите им. Той видя качването на двамата на сала, после влизането им в пещерата и на свой ред изчезна в гората, като пошепна:

— Уф! — най-изразителното възклицание в езика на команчите.

Докторът бе чисто и просто послужил за примамка на пирата, който попадна в клопката, поставена му от индианския вожд. Беше ли докторът съучастник на Орлова глава? Скоро ще узнаем.

Рано сутринта пиратът нареди да се претърси цялата местност около пещерата, но не бе открита никаква следа. Той потри ръце доволно. Значи излизането му беше двойно успешно, тъй като се бе завърнал в пещерата, без да бъде проследен.

Сигурен, че вече няма от какво да се бои, той реши да не държи около себе си толкова безделници, постави временно за главатар на шайката Франк, стар, изпитан разбойник, в когото имаше пълно доверие, задържа само десетина сигурни хора и отпрати останалите.

Въпреки че задачата, с която се бе нагърбил сега, беше крайно съблазнителна, а успехът й — почти осигурен, той не искаше да остави другите си задължения и да хрантути двадесетина безделници, които от нямане що да правят можеха да му изиграят някоя лоша шега.

Както се вижда, капитанът бе не само предпазлив, но и човек, който познава основно почтените си съдружници.

Когато пиратите напуснаха пещерата, капитанът направи знак на доктора да го последва и го заведе при генерала.

След като ги представи един на друг с обичайната си ирония, бандитът ги остави сами.

Само че, преди да напусне помещението, капитанът извади, от колана пистолета си и като го допря до гърдите на доктора, каза:

— Макар и да сте смахнат, ако все пак решите по някакъв начин да ме предадете, запомнете добре, драги господине: и при най-малкото съмнително движение от ваша страна ще ви пръсна главата. Вие сте предупреден. Действувайте както намерите за добре.

И като прибра пистолета в колана си, той излезе с гръмогласен смях.

Докторът изслуша предупреждението с опечалено лице, но с лукава усмивка, която за щастие капитанът не забеляза.

Генералът и Юпитер се намираха в едно помещение далеч от входа на пещерата. Бяха сами, тъй като капитанът не смяташе за нужно да държи при тях постоянно часови. Седнали върху купчина сухи листа, навели глави, скръстили ръце, те седяха дълбоко замислени.

Когато видя доктора, генералът се оживи, усмивка, пълна с надежда озари тъжното му лице.

— Ето ви и вас, докторе — каза той и му подаде ръка, — трябва ли да се радвам, или да се опечаля от вашето идване?

— Сами ли сме? — запита докторът, без да отговори на въпроса.

— Така мисля — отвърна генералът учудено. — Във всеки случай лесно можете да проверите.

Докторът обходи всички ъгли и се върна при пленниците.

— Сега можем да поговорим — каза той.

Ученият обикновено беше толкова съсредоточен в своите занимания и толкова разсеян, че генералът нямаше почти никакво доверие в него.

— Какво стана с племенницата ми? — запита с тревога генералът.

— Успокойте се. Тя е ма сигурно място при един трапер на име Честно сърце, който се отнася с най-дълбока почит към нея.

Генералът въздъхна с облекчение. Тази новина му възвърна смелостта.

— О — каза той, — какво значение има сега за мене, че съм пленник! Щом племенницата ми е спасена, мога да понеса всичко.

— Не, не — извика живо докторът, — до утре трябва да избягате на всяка цена.

— Защо?

— Отговорете ми най-напред, съгласен ли сте?

— Друго не желая.

— Раните ви ми изглеждат доста леки, почти са оздравели.

— Вярно е.

— Ще можете ли да вървите?

— О, да.

— Да се разберем. Искам да кажа, ще издържите ли дълъг път?

— Смятам, че мога, щом се налага.

— Хе, хе — намеси се негърът, който дотогава мълчеше, — аз не съм ли достатъчно силен, за да нося господаря, ако не може да върви?

Генералът стисна ръката му.

— Така е. Сега на думата — каза докторът. — Всичко това е прекрасно, но вие трябва да избягате.

— Прав сте, но как?

— Там е работата — каза докторът и се почеса по челото, — че и аз не знам как. Но бъдете спокоен, ще намеря някакъв начин. Само че не знам точно какъв.

Чуха се стъпки и Уактено се появи на входа.

— Е, как са болните? — запита той.

— Не са много добре — отвърна докторът.

— Е, нищо — продължи пиратът, — всичко ще се нареди. Освен това генералът скоро ще бъде освободен и ще може да се лекува както трябва. Хайде, докторе, смятам, че ви оставих достатъчно време да поговорите с приятеля си.

Докторът последва пирата, без да отвърне. На излизане направи знак на генерала да бъде предпазлив.

Денят премина без произшествия. Пленниците нетърпеливо очакваха нощта. Увереността на доктора ги бе завладяла. Те вече твърдо се надяваха.

Привечер почтеният учен се появи отново. Той вървеше самонадеяно, лицето му сияеше, в ръката си държеше запалена факла.

— Какво има, докторе? — запита генералът. — Изглеждате много весел.

— Наистина съм радостен, генерале. Намерих средство да се измъкнем всички оттук.

— Кое е това средство?

— То е вече в ход — каза докторът и кратко се изсмя, както правеше винаги, когато беше доволен.

— Какво искате да кажете?

— Ей богу, нещо съвсем просто, за което обаче никога не можете да се досетите: всички бандити спят, ние сме господари на пещерата.

— Възможно ли е? Ами ако се събудят?

— За това бъдете спокоен! Те ще се събудят, но не по-рано от шест часа.

— Как така?

— Аз просто се погрижих да им осигуря приятни сънища, т.е. поднесох им на вечеря силна отвара от опиум, те изпопадаха, сякаш са от олово, и сега хъркат като ковашки мехове.

— Отлично! — извика генералът.

— Нали? — запита докторът скромно. — Исках да поправя злото, което ви бях сторил от разсеяност. Аз не съм воин, а обикновен лекар. Послужих си със своите оръжия и виждате, че в случая те струват колкото и другите.

— Струват стотици пъти повече! Докторе, вие сте знаменит човек!

— Хайде, хайде, да не губим време!

— Вярно, да тръгваме! Но какво направихте с капитана?

— Дявол го знае къде е. Той излезе след вечерята, без да се обади никому. Но аз подозирам къде е: може да се лъжа, но смятам, че ще го срещнем скоро.

— Е, всичко е на добре, а сега да вървим!

Тримата потеглиха. Въпреки приспивателното на доктора генералът и негърът не се чувствуваха спокойни. Минаха край помещението, където разбойниците спяха, налягали както дойде.

Стигнаха до изхода и тъкмо се канеха да отвържат сала, за да минат реката, под бледите лъчи на луната зърнаха сал с петнадесетина души, който бавно се приближаваше към тях.

Пътят за бягство беше пресечен. Как да се съпротивяват срещу толкова противници?

— Каква беда! — промълви генералът отчаяно.

— Ах! — въздъхна докторът. — А колко се мъчих, докато измисля този план за бягство.

За да не бъдат забелязани, бегълците се прикриха зад една издадена скала и зачакаха с разтуптени сърца приближаването на сала, чиито маневри им се струваха все по-подозрителни.