Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Gauntlet, 1864 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Жени Божилова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически любовен роман
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙН РИД
БЯЛАТА РЪКАВИЦА
Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА
Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА
Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА
Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795
Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.
Код 11
95376 21632 / 6126—29—81
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София
c/o Jusautor, Sofia
Mayne Reid
The White Gauntlet
G.W.Dillingham Co., Publishers
New York
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава XXXIII. Уил Уолфорд
Ние оставихме хубавата Бет Денси с разтуптяно сърце и с очи, приковани върху човека, когото обожаваше, очаквайки го да влезе в бащината й колиба.
Но не само нейните очи наблюдаваха Хенри Холтспър, не само нейните гърди се вълнуваха, когато той приближаваше. Още едно сърце биеше лудо като нейното, но с много по-различни чувства. Това беше сърцето на нейния отблъснат обожател.
След като се раздели с жестоката си любима, Уил Уолфорд тръгна между дърветата, без да гледа къде отива. Изгледите за щастлив живот като съпруг на Бет Денси, за който той отдавна мечтаеше, бяха станали неясни и мрачни от току-що получения решителен отказ и светът на младия дървар, колкото и да беше малък, сега изглеждаше съвсем разрушен.
За известно време той не можа да намери друго, за което да мисли или да говори, а само повтаряше заканата, с която си тръгна.
Но този безразсъден гняв трая кратко време. Отново му дойде наум, че любимата му беше облечена в празничната си премяна, а ведно с това се промъкна и съмнението, че тя очаква някого. Тази мисъл забави стъпките му и го накара внезапно да спре.
Макар че го отпратиха така нелюбезно, макар че любовта му беше безнадеждна, той реши да открие кой е щастливецът-съперник, за когото беше облечена тази премяна. Че съществуваше такава личност, той не се съмняваше. Държанието на девойката — нетърпението й, за когото беше при нея, желанието й той да последва и настигне баща й и най-после вратата, затръшната под носа му — всичко това показваше, че тя желае да се отърве от него, колкото може по-скоро. Дори и със скования си ум грубиянът бързо се убеди в това.
Ако той все още имаше някакво съмнение по този въпрос, то съвсем се разпръсна от лая на кучето, който в този миг достигна до ушите му. Едва ли кучето лае по него! Някой друг съперник бе привлякъл вниманието на животното. А кой би могъл да бъде той освен човека, за когото косите на Бет Денси бяха сресани толкова кокетно?
Ревнивият селянин се огледа и тръгна обратно към колибата, сякаш лаят на кучето му заповядваше да стори това.
Но връщането му назад беше съвсем различно. Вместо да се перчи безразсъдно както преди, сега той се приближи с инстинктивната предпазливост на човек, който познава гората. Той се прикриваше зад дънерите на дърветата и прибягваше от едно дърво до друго, сякаш се страхуваше да не стрелят по него из засада от колибата.
Когато стигна до откритото пространство няколко ярда пред оградата, той спря за последен път и се притаи зад един храст див чимшир, чийто гъст тъмен листак го закриваше напълно от погледа на всеки, който е в колибата или пред нея.
След като застана там и хвърли само един поглед, той разбра кой е дошъл и защо лае кучето. Ако това беше грубият кирасир — последното завоевание на Бет или дори офицерът, който на празненството така безцеремонно я целуна, Уил Уолфорд би се измъчил от присъствието както на единия, така и на другия. Но мислите му станаха далеч по-страшни, когато видя, че не е нито единият, нито другият, а много по-опасен съперник — неговият собствен покровител, — закрилникът на Девойката Мариан.
Да беше друг, Уил Уолфорд щеше да изскочи от скривалището си, тоз час да се покаже и може би да му заповяда веднага да си отиде. Но след като беше видял битката в саксонския лагер — а знаеше и други неща за характера и качествата на Черния конник, — някакъв благоразумен страх от този човек го накара да остане на мястото си.
Кучето, щом позна новопристигналия, спря гневния си лай и като опъна веригата си, весело завъртя опашка. Беше ясно, че кавалерът не идваше за пръв път в колибата на Дик Денси.
Когато Уолфорд разбра това, облакът върху лицето му стана по-тъмен, а болката в сърцето — по-остра. Още по-мъчителни станаха чувствата му, когато видя Хенри Холтспър да влиза в колибата и чу да разговаря с девойката. От това личеше, че тези двама са разговаряли приятелски и друг път, че вече са се разбрали!
Сянката на някакво жестоко намерение се появи върху навъсеното чело на Уил Уолфорд. Въпреки страха от силния противник ревността го подтикваше да извърши — или да се опита да извърши — тъмно деяние. Без съмнение миг по-късно ревността щеше да го накара да размаха ужасната дърварска брадва, ако една неочаквана случка не го отклони от намерението му.
Кучето отново нададе своя тревожен вой, но скоро залая приятелски, защото разбра, че но пътеката идва господарят му.
В съшия миг Уолфорд позна стария дървар. Но вместо да се покаже, той припълзя напред, мушна се сред лъскавите листа ма чимшира и приклекна. Приличаше повече на човек, който се страхува да не го открият, отколкото на човек, който има намерение да се покаже.
Едва когато кавалерът излезе от колибата и разговаряйки сериозно с нейния стопанин, тръгна с него към гората, Уил Уолфорд се измъкна от скривалището си под чимшира.
Тогава той размаха брадвата нататък, накъдето бяха тръгнали, сякаш искаше да каже, че само отлага жестоките си намерения, и мрачно се промъкна напред, като внимаваше храстът все още да бъде между него и прозорците на колибата.
Той не вървеше мълчаливо, а все мърмореше и от време на време, когато някоя особено отчайваща мисъл се появяваше във възбудения му мозък, се провикваше високо.
Отново повтори заплахата, която изрече, напущайки колибата първия път.
— Да ида по дяволите, ако не удържа думата си, та ако ще после да ме обесят.
Но този път заканата се отнасяше към определена жертва — Холтспър. Вярно е, че Уил все още си поставяше едно условие и то беше — ако подозренията му се оправдаят. Решил бе да следи любимата си ден и нощ и ако открие, че има основания да ревнува, тогава нищо не би могло да спре ръката му да изпълни жестокото си намерение — да убие.
Това негово намерение напълно се оформи, когато той вървеше през гората, и макар че то не му донесе пълно удовлетворение, все пак поуспокои духа му.
Той тръгна към къщи и скоро стигна до една колиба, която се намираше само на няколкостотин ярда от колибата на Дик Денси и изглеждаше по-жалка дори от хижата на бракониера. Колибата приличаше повече на куп струпани дърва, отколкото на къща. Имаше само една врата, един прозорец и една стая, но го в а стигаше на стопанина й, който живееше съвсем сам.
Покъщнината беше още по-малобройна и по-проста от тая в колибата на крадеца на сърни, а ниският нар в ъгъла с оскъдни завивки на него изглеждаше така, като че никога ръка на жена не бе постилала върху него нито чаршаф, нито покривка.
Но тази беднота беше донякъде измамна. Говореше се, че Уил Уолфорд има пари, макар никой да не знаеше как ги е спечелил; всякога, когато му поискваха, той плащаше сметката си, надраскана с тебешир върху дъската в кръчмата „Товарен кон“. Облеклото му също говореше, че не му липсват пари. Ходеше добре облечен и когато станеше нужда, можеше дори да си направи маскараден костюм, за да представлява Робии Худ или някой друг известен герой от народните творения.
Тази му слава на човек с неизвестно и следователно неопределено богатство го подтикна донякъде да поиска ръката на Бет Денси, признатата красавица в енорията. И макар че предполагаемото му богатство не успя да спечели сърцето на девойката, то му помогна Доста, за да стане любимец на нейния баща.
И без това Уил подозираше, че Бет харесва Черния конник, но видяното тази сутрин почти го увери, че е така. Вярно, че все още нямаше нищо сигурно, нищо определено. Кавалерът може би с друга цел бе отишъл в колибата на Денси, а не за да се срещне с Бет; и Уолфорд много искаше да вярва, че е така.
Но обстоятелствата бяха подозрителни — достатъчно подозрителни, за да го разтревожат, и ако Денси не се беше върнал толкова скоро, кой знае как щеше да мине срещата, която той прекъсна.
Като влезе в бедното си жилище, Уолфорд захвърли брадвата в ъгъла и се отпусна на един стол. Тия две неща той извърши с отчаян вид, който говореше за човек, скаран със света.
Мислите му, все още произнасяни гласно, показваха, че умът му е зает с двете личности, чиито имена често споменаваше, когато си говореше сам — Бет Денси и Хенри Холтспър. Макар че сегиз-тогиз Бет беше най-горчиво обиждана, по-гневните му закани бяха отправяни към кавалера.
— По дяволите този натрапник! — извика той. — Защо не си стои при своите? Яхнал хубавия си кон, накичил се с пера и току си пъха носа в колибите на бедните хора, дето не му е работата! Да върви по дяволите! Какво го доведе тук, при нас? Ето това бих искал да знам. И с какво се занимава сега? И това бих искал да знам. Събира толкоз хора в дома си от всички краища на графството и ги вика посред нощ! Бих искал да знам тази работа. Тук има нещо, което той не иска да се узнае, иначе защо в писмата, които отнесох — да, ама аз ги отворих и ги прочетох, — защо в писмата, които отнесох, се казваше, както разбрах, да дойдат без прислужници, и то в този късен нощен час? Дванадесет часа, се казваше в писмата — във всички писма! Бих искал да знам за какво е всичко това. Ето това бих искал да знам! Да! Но аз май че знам още един, който иска да знае това. Оня приятел, дето се дуелира с него на празненството. Ех, да беше го промушил в ребрата, вместо да се оставя да го промушват. По дяволите! Какво може да иска той от мене? Да не би да е, дето го ударих по главата? Ако е за това, той нямаше да изпрати да ме търсят по този начин. Не, той щеше да изпрати неколцина от своите облечени в стомана войници и щяха веднага да ме приберат. Уидърс казва, че ми мислел доброто. Но на този Уидърс не бива много се вярва. Не знам някога да е казал истината, преди още да стане войник, а сега едва ли е по-добър. Може пък този капитан наистина да ми мисли доброто? Всичко бих дал да разбера какво иска той от мене? По дяволите! — продължи Уил, след като поразмисли. — Може би е нещо за този същия човек — за този Черен конник? Май че капитанът мисли за него повече, отколкото за някой друг. Ако е така — еха!
Последното възклицание беше произнесено проточено, с многозначителен тон, сякаш бе продължение на някаква хрумнала му мисъл.
— Ако е тъй… може пък да е! Дявол да ме вземе! Ще разбера! Ще ида да се видя с мастър капитан Скарт — така се казваше, мисля? Ще ида още сега.
За да изпълни внезапното си решение, дърварят стана, взе шапката си и се отправи към вратата.
Изведнъж той се спря и се вгледа в нещо навън, което сякаш го изненада и зарадва.
— Чувал съм да казват — промълви той, — че щом споменеш за дявола, той вече е на вратата. По дяволите! Човекът, когото отивах да видя, идва сам при мене. Да-а, това е капитанът на кирасирите, а онзи, дето язди зад него, е Уидърс!
Уолфорд каза истината. Капитан Скарт и довереникът му Уидърс приближаваха към колибата.
Те бяха на коне, но не стигнаха с тях до колибата. Когато дойдоха на стотина ярда от вратата, офицерът слезе от коня, подаде юздите на войника и сам приближи пеш.
Около колибата на Уил Уолфорд нямаше ограда, нито дори ров и посетителят се запъти направо към вратата, където дърварят вече го чакаше.
С един бърз поглед опитният войник Скарт веднага забеляза, че по грозното лице на бившия му неприятел няма гняв. Каквито и неприязнени чувства да беше изпитал дърварят на празненството, по една или друга причина сега те бяха изчезнали и капитанът беше колкото изненадан, толкова и благодарен, когато видя нещо като усмивка, а не намръщен поглед, както очакваше.
Скарт изтълкува това почти интуитивно: човекът пред него има неприятел, който е и негов неприятел, но той го мрази повече, отколкото го мрази самият Скарт.
Първото нещо, което капитанът на кирасирите стори, беше да се убеди в правотата на това предположение. — Добро утро, приятелю! — започна той, приближавайки към дърваря с най-приветлив вид. — Надявам се, че малката неприятност между нас — за която дълбоко съжалявам — вие сте забравили и простили. Тъй като аз се възхищавам от смелостта дори и у един противник, ще се чувствувам много поласкан, ако пийнете с мене чашка вино. Както виждате, аз винаги тръгвам на път запасен, защото, ако се загубя сред вашите огромни гори, бих могъл да загина от жажда.
Към края на своята шеговита реч той измъкна едно изплетено отвън шише, което висеше на ремък през рамото му, и равнодушно започна да го отпушва.
Бившият му противник, който изглеждаше изненадан и зарадван, че разпрата между тях тъй лесно се уреди, с готовност прие предложението и като показа по своя груб начин, че е съгласен, покани кавалера да влезе и седне в скромното му жилище.
Скарт се съгласи веднага и само след миг вече седеше на един от разклатените столове в колибата.
Скоро виното беше налято в две тенекиени чаши вместо в сребърни бокали и след десетина минути капитан Скарт и Уил Уолфорд разговаряха така приятелски, сякаш капитанът никога не беше докосвал устните на девойката Мариан, а Уил не беше счупил своя лък в главата на Скарт.
— Истината е, храбри ми Робин Худ — каза Скарт извинително, — че нея сутрин аз и моят приятел, корнетът, бяхме пийнали малко повечко ей от това, а нали знаеш, когато човек…
— Да, дявол да го вземе! — отвърна селякът, вече твърде приятелски настроен към своя прекрасен събеседник, който можеше да стане негов влиятелен покровител. — Когато човек пийне малко повечко бира, той вече не е отговорен за пакостите, които може да направи. Знам, че само на смях целунахте момичето. По дяволите! Аз бих направил същото. Да, бих го направил.
— А! Чудесно момиче е тази Девойка Мариан. Разбирам, че е ваша любима, а, мастър Уолфорд!
— О! Да-а, нещо подобно — отвърна дърварят горделиво.
— Щастлив човек сте вие! Предполагам, че скоро ще се ожените?
Уолфорд отговори на този въпрос двусмислено и неясно.
— Като човек — продължи капитанът, — който има доста голям опит в женитбите — защото съм имал една-две жени, — бих ви посъветвал, след като хубавата Бетси стане госпожа Уолфорд, да не й позволявате повече такива истории с поднасяне на цветя!
— По дяволите! — възкликна ревнивият влюбен. — Какво искате да кажете с това, господине?
— Искам да кажа, че бях свидетел на малката случка в стария лагер и да ви кажа право, останах доста изненадан. Ако някой заслужаваше да получи тия цветя от Девойката Мариан, то това беше човекът, който пръв се застъпи за нея. Това бяхте вие, мастър Уолфорд, което може да докаже и моят череп, който още ме боли, щом си спомня за тая случка.
— Да ме вземат дяволите, аз бях! Черния конник нямаше защо да се бърка, нали?
— Ни най-малко! Ти и аз можехме да уредим тази дреболия помежду си и аз тъкмо се готвех да ти искам извинение — защото разбрах, че съм сгрешил, — когато този човек се намеси. И той го направи само за да се издигне в очите на момичето. Ясно ми беше, че го направи за това, макар че тогава не познавах нито тебе, нито него. Но после научих нещо, което не оставя място за съмнение.
— Научили сте нещо ли? — възкликна Уолфорд, като скочи от стола си и заинтересовано се наведе към капитана. — Ако знаеш нещо за Девойката Мариан — искам да кажа, за Бет Денси, и за него — кажи ми и…
— По-спокойно, Уолфорд. Моля ти се, седни си на стола. Ще ти кажа всичко, каквото знам, но за да се уверя, че правилно са ме осведомили, трябва да науча нещо повече за тази личност, която наричате Черния конник. Може би ти ще ми съобщиш нещо, което ще ми помогне да открия, че той е същият, чието име чух да свързват с името на Девойката Мариан или Бет Денси, както казваш, че се наричала хубавицата.
— Какво искате да знаете за него? — попита Уолфорд, готов да каже всичко, което знаеше за Холтспър.
— Всичко — отвърна Скарт, като забеляза, че съвсем не е нужно да се преструва на сдържан. — Що се отнася до мене, аз знам само името му. Все пак може би не е бил той, който…
— Който какво? — бързо попита нетърпеливият слушател.
— Ще ти кажа веднага, мастър Уолфорд, имай само малко търпение. Къде може да се намери Черния конник?
— Къде може да се намери ли?
— Да, къде може да се види?
— Виждал съм го най-често в „Главата на сарацина“, надолу по пътя, почти до Ъксбридж.
— Какво? Не, мой храбри Робине, не те питам това, а къде живее?
— Къде му е домът ли?
— Да! Къде му е домът.
— Не много далеч оттук, на около миля, оттатък гората Уопси, в една голяма падина сред хълмовете. Мястото се нарича Стоун Дийн. Едно особено старо жилище, доста разрушено, бих казал.
— Среща ли се с хора?
— Е, ако под хора разбирате хубави жени и други подобни, мисля, че няма такова нещо. И изобщо няма жив човек, докато слънцето свети. Като падне нощта…
— Аха! Неговите приятели обикновено го посещават през нощта — прекъсна го Скарт с поглед, в който се четеше задоволство. — Това ли искаш да кажеш, мастър Уолфорд?
— Не, не винаги. Аз съм ходил в Стоун Дийн повече от двайсет пъти, откакто той е дошъл да живее в старата къща — в разни часове съм ходил и никога не е имало жива душа през деня освен мене и Дик Денси. Там има един особен прислужник, който той доведе със себе си — казват му индианец.
— Но мислиш ли, че мастър Холтспър има посетители през нощта?
— Да, има — много.
— Кои са те?
— Не познавам никого от тях. Не са от този край или поне така изглеждат, защото пристигат целите покрити с кал и прах, като че идват отдалече. Те ще се съберат в неделя през нощта — тъй пише в писмата, дето разнесохме. Аз самият разнесох шест, а Дик Денси двойно повече, пък да не говорим за цял куп, дето ги занесе в западния край на графството един човек, когото не познавам. Струва ми се, че ще е голямо събрание.
— Другата неделя през нощта ли, казваш?
Явно въпросът беше зададен с голям интерес, защото веселият тон на разпитвача изведнъж се промени и стана съвсем сериозен от разкритията, които Уил Уолфорд правеше.
— Идущата неделя през нощта!
— В колко часа?
— В дванайсет.
— Сигурен ли си за часа?
— Ами разбира се, защото и аз трябва да съм там заедно с Дик Денси, за да се грижим за конете на господата. За много коне ще трябва да се грижим — не знам как ще се оправим, защото господата ще дойдат без прислужниците си. Но какво беше то, мастър? — попита дърварят, връщайки се към мъчителната мисъл, която все още го занимаваше. — Вие казахте, че знаете нещо, което се случило между Бет Денси и него? Ако е той и ако го е направил, да ме вземат дяволите, ако не изпълня заканата си, та, ако щат да ме обесят за това!
— Какво да е направил?
— Да се е подиграл с Бет — това искам да кажа. Какво знаете, господин капитан? Моля ви се, кажете ми го!
— Виж какво — отвърна изкусителят, като говореше бавно и внимателно, сякаш да печели време, за да измисли нещо по-убедително. — Аз самият не мога да ти кажа, че знам нещо — искам да кажа, нещо положително. Чух само, и то съвсем случайно, че са видели твоята девойка Мариан в гората с един мъж, и то в много необикновен нощен час.
— Коя нощ? — задъхано попита дърварят.
— Чакай да видя! Дали не беше нощта на празненството? Не. Следващата нощ, ако си спомням правилно.
— Дявол да я вземе! Същата нощ, когато отидох в Рикменсорт с ония писма. Ах!
— Аз нямаше да знам, че е бил тоя приятел, Холтспър, защото човекът, който ми съобщи това, не каза, че е бил той. Казаха ми само, че човекът, който и да е той, бил облечен в хубава кадифяна дреха, с касторена шапка с черни пера. Но от това, което сам видях, и от това, което ти току-що ми каза, струва ми се много вероятно това да е бил Черния конник. Видели са ги в гората близо до Стоун Дийн. Ти казваш, че той живее там. Това изглежда подозрително, нали?
— Той е бил! Знам, сигурен съм. Ах! Ако не си отмъстя и на нея, и на него! По дяволите тази лъжлива повлекана! Ще си отмъстя! Ще си отмъстя!
— Може момичето да не е толкова виновно. Той е богат човек, този Холтспър, и може да я е подмамил с пари. Златото върши голяма работа в тия случаи.
— Ох! Ако е било само за нари, бих го понесъл по-лесно. Не! Не е това, господине, не е това! Сигурен съм, че не е това. Тя го е направила, да я вземат дяволите!
— Може би ние грешим. Може би нещата не са стигнали толкова далеч, колкото си мислиш. Във всеки случай аз бих те посъветвал, да оставиш момичето на мира и да гледаш да си отмъстиш само на човека, който го е измамил.
— Първо на него, първо на него! И после, ако разбера, че тя е позволила да се подиграят с нея…
— Дали е позволила, или не, не е важно, той не заслужава да му благодариш за това, че се е опитал.
— Ще му благодаря аз! Хубаво ще му благодаря при първа възможност. Почакай да ми падне случай!
— Ако не греша, за това няма нужда да чакаш дълго. Разбрал погрешно тези думи, дърварят погледна към брадвата си с многозначителен и свиреп поглед, който не се изплъзна от острото око на Скарт.
— Наистина — каза последният неодобрително. — Почти винаги може да ти се удаде такъв случай, но може и да не успееш, а има и опасност да те промушат през ребрата. Ако това, което ми каза, е така, както предполагам, няма да има нужда от подобни крайни мерки. Може би аз ще мога да ти посоча по-сигурен и по-безопасен начин да се отървеш от този съперник.
— Ох! Господин капитан! Да щете да сторите това — кажете ми само как — аз ще… аз ще…
— Имай търпение! Много е възможно да ти помогна — прекъсна го Скарт и се приготви да си отива. — Имам нещо наум, което е много подходящо, струва ми се. Но то трябва да се пообмисли и да се направят някои проучвания. Аз ще дойда пак тази вечер след залез слънце. Дотогава ти стой тука. Ако излизаш, дръж си езика зад зъбите. Нито дума на никого за това, което говорихме. Пийни още малко от шишето за настроение. А сега, Уолфорд, сбогом.
След тези прощални думи офицерът излезе от колибата и като отиде при коня си, скочи леко на седлото и замина, следван от своя придружвач Уидърс.
Той не каза на Уидърс нищо от това, което бяха говорили с дърваря. Думите, които се изплъзнаха от устата му, докато яздеше между дърветата, бяха казани съвсем тихо.
— Без съмнение това е една от срещите, за които негово величество така навреме споменава в своето писмо. Ричард Скарт ще присъствува на това среднощно събрание, макар че не е поканен. Ах, да можех само да намеря някаква възможност да подслушвам, обещавам на мастър Холтспър жилище, по-хубаво от това, в което живее сега! О, не се тревожи добри кралю Каролус. Аз с удоволствие ще стана шпионин. Ха! Ха! Ха!
Ликуващ от голямата надежда, с която го изпълниха новонаучените неща, той пришпори сивия си кон, а горите Уопси отекнаха от неговия весел смях.