Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава IV. Братовчедките

Когато Мериън Уейд влезе през вратата на парка, тя повъзпря коня си и в тръс продължи към бащиния си дом.

Руменината, която бе обагрила страните и, беше изчезнала. Сега те бяха бледи. Побледнели бяха дори и устните й.

Очите й гледаха уплашено, като че ли бе извършила престъпление и се страхуваше да не бъде открито! Но ако се вгледаше в това лице, човек едва ли би помислил за престъпление. То бе твърде хубаво, за да бъде свързано с греха.

Тя стоеше небрежно на седлото, а заоблените очертания на прекрасното й тяло се открояваха още по-ясно при движенията на коня, който с усилие изкачваше стръмния хълм.

Соколът беше отново на мястото си; нямаше обаче ръкавицата, за да предпазва китката й; ноктите на птицата се бяха забили в нежната кожа и я бяха разкървавили. Една тънка струйка се бе проточила по копринения епидермис на ръката чак до върха на пръстите и.

Мериън не усещаше раната. Не забелязваше кръвта. Душевните й вълнения притъпяваха физическата болка; изпълнена със съжаления за прибързаните си действия — за които почти се разкайваше, — тя не забелязваше нищо друго, докато конят не спря под прозорците на нейния дом.

Тя подаде юздата на един прислужник, скочи леко на земята и тихо се запъти към една странична врата на къщата — искаше да влезе незабелязана. В стаята си, ненаблюдавана от никого, би могла да се отдаде на ония объркани мисли и страсти, които сега я вълнуваха.

Но планът й се осуети. Вече приближаваше вратата, когато един звънлив глас откъм коридора я извика по име; миг след това една красива фигура — почти равна по хубост на нейната, се приближи до нея.

Беше Лора — братовчедката, която тя спомена в последния си монолог, — Лора Лъвлейс.

— Дай ми го, миличкия — извика Лора, като протегна ръка и взе сокола. — О, Мериън! — продължи тя, отдръпвайки се при вида на кръвта. — Какво е това? Ранена ли си?

— Ах, да, наистина. Не съм забелязала. Соколът го е направил. Проклета птица! Ноктите му трябва да се отрежат вече. Не се тревожи, дете. Няма нищо.

— Но къде е ръкавицата ти, Мериън? Ако тя беше на ръката ти, той нямаше тъй да те одраска!

— О! Ръкавицата! Къде ли е? Чакай да видя.

Мериън потърси в дрехата си, в периферията на шапката, навсякъде, където би могла да се скрие една ръкавица. Но напразно.

— Изпуснала съм я някъде! — каза тя, преструвайки се на изненадана. — Може би се е закачила някъде по седлото? Ако и там я няма, загубила съм я по пътя. Нищо. Ще трябва да си купя нови — това е.

— Мила братовчедке! — каза Лора и в гласа й прозвуча искрена молба. — Винаги щом видя кръв, мисля за сериозна опасност. Никога не съм спокойна, когато си сама на тези далечни ловни разходки. Мериън, трябва да вземаш някой да те придружава или да не излизаш извън парка. Сигурна съм, че навън е опасно.

— Опасно ли? Ха! Xa! Може би тук си права, малка Лора. Може би тъкмо това ме привлича навън от парка! Когато излизам на обикновен лов или на лов със соколи, не искам да се чувствувам в оградено място. Обичам истинския див лов в свободната гора!

— Но помисли си, Мериън! Нали знаеш какво сме чували за разбойниците по пътищата? Вярно е това за онази лейди, дето я спрели на Червения хълм, и при това била с карета. Вуйчо казва, че е вярно и че тези разбойници стават всеки ден все по-смели поради лошото управление. О, братовчедке, послушай ме и не излизай вече сама.

— Хубав съвет, дъще, макар че ти го дава човек по-млад от тебе. Вярвам, че ще се вслушаш в него и няма да стане нужда да ти се Наложи със заповед.

Един строен мъж на средна възраст с благороден и сериозен вид се приближи неочаквано и се намеси в разговора; той беше сър Мармадюк Уейд, баща на Мериън и вуйчо на Лора.

— Братовчедка ти е права — продължи той — и хубаво е, че тя ми напомни за това. Пътищата вече не са безопасни. Та дори и собствените ни домове, както е тръгнало: защото сега в тази нещастна страна се ширят два вида грабежи — в кралския двор, както и по кралските пътища. Затова, деца, ограничете разходките си в пределите на парка. Дори и с придружители, навън пак може да сте в опасност.

— Вярно — потвърди Лора. — Дамата, която била спряна, била придружавана от няколко души — мисля, че ти така каза, вуйчо, нали?

— Да, шест души са я придружавали, и то най-различни. Всъщност една наистина смела охрана! Но всички се разбягали. Естествено. Как биха могли да бъдат предани при едно прогнило управление като нашето, което унищожава всичко честно и предано в страната? Хората стават лоши дори и само за да подражават на господарите си. Но хайде, деца! Нека се надяваме, че ще настъпят по-добри времена. За да запазя духа на веселата стара Англия, аз съм замислил едно забавление за вас, в което ще вземат участие всички наши приятели и съседи.

— Какво е то? — попита Лора, чието настроение сега беше много по-близко до мисълта за развлечения, отколкото настроението на мълчаливата й братовчедка.

— Fete champetre[1].

— Къде? Тук ли? В нашия парк?

— В нашия парк, разбира се.

— А кои ще бъдат поканени, мили вуйчо?

— Всички, които живеят на десет мили наоколо; а и тия, които живеят по-далеч, ако искат да дойдат. Не ми се свидят един-два вола повече за празника.

— Празник ли? Какъв празник, вуйчо? Сега не е Коледа, не е Петдесетница, нито пък Първи май.

— Само такива празници ли знаеш? Какво би казала за един рожден ден?

— О! Вярно! Уолтър има рожден ден през другата седмица. Но той ще се върне ли, татко?

— Да. Ще пристигне в навечерието на рождения си ден. Горкото момче, отдавна не е било между нас! Но все пак надявам се, че не се е разглезил в онова опасно училище. Да, трябва да му устроим посрещане, достойно за стария Бъкс[2]. А сега, момичета, на работа! И гледайте да помогнете и вие в приготовленията за гостите.

С това последно разпореждане рицарят влезе в къщата и остави племенницата и дъщеря си да си говорят за приятната новина, която им бе съобщил.

Няколко секунди след като той излезе, двете братовчедки не си проговориха. Всяка беше погълната от собствените си мисли.

„О! Радостен ще бъде този ден, защото Уолтър ще бъде тук!“ — беше тайната мисъл на Лора.

Мислите на Мериън бяха подобни, но не така положителни:

„0! Радостен би могъл да бъде този ден, ако Холтспър беше тук!“

Бележки

[1] Fete champetre (ф.р.) — празненство на открито. Б. пр.

[2] Бъкс — съкратено от Бъкингамшайър, област в Средна Англия. Б. пр.