Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Gauntlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
Boman (2007)

Издание:

МАЙН РИД

БЯЛАТА РЪКАВИЦА

 

Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА

 

Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795

Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.

 

Код 11

95376 21632 / 6126—29—81

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София

c/o Jusautor, Sofia

 

Mayne Reid

The White Gauntlet

G.W.Dillingham Co., Publishers

New York

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава X. Една покана

Подобна забавна случка не можеше да не погъделичка въображението на младия дворянин и да не подбуди волния му смях. В продължение на няколко минути той се смя непрекъснато и толкова високо, че можеше да бъде чут и в най-отдалечената част на пущинака.

— Не бих се учудил — каза той, като си спомни писмото на сестра си, — никак не бих се учудил, ако този приятел е същият, който е спрял каретата на дамата. Чували ли сте за това?

… Чух — смеейки се, отговори кавалерът. — Няма съмнение, че Грегъри Гарт и оня, който е обрал каретата, са един и същ човек.

— Ха! Ха! Ха! Като си помисля за шестимата слуги! Толкова са охранявали каретата, нали? Като си помисля за шестимата, които са побягнали само от един човек!

— Забравяте бандата. Ха! Ха! Ха! Предполагам, че именно за този случай Грегъри Гарт е натъкмил, шестте плашила. По-верни, вярвайте, отколкото кавалерите, които са придружавали дамата. Ха! Ха! Ако тази хитрост не беше тъй неморална, би била достойна за моя стар учител по лов. Все пак аз очаквах нещо повече от бившия си горски пазач, а не да го видя разбойник. Бедният! Кой знае през какви изпитания и изкушения е преминал! Всеки ден в Англия стават такива неправди в името, а и със знанието на английския крал, че и най-кроткият християнин може да се превърне в престъпник; а Грегъри Гарт никога не е бил от кротките. Сигурно нещо се е случило с него, което го е подлудило и довело до този отчаян живот. Скоро ще разбера това.

— Но едно му прави чест — каза младият дворянин, който въпреки грубото представяне на разбойника изглеждаше разположен към него. — Той не е бил груб с дамата, въпреки че е останал сам с нея. Наистина взел е накитите й, но иначе се е държал много добре. Преди малко, като минавах през Ъксбридж, чух продължението на тази история. Ха! Ха! Странно, както и всичко останало. Изглежда, че преди да се раздели с нея, той хванал един от избягалите й прислужници, насила го накарал да се качи на капрата, сложил юздите и камшика в ръцете на страхливеца и заповядал да продължат пътя си.

— Точно така, както казвате, мастър Уейд. И аз чух същата история, но никак не предполагах, че този духовит разбойник е старият ми служител Грегъри Гарт. Това му държание е било съвсем естествено. Този вагабонтин винаги си е бил учтив. Радвам се, че все още е такъв.

— Той изглеждаше съвсем разкаян, след…

— След като едва не отне живота на този, който — по-скоро би трябвало да кажа — след като едва не загуби своя живот. По една щастлива случайност луната освети навреме брадясалото му лице, иначе сега щеше да лежи посред пътя, мълчалив като приятелите си — плашилата. Кълна се! Щях да съжалявам, ако аз трябваше да бъда убиеца му. Радвам се, че стана, така, а особено, че обеща, ако не напълно да се покае, то поне да се поправи. Може би още не е съвсем късно. Той има добри качества — или имаше, — ако лошият живот не ги е разрушил напълно. Е! Аз сигурно скоро ще го видя, тогава ще изпитам душата му и ще разбера дали от някогашната честност е останало нещо и дали има надежда за поправяне. Не е ли това входът към имението на баща ви?

Кавалерът кимна към тъмния зид, обрасъл с бръшлян, по средата на който се забелязваше масивна порта. Гъстата решетка на портата едва се виждаше под високите кестени, които в двойна редица засенчваха алеята зад нея.

Да се напомня това на наследника на Бълстрод не беше нужно. Тригодишното отсъствие не бе изтрило от паметта му топографските подробности на тези толкова обичани, толкова скъпи места. Добре помпеше той пътищата, които водеха към бащиния му дом, и още преди спътникът му да спре да говори, вече бе дръпнал юздите пред тъй често използувания от него вход.

— Моят път е още по-нататък — продължи кавалерът, след като бе прекъснал речта си само за миг. — Съжалявам, че ще се лиша от приятната ви компания, мастър Уейд, но трябва да се разделим.

— Но — каза Уолтър, като го гледаше сериозно — надявам се, сър, че няма да се разделим, преди да ви се отблагодаря за услугата, която ми направихте. Ако не бяхте вие, приключението, както и пътуването ми можеха да имат друг край. Аз сигурно щях да бъда ограбен, а може би и набоден върху дългата пика на бившия ви служител. Благодарение на вас аз стигнах безопасно в дома си. И затова надявам се, че не бихте имали нищо против да узная името на този, който ми направи толкова голяма услуга:

— Аз малко заслужавам вашата благодарност — отговори кавалерът. — Всъщност дори не я заслужавам, мастър Уейд. Ние станахме спътници съвсем случайно.

— Скромността ви, сър — отговори младият дворянин, навеждайки се грациозно към своя спътник, докато говореше, — заслужава моето възхищение, както и смелостта ви, която забелязах да проявявате неведнъж. Но вие не можете да ми попречите да изпитвам благодарност, нито да ми забраните да я изразя. Ако ми отказвате честта да узная името ви, поне мога да разкажа на приятелите си колко много съм задължен на сър Хенри Непознатия.

— Сър Хенри! Ах! Гарт ме нарече така. Старият горянин обича да прикачва титли. Баща ми беше сър и честният Грегъри, не познавайки законите за титлите, мисли, че титлата е наследствена. Но това не е така — аз не съм удостоен с рицарско звание от меча на свещения владетел. Нещо повече, няма никакви изгледи да бъда изобщо удостоен! Ха! Ха!

Думите, с които завърши, както и последвалият смях бяха пропити с предизвикателна горчивина, сякаш кавалерът малко ценеше подобни кралски почести.

Младият дворянин, като не можа да научи името на своя защитник, замълча за известно време. Тъкмо си мислеше дали по въпроса за имената той няма право на доверие, след като с такава готовност бе казал своето име, когато кавалерът, сякаш прочел мислите му, отново заговори.

— Простете ми — каза той с умоляващ глас. — Простете моята явна нелюбезност, мастър Уейд. Вие ми направихте честта да запитате за името ми и тъй като бяхте толкова открит с мене, аз нямам нито правото, нито желанието да го скрия от вас. То е просто Хенри Холтспър, а не сър Хенри, както току-що чухте да ме назовават. И после, мастър Уейд, ако сте чували за едно доста запустяло жилище, наречено Стоун Дийн, разположено в сърцето на гората на около три мили оттук, и ако мислите, че ще намерите пътя до там, аз ви обещавам сърдечен прием, — една хапка еленово месо, чаша канарско вино, за да го преглътнете, и — боя се, че това е всичко. Обикновено сутрин съм в къщи, ако искате да наминете нататък.

— Не, първо вие трябва да ме посетите — отговори Уолтър. — Аз и сега бих ви поканил, ако не беше толкова късно. Страхувам се, че близките ми са си легнали вече. Вие ще дойдете друг път и ще ми позволите да ви представя на баща си. Сигурен съм, че той ще иска да ви благодари за услугата, която ми направихте, а и сестра ми Мериън също.

Трепет на сладка тайна радост премина през сърцето на Хенри Холтспър, когато чу последните думи. Благодарност от Мериън! О, да помисли тя за него, да помисли дори само от благодарност!

Любов! Любов! Приятна си, когато ти се наслаждават, но колко по-приятна си ти в мечтите да бъдеш споделена! Ако младият дворянин наблюдаваше по-внимателно, щеше може би в тоя момент да забележи по лицето на Хенри Холтспър един странен израз — израз, който той като че ли искаше да скрие.

Братът на любимата е последният човек, комуто един влюбен разкрива тайната на сърцето си. Тя не се приеми радушно дори когато богатството е равно, запознанството почтено и намеренията честни. Но съществува ли в някои от тези обстоятелства нещо нередно, тогава братът става истинска пречка.

Дали някаква подобна мисъл не предизвика у Хенри Холтспър особено чувство и го накара да скрие любовта си от брата на Мериън Уейд? Защо той говореше със смущение, когато благодареше за обещаното запознанство? Защо върху откритото му мъжествено лице се бе появило нещо потайно?

Младият дворянин не забеляза това и настойчиво продължи да отправя поканата си.

— Добре, значи обещавате да дойдете.

— Някой ден с удоволствие.

— Не, мастър Холтспър, „някой ден“ е твърде неопределено; но наистина и моята покана беше такава. Ще я променя. Ще дойдете ли утре? Татко устройва празненство в нашия парк. Утре е рожденият ми ден и забавленията, надявам се, са добре уредени. Нали ще бъдете един от нашите гости?

— С най-голямо удоволствие, мастър Уейд. Много ще се радвам.

След като си пожелаха лека нощ, пътниците се разделиха — Уолтър влезе през вратата на парка, а кавалерът продължи по пътя, който извиваше покрай оградата му.