Гюстав Емар
Арканзаски трапери (37)

XIII
ЗАКОНЪТ НА ПРЕРИИТЕ

На едно доста широко пространство пред пещерата на Честно сърце дърветата бяха изсечени и набързо бяха издигнати сто и петдесет-двеста вигвами. Цялото племе команчи се бе настанило тук на лагер. Трапери, ловци и червенокожи воини живееха в пълно съгласие.

Вигвамите на това импровизирано селище, нашарени с различни цветове, бяха наредени доста симетрично, а сред него, в една по-обширна палатка, над която стърчаха дълги пръти с трофейни скалпове, денонощно гореше огън. Тук се събираше Съветът на вождовете.

В селището цареше голямо оживление. Индианските воини бяха татуирани и въоръжени като за война, сякаш готови да тръгнат на боен поход. Траперите бяха облекли най-хубавите си дрехи и бяха почистили оръжието си най-грижливо, може би смятаха, че скоро ще им се наложи да си послужат с него.

Конете, напълно оседлани, пазени от десетина воини, ровеха земята с копита, готови да полетят в поход.

Червенокожите и траперите сновяха нагоре-надолу. Изглеждаха заети, безпокойни.

Нещо рядко и необичайно за индианците — на определени разстояния бяха поставили часови, които да сигнализират за идването на всяко външно лице.

Личеше, че се подготвя някакво своеобразно прерийно тържество.

Но странно! Честно сърце, Орлова глава и Черния елен отсъствуваха. Само Веселяка следеше приготовленията и разговаряше със старейшината на команчите Есхис. Лицата им бяха строги, замислени. Виждаше се, че са много угрижени.

Бе денят, определен от главатаря на пиратите, когато доня Лус трябваше да му бъде предадена. Щеше ли да посмее той да се яви? Или предложението му беше само едно самохвалство и нищо повече?

Тия, които познаваха пирата, а те бяха много, защото почти всички имаха основание да се оплакват от него, бяха склонни да мислят, че той ще дойде. Единственото качество, което му се признаваше, бе неговата безумна смелост и желязна воля. Щом се заречеше да направи нещо, той го изпълняваше независимо от всичко.

Освен това, от какво можеше да се опасява Уактено, ако дойдеше втори път сред своите врагове? Нали държеше в ръцете си генерала, чийто живот зависеше от неговия? Всички знаеха, че той не ще се поколебае да пожертвува възрастния човек заради своята сигурност.

Беше към осем часа сутринта. Ослепителното слънце пръскаше животворните си лъчи над картината, която се опитахме да нахвърлим.

Доня Лус излезе от пещерата, хванала подръка майката на Честно сърце. Зад тях вървеше Еусебио. Лицата на двете жени бяха бледи, печални, изтощени. Зачервените им очи показваха, че са плакали.

Веселяка се приближи до тях и ги поздрави.

— Още ли не се е завърнал синът ми? — тревожно запита старата жена.

— Още не — отговори траперът, — но успокойте се, сеньора, скоро ще пристигне.

— Боже мой! Ме знам защо, но ми се струва, че някаква неприятност го е задържала.

— Не, сеньора. Аз щях да знам, ако имаше нещо подобно. Когато тръгвах насам нощес, за да дойда да ви успокоя и да изпълня нарежданията му, той беше в отлично настроение. Не се тревожете и имайте вяра в него.

— Уви! — изстена горката жена. — От двадесет години живея в постоянни тревоги, всяка вечер лягам с мисълта, че на сутринта няма да видя сина си.

— Не се безпокойте, сеньора — каза нежно доня Лус. — Аз знам, че ако Честно сърце в този миг се излага на опасност, то е само за да спаси вуйчо ми. Дано успее!

— Скоро всичко ще се изясни — каза Веселяка. — Вярвайте ми. Знаете, че не искам да ви заблуждавам.

— Да — каза възрастната жена, — вие сте добър, обичате сипа ми и нямаше да бъдете тук, ако съществуваше някаква опасност за него.

— Аз ви благодаря за доброто мнение, което имате за мене, сеньора, в момента нищо повече не мога да ви кажа.

Но ви моля, имайте търпение и бъдете сигурна, че сега той мисли само за вас и за щастието на доня Лус.

— Да, винаги е такъв, добър, предан.

— Затова и го наричат Честно сърце — прошепна момичето и се изчерви.

— И никой не си е заслужил името повече от него — каза траперът убедено. — Трябва човек да е живял дълго време с Честно сърце, да го познава така, както аз го познавам, за да може да го оцени.

— И аз благодаря за хубавите думи, които казвате за моя син, Веселяк — отвърна старата жена и стисна коравата ръка на трапера.

— Аз казвам само истината, сеньора. Просто съм справедлив. Колко хубаво щеше да е в прериите, ако всички трапери бяха като него!

— Боже мой, времето тече, няма ли най-после да се завърне! — прошепна тя и трескаво се огледа.

— Скоро ще се завърне, сеньора.

— Искам първа да го видя и да го поздравя, когато се завърне.

— За жалост това е невъзможно.

— Защо?

— Вашият син ме натовари да ви помоля, вас и доня Лус, да се приберете в пещерата. Той не желае да присъствувате на сцената, която ще се разиграе тук.

— Но как ще узная дали вуйчо ми е спасен? — запита младата жена с тревога в гласа.

— Бъдете спокойна, сеньорита, няма дълго да се безпокоите. Но моля ви, не стойте повече тук, приберете се в пещерата.

— Може би така ще бъде по-добре — каза майката на Честно сърце. — Хайде, миличка — усмихнато добави тя, — нека се приберем, щом синът ми желае това.

Доня Лус я последва, като се обръщаше крадешком с надеждата да види този, когото обичаше.

— Колко е хубаво да има човек майка — тихо прошепна Веселяка и сподави тежка въздишка, следейки с поглед двете жени, които изчезнаха в сянката на пещерата.

Индианските часови нададоха вик, който веднага бе подет от поставения пред съвещателната палатка воин. При този сигнал вождовете на команчите станаха и излязоха от палатката, където се бяха събрали.

Траперите и команчите взеха оръжието си, наредиха се от двете страни на пещерата и зачакаха.

Облак прах се движеше с необикновена бързина към лагера. Скоро се разпръсна и се появи отряд конници, препускащи в кариер. Повечето от тях носеха мексикански дрехи. Начело яздеше на великолепен вран кон мъж, когото всички веднага познаха. Беше капитан Уактено. Той дръзко идваше със своята шайка да иска изпълнението на отвратителната сделка, която бе предложил преди три дни.

В прериите съществува обичай, когато два отряда се срещнат или пък воини или трапери посетят някое селище, да изпълнят специална церемония. Те се спускат едни към други, крещят и стрелят във въздуха.

Този път нямаше нищо подобно. Команчите и траперите останаха безучастни и мълчаливи, очаквайки, без да трепнат, пристигането на пиратите.

Този хладен, и сух прием не изненада капитана. Той леко свъси вежди, но даде вид, че нищо не е забелязал, и смело влезе в лагера, начело на отряда си.

Като наближиха вождовете на племето, наредени пред палатката на Съвета, двадесетте ездачи се заковаха неподвижно, сякаш се бяха превърнали в бронзови статуи. Тази маневра бе изпълнена с такова умение и ловкост, че траперите, майстори на ездата, с мъка се сдържаха да не извикат от възхищение.

Едва-що пиратите се бяха спрели, и редиците на траперите и индианците се разгънаха като ветрило, обградиха ги от всички страни и се затвориха в кръг зад тях. Чрез тази маневра, изпълнена с невероятна бързина, двадесетте пирати се намериха обградени в обръч, образуван от петстотин добре въоръжени конници.

Капитан Уактено почувствува тръпка на безпокойство и почти се разкая, че е дошъл. Но надви неволното си вълнение и се усмихна презрително. Беше сигурен, че няма от какво да се опасява.

Поздрави с леко кимване вождовете, наредени пред него, и запита твърдо Веселяка:

— Къде е доня Лус?

— Не знам какво искате да кажете — отвърна траперът насмешливо. — Доколкото ми е известно, тук няма девойка, над която да имате някакви права.

— Какво означава това и какво става тук? — запита капитанът, като хвърли наоколо си предизвикателен поглед. — Честно сърце забрави ли посещението, което му направих преди три дни?

— Честно сърце никога нищо не забравя — отвърна с твърд глас Веселяка. — Но не става въпрос за Честно сърце, а за вас. Как се осмелихте да дойдете тук начело на тази сбирщина разбойници?

— Добре — поде язвително капитанът. — Виждам, че не искате да отговорите на въпроса ми. Що се отнася до последната забележка, тя съвсем не ме засяга.

— Грешите, господине. Щом като имахте непредпазливостта да се предадете сами в нашите ръце, предупреждавам ви, че ние не ще бъдем толкова глупави да ви оставим да се измъкнете.

— Я гледай! И какво сте намислили?

— Скоро ще узнаете, господине.

— Чакам — отвърна пиратът предизвикателно.

— В тези прерии — продължи траперът със звучен глас — важи един единствен закон, законът на прериите. И този закон гласи: око за око, зъб за зъб. Знаете това, нали?

— И после? — запита сухо капитанът.

— От десет години — продължи невъзмутимо Веселяка — вие командувате шайка разбойници. Станахте ужаса на прериите. Ограбвахте и убивахте и бели и червенокожи, защото вие нямате родина. Убийствата и грабежите са вашият единствен закон. Пътници, трапери, ловци, индианци — никого не щадяхте, стига да можехте от кръвта им да спечелите шепа злато. Само преди няколко дни вие нападнахте лагера на мирни мексикански пътешественици и ги избихте безмилостно. На тези ваши престъпления трябва най-сетне да се сложи край и този край вече настъпи. Ние всички тук, индианци и трапери, сме се събрали, за да ви съдим и да приложим към вас неумолимия закон на прериите.

— Око за око, зъб за зъб — извикаха воините, обкръжили пиратите, като размахваха оръжието си.

— Лъжете се жестоко, мили мои — отвърна пиратът самоуверено, — ако смятате, че ще подложа безропотно гърлото си под ножа ви като теле на кланица. Аз предполагах, че нещо такова може да се случи, и пристигнах с най-храбрите си хора. С мене са двайсет решителни мъже, които ще съумеят да се защитят. Още не сме в ръцете ви!

— Поогледайте се, господине, и размислете какво можете да старите.

Пиратът хвърли поглед назад — петстотин пушки бяха насочени срещу хората му.

Тръпки го побиха, смъртна бледност покри лицето му. Пиратът разбра, че се намира пред огромна опасност. Но веднага си възвърна самообладанието и като се обърна към трапера, каза подигравателно:

— Хайде де! Защо са всички тези напразни заплахи? Вие знаете много добре, че съм защитен от ударите ви. Наистина, както казахте, преди няколко дни аз нападнах мексикански пътешественици, но вие знаете, че най-важният от тези пътешественици е в ръцете ми! Ако един само косъм падне от главата ми, генералът, вуйчо на девойката, която напразно искате да ми отнемете, веднага ще плати с живота си за обидата. Хайде, господа, престанете със своите заплахи! Предайте ми доброволно тази, за която съм дошъл, иначе, заклевам се, че след един час генералът няма да бъде между живите!

— Лъжете се — провикна се един глас. — Генералът е свободен!

И Честно сърце пресече тълпата и застана пред пирата.

Радостна тръпка премина сред редиците на трапери и индианци, а пиратите се смразиха от ужас.