Майн Рид
Бялата ръкавица (7)

Глава VI. „За краля!“

През първата половин миля, след като прекоси Колн, мислите на младия дворянин бяха отдадени само на братовчедка му. Той си спомни старото време — случката в тихата долинка, целувката сред дивите цветя, която му доказа, че тя го харесва. Той си спомни всичко това с дълбоко упование в Лорината вярност.

Нежните му спомени бяха прекъснати неочаквано и доста грубо. Когато стигна до една странноприемница край пътя, пред очите му се разкри гледка, която даде друга насока на мислите му.

На широкото открито място пред странноприемницата имаше група ездачи. По оръжието и снаряжението им Уолтър разбра, че това са кирасири^[1] на кралска служба. Те бяха около петдесетина. От начина, по който се движеха, и състоянието на конете им — все още запотени от пътя — личеше, че са спрели тук едва преди няколко минути.

Конниците бяха слезли. Някои от тях още се занимаваха с конете — хранеха ги. Други, изпълнили вече това задължение, бяха насядали под един огромен бряст и весело и шумно пируваха, изпаднали в онова добро настроение, което странноприемницата предлага.

Само един поглед към тези веселяци беше достатъчен на младия кавалер, за да разбере кои и какви са те — това беше част от завърналата се от север армия, която наскоро кралят тайно бе изтеглил на юг.

Този корпус бе сгрупиран в Нидерландия и в него имаше чужденци. Всъщност по-малък брой от войниците бяха англичани — срещаха се доста лица от истинския галски тип и голям брой от ония известни наемници, срещани толкова често във войните по онова време, така наречените уолууни^[2].

Сред глъчката, която заглуши младия дворянин, той успя да различи френски и фламандски, примесени с неговия роден език, а проклятията, характерни за тези три народности, често изпъстряха разговора им и му подсказваха, че пред него се намират останките от армията, която „псуваше така ужасно във Фландрия“.

Тълпа от местни селяни се беше събрала край странноприемницата. Селяните стояха със зинали уста, а лицата им изразяваха безкрайно удивление от думите и действията на тези странни, облечени в стомана кавалери, спрели при тях.

За Уолтър Уейд гледката не беше нито нова, нито странна. Виждал бе такива гледки в Лондон, и то доста често напоследък. А и очакваше да види нещо подобно, отчасти защото, като минаваше през Ъксбридж, научи, че група конници се движи пред него, и отчасти защото бе забелязал следи от копита по прашния път, по който пътуваше.

Защо отиваха надолу, към графството Бъкингам, той не знаеше; но това беше работа на краля, а не негова. Изглеждаше, че бяха на път към Оксфорд или някой гарнизонен град на запад и са спрели да пренощуват в странноприемницата.

Отклонил мислите си за миг, за да си обясни това, младият дворянин вече отминаваше, без да обръща внимание на неприличните шеги, подхвърляни му от недодяланите войници, насядали под дървото, когато един глас, много различен от другите, идващ от вратата на странноприемницата, му заповяда да спре.

Почти едновременно със заповедта от хана излязоха двама кавалери и единият, пристъпвайки няколко крачки към него, повтори заповедта.

Изненадан от тази строга заповед и мислейки, че я издава някой стар дворцов познат, Уолтър дръпна юздата и спря.

Лесно беше да се разбере, че двамата мъже, които така грубо привлякоха вниманието му, са командирите на отряда. Копринените им къси жакети, едва прикрити от стоманената броня, елегантните кожени испански ботуши, украсени по края с дантелени волани, златните шпори, белите щраусови пера, развяващи се на шлемовете, и красиво гравираните Ножници на шпагите им — всичко показваше, че имат чин и власт. Това стана още по-ясно от заповедническия тон, с който говореха, и от държанието им в присъствието на войниците.

А те, забелязвайки ги да излизат отвътре, прекратиха грубите си разговори и макар че продължиха да си подават каните с бира, от уважение правеха това мълчаливо и стеснително.

Офицерите бяха с шлемове, но наличниците^[3] на шлемовете бяха повдигнати и Уолтър ясно виждаше лицата им.

Сега той забеляза, че не ги познава. Стори му се все пак, че преди няколко дни бе зърнал единия от тях, и то в разговор с кралицата!

Беше по-възрастният от двамата и по всяка вероятност по-висшият по чин — капитанът на взвода. Той беше около тридесетгодишен. Имаше смугло, доста хубаво лице, но с порочен израз — такъв, какъвто алкохолът и ниските страсти придават дори и на най-благородните черти. А личеше, че неговите черти някога са били много благородни — и още биха били такива, от които един джентълмен не би се срамувал, ако в очите му не се забелязваше нещо цинично и свирепо, загрозяващо иначе красивото му лице. Общо взето, лицето му беше различно в различни моменти — усмихнато, то пленяваше сърцето, а начумерено — изпълваше околните със страх.

По-младият, който, ако се съди по нашивките на раменете, беше корнет^[4], имаше съвсем друга физиономия. Макар и още юноша, лицето му беше крайно отблъскващо. Не бе нужно да се наблюдава по-отблизо, за да се разбере това. В червендалестото му кръгло лице, засенчено от рядък кичур остра жълта коса, човек още от пръв поглед забелязваше някаква смесица от глупост, простащина и жестокост.

Уолтър Уейд го виждаше за пръв път. То не породи у него желание да се запознае с този, комуто принадлежеше. Ако зависеше от него, младият дворянин не би пожелал дори да го погледне още веднъж.

— Какво желаете? — попита Уолтър, като се изправи гордо на стремената и застана срещу офицера, който го заговори. — Вие ми наредихте да спра — какво желаете?

— Надявам се, че не се сърдите, млади господине? — отговори капитанът на кирасирите. — Никой не е искал да ви обиди, уверявам ви. От запотения ви кон — животното си го бива, между другото. Добро конче. Нали, Стъбс?

— Ако е здраво — лаконично отвърна корнетът.

— О! Здраво е, разбира се, ти непоправим ездачо. Та, момко, както казах, от запотения ви кон разбирам, че сте яздили бързо и продължително. И той, и вие се нуждаете от почивка. Повикахме ви само за да ви предложим гостоприемството на странноприемницата.

— Благодаря за вниманието — отвърна Уолтър с тон, който ясно изразяваше отношението му към това предложение, — но трябва да откажа да се възползувам от него. Аз не се нуждая от почивка; а колкото за коня ми, само след пет мили той ще бъде в конюшня, където добре ще се погрижат за него.

— О! Значи сте към края на пътуването си?

— След пет мили ще достигна края.

— На посещение у познати на село, където ще се по-наслаждавате на благоуханния въздух на буковите гори, ще имате за закуска пресни яйца и гулия с бекон за обед, а?

Гневът на благородния младеж нарастваше и скоро би могъл да се излее в гневни думи. Но Уолтър Уейд беше от ония щастливи натури, които обичат шегата — дори и когато е за тяхна сметка, — и разбирайки, че новите му познати искат само да се пошегуват, подтисна зараждащото се у него лошо настроение и отвърна в същия весел и сатиричен тон.

След няколко бързо разменени реплики, в които младият дворянин не остана длъжен, той вече се готвеше да тръгне, когато капитанът на кирасирите отново му предложи гостоприемството на странноприемницата и го покани да изпие една чаша препечен сак^[5], който стопанинът току-що бе донесъл отвътре.

Предложението бе направено много учтиво и тъй като Уолтър не искаше да изглежда невъзпитан, прие.

Тъкмо щеше да поднесе чашата до устните си, когато тези, които черпеха, предложиха да вдигнат тост.

— За какво да пием? — попита младият дворянин.

— За каквото и да е, момко! За това, за което най-много мислите. За вашата любима, предполагам!

— Разбира се — присъедини се корнетът. — За любимата му, разбира се.

— За любимата ми тогава! — каза Уолтър, като изпи виното и върна чашата в ръката, от която я беше получил.

— Някоя хубава овчарка от Чилтърнс — някоя мила горска нимфа без съмнение! Добре, пия за нея! А сега — продължи офицерът, без да сваля чашата от устата си, — след като пих за вашата любима, вие не ще откажете да направите същото за моя господар — краля. Не бихте имали нищо против тоя тост, нали?

— Не, разбира се — отговори Уолтър. — Пия с готовност, въпреки че ние не се разделихме с него като много добри приятели.

— Ха! Ха! Ха! Приятели с краля?! Негово величество има честта да ви познава, а?

— Аз му служих близо три години.

— Придворен ли бяхте?

— Бях паж на кралицата.

— Така ли? Може би няма да имате нищо против да ни удостоите с името си?

— Не, разбира се. Казвам се Уейд, Уолтър Уейд.

— Син на сър Мармадюк от имението Бълстрод?

— Да.

— Охо! — промълви капитанът многозначително и замислено погледна младия дворянин.

— Така и си помислих — заекна корнетът, като хвърли разбиращ поглед към началника си.

— Значи сте син на сър Мармадюк! — продължи той. — В такъв случай, господин Уолтър, ние изглежда скоро ще се срещнем и вие може би ще ми направите честта да ме запознаете с вашата мила овчарка. Ха, ха, ха! А сега да вдигнем тоста на всеки истински англичанин — „За краля!“.

Уолтър отговори, макар и не много охотно, защото гласът на този, който вдигна тоста, както и думите, му направиха неприятно впечатление. Но по онова време беше опасно да откажеш да пиеш тост за краля; поради това, а и защото младият дворянин нямаше особени причини да не се съгласи, той отново вдигна чашата до устните си и повтори — „За краля“.

Корнетът, който пиеше от своята чаша, отвърна като ехо със същата наздравица, а и конниците под дървото, чукайки бирените си чаши, извикаха: „За краля! За краля!“