Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trappeurs de l’Arkansas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Гюстав Емар

АРКАНЗАСКИ ТРАПЕРИ

 

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Превод от френски ОГНЯН ВАРТОЛОМЕЕВ И СТОЯН КАЗАНДЖИЕВ

Художник ПЕТЪР ЧУКЛЕВ, 1979

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

 

ФРЕНСКА, ВТОРО ИЗДАНИЕ. ИЗД. НОМЕР 366. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 24. VIII. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 22. X. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 23. И. 1980 Г. ФОРМАТ 116 6090. ПЕЧАТНИ КОЛИ 15,50. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 15.50 ЦЕНА 1.60 ЛВ.

КОД № 11

95378 25432/6356—25—79

 

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2А

ПЕЧАТНИЦА „Т. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

София, 1980

с/о Jusautor, Sofia

 

Les Trappeurs de l’Arkansas

par Gustave Aimard

Paris, Amyot, Éditeur, 8 rue de la Paix

MDCCCLVIII

История

  1. — Добавяне

VII
ИЗНЕНАДАТА

Съединените щати наследиха от Англия системата на непрестанно завоюване и заграбване на земи, която е един от най-типичните белези на английския характер.

Едва бе обявена независимостта на Северна Америка и мирът с бившата метрополия сключен[1], и същите хора, които високо надигаха глава срещу тиранията, потисничеството и нарушенията на международното право, за чиито жертви се бяха обявили, започнаха да преследват индианците с онова безмилостно хладнокръвие, което дължат на англо-саксонския си произход. Владееха огромни територии, които тяхното население въпреки цялата си енергичност не беше в състояние да обработва, но решиха да разширят границите си от Атлантическия до Тихия океан. Обградено отвсякъде, местното население беше непрестанно изтласквано. Според пророческите думи на един стар индиански вожд, чрез измени и коварство то щеше да бъде издавено в Тихия океан.

За Съединените щати отново започва да се говори[2]. Предупредени или зле информирани хора продължават да представят тази страна като класическа земя на свободата, премълчавайки отвратителната аномалия, че там две човешки раси биват унищожавани в полза на трета, която си е присвоила правото да разполага с живота и смъртта на останалите и да се отнася с тях като с животни.

Тези две потиснати раси, достойни за вниманието на всички честни хора, на всички истински приятели на човечеството, са черната и червената.

Вярно е, че за да покажат до каква степен са настроени човеколюбиво, Съединените щати веднага след обявяването на независимостта си през 1795 година подписаха договор за мир и дружба с „варварските държави“, съгласно който те получаваха несравнимо по-големи изгоди, отколкото им предлагаше Малтийският орден[3], готов също да преговаря с тях.

Ако някому това се стори пресилено, ще припомним, че американецът има само един бог — бога долар! Единственият, който са зачитали и зачитат пиратите по цял свят!

Вадете си заключението!

Скватерите, хора от кол и въже, сбирщина от целия свят, изметът и срамът на северноамериканското общество, непрекъснато проникват на запад, заемат територии и изтласкват индианските племена и от последните им убежища.

След скватерите обикновено пристигат пет-шест войници, един барабанчик, един тръбач и някой офицер със звездното знаме на Съединените щати.

Те набързо издигат форт — укрепление от дървени трупи, — забиват отгоре му знамето и прогласяват, че границите на Съединените щати се простират дотук.

После около форта се издигат няколко колиби, събира се разнородно население, смесица от бели, червени и метиси, и се основава град, на който дават някое гръмко име, като например Атина или Сиракуза, Рим или Картаген. Няколко години по-късно, когато вече има две-три каменни къщи, градът бива обявен за столица на нов щат, какъвто в действителност още не съществува.

Такива са нещата в тази страна — прости и ясни.

Няколко дена след събитията, за които разказахме в предната глава, в едно такова поселище, издигнато едва преди две години, се разиграваше странна сцена. То бе разположено в прелестна местност на брега на Великата канадска река, в подножието на един хълм.

Това поселище се състоеше от двадесетина къщурки, безредно скупчени край малко укрепление с четири оръдия, от което можеше да се наблюдава реката.

Благодарение на прочутата американска деловитост селището вече бе добило значение на град. Имаше две кръчми, препълнени с клиенти, и три черкви, където различни секти събираха вярващите.

Лодки, натоварени със стока, браздяха реката, каруци се движеха по всички посоки, а несмазаните им колела скърцаха и проправяха дълбоки коловози.

Но въпреки това оживление или може би тъкмо поради него от пръв поглед биеше на очи, че селището е обзето от тревога.

Хората се разпитваха, събираха се на групи пред вратите на къщите. Много мъже, яхнали силни коне, по нареждане на капитана, командуващ форта, тръгваха на разузнаване в различни посоки. В пълна униформа, с далекоглед на гърди и с ръце на гърба, капитанът се разхождаше с широки крачки по насипа на форта.

Постепенно хората прибраха лодките на пристана, разтовариха каруците, вкараха добитъка в кошарите и се събраха на площада.

Слънцето бързо клонеше към хоризонта, нощта скоро щеше да настъпи. Всички конници се върнаха.

— Какво виждате — каза капитанът на събраните, — няма от какво да се страхуваме. Тревогата е била неоснователна, можете спокойно да се приберете по домовете си. На двадесет мили наоколо няма никаква следа от индианци.

— Хм — обади се един стар ловец метис, който стоеше облегнат на пушката си, — за индианците не е нищо да изминат двадесет мили.

— Възможно е, Бяло око — отговори комендантът, — но бъди сигурен, че всичко, което направих, беше, за да успокоя населението. Индианците няма да посмеят да си отмъстят.

— Индианците винаги си отмъщават, капитане — поучително каза ловецът.

— Доста уиски си изпил, Бяло око, размътил ти се е мозъкът и бълнуваш.

— Дано да сте прав, капитане, но цял живот съм прекарал в този край и знам нравите на червенокожите, а вие само от две години сте на границата.

— Повече и не е нужно — прекъсна го категорично капитанът.

— Освен това, ако нямате нищо против, и индианците са хора, а двамата команчи, които бяха убити тук предателски, противно на всякакъв закон и право, бяха воини на почит в племето си.

— Бяло око, ти си от смесена кръв и затова държиш за червената раса повече, отколкото трябва — каза иронично капитанът.

— Червените са доблестни — отговори гордо Бяло око. — Те не убиват само заради удоволствието да проливат кръв, както направихте вие преди четири дни с двамата индианци, които мирно си плаваха по реката с лодка, и то само за да опитате новата пушка, която получихте от Акрополис.

— Стига си дрънкал, Бяло око, не си ти човекът, който може да ми дава наставления.

Ловецът поздрави несръчно, метна пушката си на рамо и се отдалечи, като мърмореше:

— Все едно, пролятата кръв иска отмъщение; и червенокожите са хора, те няма да оставят престъплението ненаказано.

Капитанът си отиде в укреплението, видимо раздразнен от това, което му бе казал метисът. Един след друг жителите си пожелаваха лека нощ, разотидоха се и се прибраха в къщи с безгрижието на хора, свикнали всеки миг да рискуват живота си.

Един час по-късно се беше съвсем стъмнило. Пълен мрак обгръщаше селото. Уморени от тежката работа през деня, жителите заспаха дълбоко.

Разузнавачите, изпратени привечер от капитана, не бяха свършили добре работата си или пък не бяха свикнали с хитростите на индианците. Иначе не биха вдъхнали такова лъжливо успокоение на колонистите.

Само на миля от селото имаше гора от храсталаци и дървета, вплели клони едно в друго. Нейните окрайнини вече бяха започнали да падат под неумолимата брадва на колонистите. Двеста воини команчи от племето змия, водени от прославени вождове, умело се бяха скрили в нея. Между тях беше и Орлова глава, който, макар и ранен, бе пожелал да вземе участие в нападението. Те чакаха с онова индианско търпение, което нищо не може да обезкуражи, подходящия миг, за да отмъстят страшно за нанесеното им оскърбление.

Дълги часове минаха, без никакъв шум да наруши нощната тишина.

Неподвижни като бронзови статуи, индианците чакаха без ни най-малка проява на нетърпение.

Към единадесет часа луната изгря и освети пейзажа със сребърни отблясъци.

В същия миг на два пъти се чу далечен кучешки вой.

Орлова глава веднага се отдели от дървото, зад което се криеше, и запълзя изключително ловко и бързо по посока на селото.

В окрайнината на гората той се спря и внимателно се огледа. После изцвили толкова умело, че два коня от селото незабавно му отговориха.

След няколко мига опитният слух на вожда дочу едва доловим шум в листака, където прозвуча мучене на вол. Вождът стана и зачака.

След две секунди един човек се приближи до него.

Този човек беше старият ловец, наричан Бяло око. Краищата на устните му се свиваха в зловеща усмивка.

— Какво правят белите? — запита вождът.

— Спят — отговори метисът.

— Моят брат ще ми ги предаде ли?

— Дай, за да ти се даде!

— Вождът има само една дума. А бледоликата жена и беловласата глава?

— Тук са.

— Ще ги получа ли?

— Всички жители на селото ще бъдат предадени в ръцете на моя брат.

— Уф! Траперът не е ли дошъл?

— Още не.

— Ще закъснее?

— Вероятно.

— Какво друго ще ми каже моят брат?

— Бях ли поискал нещо на вожда? — каза ловецът.

— Кожите, пушките и барутът са назад, пазят ги моите момчета. Индианецът веднъж обещава.

— Добре… Тогава, щом пожелаеш!

Десет минути по-късно индианците бяха господари на селото. Без да гръмне пушка, всички жители бяха събудени един след друг и пленени.

Фортът беше обсаден от команчите, които натрупаха в основите му дънери, мебели, каруци и всички земеделски оръдия на колонистите и чакаха сигнала на вожда, за да атакуват.

Внезапно една неясна фигура се появи на покрива на форта и вик на ястреб разцепи въздуха.

Индианците запалиха своеобразната клада, която бяха направили, и се втурнаха към оградата с ужасен пронизителен боен вик — сигнал за клане.

Бележки

[1] Авторът говори за войната, която бившите английски колонии в Северна Америка са водили срещу метрополията — Англия, в края на XVIII век, приключила с извоюване на независимостта и образуването на Съединените щати. Б. пр.

[2] Става дума за първата половина на XIX век. Б. пр.

[3] Католически орден със седалище и Рим, признат за самостоятелна държава от 18 страни. Б. пр.