Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава II. Бет Денси

Когато пускаше любовния знак, Мериън Уейд беше много развълнувана, но не по-малко развълнуван беше Хенри Холтспър, когато го вдигна.

Да беше задържала погледа си още малко, тя щеше да види как внимателно с върха на шпагата кавалерът вдигна ръкавицата, нежно я притисна до устните си и с вълнение я постави на касторената си шапка редом с перата! Тя видя само, че предизвикателството и беше прието; и потръпваща от сладостно задоволство, което се бореше с обзелия я срам, тя силно пришпори коня си. Кавалерът беше също тъй доволен и не по-малко объркан. Той сякаш се чудеше дали да я последва. Бягството й сигурно значеше, че преследването не е позволено. Затова той възпря и порива, и коня си и остана под сянката на дървото, дето беше спрял.

Известно време той остана на седлото, потънал в размишления. Мислите му бяха объркани; това се виждаше от израза на лицето, който непрекъснато се менеше. Там се изписваше ту тържество и удоволствие, ту съмнение, придружено от болка, а веднъж-дваж се забеляза израз, който говореше за скръб или угризения. Защо бе така развълнуван, ще си обясним по-добре, ако проследим мислите, които го тревожеха.

„Предизвикателство ли е това, или не? Ако я срещах за пръв път, бих повярвал, че е случайност. Но колко пъти досега сме се срещали — и все на този самотен път! Защо ще идва насам, ако не!… О, при всяка нова среща тя е все по-смела и по-красива! Колко ли е хубаво да бъдеш истински обичан? Колко по-различна би била тази любов от другата, която завърши така нещастно! Тогава ме ценяха заради положението ми, заради голямото ми бъдеще и богатство. И щом ги загубих, загубих и любовта й!“

„Ако тя ме обича, то не ще да е заради това. Та тя не ме познава — дори името ми не знае! А и да го е чула, то не показва нито титлата ми, нито богатството ми. Ако ме обича, обича ме заради самия мене! Как ме вълнува тази мисъл!“

В очите на кавалера пламнаха победоносни пламъчета и той гордо се изправи на седлото.

Но това повишено настроение не продължи дълго. Други мисли помрачиха щастието, обхванало го за миг.

„Но тя скоро ще узнае! Тя трябва да узнае! Аз самият би трябвало да й разкрия ужасната тайна. Какво ще стане тогава с краткия сладък сън? Всичко ще се свърши и вместо на любовта й ще стана обект на нейната омраза и презрение! О, господи! Ужасявам се, като си помисля какъв може да бъде краят! Като си помисля, че съм спечелил сърцето й, а никога не ще го притежавам!“

Лицето на Хенри Холтспър се помрачи от дълбока тъга.

„Защо се впуснах в тази история? Защо позволих да продължи? Защо искам да продължи? Отговорът на всички тия въпроси е един и същ. Кой би могъл да устои? Кой би устоял? Не е в природата на мъжа да гледа подобна хубост, без да поиска да я притежава. Небето ми е свидетел — опитах се да потисна тази греховна страст, да я разруша, да я изтръгна от гърдите си. Опитвах се да избягна присъствието на тази, която я разпалва. Може би щях да успея, ако тя… Уви! Аз вече нямам сили да се отдръпна. Те се изчерпаха, а волята ми изчезна. Аз се стремя напред — напред, като мушица, примамена от някаква опасна светлина, за да задоволя егоизма си и да загина.“

В този момент по лицето на кавалера се изписа страдание. Каква беше причината за това? Една тайна, която той едва смееше да признае пред себе си.

„Но в края на краищата — продължи той, като промени посоката на мислите си, — дали това не е било случайност, това, което ме направи толкова щастлив и едновременно така нещастен? А погледът й — този поглед, който радва сърцето ми, а в същото време ме прави да чувствувам, че постъпвам зле, защото твърде пламенно му отговарям, — дали не съм изтълкувал тоя поглед неправилно? Ако тя искаше да взема ръкавицата и да й я върна, защо не почака, за да я получи? Може би зле съм изтълкувал постъпката й. Изглежда, че съм жертва на въображението си — следвал съм блуждаещ пламък, запален от собствената ми суета!“

И в миг страданието отстъпи място на скръбта. Кавалерът изглежда вече не страдаше от това, че твърде много е обичан, а по-скоро от това, че изобщо не е обичан — мисъл, много по-болезнена от първата.

„Сигурен съм, че не греша. Миг преди това я видях на ръката й — соколът беше кацнал на нея. Видях как неочаквано отхвърли птицата към гривата на коня и свали ръкавицата, която в следващия миг се изплъзна от пръстите й. Сигурно го е направила нарочно.“

Той вдигна ръка към шапката, си, взе ръкавицата и още веднъж я притисна до устните си.

— 0, ако това беше ръката й! — възкликна той радостно, поддавайки се на сладки мечти. — Ако така притисках устни до пръстите й — така свободно, тогава бих повярвал, че има щастие на земята!

Шум от стъпки прекъсна възторжените му думи. Леки стъпки, които говореха за приближаването на жена или по-скоро за присъствието на жена; защото, когато се извърна, погледът му спря върху женска фигура, застанала до коня.

Кавалерът видя едно приятно лице — нещо повече дори. Той би могъл да го нарече красиво, ако пред погледа му не стоеше другата, изцяло завладяла мислите му.

Новодошлата беше млада девойка — девойка, която заслужаваше човек да бъде любезен с нея въпреки селските дрехи, с които беше облечена. И лицето, и фигурата й не можеха да се отминат спокойно или с безразличие. Хубостта й беше естествена, неподправена; природата е била щедра към нея — разточителна дори. Девойка, почти жена, добре развита и хубаво сложена — ръцете, крайниците, гърдите и тялото й имаха закръглени очертания, които говорят за силни страсти и вътрешна сила. Такова беше създанието, което стоеше до коня на Хенри Холтспър.

Ако не бяха тъй черни, очите й биха приличали на очите на орлица; ако не бяха тъй пухкави, косите й биха напомняли опашката на неговия расов кон — тъй дълги и блестящи бяха те; а зъбите й — нищо по-бяло от тях не можеше да има дори между варовиците на Чилтърнс — хълмовете край родното й място.

С такава снага, облечена в коприна, атлаз или кадифе, не би се посрамила дори и една кралица. Обкръжено с бисери или диаманти, лицето й би накарало всяка принцеса да се гордее. И в обикновените, домашно тъкани дрехи фигурата й изглеждаше царствена. Обкръжено от лъскавите черни къдрици, накичени с няколко току-що откъснати цветя, лицето й би извикало завист дори и у една принцеса.

В погледа, който кавалерът отправи към девойката, не личеше нито изненада, нито възхищение. В него пролича само, че той я познава. Кимна й, за да покаже, че я забелязва. В очите на девойката не личеше такова безразличие. И най-повърхностният наблюдател би могъл да разбере, че тя е влюбена в мъжа, към когото бе отправила очи.

Ездачът не обръщаше внимание на възхитените й погледи. Може би не ги забелязваше. Вниманието му беше насочено към предмета, който момичето държеше в протегнатата си ръка и който веднага му предаде. Това беше едно запечатано писмо, адресирано до него.

— Благодаря — каза той, докато разчупваше печата. — Сигурно баща ви го е донесъл от Ъксбридж?

— Да, сър[1]. Изпрати го по мене и ми каза да ви попитам дали ще отговорите. Понеже ви нямаше вкъщи, аз го донесох тук. Дано да съм постъпила правилно, сър!

— О, разбира се! Но как знаехте къде да ме намерите? Моят слуга Ориол е с отрязан език, значи той не може да ви е казал къде съм.

— Той ми показа със знаци, че сте тръгнали по този път, сър. Предположих, че ще ви срещна тук; а татко каза, че може би за вас е важно да получите писмото веднага.

Алена кръв обагри бузите на девойката, докато обясняваше това. Тя знаеше, че е направила повече, отколкото баща й бе поръчал; той й бе казал само да остави писмото в Стоун Дийн — жилището на Хенри Холтспър.

Кавалерът, зает с писмото, не забеляза нито руменината, която заля лицето й, нито смущението й.

— Много любезно от ваша страна — обърна се той с благодарност към момичето, след като прочете писмото. — Баща ви е бил прав. Извънредно важно беше да получа това писмо навреме. Можете да му кажете, че отговор няма. Трябва да отговоря, като се явя лично, и то веднага. Но кажете, мис Бетси, с какво мога да ви се отплатя за милата услуга? Искате ли панделка за хубавата ви черна коса? Какъв цвят да бъде? Мисля, че синя — като тези цветя — няма да ви отива много. Или да бъде червена?

Тия думи, казани с добро намерение, прозвучаха неприятно за тази, към която бяха отправени. Не това би искала да чуе тя.

— Благодаря, сър — каза тя с глас, който издаваше гордост или някакво друго неподозирано чувство. — Хубава панделка не би отивала на острата ми, грозна коса. Стигат ми тези цветя!

— 0, госпожице Бетси! Такова украшение ще отива на хубавите ви къдрици, та вие сама знаете, че те не са нито остри, нито грозни. Не, ако откажете да вземете панделката, тогава ще ви дам пари, за да си купите нещо друго. Не ще позволя да остане невъзнаградена голямата услуга, която ми направихте. Вземете тази златна монета и си купете каквото искате — шал, дреха или ръкавици, каквото искате.

За изненада на кавалера щедростта му бе отхвърлена — не с презрение, а с чувство на тъга, и то така явна, че той би я забелязал, ако имаше дори най-малко подозрение за причината й.

— Е, добре — каза той, връщайки монетата обратно в кесията си. — Съжалявам, че не ми позволявате да ви изкажа малка благодарност за вашата любезност. Може би друг път ще ми се удаде възможност. А сега трябва да вървя. Писмото, което ми донесохте, ме вика там — незабавно. Много благодаря, госпожице Бетси, и всичко хубаво.

Едно докосване на шпорите накара буйния кон да се намери в средата на пътеката; конникът го насочи към главния път, който водеше към Ъксбридж, и скоро се скри зад завоя, изгубвайки се от очите на тъмноокото момиче, чийто поглед, изпълнен с любов и страдание, го проследи, докато изчезна.

Бележки

[1] Сър — дума, изразяваща уважение при обръщение към мъж, а освен това — титла, която се дава в Англия на посветените в рицарско звание. Титлата не е наследствена. Б. пр.