Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The White Gauntlet, 1864 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Жени Божилова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически любовен роман
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАЙН РИД
БЯЛАТА РЪКАВИЦА
Преведе от английски ЖЕНИ БОЖИЛОВА
Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА
Художник ПЕТЪР ТЕРЗИЕВ
Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ
Технически редактор ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор МАРГАРИТА ЧОБАНОВА
Английска. Трето издание. Литературна група V. Изд. № 795
Дадена за набор на 3. VI. 1981 г. Подписана за печат на II. IX. 1981 г. Излязла от печат на 20 X. 1981 г. Формат 60×90/16. Печатни коли 31. Издателски коли 31. УИК 27,21. Цена: брошура 2,26 лв., подвързана 2.52 лп.
Код 11
95376 21632 / 6126—29—81
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а ДП „Тодор Димитров“, бул. „Георги Трайков“ 2а, София
c/o Jusautor, Sofia
Mayne Reid
The White Gauntlet
G.W.Dillingham Co., Publishers
New York
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава XLIV. Неочаквана среща
Докато вървеше по коридора, Уидърс се сети, че беше оставил външната врата отключена. А тъй като и вратата на склада не беше заключена, имаше опасност затворникът да избяга.
Той знаеше, че ръцете и краката на затворника са здраво вързани, но през войнишката си служба беше виждал не един вързан пленник да се освобождава.
За да бъде по-сигурен, той се върна към външната врата с намерение да я заключи.
Когато сложи ръка на ключалката, хрумна му да по гледно още веднъж навън в тъмнината.
Възможно е въпреки всичко Бетси да се върне? Бягството й може би, беше само шега, с която искаше да го подразни? За всеки случай той ще погледне навън. Вреда от това нямате да има. С това решение той застана в полуотворената врата и се загледа в тъмнината.
Едва ли беше стоял така и десетина секунди, когато пред очите му се появи нещо, което го накара да възкликне радостно.
Беше фигурата на жена — загърната в наметка с качулка, — която се задаваше от ъгъла и приближаваше към мястото, където се намираше той.
Кой друг можеше да бъде освен Бетси?
— Добре! — извика Уидърс. — Не си е отишла въпреки всичко. Ето я, завива покрай къщата. Мислех, че си тръгна по друг път, но съм имал грешка. Да, тя е наметката и качулката са нейните! Трябваше да се сетя, че няма да си отиде, без да получи целувката. Радвам се. Една птичка в ръката струва колкото две в храсталака.
Докато войникът се радваше на завръщането на своята любима и се усмихваше за предстоящата обещана целувка, наметнатата фигура стигна до вратата и спря па няколко крачки от него.
— Мислех, че сте си отишли и сте ме излъгали, госпожице Бетси — каза той, пристъпвайки към нея. — Много любезно от ваша страна, че се върнахте. А изглежда като че се боите. Не се страхувайте да се приближите. Хайде, елате по-близичко и ми дайте обещаната целувка. Хайде, бъдете добро момиче!
Той тъкмо се готвеше да разтвори ръце и да предложи желаната прегръдка — поне така си мислеше той, — когато светкавица ярко блесна и откри, че застаналата пред него фигура не е селското момиче с червената наметка, с което преди малко се бе разделил, а една дама, богато облечена в коприна, атлаз и кадифе!
По тънките бели пръсти, които се подаваха от наметката и задържаха качулката плътно затворена до брадата, при светлината на светкавицата той видя да проблясват искрящи скъпоценности.
Ясно беше каква личност стоеше пред него.
Без съмнение някоя високопоставена дама — „дама от висшето общество“.
Когато забеляза грешката си, през ума на изненадания часовой минаха няколко мисли, породени от случката.
— Сигурно е тази, която изпрати Бетси. Тя трябва да е! Изгубила е търпение и е дошла. Предполагам, че ще иска да влезе при него и да го види. Добре! Нямам нищо против да я пусна срещу една целувка, макар че бих предпочел да я получа от Бетси.
— Добър вечер, сър! — каза дамата с тон, в който личеше, че иска да го предразположи, макар същевременно да издаваше изненада от начина, по който часовоят я беше поздравил.
— Добър вечер и на вас, господарке! — отвърна войникът, колкото можеше по-любезно. — Ще ми позволите ли да запитам за целта на вашето посещение? Нощта е твърде тъмна за една благородна дама да бъде вън от къщи, а при това и толкова късно!
— Ако не греша — каза тя, сякаш не чу какво я пита той, — вие сте Уидърс, нали?
Задавайки въпроса, тя тръгна към часовоя и като скри украсената си със скъпоценности ръка в наметката, остави качулката да се смъкне от главата й.
Сега красивото и лице би могло да се види, ако не беше тъмнината; разчитайки на нея, тя не се страхуваше, че ще я познаят.
— Уидърс, госпожо! Уилиям Уидърс — това е името ми; на вашите услуги съм.
— Благодаря ви за тези думи, мастър Уидърс, защото аз наистина искам услуга от вас.
— Кажете я, красива госпожо! — любезно отвърна младият кирасир.
— Вие сте на пост при един затворник. Излишно е да ви казвам името му, защото предполагам, че тук има само един. Искам да го видя. По много важна работа.
— О! Разбирам — каза Уидърс с всезнаещ вид.
— Искам да му кажа само една дума. Ще ми дадете ли тази възможност?
— Разбира се — отвърна часовоят, — щом като мислите, че вие лично трябва да се видите с него.
— О! Сър, това е необходимо!
— Е, добре, не знаех това. Мислех, че съобщението, което изпратихте по момичето, ще бъде достатъчно. Тя беше тук, видя го и си отиде. Вие изглежда не сте я срещнали?
— Да я срещна ли? Коя?
— Как коя — младото момиче, което изпратихте да говори с него.
— Аз — аз никого не съм изпращала.
Тези думи бяха произнесени с прегракнал глас, който издаваше нещо повече от изненада.
— Аха! — промълви часовоят — Значи още някоя има частна работа е моя затворник. Изглежда, че всички благороднички тичат подире му. Е добре, не мога да съм добър към една, а лош към друга. На тази ще дам същата възможност, каквато дадох и на другата, която изпрати Бетси. А заслужава поне толкова, колкото и другата. Честна игра в любовта, както и във войната — така мисли Уил Уидърс.
— Госпожо — продължи той, обръщайки се отново към дамата, — аз нямам нищо против да влезете вътре за малко, ако ми обещаете, че няма да се бавите.
— О! Обещавам ви, добри ми Уидърс! Вие ще бъдете награден за това. Вземете това в отплата за вашата добрина.
При тези думи украсената със скъпоценности ръка отново се появи между гънките на кадифето, но сега с дланта нагоре.
В този миг блесна нова светкавица и даде възможност на часовоя да види богатия подкуп, който му предлагаха.
Протегнатата длан беше покрита с монети — толкова, колкото можеше да побере. Дали електрическата светлина им придаваше този жълт блясък? Не, Уидърс не грешеше. Монетите бяха златни!
Без да каже нито дума, тон протегна своята огромна лапа, докосна изящните пръсти на дамата и когато златните пари се изсипаха в дланта му, той бързо ги сложи в джоба си.
— Дайте си ръката, госпожо, за друго ми трябва сега — каза той и за да я хване, протегна своята ръка; когато треперещите пръсти докоснаха неговите, той пристъпи поизвит през вратата, като водеше дамата след себе си.
Така те преминаха през тъмния коридор, докато стигнаха входа на склада.
Спирайки там, часовоят отново завъртя ключа в ключалката и както преди открехна вратата.
— Хей! Господине! — каза той, отправяйки глас пак към стаята, без да влиза вътре. — Още една жена, както и предишната, иска да говори е вас. А сега, госпожо, влезте! Ще намерите господина вътре.
С тези думи той помогна на дамата да премине прага, затвори и заключи вратата зад нея и се запъти отново към портата, за да види дали Бет Денси не се навърта отвън, да разгледа съкровището си под светлината на някоя, друга светкавица и да се увери, че монетите са златни!
Едва ли е необходимо да се казва, че втората посетителка в килията на арестувания патриот беше Мериън Уейд. Това вече е станало ясно.
Ако лампата стоеше там, където я беше поставил часовоят, дъщерята на сър Мармадюк, две секунди след като беше влязла в килията, щеше да разбере кой е нейният обитател. Но сега трябваше да измине кратко време, преди да схване, че е станала особена смяна в персонажа на затвора.
Като чу ключа да се завъртва в ключалката, заместницата на Хенри Холтспър, предполагайки, че това е проверка от страна на началника на стражата или нещо подобно, грабна лампата от столчето и я постави на по-скрито място, зад някакви греди в един ъгъл на стаята. С това тя искаше да направи мястото, дето беше седнала, толкова тъмно, като че в стаята изобщо няма светлина; момичето се бе промъкнало пак на пейката и заело мястото си; отдалеч то би могло да се вземе за мъж — за Хенри Холтспър.
И за известно време наистина го взеха за него. Вярвайки, че това е той, Мериън се приближи смутена и разтреперана и това накара гласът й да затрепти, когато измънка името му.
Но гласът, който отговори, изведнъж разпръсна измамата. Това не беше гласът на Хенри Холтспър, който Мериън Уейд щеше да познае въпреки мрака наоколо. Това не беше глас на мъж. Гласът беше на жена.
Преди още дамата да се съвземе от изненадата си, една женска фигура, стройна като нейната, се изправи пред пейката и като излезе от тъмната част на стаята, застана така, че лицето й ясно се видя под светлината на лампата.
Мериън Уейд позна това лице; често, твърде често то беше тревожило сънищата й. Бет Денси беше тази, която така неочаквано се изпречи пред нея.
Краткият, остър вик, изплъзнал се от устните на дамата, издаде някакво чувство, по-силно от изненада.
Той говореше за това и за много повече. Тази, която извика, разбра всичко!
Значи това беше момичето, изпратено да говори със затворника.
Кой я беше изпратил?
Никой.
Тя беше дошла сама.
Тя беше дошла, а той си бе отишъл?
Тя го беше спасила и останала на негово място!
Тези мисли вървяха една след друга толкова бързо, като че изникнаха едновременно.
Те минаха през ума на Мериън Уейд, преди да размени една дума с лицето, което стоеше пред нея.
А това лице, разбирайки също така бързо, веднага си обясни присъствието на дамата в тази стая.
Дошла беше по същите причини като нея, но твърде късно, за да има същия успех.
Бет Денси не се съмняваше, че жената в тъмната кадифена наметка беше влязла в стаята с намерение да освободи затворника по същия начин, по който тя самата го беше освободила едва преди пет минути.
Тя знаеше добре коя е съперницата й в тази самопожертвователна игра.
Ако черните коси и тъмните искрящи очи на дъщерята на Дик Денси бяха тревожили сънищата на Мериън Уейд, златните къдрици и сините лъчисти очи на дъщерята на сър Мармадюк също неведнъж бяха смущавали съня на горското момиче.
И двете разбраха всичко.
В себе си всяка намери ключа за постъпките на другата.
Съперниците стояха лице срещу лице — Мериън посърнала, натъжена, Бетси невъзмутима и тържествуваща.
Настана неловко мълчание.
Наруши го момичето — иначе мълчанието щеше да продължи, защото дамата вече се обръщаше, за да напусне стаята, без да продума.
— Вие споменахте името на Хенри Холтспър? Той не е тук, госпожице Мериън Уейд.
— Разбирам това и без вашата помощ — отвърна гордата дъщеря на сър Мармадюк, която може би не би отговорила, ако не беше жегната от тона, с който бе зададен въпросът.
— Вие очаквахте да го намерите тук, нали? — Мериън се поколеба да отговори. — Разбира се, че сте очаквали, иначе защо бихте дошли? Вие сте смятали да го освободите, но късно идвате, госпожице Уейд. Мастър Холтспър има приятели, които мислят за него толкова, колкото и вие, а може би и повече. Един от тях, както виждате, ви е изпреварил.
— Искате да кажете вие?
Мериън се принуди да зададе въпроса заради една мисъл, която й хрумна неочаквано.
Тя си спомни думите на часовоя, който беше споменал за „едно момиче, изпратено от една дама“.
Дали Бет Денси все пак не беше пратеница?
И дали не съществуваше истинска съперница — някоя от нейната среда — зад всичко това?
Подобна мисъл би била до известна степен успокоителна за сърцето на Мериън.
Но дори и тази слаба надежда се разруши от отговора на нейния въпрос.
— Странен е вашият въпрос, госпожице Мериън Уейд. Не виждате ли, че аз съм тук? Не виждате ли, че рискувам своя живот, за да спася неговия? Мислите ли, че бих сторила това за някой друг? Не — нито за самата кралица, която, чувала съм, го харесвала толкова, колкото вие или аз.
— Няма голям риск — отвърна Мериън, която въпреки желанието си се раздразни от нахалния тон на своята съперница-селянка. — За вас, струва ми се, не съществува никакъв риск.
— Така ли? А за вас — дойдохте ли навреме, за да го освободите? Какво тогава?
Мериън вече беше обърнала гръб на тази, която й се подиграваше с въпросите, си, и отиваше към вратата, за да избегне неприятния разговор с жената, чиито думи и действия вече достатъчно я бяха огорчили.
— Спрете! — извика мъчителката, сякаш изпитваше удоволствие да продължава изтезанието. — Вие изглеждате разочарована от това, че нямате възможност да докажете приятелството си към мастър Холтспър. Ако желаете, все пак бихте могли да направите нещо. Предлагам ви да останете на моето място, а аз да изляза. Ако сторите това, аз ще му съобщя веднага, щом го видя, и знам, че с това ще му направя услуга. Е, какво?
— Махни се, нахално момиче! Отказвам глупавото ти предложение. Не искам да разговарям повече с тебе.
Като каза това, дамата протегна ръка и почука на вратата — толкова силно, колкото позволяваха треперещите й пръсти, без да се предпазва, както часовоят я беше предупредил.
Уидърс чакаше отвън.
Ключът бързо се завъртя в ключалката и вратата отново се отвори.
Дамата излезе мълчаливо навън и мина през вратата, без да каже нито дума за благодарност.
Но тя беше благодарила на часовоя предварително и не мислеше вече за неговата услуга.
Като погледна от вратата, тя видя, че бурята, която от няколко часа приближаваше, се беше разразила, и дъждът се изливаше върху земята като потоп.
Тя не остана под сводестия вход — даже и не помисли да остане. Смело прекрачи прага и излезе на открито, без да се страхува от дъжда и тъмнината.
Буря бушуваше и в собственото й сърце; по сила тя беше равна на природната стихия, по-черна от нея дори.
По облачния свод на небето нямаше нито един светъл лъч, както и в хороскопа на нейното бъдеще нямаше нито една надежда.
Хенри Холтспър вече не съществуваше за нея — нямаше го, за да я направи щастлива.
Тя не чувствуваше радост от бягството му, макар че ако тя беше станала причина за това, щеше да бъде безкрайно щастлива.
След всичко, което с такава радост си беше представяла, след жертвата, която й донесе срам, след признанието, е което му разкри, че сърцето й принадлежи само на него, да бъде така обидена в пълния разгар на чувствата си — изоставена, пренебрегната дори, — и то заради някаква си съперница-селянка!
О! Това беше върхът на огорчението — най-жестоката форма на ревността!
И не беше последната случка, която я доведе до дълбочината на отчаянието.
Тя само преля чашата, и без това вече пълна. Твърде много неща се бяха изпречили пред очите й, твърде много случки бяха достигнали до ушите й, за да се съмнява във връзката, която съществуваше между Хенри Холтспър, и неговата освободителка.
А колко сърдечна трябва да е тази връзка за девойката, та да я подбуди към топа, което току-що беше извършила, и колко ли е била сигурна, че ще бъде възнаградена за своята саможертва!
Една жена не би извършила подобно нещо за човек, който се отнася с безразличие към нея!
Така мислеше Мериън, макар че мислите й бяха погрешни.
А може би пък това беше само любовна историйка, а не истинска любов? Като се вземе предвид различието в общественото положение на двете страни, това изглеждаше много вероятно. Но тази мисъл не оправяше нещата за Мериън Уейд. Точно обратното — правеше разгрома да изглежда още по-окончателен.
И мъжете, и жените са по-болезнено ревниви заради любовните историйки, отколкото заради истинската любов.
Жалко, че трябва да бъде така, но така е. Този, който отрича това, не познава човешката природа, не познава човешката любов.
Да кажем, че Мериън Уейд разсъждаваше философски, ще бъде невярно. Но също така невярно ще бъде да твърдим, че през ума й изобщо ще минаваха подобни мисли. Макар и красива като ангел, тя беше само жена, притежаваща всичката женска чувствителност и чувственост, макар и с божествена окраска.
С безразсъдността на човек, измамен в любовта см тя тръгна в тъмнината, без да обръща внимание на посоката.
Вървеше бързо, но ме защото искаше да се предпази от дъжда или да потърси прикритие от бурята.
Напротив — тя сякаш ги търсеше, защото, когато стигна до верандата, дето попадна случайно, вместо да се подслони под покрива, остана отвън на откритата поляна.
Макар че беше много близо до вратата, гдето лесно можеше да влезе в жилището, тя не влезе. Отмятайки качулката върху раменете си, тя обърна лице към небето, като че ли търсеше утеха в студения порой, който се изливаше от облаците. Едрите капки танцуваха по златните й къдрици и неохотно ги напущаха, за да намокрят копринените дипли, които обгръщаха прекрасното й тяло.
— О! Да можех да плача като вас, небеса! — възкликна тя. — И като вас да отхвърля облака, легнал върху мене! Уви! Той е твърде плътен, за да се разтвори в сълзи. Утре вие отново ще бъдете безоблачни и весели, както винаги! Утре! Ах! За мене ще бъде все същото утре и завинаги!
— Мериън!
Гласът, който произнесе името й, не дойде от небето, към което тя се обръщаше, макар че прозвуча в ушите й сладко като някаква музика от небето!
Заблуждаваха ли я сетивата й? Дали далечната гръмотевица не промълви: „Мериън?“
Не! Никоя гръмотевица не би могла да говори толкова приятно. Това беше гласът на влюбен, който произнася любовни думи!
Отново тя чу гласа, отново чу името си — „Мериън!“
Тя бе зачакала да го чуе пак, с нетърпение, което не подлежи на съмнение.
Вече не си мислеше, че гръмотевицата е произнесла името й. Беше познала гласа.
Той принадлежеше на човек, обожаван не на небето, а на земята.
Светкавицата помогна да бъде видян. Една благодетелна искра разкри добре познатата фигура и лице.
До нея стоеше Хенри Холтспър!