Майн Рид
Бялата ръкавица (60)

Глава LIX. Хубавата молителка

Присъдата на сър Мармадюк беше нова стрела за лъка на Скарт и сега беше моментът да опита силата й.

Той лесно бе добил присъдата над рицаря.

Поради особеното влияние, с което се ползуваше в двореца, Скарт знаеше или вярваше, че също така лесно ще издействува и помилването му.

В ума си той беше решил да стори това.

При известни условия Мериън Уейд можеше да очаква незабавен отговор на въпроса, който смяташе да зададе.

Отговорът беше вече готов: цената за живота на сър Мармадюк е ръката на дъщеря му.

Скарт не смяташе да отправя повторното си предложение към рицаря, а към самата Мериън.

Предишната му молба към бащата беше отхвърлена така категорично, че той положително можеше да очаква от него нов подобен отговор.

Наистина тогава рицарят беше само застрашен. Сега смъртта се взираше в лицето му — смърт безславна, дори позорна.

Това не можеше да не изплаши и обърка всеки обикновен човек, готов на всичко, за да се спаси от подобна участ.

Но сър Мармадюк Уейд не беше обикновен човек. Напротив — той беше като ония героични бащи от древността, които предпочитаха да умрат, отколкото да жертвуват щастието на дъщерите си.

Скарт знаеше това и смяташе, че твърде е вероятно условията, които възнамеряваше да предложи, пак да предизвикат благороден, отрицателен отговор.

Макар че не беше склонен да се откаже от една последна молба към осъдения затворник, това щеше да стане в случай, че Мериън отхвърли условията му.

Първо трябваше да бъде изпитана синовната любов. След това щеше да дойде ред ма бащината обич.

Този план беше замислен преди съдебния процес на сър Мармадюк, преди неговото арестуване дори; този, който го беше измислил, чакаше само осъждането на рицаря, за да доведе нещата до кулминационната им точка.

Скарт беше уведомен за присъдата — всъщност знаеше каква ще бъде тя още преди да напусне Лондон.

Той можеше да съобщи новината на тези, които най-много се интересуваха, двадесет и четири часа по-рано; но по свои причини предпочиташе те да я научат по естествен път — след завръщането на Уолтър от оная кратка, но тъжна среща с неговия нещастен баща.

Беше късно вечерта, когато Уолтър пристигна и съобщи тъжната вест. Може би ако беше по-рано, Скарт щеше да вземе участие в скръбната сцена, щеше да изрази престореното си съчувствие и да смеси лицемерните си сълзи с истинските. Но сега той се присъедини към скръбта им само като изпрати един от слугите да предаде съболезнованията му и запази срещата си с Мериън за сутринта.

Беше решил да се срещне с нея тъкмо в оня час, когато първата скръб е поутихнала и предложението му за помощ можеше да бъде по-добре оценено.

Откакто затворникът замина, Скарт хитро подготвяше плановете си. Не беше изпускал нито един случай да даде да се разбере или поне да се предположи, че той може да спаси сър Мармадюк.

Беше намеквал за големите жертви, които трябвало да направи за това, а в същото време правеше някакви намеци, така че условията му трябваше да бъдат отгатвани.

Планът му беше назрял. На следващата сутрин този план щеше да бъде изпълнен — за да се провали или да успее — и тази сутрин беше дошла.

Преди да пристъпи към действие, — той беше неуверен и неспокоен.

Докато се разхождаше из голямата всекидневна на дома, преди да поиска среща с младата господарка, стъпките му показваха, че се вълнува. Погледът му говореше за смесени чувства — надежда, страх и срам, — защото, колкото и да беше закоравял, той не можеше да мисли за своето непочтено намерение, без да изпитва известно чувство на унижение.

На няколко пъти той сложи ръка върху звънеца, за да повика някой, който да отнесе молбата му, но всеки път се отказваше от решението си.

— Кълна се в небето! Аз съм глупак и страхливец — извика той най-после, сякаш за да подсили смелостта си чрез самообвинение. — От какво се боя? Тя не може да ми откаже, когато залог за това е животът на баща й. Иначе няма да бъде вярна на синовния си дълг, на любовта си, на природата си, на всичко! Да! Да! Няма да се колебая повече. Ще разреша въпроса веднага! Сега му е времето или никога!

Той се върна към масата, на която стоеше звънецът. Взе го с намерение да позвъни.

Звук от отваряне на врата и шумолене на копринена пола го накараха да се обърне. Тази, която той искаше да помоли за среща, стоеше пред него.

Скарт беше изненадан, смутен, като човек, заловен в нечестива постъпка.

Той предположи, че посетителката му е отгатнала неговото намерение. Но когато я погледна, моментното му смущение внезапно се промени в тържествуващо чувство. Стори му се, че не тя, а той е отгатнал нейното намерение.

Тя трябва да е знаела, че той е в стаята; иначе щеше да се спре или да излезе.

Тъкмо обратното — тя приближаваше към него, тя, която никога не беше постъпвала така, — приближаваше го с някаква цел.

Целта можеше да бъде само една — да иска неговото ходатайство.

Това предположение беше в негова полза.

То му даде сила и самоувереност.

Даде му и подтик да изяви и това, което мислеше да направи.

— Госпожице Мериън! — каза той и ниско се поклони. — Вие ми спестихте неудобството да смутя скръбта ви, защото аз тъкмо възнамерявах да поискам среща от вас, за да ви предам моите съчувствия.

— Както вече дадохте да се разбере, сър — отвърна тя, заставайки решително, но все пак смирено, — вие можете да сторите и нещо повече. Ако не греша, вие бяхте споменали за влиянието, което имате пред краля?

— То е може би по-голямо пред жената на краля — отвърна войникът с усмивка, с която явно искаше да направи особено впечатление на своята молителка. — Наистина, хубава Мериън, аз имам някакво малко влияние там. То не е голямо, но такова, каквото е, е на ваше разположение.

— О, сър! Благодаря ви за тези думи. Кажете, че ще го упражните, за да спасите живота на моя баща! Кажете това и вие ще спечелите благодарността на… на…

— На Мериън Уейд?

— Нещо повече — на баща ми, на брат ми, на нашите роднини, може би и на цялата страна, — всички ще ви благодарят и благословят за тази ваша постъпка.

— От всички тези благодарности единствената, която най-много ще оценя, е вашата, хубава Мериън! Това ще бъде достатъчна отплата за мене.

— Вие ще я имате, сър, от дъното на душата ми.

— Кажете по-добре от дъното на сърцето ви.

— Аз казах — ще имате сърдечната ми благодарност сега и завинаги.

— Ах! Благодарност е студена дума. Сменете я с някоя друга.

— Друга? Какво искате да кажете, сър?

— Кажете, че ще имам вашата любов. Дайте ми само това и аз обещавам — кълна се в надеждите си за щастие тук и на небето, че няма да мигна, докато баща ви не бъде опростен или докато аз заради нежелателното си вмешателство в негова полза не бъда като него осъден и хвърлен в тъмница. О, Мериън Уейд, имайте милост над мен! Не вие, а аз съм молителят в случая. Дайте ми, каквото ви помолих, и ми заповядайте като на свой роб.

В продължение на няколко секунди Мериън не отговори.

От пламенността на своята молба и от мълчанието, с което тя беше посрещната, Скарт започна да храни надежда и задържа очите си внимателно вперени в лицето на своята любима.

Той не можа да прочете в него нищо. Нито една мисъл не издаваха тези хубави черти — неподвижни, като че изрязани от камък.

Когато Мериън най-после заговори, нейният отговор му показа, че лошо е разбрал мълчанието и.

— Капитан Скарт — каза тя, — вие сте светски човек. Човек, който, чувала съм, познавал жените…

— Ласкаете ме — прекъсна я той, опитвайки се да възвърне присъщото си спокойствие. — Мога ли да попитам защо ми правите този комплимент?

— Аз не исках това да прозвучи като комплимент. Исках само да ви кажа, че вие, познавайки нашата природа, трябва да знаете, че това, което искате, е невъзможно. О, сър, жената не може да даде своето сърце. То трябва да бъде взето от нея.

— А вашето, Мериън Уейд?

— Аз нямам власт над него. То вече не ми принадлежи.

— Не ви принадлежи? — извика Скарт, подчертавайки силно думата, защото това беше първото потвърждение на една истина, която отдавна занимаваше мислите му.

— Така е. Откраднато е, ако искате, но все пак не ми принадлежи! Сега то е разбито и не може да бъде върнато обратно. О, сър! Вие няма да му се зарадвате, ако ви бъде предложено. Не искайте това. Приемете вместо него нещо, което все още имам възможност да ви дам — благодарност, която ще бъде безкрайна!

За няколко секунди поразеният обожател нито проговори, нито помръдна.

Това, което чу, сякаш го бе парализирало.

Устните му бяха побледнели и здраво стиснати с полувъзмутен, полутъжен израз.

Той наистина беше твърде опитен познавач на женските сърца и чутото беше достатъчно, за да го убеди, че никога няма да може да спечели сърцето на Мериън Уейд.

Думите и бяха казани сериозно, спокойно и не оставяха и най-малка надежда.

Сърцето й принадлежеше на друг.

Странно, че каза „откраднато“!

Още по-странно, че каза, че е разбито!

И двете неща можеха да доведат до особени заключения; но сега Скарт не беше в настроение да прави излишни предположения.

Той беше решил да притежава ръката и богатството на Мериън Уейд.

Ако не можеше да му даде сърцето си, тя все пак можеше да му даде ръката и богатството си, за да спаси живота на своя баща.

— Вашата благодарност — каза той, говорейки вече не е жар, а надуто, официално, — вашата благодарност, хубава Мериън, значи много за мене. Аз съм готов на много жертви, за да я заслужа, но има нещо, с което вие можете да ме дарите и което аз ще оценя много повече.

Мериън го погледна.

— Какво е то?

— Ръката ви.

— Значи тона е цената за живота на баща ми?

— Това е.

— Капитан Скарт! Какво ще струва моята ръка без…

— Вашето сърце, искате да кажете? Аз ще живея с надеждата да го спечеля. Размислете, хубава Мериън! Сърцето на една жена може да бъде спечелено повече от един път.

— То може да бъде загубено само веднъж.

— Така да бъде. Аз ще понеса тази болка. Ще я понеса по-лесно, когато притежавам ръката ви. Мериън Уейд! Няма място за повече увъртания. Дадете ли ми това, което ви искам, баща ви ще живее. Откажете ли го, той ще загуби главата си.

— О, сър, имайте милост! Вие нямате ли баща? Ах! Ако знаете каква е тревогата на човек, комуто предстои да загуби баща си. Милост, капитан Скарт! Моля ви на колене. О, сър! Вие можете да го спасите — ще го спасите ли?

Докато говореше, гордата хубава жена беше паднала на колена.

Богатата й златна коса, изплъзнала се от копринената мрежа, стигаше до пода.

Сълзите й блестяха като перли сред гъстите й къдрици.

За секунда Скарт остана мълчалив, наблюдавайки хубавата молителка — Венера, обляна в сълзи.

Погледът му не беше студен, макар че жестоките му мисли бяха ликуващи.

Мериън Уейд беше в краката му!

— Аз мога да го спася и ще го спася! — отвърна той натъртено, повтаряйки нейните последни думи.

Мериън погледна към него и в насълзените й очи проблесна надежда.

Но хубавата мисъл веднага изчезна.

Циничният поглед, който тя срещна, й показа, че Скарт още не е завършил мисълта си.

— Да — продължи той победоносно. — Казах, че мога, и ще го сторя. Нужна е само едпа ваша дума. Обещавате ли да бъдете моя?

— О, господи! Няма ли милост този човек? — промълви девойката, изправяйки се отчаяно.

Думите не бяха казани, за да бъдат чути, но Скарт ги чу.

Те несъзнателно бяха произнесени високо. И извикаха незабавен отговор.

— В любовта няма милост, когато е отхвърлена с презрение, а вие презряхте моята любов.

— Не съм я презряла. Вие искахте невъзможното.

— Не — неочаквано отвърна Скарт, обнадежден от любезния отговор. — Това не е невъзможно. Аз не искам вашата първа любов. Уви! Нея не съм могъл да получа. Аз едва ли мога да се надявам и за втората, макар че ще сторя всичко, което е по силите на един мъж, за да я заслужа. Искам само възможност да ви спечеля, след като ви направя своя жена. О, Мериън Уейд! — продължи той разпалено. — Пред вас стои човек, който никога преди не е бил отхвърлян, който не е ухажвал никоя жена напразно — дори когато тя е носила корона на главата си. Човек, който не би приел отказ. Небето и земята не са в състояние да разколебаят намеренията ми. Кажете, че ще бъдете моя, и всичко ще се уреди. Помислете за ужасните последици, които отказът ви ще донесе. Очаквам отговора ви. Да или не?

Като се изказа, пламенният влюбен започна да се разхожда из стаята, сякаш за да даде време за отговора.

След като се беше изправила, Мериън бе отишла до прозореца.

Тя стоеше в свода му с гръб към този недостоен представител на човешкия род, е очи отправени към синьото небе, сякаш търсеше помощ оттам.

Колебаеше ли се какво да отговори?

Двоумеше ли се между живота на баща си и своето собствено щастие, или по-скоро своето за цял живот нещастие?

Дали през ума и минаваше мисълта, че нещастието й, произлизащо от изневярата, от измамата на нейния изгубен любим, едва ли би могло да се увеличи и че жертвата, която сега трябва да направи, не би заселила страданието й, достигнало своя връх?

Дали мислеше това, или не, никога не ще узнаем.

Единствена Мериън Уейд може да ни разкаже мислите, които се бореха в душата й в този критичен момент.

Скарт продължаваше да се разхожда, нетърпеливо очаквайки решението й.

Той не бързаше да го получи веднага, защото вярваше, че забавянето може да бъде в негова полза.

Един незабавен отговор, продиктуван от любовта й, можеше да бъде отрицателен, докато страхът за съдбата на баща й, увеличен от едно по-продължително обмисляне, можеше да й повлияе да приеме неговото предложение.

Отговорът, или това, което Скарт беше принуден да приеме като отговор, най-после дойде.

Той не беше изразен е думи, а с един неочакван вик — едновременно радостен и тържествуващ.

Мериън Уейд извика, протегна напред ръце, бързо отвори вратата и се втурна навън към верандата.